Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (14)

Четиринадесета глава
Разобличаването

Невероятно е за колко кратко време понякога могат да се случат невъзможни неща. Само за броени минути малкото момченце, което бе клатило крачетата си от високия стол в бакалията на господин Хобс се бе превърнало в английски благородник, наследник на приказно богатство и графска титла. По-късно, в други няколко минути, лорд Фаунтлерой се бе превърнал отново в най-обикновено момче, без право над целия блясък и лукс, на които се бе наслаждавал през последните няколко месеца. И колкото и невероятно да бе това, за още по-кратко време събитията се обърнаха още веднъж с главата надолу, за да върнат на Седрик титлата, която почти му се бе изплъзнала.

Този път всичко стана дори още по-бързо, защото жената, която доскоро бе наричала себе си лейди Фаунтлерой, далеч не беше толкова хитра, колкото алчна. И макар да успя да заобиколи ловко въпросите на господин Хавишъм, отнасящи се до нейния брак, тя направи няколко грешки, които събудиха подозрението на адвоката. После „лейди Фаунтлерой“ просто загуби присъствие на духа и нейният гняв я издаде още по-недвусмислено. Освен това всичко, което правеше, беше свързано с детето. Изглеждаше, че бракът й с Бивис е съвсем истински, както и караниците с него и фактът, че той й е платил, за да стои по-далеч от него. Но скоро господин Хавишъм се убеди, че разказът й за това как момчето се е родило някъде в Лондон, си е чиста лъжа. И точно когато споровете, свързани с това негово разкритие, се бяха разгорели с пълна сила, от Ню Йорк пристигна писмото на младия адвокат Харисън, както и това на господин Хобс.

След като прочетоха и двете писма, господин Хавишъм и графът се затвориха в библиотеката и не излязоха оттам цяла нощ, за да обсъдят до най-малък детайл своите бъдещи действия. Каква нощ беше само!

— След първите ми три срещи с нея — каза господин Хавишъм, — подозренията ми се засилиха неимоверно. Помислих си, че може би детето е по-голямо, отколкото се опитва да го изкара. Скоро бях почти убеден, че предположението ми е вярно, тъй като тя се изпусна за истинската му рождена дата и после веднага се опита да замаже всичко. Историята в двете писма подкрепя и останалите ми подозрения. Най-добре ще е да доведем двамата братя Типтън, без да й казваме нищо и после най-неочаквано да я срещнем с тях, точно когато тя най-малко го очаква. В края на краищата, мислите й текат доста бавно. Предполагам, че ще загуби ума и дума и ще се издаде сама на мига.

И наистина точно това се случи. Господин Хавишъм държеше самозванката в пълно неведение и за да не я сплаши случайно, продължаваше деловите разговори, в които я уверяваше, че разследването е все още в ход. Тя на свой ред се чувстваше в безопасност и започна да се държи откровено нагло.

Една прекрасна утрин, когато „лейди Фаунтлерой“ седеше в странноприемницата „Доринкорт Армс“ и чертаеше амбициозни планове, един прислужник почука на вратата и каза, че господин Хавишъм желае да я види. Адвокатът влезе в стаята, придружен от още трима души — едно момче с буден поглед, един едър млад мъж и накрая самият граф на Доринкорт.

Жената скочи от стола си и изписка ужасена. Просто не успя да се сдържи. И през ум не й бе минавало, че братята Типтън могат да не са отвъд океана, на няколко хиляди мили от нея, а съвсем наблизо. Вече почти ги бе забравила и се надяваше никога повече да не ги види. Реакцията й се стори на Дик толкова комична, че едва успя да сдържи смеха си.

— Здрасти, Мина! — каза той ухилен.

Едрият мъжага, братът на Дик — Бен, отначало не каза нищо, а просто я оглеждаше близо минута.

— Познавате ли я? — попита господин Хавишъм, поглеждайки към всеки от братята.

— Да — каза Бен. — Аз я познавам и тя ме познава.

После й обърна гръб, отиде до прозореца и се загледа безмълвно навън. Нейното лице изведнъж му бе станало омразно. И тогава жената, осъзнала, че е окончателно разкрита, изпадна в един от истеричните си пристъпи, които Дик и Бен познаваха твърде добре. Дик слушаше крясъците все така ухилен, а Бен гледаше през прозореца невъзмутимо.

