Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (4)

Четвърта глава
В Англия

По време на пътуването майката на Седрик за пръв път му каза, че неговият нов дом няма да бъде и неин. Мъката на малкото момче беше толкова голяма, че господин Хавишъм едва сега осъзна колко умно беше постъпил старият граф, като бе решил все пак да позволи на майката да живее близо до сина си и да се срещат често. Очевидно беше, че в противен случай малкият лорд не би понесъл раздялата. И все пак госпожа Ерол успя да обясни всичко на детето си с такава любов, накара го да повярва, че тя наистина ще бъде съвсем наблизо и накрая Седрик престана да се чувства потиснат от мисълта за предстоящата раздяла.

— Моята къща е недалеч от замъка, Седи — повтаряше тя, щом станеше дума за бъдещия им живот. — Съвсем, съвсем наблизо до новия ти дом и ти ще можеш да дотичваш всеки ден при мен, за да ме виждаш. Сигурна съм, че ще имаш много неща за разказване. Ще бъдем щастливи заедно! Мястото е прекрасно. Баща ти често ми е разказвал за него. Той го обичаше много и ти също ще го обикнеш.

— Щях да го обичам повече, ако и ти беше там — каза Негово Невръстно Превъзходителство с тежка въздишка.

Седрик се чувстваше доста объркан от това странно развитие на събитията. Така и не можеше да разбере защо „Миличка“ трябва да живее далеч от него.

— Бих предпочела да не му казваме засега истинската причина — настоя госпожа Ерол пред стария адвокат. — Той още не може да разбере правилно всичко. Истината ще му донесе само болка. Освен това съм убедена, че чувствата му към графа ще бъдат далеч по-силни, ако той не знае какво изпитва неговият дядо към мен в действителност. Седрик не познава омразата и строгостта и за него ще бъде голям удар да разбере, че някой би могъл да ме мрази. Предпочитам да изчакаме той да порасне и мисля, че така ще е по-добре и за графа. В противен случай между тях ще се издигне непреодолима стена.

И тъй, Седрик знаеше само, че има някаква мистериозна причина за това решение, причина, която той е още твърде малък за да разбере, но която ще му бъде обяснена, когато стане достатъчно голям. Малкият лорд бе наистина объркан като никога преди, но не това го плашеше най-много. След дългите разговори с майка му, в които тя го успокояваше настойчиво с добрата страна на настъпилата промяна, мрачната страна бе започнала постепенно да избледнява. И все пак господин Хавишъм продължаваше от време на време да вижда малкия благородник, седнал по познатия стар начин, загледан в морето с печално изражение, и го чуваше току да въздиша с неприсъща за едно дете тъга.

— Това не ми харесва — каза Седрик по време на един от по-сериозните си разговори с господин Хавишъм. — Не можете да си представите колко не ми харесва, но в този свят има толкова много неприятни неща и човек трябва да свикне с тях. Мери казваше така, а съм чувал и господин Хобс да го казва. А Миличка иска аз да се радвам, че ще живея с моя дядо, тъй като неговите деца са умрели и сега той е много тъжен. Човек, чиито деца са умрели толкова внезапно, заслужава съчувствие.

Едно от нещата, които харесваха най-много на хората, срещнали за пръв път младия лорд, беше добронамерената атмосфера, която малкият успяваше да придаде на разговорите с тях. Той беше тъй прекрасен с крехкото си стройно телце и русите си къдри, че за всеки бе истинско удоволствие да го слуша. Постепенно дори господин Хавишъм започна да изпитва непознато досега удоволствие от разговорите си с бъдещия наследник.

— Значи все пак ще се опиташ да се сприятелиш с графа — каза веднъж адвокатът.

— Да — отговори му малкият лорд. — Той ми е роднина, а човек, разбира се, трябва да харесва роднините си. Освен това той е толкова добър с мен. Когато някой направи толкова много неща за теб и иска ти да имаш всичко, което пожелаеш, трябва, разбира се, да го харесваш, дори да не ти е роднина. А когато някой роднина направи нещо такова за теб, е… тогава трябва да го харесваш много.

— А мислиш ли, че той ще те хареса? — попита господин Хавишъм.

— Е… — започна Седрик, — мисля, че ще ме хареса, защото аз също съм негов роднина. Освен това съм син на малкия му син и той, разбира се, трябва много да ме харесва, иначе нямаше да ми даде всичко, което поискам, и нямаше да ви изпрати да ме вземете.

— О, да — съгласи се адвокатът, — звучи ми логично.

