Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (8)

Осма глава
Уроци по езда

Графът на Доринкорт имаше още много поводи за подобни усмивки в следващите няколко дни. Всъщност, колкото повече се заздравяваше връзката му с неговия внук, толкова по-често се усмихваше графът. Старецът не можеше да отрече дори пред себе си, че преди Фаунтлерой да се появи, самотата бе започнала да му тежи непоносимо, заедно с подаграта и седемдесетте години. След дълъг живот, прекаран в търсене на удоволствия и веселие, човек трудно би могъл да остане съвсем сам кой знае колко дълго дори и в най-разкошната стая, с крак върху табуретката и без друго забавление освен скандалите, които би могъл да вдигне на наплашения си лакей. Старият граф беше твърде умен, за да схване, че неговите слуги го ненавиждат и че единствените му посетители не идват от любов към него. Докато беше още силен и здрав, той не спираше на едно място, като се опитваше да повярва, че пътуванията го забавляват. Когато обаче здравето му започна да се срива, графът се почувства твърде изморен, за да се занимава с каквото и да е и се затвори в Доринкорт насаме с подаграта, вестниците и книгите си. Но непрекъснатото четене започваше да го отегчава все повече и повече. Той мразеше дългите дни и нощи и това го правеше още по-зъл и раздразнителен. Затова и появата на Фаунтлерой бе истински късмет за него. Ако Седрик не беше така симпатичен, проклетият стар благородник можеше до такава степен да не го хареса, че да не му даде никакъв шанс. Графът мигом отдаде прекрасната външност и безстрашния дух на Седрик на неговото благородно потекло, т.е. на рода Доринкорт. Когато след това го чу да говори и оцени колко добре е възпитан, милорд започна да харесва своя внук все повече и повече, въпреки пълната незаинтересованост на малкия от наследствената титла. Нещо повече, графът се забавляваше чудесно. Стори му се забавно да даде в ръцете на наследника си властта да спаси бедния Хигинс. Той никога не бе изпитвал и най-малка симпатия към Хигинс, но му доставяше удоволствие да си мисли как селяните ще си говорят за неговия внук и как той ще успее да си спечели популярност още като дете. Възбудата и любопитството, които всички бяха проявили при пристигането им в църквата доказваха, че това ще е така. Графът знаеше още, че фермерите и обитателите на селцето ще бъдат впечатлени от красотата на неговия наследник, от неговото грациозно и едновременно с това силно малко телце, от изправената му походка, от разкошната му руса коса. И наистина, още на влизане в църквата той дочу някой да шепне — „От господарска жилка е, от главата до петите“.

Сутринта, когато Седрик видя за пръв път своето пони, графът бе така доволен, че почти забрави за подаграта си. Конярят изведе красивото дребно същество с елегантно извит врат, покрит с пищна кафява грива, и изящна малка глава, огряна от слънцето, а графът остави прозореца на библиотеката широко отворен, за да наблюдава оттам първия урок на Фаунтлерой по езда. Негово Превъзходителство беше любопитен да види дали момчето най-после ще прояви някакви признаци на плахост. Понито не беше от най-дребните и той често бе виждал доста въодушевени деца да губят куража си, когато се наложи все пак да се качат на седлото.

Фаунтлерой яхна понито с огромно удоволствие, макар да му се случваше за пръв път. Уилкинс, конярят, поведе животното за юздата напред-назад под прозореца на библиотеката.

— Голям куражлия е — отбеляза след това Уилкинс в конюшнята, ухилен до уши. — Хич не ми беше трудно да го кача на седлото. Малко ездачи съм виждал да седят толкоз изправени. Пък той ми вика, Уилкинс, вика ми, изправен ли съм? Щото в цирка яздят изправени, ми вика. И аз му викам, прав сте като стрела, Ваше Превъзходителство! Пък той се смее, много се зарадва. Точно тъй, вика ми, и да ми кажеш, Уилкинс, ако взема да се изгърбвам.

Но само правилната стойка и разходката с водач не се сториха достатъчно интересни на Седрик. След няколко минути той вдигна глава и извика на дядо си:

— Може ли сам? И може ли по-бързо? Момчето от Пето авеню яздеше в тръс и лек галоп!