— Мога да се закълна, че това е тя в кой да е съд — каза той на господин Хавишъм. — Освен това мога да доведа още дузина други хора, които ще сторят същото. Баща й беше честен човек, макар да бе останал без пукнат грош. Виж, майка й беше точно като нея. Майка й е мъртва, но баща й е жив все още и достатъчно достоен човек, за да се срамува от нея. Той също ще ви каже коя е тя, както и дали е омъжена за мен или не.

Бен стисна юмрук и се обърна рязко.

— Къде е детето? — каза той с глас, който не търпеше възражения. — То идва с мен! За него ти вече не съществуваш, за мен също!

В този момент вратата на спалнята се отвори и в стаята надзърна момчето, вероятно привлечено от виковете. То не беше красиво, но имаше приятни черти, приличаше досущ на Бен и — както всички успяха да се убедят — на брадичката си имаше триъгълен белег.

Бен отиде до него и го погали. Ръката му трепереше забележимо.

— Да — каза той, — мога да се закълна и в него. — После се обърна към детето. — Том, аз съм твоят баща. Дойдох да те взема. Къде ти е шапката?

Момчето посочи към близкия стол. Очевидно му беше приятно, че ще го отведат оттук. Беше виждало какво ли не и затова никак не се учуди, когато чу непознатият да се обявява за негов баща. Само няколко месеца по-рано в къщата, където бе отраснал, се беше появила тази жена и бе заявила, че е негова майка. След това му се случваха само неприятни неща и сега се зарадва, че ще го отведат по-далеч от нея. Бен взе шапката му и двамата тръгнаха към вратата.

— Ако ви трябвам пак — каза той на господин Хавишъм, — знаете къде да ме откриете.

После излезе, стиснал ръчичката на детето, без дори да погледне жената, която доскоро бе смятал за своя съпруга. Тя продължаваше да беснее, а графът я наблюдаваше с любопитство през изисканите очила, кацнали удобно върху аристократичния му орлов нос.

— Хайде стига, млада госпожо — каза господин Хавишъм. — Така няма да постигнете нищо. Ако не искате да ви затворят в лудница, ще е по-добре бързичко да се овладеете.

Тонът му беше така убедителен, че жената замлъкна, сякаш най-неочаквано някой бе запушил устата й с ръка. Тя хвърли на адвоката един последен злобен поглед, профуча край него и тръшна след себе си вратата на съседната стая.

— Мисля, че няма да си имаме други неприятности с нея — каза господин Хавишъм.

Той се оказа прав, защото още същата вечер самозваната лейди Фаунтлерой напусна „Доринкорт Армс“, взе влака за Лондон и повече не се мярна пред очите им.

* * *

След разговора графът на Доринкорт излезе от странноприемницата и се отправи с бърза крачка към своята карета.

— Към Корт Лодж — каза той на Томас.

— Към Корт Лодж — предаде Томас на кочияша, след като се настани на седалката до него, и после добави малко по-тихо: — Казах ли аз, че всичко пак ще си дойде на мястото?

Когато каретата пристигна в Корт Лодж, Седрик беше в гостната с майка си.

Графът влезе без дори да обявят пристигането му. Той изглеждаше с около два сантиметра по-висок и с доста години по-млад. Дълбоките му очи проблясваха тържествуващо.

— Къде е лорд Фаунтлерой? — попита той.

Госпожа Ерол се приближи до него, а нежните й страни поруменяха.

— Той наистина ли е лорд Фаунтлерой? — попита тя. — Наистина ли?

Графът протегна ръка и хвана нежната й длан.

— Да — отвърна й той. — Той е лорд Фаунтлерой.

После сложи другата си ръка на рамото на Седрик.

— Фаунтлерой — каза той покровителствено, но без официална нотка в гласа си, — попитай майка си кога ще дойде при нас в замъка.

Фаунтлерой се хвърли в прегръдката на майка си.

— Ще живееш с нас! — извика той. — Завинаги!

Графът погледна госпожа Ерол и тя отвърна на погледа му. Негово Превъзходителство говореше напълно сериозно. Той беше решил да не губи време в излишни формалности и бе започнал да мисли, че ще му е далеч по-лесно, ако се сприятели с майката на своя наследник.

— Убеден ли сте напълно, че ме искате там? — попита госпожа Ерол.

— Абсолютно — заяви графът без следа от колебание. — Изглежда винаги съм искал да бъдете до мен, но досега не го осъзнавах. Надявам се да приемете поканата ми.