— Да — каза Седрик, — така е, не мислите ли? Няма как един човек да не харесва своя внук.

В първите дни на пътуването повечето пътници страдаха от морска болест, но после прилошаването започна да им преминава и те все по-често излизаха на палубата, за да се изтегнат на шезлонгите и да погледат океана. Скоро всеки от тях знаеше наизуст романтичната история на малкия лорд Фаунтлерой и всеки държеше да се запознае лично с нейния герой. Междувременно Седрик кръстосваше палубите нашир и длъж, разхождаше се с майка си или с високия мършав адвокат, приказваше с моряците. Всички го харесваха и бяха негови приятели. Седи бе готов да разговаря по всяко време на денонощието. Често му се случваше да се разхожда по палубата рамо до рамо с някой възрастен джентълмен, като имитираше походката му и се държеше като равен. Съберяха ли се дамите около него, не след дълго наоколо се разнасяше игривия им смях. Седи беше неизменно в центъра и на най-веселите детски игри на кораба. Скоро моряците се превърнаха в негови най-добри приятели и той се наслуша на всевъзможни истории за пирати, морски катастрофи и необитаеми острови. Научи се също майсторски да снажда въжета, да управлява корабчета-играчки и да разпознава някои от най-важните корабни платна. Неведнъж всички около него, особено възрастните, прихваха неудържимо, когато той най-неочаквано изтърсеше да речем — „гръм и мълнии, какъв студен ден“, при това с най-сериозно изражение. Седи не намираше нищо смешно в тези думи, които бе попил от един стар моряк на име Джери. Джери минаваше за стар морски вълк и често разказваше на своя малък приятел истории, в които току вмъкваше и този израз. Съдейки по неговите разкази, „морският вълк“, вече навъртял между две и три хиляди морски пътувания, бе претърпявал какви ли не корабокрушения и дори веднъж се бе озовал на остров, обитаван от кръвожадни людоеди. Джери твърдеше още, че на няколко пъти са го пекли на бавен огън, опитвали са се да го схрускат на вечеря и са го скалпирали около петнайсет или двайсет пъти.

— Затова е толкова плешив — обясняваше малкият лорд на майка си. — Като те скалпират няколко пъти, косата ти повече не пораства. И на Джери затова не му никне вече. Веднъж го скалпирал лично кралят на паромачоуиките, при това с нож, направен от черепа на краля на уопселмумките. Той казва, че това било едно от най-тежките изпитания в живота му. Когато кралят измъкнал ножа си, Джери така се изплашил, че косата му щръкнала право нагоре. Кралят на човекоядците после си я носел като перука, макар да стърчала като четка за дъски. За пръв път чувам за такива приключенствания. Толкова ми се иска да можех да разкажа на господин Хобс за тях!

Понякога, когато времето далеч не беше хубаво и пасажерите предпочитаха да си стоят по кабините или да се събират в корабния салон, измежду възрастните приятели на Седи се намираха такива, които искаха той сам да им разкаже за някои от „приключенстванията“ на Джери. Тогава русокосото момче се настаняваше при тях и с огромно удоволствие и жар изпълняваше желанието им. Скоро малкият лорд Фаунтлерой се превърна в най-прочутия пътешественик, прекосявал някога Атлантическия океан на параход. Седи беше неизменно готов да допринесе за всеобщото веселие, а хората го намираха очарователен с неговата детска сериозност.

— Историите на Джери така ги развеселяват — каза той веднъж на майка си. — Що се отнася до мен, понякога за малко да си помисля, че не са истински, но как може да не са истински, щом са се случили лично на Джери. Сигурно по-скоро той забравя понякога някои неща, а за други бърка. Като го скалпират толкова много пъти, човек сигурно започва да забравя.

 

 

Изминаха единадесет дни от раздялата с Дик до пристигането на парахода в Ливърпул, а през нощта на дванайсетия ден каретата, която ги бе очаквала на пристанището, най-после спря пред вратите на Корт Лодж. В мрака не можаха да видят кой знае колко от къщата. Седрик съзря само павираната алея за карети с надвесени клони от два реда високи дървета и после широко отворената врата, от която струеше ярка светлина.

Мери, тръгнала за Англия като лична прислужница на госпожа Ерол, бе пристигнала в къщата преди тях. Седрик скокна от каретата и тутакси мярна двамина слуги, застанали чинно в преддверието. Мери ги очакваше на прага.

Малкият лорд нададе радостен вик и се хвърли в прегръдките й.

— И ти ли си дошла с нас, Мери? — възкликна той. — Миличка, и Мери е тук! — Хлапето целуна грубата, червендалеста буза на прислужницата.