— А мислиш ли, че и ти ще можеш? — попита го графът.

— Много ми се иска да опитам — отвърна му Седи.

Милорд направи знак на Уилкинс. Конярят изведе своя кон, яхна го и пое юздата за водене на понито.

— Сега го остави да подкара в тръс — каза графът.

Следващите няколко минути се сториха невероятно забавни на малкия конник.

— До-о-о-ста дру-у-у-са — каза той на Уилкинс. — Те-е-е-бе дру-у-са ли те-е то-о-о-лко-ва-а?

— Не, млади господарю — отговори му Уилкинс. — Ще свикнете с времето. Надигнете се малко в стремето.

— На-надигам се-е през цяло-о-то вре-е-ме-е — каза Фаунтлерой.

Той подскачаше нагоре-надолу по доста неприятен начин, с множество междинни поклащания и подрусвания. Скоро остана почти без дъх, а личицето му ставаше все по-червено, но продължаваше да се държи на седлото толкова здраво, колкото му позволяваха условията. Графът следеше всичко от прозореца. За миг ездачите изчезнаха зад дърветата и когато се появиха, той видя, че шапката на Седи е паднала от главата му, а бузките му аленееха като два домата. Но той продължаваше мъжествено да се държи на седлото.

— Спри за малко! — извика дядо му. — Къде ти е шапката?

Уилкинс провери дали неговата е още на главата му и после каза:

— Падна по пътя, Ваше Превъзходителство. Той обаче не ме остави да спра, за да я вземем, милорд.

— Май не е от плашливите, а? — попита графът сухо.

— Той ли, Ваше Превъзходителство?! — възкликна Уилкинс. — Не бих казал, че знае дори какво значи да те е страх. И преди съм учил млади джентълмени на езда, но за пръв път виждам някой да се държи толкоз здраво на седлото.

— Умори ли се? — обърна се графът към Фаунтлерой. — Искаш ли да слезеш?

— Друса малко повече, отколкото си мислех — призна искрено малкият лорд. — И е малко изморително, но още не искам да слизам. Искам да се уча още. Само ще си поема дъх и ще се върна да си взема шапката.

И най-изкусният ласкател в света не можеше да научи Седрик как би могъл да се хареса повече на своя дядо. Когато Седи подкара понито отново към алеята, по страховитото старческо лице за пореден път пропълзя бледа руменина, а в очите изпод рунтавите вежди проблесна пламъче на такова задоволство, каквото Негово Превъзходителство не бе предполагал, че ще изпита отново. Графът се загледа с нетърпение към алеята, докато оттам за пореден път се дочу трополенето на конски копита. След малко се появиха и самите коне. Този път Седрик и Уилкинс ги бяха подкарали в по-бърз ход. Шапката на малкия лорд все още не беше на главата му, Уилкинс я носеше в ръка. Бузките му бяха още по-червени от преди, къдриците бяха полепнали по челцето, но той водеше уверено понито си в бавен галоп.

— Ето! — викна задъхано Седи. — П-подкарах го в галоп. Още не го правя толкова добре колкото момчето от Пето авеню, но все пак успях и още съм на седлото!

След този първи урок по езда той, понито и Уилкинс станаха близки приятели. Почти не минаваше ден без селяните да ги мярнат да препускат жизнерадостно през зелените ливади. Децата в селото изтичваха до портите на къщите си, за да видят гордото кафяво пони и елегантната малка фигура, седнала здраво върху седлото му. Малкият лорд сваляше шапка, размахваше я и им викаше — „Здрасти! Добро утро!“, като най-сърдечен техен приятел. Седи понякога дори спираше, за да си поговори с децата. Веднъж Уилкинс се върна в замъка и разказа как Фаунтлерой настоял да слязат от седлата близо до селското училище, за да може едно куцо момче да се прибере вкъщи с неговото пони.

