Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Lord Fauntleroy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2019)
Корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Франсис Бърнет

Заглавие: Малкият лорд Фаунтлерой

Преводач: Ивелин Иванов

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Пан ’96“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: „Балканпрес“, София

Редактор: Любомир Русанов

Художник на илюстрациите: Реджиналд Бърч

ISBN: 954-657-111-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10369

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Приятелите на Седрик

През последвалата седмица Седрик преживя неща тъй необичайни, че направо не бяха за вярване. Като начало той научи от майка си една невероятно любопитна и странна история. Наложи му се да изслуша тази история няколко пъти, за да успее да я разбере, като през цялото време се чудеше какво ли би казал господин Хобс, ако също я чуе. В нея беше пълно с графове. Оказваше се, че дядото на Седрик, когото той никога не бе виждал, е граф. По-възрастният от двамата му чичовци също щял да стане един ден граф, но за беда паднал от коня си по време на езда и умрял. След смъртта му неговият по-малък брат трябвало да наследи титлата, но и той умрял преждевременно — в Рим, от треска. Това трябвало да направи таткото на Седрик потомствен граф, но тъй като и той не беше вече сред живите, в крайна сметка се оказваше, че след смъртта на дядо си, Седрик ще наследи титлата граф Фаунтлерой.

Когато чу това за пръв път, малкият граф пребледня като платно.

— О, Миличка! — каза той. — Бих предпочел да не ставам лорд. Никой от момчетата не е лорд. Не може ли да не стана?

Но явно беше невъзможно. Едва надвечер дългият разговор с майка му най-после приключи. Седрик опря брадичка върху коленцата си, обгърна ги с ръце, както обичаше да прави, и се замисли с поруменяло от напрежение личице. Дядо му бе изпратил хора, които да го отведат в Англия и майка му смяташе, че трябва да замине.

— Защото знам — каза тя, загледана тъжно през прозореца, — че татко ти би искал да стане така, Седи. Той много обичаше своя дом. Освен това има толкова много неща, които едно малко момче не може да разбере. Ако не те пусна да отидеш, ще бъда просто една егоистична майка. Когато пораснеш и станеш мъж, ще разбереш защо съм постъпила така.

Седи поклати печално глава.

— Много ще ми липсва господин Хобс — каза той. — Боя се, че аз също ще му липсвам. Всички ще ми липсват.

Когато на следващия ден господин Хавишъм — така се казваше адвокатът на графа на Доринкорт, изпратен да доведе бъдещия лорд Фаунтлерой в Англия — пристигна отново, Седи научи от него още много нови неща. Но кой знае защо това, че ще бъде много богат когато порасне, че ще има замъци с огромни паркове, дълбоки мини и просторни имения, никак не го зарадва. Малкият лорд се тревожеше за своя приятел господин Хобс и силно разстроен отиде да го види в бакалията малко след закуска.

Завари го да чете сутрешния вестник и пристъпи към него с гробовна физиономия. Седрик чувстваше, че господин Хобс няма да понесе никак леко новините и затова се чудеше как да му ги поднесе най-безболезнено.

— Здрасти! — каза господин Хобс. — Добр’утро!

— Добро утро — отвърна му Седрик.

Той не се покатери както обикновено на любимия си висок стол, а просто седна на една празна кутия от бисквити, подпря брадичка на коляно и така се умълча, че накрая господин Хобс вдигна очи от вестника и го погледна въпросително.

— Здрасти! — повтори той.

Седрик събра всички сили.

— Господин Хобс — каза малкият лорд, — спомняте ли си за какво говорихме вчера сутринта?

— Ами… — започна господин Хобс, — комай беше за Англия.

— Да — каза Седрик, — и по-специално, когато Мери дойде да ме вземе, помните ли?

Господин Хобс разтри бавно тила си.

— Ставаше реч за кралица Виктория и за нейната аристокрация.

— Да — каза Седрик, този път доста по-колебливо. — И… и за графовете, помните ли?

— Ами, да — отвърна му господин Хобс, — и тях ги позасегнахме мъничко, така си беше!

Седрик се изчерви чак до корените на русите си къдри. За пръв път в живота си се чувстваше така объркан и засрамен. Тежеше му мисълта, че господин Хобс най-вероятно също ще се почувства така.

— Вие казахте — продължи Седрик, — че няма да ги оставите да ви се мотаят пред очите.

— И още как! — тросна се господин Хобс. — Съвсем сериозно си го мислех. Нека само да се опитат!

— Господин Хобс — каза малкият лорд, — един от тях ви се мотае пред очите точно в този момент!

Господин Хобс за малко не подскочи от стола си.

— Какво?! — възкликна той.