— Радвам се, че си тук, Мери — каза тихичко госпожа Ерол. — Такава утеха е за мен да те видя отново. Все едно че съм си отново у дома. — И тя й протегна малката си, елегантна ръка, която Мери сграбчи с ентусиазъм. Прислужницата можеше да разбере много добре как се чувства една майка, която е на път да се раздели с детето си.

Английските прислужници оглеждаха с любопитство майката и детето. Вече бяха чули някои слухове за тях двамата, знаеха колко мрази старият граф госпожа Ерол и бяха наясно с причината, поради която майката нямаше да бъде допусната в замъка. Прислужниците, естествено, познаваха отлично и отвратителния характер на тормозения от подаграта граф на Доринкорт.

— Хич няма да му е лесно на бедното малко същество — шушукаха си те помежду си.

И все пак слугите още не подозираха що за дете е пристигналият от Америка млад господар и нямаха и най-бегла представа за необикновения характер на бъдещия граф на Доринкорт.

Седрик съблече сам палтенцето си и се огледа наоколо. Просторното преддверие бе изпълнено с картини, еленови рога и разни други интересни украси. Малкият лорд никога преди не бе виждал подобни неща в частен дом.

— Миличка — каза той, — тази къща е много красива, нали? Радвам се, че ти ще живееш тук. Къщата е доста голяма.

Постройката изглеждаше огромна в сравнение със скромния им дом на бедната нюйоркска уличка и наистина бе красива и уютна. Мери ги заведе на горния етаж в светла, драпирана с кретон спалня. Огънят в камината пропукваше весело, а на постланото пред нея килимче лениво се бе излегнала прекрасна персийска котка със снежнобял косъм.

— Думъкинката на замъка ни я изпрати, гуспожо — обясни Мери. — Многу мила жена, тъй да знайти, сичко беше приготвила за нас. Видях се аз с нея, ама само за пет минутки, и тя много обичала капитана, гуспожо, и затуй сега многу скърби за него. Рече ми тя, че с тъз котка щяло да ни бъде уютно като у дома. Тя познавала кап’тан Ерол още кату беби, многу хубаву беби бил той, тъй ми каза, а после станал и многу мил младеж и давал мило и драгу за всякоя живинка под небето. И аз й викам на нея, викам й аз, той, капитана, устави таквоз хубавко беби, дету му е удралу кожата. Не е ималу на тоз грешен свят по-прикрасно и сладку дете от нашия малък Седи.

След като се преоблякоха, всички слязоха на долния етаж в друга светла стая. Тази стая беше с нисък таван, мебелите й бяха масивни и изкусно резбовани, столовете имаха високи, солидни облегалки, а по стените бяха окачени чудновати полици и шкафчета със странни, красиви орнаменти по тях. Пред камината беше просната огромна тигрова кожа с по едно кресло в двата й края. Царствената бяла персийка бе отвърнала с готовност на ласките на малкия лорд Фаунтлерой и го бе последвала на долния етаж. Когато Седрик се просна върху кожата, котката се сви на кълбо до него и замърка, сякаш го увещаваше да станат приятели на всяка цена. Това така се хареса на бъдещия граф, че той намести главицата си до нея и започна да я гали, без дори да чува за какво си говорят майка му и господин Хавишъм.

Всъщност те и без друго си говореха доста тихо. Госпожа Ерол изглеждаше бледа и развълнувана.

— Значи не трябва да отиде още сега? — попита тя. — Значи може да остане с мен, поне за тази нощ?

— Да — отвърна й господин Хавишъм също толкова тихо, — не е необходимо той да отива в замъка веднага. Аз лично ще отида там чак след вечеря, за да уведомя графа за нашето пристигане.

Госпожа Ерол погледна към Седрик. Малкото момче се бе излегнало удобно върху жълто-черната кожа. Огънят осветяваше красивото му, поруменяло личице, а къдравата му руса коса се бе пръснала на разкошни кичури. Голямата котка продължаваше да мърка с упойващо задоволство. Явно докосването на малката детска ръчичка й доставяше огромно удоволствие.

Госпожа Ерол се усмихна едва-едва.

— Негово Превъзходителство дори не подозира какво се кани да ми отнеме — промълви скръбно тя. После погледът й се премести върху адвоката. — Моля ви, кажете му, че предпочитам да не получавам онези пари.

— Парите? — възкликна господин Хавишъм. — Надявам се, че нямате предвид предложената ви издръжка.

