Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (13)

Тринадесета глава
Дик идва на помощ

Естествено, скоро след като историята на лорд Фаунтлерой заля английските вестници, тя се появи и в американските. Подробностите около нея бяха твърде любопитни, за да бъдат подминати. В различните издания излязоха толкова много версии, че човек трябваше да купува всичките, за да може да ги сравни. Господин Хобс изчете толкова много материали по въпроса, че накрая се почувства безкрайно объркан. Един вестник описваше неговия млад приятел Седрик като пеленаче, друг като студент в Оксфорд, спечелил куп престижни стипендии и отличия. Едни твърдяха, че Седрик бил въвлечен в драматична любовна връзка с прекрасна млада дама, други, че току-що се оженил. Никой от журналистите така и не бе успял да уцели истината — че детето е на седем години и има изящно телосложение и буйна руса коса. В един вестник пишеше дори, че малкият всъщност не бил никакъв роднина на графа, а просто един самозванец, който до скоро продавал вестници в Ню Йорк и спял по улиците, докато един ден майка му не успяла да излъже семейния адвокат и така да се озове в Англия с фалшиви претенции за наследството на графа. После идваше ред на описанията на новия лорд Фаунтлерой и неговата майка. Майката веднъж беше циганка, друг път актриса, трети път красива испанка, но никой не пропускаше да отбележи, че графът на Доринкорт е неин заклет враг и е готов на всичко, за да не признае нейния син за законен наследник. Вестникарите потриваха доволно ръце в очакване на продължителен процес, който да им вдигне тиражите.

Господин Хобс продължаваше да чете вестниците, докато накрая просто му се зави свят от глупостите, които бе открил в тях. Вечер обикновено наминаваше Дик, за да обсъдят заедно прочетеното до момента. Двамата скоро узнаха колко влиятелна личност е графът на Доринкорт, какво приказно състояние притежава, колко са огромни именията му, както и в какъв величествен и красив замък живее той.

— Май ще трябва нещо да се направи — каза господин Хобс. — Ще трябва да им свием сърмите на онез английски аристократи.

И все пак двамата нямаше какво друго да направят освен да напишат писмо на Седрик, в което за пореден път да го уверят в своята любов и приятелство. През следващите няколко дни всяка частичка от свободното им време бе посветена на писане на писма до Англия, като накрая двамата си размениха написаното за редакция.

Ето какво прочете господин Хобс в писмото на Дик:

Здрасти приятел: аз получих твоето писмо и господин Хопс си получи неговото и ние двамата многу съжаляваме задето нещо не ти върви напоследак но докато можеш не им се давай. Тъй е то с крадците няма да се откажат докат не ти смъкнат кожата. Но аз най вечи искам да ти кажа чи не съм забравил онуй куету направи за мене и аку нищо там не се получи винаги моиш да станиш мой садружник. Бизнеса върви супер и не виждам защо да не продължи все тъй. И ако някой дънгалак те закача ти само гу прати при Професор Дик Типтън. Аз шъ му кажа на негу. Толкоз за сега

Дик

Така пък изглеждаше писмото на господин Хобс:

Скъпи Сър,

Получих аз писмото ти и виждам че нещата не вървят на хубаво. Смятам че тъз работа изисква някой да я подхване както трябва. Пиша ти за да ти кажа две работи. Аз ще се погрижа за всичко. Ти си кротувай пък аз ще открия тука адвокат и ще направя каквото мога. И ако стане най лошото и онез графове ти се качат на главата ти само порасни. Веднага те вземам за съдружник в магазина. Ти само се върни. Тука те чакат приятели.

Искрено твой Сайлъс Хобс.

— Е — каза господин Хобс, — ако щат да го правят граф, бъдещето му е осигурено.

— Точно тъй — съгласи се Дик. — Ний сме с него. Как ще изоставим таквоз първокласно хлапе на произволността на съдбата.

Още на следващата сутрин Дик здравата изненада един от своите клиенти — млад адвокат, тъкмо започнал да практикува. Младият мъж беше беден като църковна мишка, както би могло да се очаква за един начинаещ адвокат, но имаше остър ум и добро сърце. Мизерната му кантора беше съвсем наблизо до мястото, където сядаше Дик и адвокатът си лъскаше всяка сутрин обувките при него. Въпросните обувки не бяха нито скъпи, нито в първа младост, но той винаги намираше по някоя добра дума или приятелска шега за ваксаджийчето.

Онази сутрин младият адвокат сложи крак на стойката и както обикновено разгъна илюстрования сутрешен вестник, който си беше купил току-що. Тъкмо когато и втората му обувка беше вече безупречно излъскана, той привърши с прегледа на вестника си и го подаде на момчето.

— Ето ти да четеш, Дик — каза адвокатът. — Можеш да го прегледаш от край до край, когато се отбиеш в „Делмонико“ за закуска. Има снимка на един английски замък и на снахата на някакъв английски граф. Не е зле, само дето косата й е прекалено дълга според мен. Трябва да се запознаеш с живота на изтъкнатите хора, Дик. Ето, започни с този на почитаемия граф на Доринкорт и на лейди Фаунтлерой. Ехей, какво ти стана?