— Ей Богу — само повтаряше Уилкинс, докато разказваше историята в конюшните, — ей Богу, и дума не ме остави да продумам напротив! На мене не ми позволи да сляза, защото момчето щяло да се чувства неудобно на голям кон. Уилкинс, вика ми, това момче куца, а аз не куцам, освен туй искам да си поприказвам с него. И тъй момчето се качи на понито, а младият господар тръгна редом с него, пъхнал ръчички в джобовете, шапката килната леко назад, подсвирква си и си приказва с момчето, сякаш се знаят от години! А когато стигнахме до къщата на момчето и майка му излезе да види какво става, младият господар си свали шапката и рече: „Доведох сина ви у дома, мадам, защото кракът го боли и не мисля, че таз пръчка е достатъчно здрава, за да се облегне на нея. Ще помоля моя дядо да заповяда да му направят няколко чифта патерици“. И да пукна, ако жената не зяпна от изненада! Аз сам тъй се сепнах, че само дето не хиксплодирах!

Когато графът научи, не се ядоса, както Уилкинс се боеше, че би могло да стане. Напротив, той се засмя с цяло гърло, нареди да извикат Фаунтлерой и го накара да разкаже всичко сам от игла до конец. После отново се смя. Нещо повече, няколко дни по-късно пред къщата на куцото момче спря карета от Доринкорт. От нея изскочи Фаунтлерой с чифт нови, леки патерици, които стискаше под мишница като пушка. Той ги подаде на госпожа Хартъл, майката на момчето, с думите: „Поздрави от моя дядо. Моля приемете тези патерици за вашето момче и ние се надяваме, че то ще се оправи“.

— Предадох й вашите поздрави — обясни Седи на дядо си, след като се качи обратно в каретата. — Вие не ми казахте да й предам, но аз си помислих, че може би сте забравил.

Графът се засмя отново. Връзката между двамата се заздравяваше с всеки изминал ден и вярата на Седи в щедростта и безспорните добродетели на неговия дядо също растеше непрекъснато. Той не се съмняваше ни най-малко, че графът на Доринкорт е най-човеколюбивият и най-добрият измежду всички възрастни джентълмени. Желанията на малкия лорд биваха изпълнявани на мига, а някои от тях дори още преди да бъдат произнесени гласно. Понякога Фаунтлерой просто се изумяваше от новите си придобивки. Очевидно той можеше да притежава всичко, което поиска и да прави каквото си пожелае. И макар подобна тактика обикновено да не е най-удачната за едно толкова малко момче, Негово Невръстно Превъзходителство се справяше удивително добре. Но и Седи можеше да се разглези и опорочи, ако не бяха часовете, прекарвани в Корт Лодж с майка му. Неговият „най-добър приятел“ бдеше неуморно над него с безкрайна нежност. Двамата често водеха дълги разговори и Седи никога не си тръгваше обратно към замъка, без някое простичко напътствие в сърцето си и много, много целувки по бузките.

Но имаше още едно нещо, което объркваше доста нашия малък приятел. Той се замисляше над загадъчното положение на майка си далеч по-често, отколкото някой можеше да предположи. Дори майка му не подозираше колко често тази мисъл навестява Седи. Графът пък съвсем бе забравил за съществуването й. Седрик, който съобразяваше бързо, не можеше да спре да се чуди как така майка му и неговият дядо никога не се срещат. Не му бе убягнало и това, че дори не се бяха запознали. Когато каретата на замъка спираше пред вратите на Корт Лодж, графът никога не слизаше от нея. В редките случаи, когато милорд ходеше на църква, на Фаунтлерой бе позволявано да говори насаме с майка си и дори понякога да си тръгне с нея. Освен това всеки ден от замъка за Корт Лодж тръгваше пратка с цветя и плодове от парниците на графа. Самият граф обаче не си бе направил труда дори веднъж да изпрати госпожа Ерол от църквата до дома й, което засега единствено накърняваше неговия образ в очите на малкия лорд. Около седмица след първото посещение в църквата, когато Седи се канеше да посети майка си, пред вратата на замъка той завари не обичайната карета с нейния прекрасен впряг, а друга, непозната двуместна кола, запрегната с чудесен червеникавокафяв кон.

— Това е подарък от теб за твоята майка — отсече графът. — Тя не може да се разхожда пеш из околията. Трябва й кола. Кочияшът, който ще те закара, ще се грижи за колата. Подаръкът е от теб.

Радостта на Седрик беше толкова голяма, че той така и не можа да намери достатъчно подходящ начин да я изрази. Момчето едва се сдържаше по пътя към Корт Лодж.