— Напротив — отвърна му тя съвсем простичко. — Бих предпочела да не ги получавам. Принудена съм да приема къщата и съм задължена на графа за нея, защото така ще мога да се виждам с детето си, но аз имам малко свои пари, с които мисля, че бих могла да преживявам. Отношението на графа към мен ме кара да се чувствам така, сякаш му продавам Седрик. Както вече знаете, аз се съгласих да приема неговото предложение, тъй като обичам детето си достатъчно силно, за да мога да забравя за собствените си чувства, и тъй като такава щеше да е волята на неговия баща.

Господин Хавишъм потърка брадичката си.

— Това е много странно — каза той. — Графът много ще се ядоса. Той няма да разбере.

— Смятам, че все пак ще проумее, след като премисли всичко — отвърна майката на Седрик. — Наистина не се нуждая от тези пари и не виждам защо би трябвало да приема такъв луксозен подарък от човек, който ме мрази толкова силно, че иска да ми отнеме детето, детето на неговия роден син.

Господин Хавишъм се замисли.

— Ще му предам вашето съобщение — каза той след известно време.

Вечерята бе поднесена и всички седнаха заедно на масата, а голямата котка се настани на стола до Седи и продължи да мърка доволно.

По-късно вечерта господин Хавишъм извести граф Доринкорт за своето пристигане и бе приет незабавно от господаря на замъка. Завари го седнал в разкошен фотьойл, с крака отпуснати върху табуретка с мека тапицерия. Графът погледна остро адвоката изпод гъстите си вежди и господин Хавишъм веднага усети, че въпреки привидното си спокойствие, той е доста изнервен и възбуден.

— Е — започна графът, — най-после се върна, а Хавишъм? Какви са новините?

— Лорд Фаунтлерой и неговата майка са в Корт Лодж — отвърна господин Хавишъм. — Пътуването им понесе доста добре и двамата са в чудесно здраве.

Графът изхъмка нетърпеливо и ръката му заигра в нервен тик.

— Радвам се да го чуя — подхвърли той троснато. — Дотук добре. Настани се удобно. Налей си и чаша вино. Какво друго?

— Негово превъзходителство ще остане тази нощ с майка си. Утре лично ще го доведа в замъка.

Графът вдигна бавно костеливата си ръка и закри очите си с нея.

— Е? — каза той. — Продължавай. Помниш, че ти казах да не ми пишеш по въпроса и следователно не знам абсолютно нищо. Що за създание е той? Майка му хич не ме интересува, но искам да знам как изглежда той.

Господин Хавишъм отпи една малка глътка от портвайна, който си бе налял и се облегна назад с чаша в ръка.

— Доста трудно е да се прецени характера на едно дете, когато то е едва на седем години — каза той предпазливо.

При тези думи предразсъдъците на графа го пришпориха за пореден път.

— Глупак е, нали? — тросна се той. — Или пък е дървеняк? Американска кръв, нали?

— Не мисля, че тя му е навредила особено, милорд — отвърна адвокатът с обичайния си сух и отмерен тон. — Аз не разбирам много от деца, но мисля, че момчето е доста приятно на вид.

Както повечето адвокати и господин Хавишъм имаше навика да говори предпазливо и сдържано, но в последното му изказване се бе прокраднала и една доста необичайна за него нотка. Все пак адвокатът бе решил да не внушава предварително каквото и да е на графа, а да го остави да прецени сам при първия си разговор с наследника.

— Здрав и добре развит? — попита графът.

— Безспорно здрав и доста добре развит за възрастта си — отговори адвокатът.

— А краката му достатъчно прави ли са?

Една почти недоловима усмивка кацна на устните на господин Хавишъм. Пред очите му се появи картината, която бе оставил в Корт Лодж — малкото грациозно телце на детето, полегнало на тигровата кожа, и разкошните руси къдрици, пръснати около лъчезарното му, румено лице.

— Мисля, че момчето е рядко красиво, милорд, доколкото това може да се каже за едно момче — каза той, — макар че аз едва ли съм добър съдник по въпроса. Смея да твърдя обаче, че ще го намерите в известен смисъл различен от повечето английски деца.

— В това не се и съмнявам — тросна се графът и подаграта го накара да се сгърчи от болка. — Тия американски деца са едни нагли просяци и нищо повече. Наслушал съм се за тях.

— Не мисля, че в случая става въпрос за наглост — намеси се господин Хавишъм. — Дори ми е трудно да обясня в какво точно се изразява тази разлика. Малкият е живял повече с възрастни, отколкото с деца и резултатът от това е една своеобразна смесица от зрялост и детска наивност.