Рисунките, за които говореше младият мъж, бяха на първа страница и тъкмо в този момент Дик се беше втренчил в тях със зяпнала уста. Лицето му беше пребледняло от вълнение.

— Какво ти дължа, Дик? — попита адвокатът. — Ама какво се парализира такъв?

Дик наистина имаше вид на човек, преживял сериозен шок. Той само успя да посочи с пръст снимката, под която бе написано „Майката на претендента (лейди Фаунтлерой)“. На нея се виждаше красива жена с големи очи и пищна коса, прибрана в модна прическа.

— Тя! — каза Дик. — Познавам я по-добре, отколкото вас!

Младият мъж се засмя.

— И къде се запознахте с нея, Дик? — попита той. — В Лондон или при последното ти пътуване до Париж?

Дик беше толкова сепнат, че дори забрави за професионалната си усмивка за клиенти. Той стана и започна бързо да си събира четките и другите неща, сякаш го чакаше някаква неотложна работа.

— Няма значение — каза той. — Знам я аз нея! Затварям дюкяна за тъз сутрин.

След не повече от пет минути той вече тичаше с все сила към бакалията на господин Хобс. Господин Хобс за малко не изтърва кесията с покупки, когато Дик влетя в магазина, размахвайки вестника над главата си. Момчето бе останало съвсем без дъх. То само хвърли вестника на тезгяха и се подпря на лакът, за да си поеме въздух.

— Здрасти! — поздрави го сепнато бакалинът. — Какво си ми донесъл?

— Погледни там! — рече задъхано Дик. — Погледни онъз жена на снимката! Ей тъз, точно тя! Никаква аристукратка не е тя! Не е и жена на лорд. Да пукна, ако туй не е Мина! Мина! И кътните зъбки й познавам аз, Бен също. Ти само го питай.

Господин Хобс се тръсна на стола.

— Знаех си, че е някаква постановка — каза той. — Знаех си! Само тъй ще постъпят те с един американец!

— Лъжкиня! — извика Дик с отвращение. — Само тя е виновна. Тя и едно време си беше пълна с номера. Още щом зърнах снимката и ми проблесна. В единия вестник дет’ го четохме заедно, пишеше нещо, че детето имало белег на брадичката. А сега ги сложи заедно — нея и белега! Ако аз съм лорд, значи и нейното момче е лорд. Лорд ама друг път! Туй е момчето на Бен! Оня малкия, дето туй женище го прасна с чинията, дето я фърли по мене.

„Професор“ Дик Типтън си беше досетливо момче и животът по улиците на Ню Йорк го беше направил още по-досетлив. Но сред всички завоевания на неговия здрав разум, последното неочаквано разкритие му бе доставило най-голямо удоволствие. Ако малкият лорд Фаунтлерой можеше да надникне тази сутрин в бакалията на господин Хобс, той сигурно щеше да намери разговора на двамата си приятели за доста интересен, макар че бакалинът и ваксаджийчето обсъждаха не неговата съдба, а тази на едно друго момче.

Господин Хобс беше почти завладян от чувството си за отговорност, а Дик едва се сдържаше на едно място от възбуда. Той се зае да напише писмо на Бен, но първо изряза снимката от вестника, за да изпрати и нея в плика. В това време господин Хобс подхвана две писма наведнъж — едно до Седрик и друго до графа на Доринкорт. Двамата бяха преполовили писмата си, когато на Дик му хрумна нова идея.

— Тоя приятел, дето ми даде вестника е адвокат — каза той. — Дай да го попитаме к’во щей най-добре да напра’им. Те адвокатите знаят всичко.

Господин Хобс беше невероятно впечатлен както от това предложение, така и от деловите връзки на Дик.

— Точно тъй! — съгласи се той. — Тая работа тука плаче за адвокат.

Той набързо намери човек, който да го замести в магазина, облече си палтото и тръгна с Дик към центъра на града. Там двамата представиха в кантората на господин Харисън романтичната си история, която доста изненада младия адвокат.

И ако господин Харисън не беше толкова млад адвокат, с такъв находчив ум и толкова свободно време, той може би нямаше да вземе чутото толкова на сериозно, защото то наистина звучеше доста странно. Но тъй като го сърбяха ръцете за работа и освен това познаваше Дик доста добре, младият адвокат реши да повярва на невероятния разказ на ваксаджийчето.

— Каквото ще струва времето ви — подхвана авторитетно накрая господин Хобс, — поемам разноските аз, Сайлъс Хобс, ъгъла на улица „Бланк“, „Зеленчуци и други полезни покупки“.

— Е — каза господин Харисън, — ако излезе истина, всичко това може да се превърне в голям шанс и този шанс ще бъде за мен не по-малък, отколкото за лорд Фаунтлерой. Изглежда около новия претендент има доста неясноти. Жената се е изказала доста мъгляво относно неговата възраст и това е породило съмнения. Първите хора, на които трябва да пишем незабавно, са братът на Дик и семейният адвокат на фамилията Доринкорт.

И още преди слънцето да залезе, двете писма отпътуваха в две различни посоки. Първото беше качено на нюйоркското пристанище на един параход, който се канеше да отпътува за Англия, а второто замина с пощенския влак за Калифорния.

След като работното време на бакалията приключи, господин Хобс и Дик седнаха в задната стаичка и си говориха там до полунощ.