Майка му береше рози в градината. Седи изхвърча от колата и се спусна с все сила към нея.

— Миличка! — извика той. — Няма да повярваш! Тази кола е твоя! Той каза, че била подарък от мен. Сега ще можеш да ходиш с нея, където си поискаш!

Седрик беше толкова щастлив, че майка му не знаеше какво да каже. Тя просто не можеше да му развали удоволствието, като откаже да приеме подаръка, макар той да идваше от човек, когото тя смяташе за свой враг. Младата жена се почувства задължена да се качи в колата както беше с розите в ръце и да се повози. Седналият до нея Седи й разказваше за щедростта и добротата на своя дядо. Историите бяха предадени с такава невинна доверчивост, че тя на няколко пъти не можа да сдържи смеха си, прегръщаше своето момче и го целуваше, зарадвана, че Седи умее да вижда само доброто у самотния старец.

На следващия ден Фаунтлерой писа на господин Хобс. Писмото се получи доста дълго и той занесе първото копие от него на дядо си за проверка.

— Защото никак не съм сигурен за правописа — обясни Седи, — и ако ми покажете грешките, аз ще го напиша отново.

Ето какво бе написал той:

„Скъпи ми господин хобс искам да ви разкажа за моя дядо той е най-добрият граф на свитъ вие сте във грешка задето графовите били тиранти защото той не е никакъв тирантин иска ми се да се познавахте с него и щяхте да сте добри приятели той има подагра страда много но е толкова търплив с всеки ден го обичам все повече защото не може да не сеубича един граф койту е добър към всички в този свят можеш да го пупиташ за всичко и той никуга не е играл бейзбол и той ми даде едно пони и една куличка а на мама кръсива карета и аз имам три стаи и всякъкви играчки многу ще сеучудити ако видити замъка и паркът замъкът е толкоз голям че можеш да се загубиш в негу уилкинс който е коняр казва че под замъка има подземие толкоз е красиву в парка че ще се учудите там има сърни и зайци и други птици а моят дядо е много богат но не е горделив както вие си мислехте за графовити винаги обичам да съм с него хората са толкова учтиви и мили свалят си шапките а жените правят ревиранси и понякога казва бог да ва поживи вече мога да яздя обаче отначало многу се друсах като гълопирах моя дядо остави един беден човек да остане фъф фермата си когату той не можеше да си плати рентата и госпожа мелън утиде да занесе вино и други неща на болните му деца искам да ви видя и искам мама да живее с мене в замъка но иначе съм много щастлив когато тя не ми липсва много обичам моя дядо къто фсички други моля пишете скоро

ваш най-добр стар приятел

Седрик Ерол

пп в подземието няма никуй моя дядо никого не е затварял там

пп той е толкоз добър граф че ми напомня за вас и ми е за пример“

— Много ли ти липсва майка ти? — попита графът, след като прочете написаното.

— Да — каза Фаунтлерой, — през цялото време.

Той отиде до дядо си, сложи ръка на коляното му и го погледна в очите.

— А на вас не ви липсва, нали? — каза той.

— Аз не я познавам — отвърна му милорд доста раздразнително.

— Знам — каза Фаунтлерой, — и точно затова се чудя. Тя ми каза да не ви задавам никакви въпроси и аз… аз няма, но понякога ми е трудно да не си мисля за това и се чувствам толкова объркан. Но няма да задавам никакви въпроси. Когато тя много ми липсва, отивам до прозореца си и поглеждам през него и виждам светлинката на нейния прозорец между дърветата. Знам, че тази светлинка е запалена за мен. Дотам има доста път, но тя винаги я пали вечер на прозореца си и пламъчето се вижда далече-далече и аз знам какво ми казва то.

— И какво ти казва? — попита милорд.

— Казва ми: „Лека нощ, Господ да те пази през цялата нощ!“. Същото, което тя ми казваше, когато бяхме заедно. Всяка вечер ми го казваше, а на сутринта ми казваше: „Бог да те благослови за през целия ден!“. Затова през цялото време съм в безопасност…

— Да, в това не се и съмнявам — каза сухо графът.

Той свъси потръпващите си вежди и се взря в малкия лорд тъй дълго и тъй настойчиво, че Фаунтлерой се зачуди за какво ли си мисли неговият дядо.