— Американците са наглеци! — запротестира графът. — Знам ги аз тях, чувал съм за тях. Само дето наричат наглостта си „преждевременна зрялост“ и „свободомислие“. Дивашки и нагли, такива са им маниерите!

Господин Хавишъм отпи отново от портвайна. Той рядко си позволяваше да спори със своя работодател, особено когато старият граф бе измъчван от пристъп на подагра. В подобни моменти беше най-добре човек да го остави сам.

Последва няколкоминутно мълчание, което бе нарушено от господин Хавишъм.

— Трябва да ви предам едно съобщение от госпожа Ерол — отбеляза той.

— Хич не са ми притрябвали нейните съобщения! — изръмжа Негово Превъзходителство. — Колкото по-малко чувам за нея, толкова по-добре.

— Става въпрос за нещо наистина важно — обясни адвокатът. — Тя предпочита да се откаже от предложената й от вас издръжка.

Графът видимо подскочи в креслото си.

— Какво предпочитала? — изкрещя той. — Какво предпочитала?

Господин Хавишъм повтори думите си.

— Тя твърди — добави той, — че тези пари не са й необходими и тъй като отношенията ви с нея не са твърде сърдечни…

— Не били сърдечни! — изригна бясно милорд. — Меко казано не са сърдечни! Мразя дори да си мисля за нея! Американска измамница с противен фалцет! Хич не ща и да я виждам!

— Милорд — каза господин Хавишъм, — не мисля, че „измамница“ е подходящата дума в случая. Тя не поиска нищо за себе си. А сега не иска дори да приеме парите, които й предложихте.

— Всичко е един добре скроен план! — тросна се благородният граф. — Иска да ме изнуди да се срещна с нея. Мисли си, че ще ме впечатли с високия си дух. Не съм впечатлен! Това си е чисто и просто американска наглост! Хич не ми се иска да ми висне край оградата на парка като някоя досадна просякиня. И тъй като е майка на детето, тя е в завидна позиция, позиция, която никак не й се иска да изтърве. Ще си прибере парите, независимо дали това й харесва, или не!

— Тя няма да ги похарчи — каза господин Хавишъм.

— Ако ще да ги харчи! — озъби се милорд. — Парите ще й бъдат изпратени. Няма да й дам възможност да разправя наляво и надясно, че живее в мизерия, защото аз не съм си мръднал пръста за нея! Явно иска да настрои момчето срещу мен! Кой знае откога го трови с лоши мисли за неговия роден дядо!

— Не е така — каза адвокатът. — Имам и друго съобщение, което ще ви докаже, че тя не е склонна да постъпва така.

— Не ща да го чуя! — озъби се запъхтяно графът, останал без дъх от словесната си канонада.

И все пак господин Хавишъм му предаде съобщението.

— Тя ви моли да не споменавате пред лорд Фаунтлерой, че се налага той да живее отделно от майка си заради вашите чувства към нея. Той е силно привързан към нея и майка му е убедена, че така само ще го отчуждите от себе си. Тя каза още, че малкият няма да ви разбере и това би могло да го накара да ви намрази или в най-добрия случай да охлади значително чувствата му към вас. Госпожа Ерол му е обяснила, че е все още твърде малък, за да разбере истинската причина, но със сигурност ще я научи, когато порасне. Тя желае никаква сянка да не пада върху вашата първа среща.

Графът потъна обратно в креслото си. Вкоренената му омраза тлееше изпод гъстите вежди.

— Хайде сега! — каза той все още задъхано. — Хайде сега! Да не искаш да повярвам, че още не му е казала?

— Нито дума, милорд — отвърна студено адвокатът. — Мога да ви уверя в това. Детето е готово да повярва, че вие сте най-добродетелният и най-любвеобилният измежду всички дядовци. Нищо, абсолютно нищо, което би го накарало да се усъмни във вашата безупречност, не му е казвано до този момент. Тъй като изпълних вашите желания до най-малката подробност, то определено ви счита за приказно щедър човек.

— Наистина ли? — попита графът.

— Давам ви честната си дума — каза господин Хавишъм, — че отношението на лорд Фаунтлерой към вас ще зависи изцяло от вас самия. И ако ми позволите волността, смятам, че ще се представите далеч по-добре, ако не споменавате и думичка за това какво мислите за майка му.

— Леле, леле! — промърмори графът. — Малкият е само на седем години.

— И ги е прекарал изцяло с майка си — уточни господин Хавишъм. — Цялата му любов й принадлежи.