— Да — заяви Седрик с полагащата се скромност. — Аз съм, или по-скоро ще стана един от тях. Не бих искал да ви мамя.

Господин Хобс изглеждаше раздразнен. Той се изправи рязко и отиде да погледне термометъра.

— И твоето термометърче е ударило в тавана — каза той и се обърна, за да огледа по-внимателно своя млад приятел. — Денят е доста горещ! Как се чувстваш? Боли ли те нещо? Откога се чувстваш така?

Господин Хобс сложи огромната си длан върху русата главица на момчето. Той също се бе почувствал по-объркан от всякога.

— Благодаря ви — каза Седрик. — Нищо ми няма. Главата ми е съвсем в ред. Съжалявам, но това е самата истина, господин Хобс. Затова Мери дойде да ме вземе. Господин Хавишъм казал на мама, а той е адвокат.

Господин Хобс се отпусна на стола и избърса челото си с носна кърпичка.

— Един от двама ни е получил слънчев удар! — въздъхна той.

— Не — отвърна му Седрик, — нищо подобно. Господин Хавишъм е дошъл чак от Англия, за да ни уведоми. Моят дядо го е пратил.

Господин Хобс се взря с див поглед в малкото невинно и сериозно личице пред себе си.

— Кой е дядо ти? — попита той.

Седрик бръкна в джобчето си и внимателно извади оттам парче хартия, на което с неговия закръглен, необичаен почерк беше изписано нещо.

— Никак не ми беше лесно да го запомня, затова си го записах — каза той. После прочете бавно: — „Джон Артър Молиню Ерол, граф на Доринкорт“. Това е името му. Той живее в замък, дори в два или три замъка, струва ми се. А татко ми, който умря, е бил неговият най-малък син. Татко нямало да стане граф, ако двамата му по-възрастни братя не били умрели. Но сега всички са мъртви и не е останал никой освен мен, съвсем никой, и затова ще трябва аз да стана граф. Ето защо моят дядо е изпратил хора да ме върнат обратно в Англия.

На господин Хобс май му ставаше все по-горещо и по-горещо. Той бършеше начесто челото си и дишаше тежко. Изглежда започваше да осъзнава, че се е случило нещо извънредно важно, но колчем погледнеше към невинното, напрегнато личице на малкото момче, седнало върху кутията от бисквити, той виждаше, че невръстният му приятел не се е променил ни най-малко. Седи си беше все същото красиво, жизнерадостно и смело хлапе. От къде на къде, мътните да го вземат, точно той се бе оказал потомствен лорд? Още повече го изумяваше простичкия, неподправен начин, по който малкият му бе съобщил новината, явно без да осъзнава съвсем ясно какво го очаква занапред.

— Ка… как каза, че ти било името? — попита господин Хобс.

— Седрик Ерол, граф Фаунтлерой — отвърна му Седрик. — Поне така ме нарече господин Хавишъм. Когато влязох в гостната той каза: „Значи това бил малкият лорд Фаунтлерой?“.

— Мът… мътните да ме вземат! — каза господин Хобс.

Това беше дежурното му възклицание за особено неочаквани новини или събития. И този път не му бе хрумнало нищо по-добро и как иначе, всичко това беше толкова необичайно.

Както обикновено Седрик реши, че възклицанието на господин Хобс си е съвсем на място. Уважението и обичта му към възрастния мъж бяха толкова големи, че той се възхищаваше на всяка негова забележка. Седи вече бе опознал хората достатъчно, за да се досеща, че господин Хобс е един необикновен човек. Вярно, той се различаваше доста от майка му, но тя все пак беше дама, а дамите винаги се различаваха от джентълмените.

Седрик погледна тъжно господин Хобс.

— Англия е много далеч оттук, нали? — попита той.

— Отвъд Атлантическия океан — отвърна му господин Хобс.

— Точно това е най-лошото — каза Седрик. — Вероятно няма да можем да се видим доста време. Не ми се иска дори да мисля за това, господин Хобс.

— И най-добрите приятели понякога се разделят — каза господин Хобс.

— Е — въздъхна Седрик, — ние с вас сме приятели вече толкова години, нали така?

— Още откакто се роди — съгласи се господин Хобс. — Беше едва на шест месеца, когато се появи за пръв път на тази улица.

— Тогава и през ум не ми минаваше, че ще стана граф! — тъжно отбеляза Седрик.

— А няма ли някакъв начин да се измъкнеш? — попита господин Хобс?

— Боя се, че няма. Мама ми каза, че татко също би искал да постъпя така. И щом ми се налага да бъда граф, ще опитам поне едно нещо — да бъда добър граф. Няма да ставам тиранин. И ако се случи отново да има война с Америка, ще се опитам да я прекратя.

Седрик и господин Хобс си говориха дълго и сериозно. След като преодоля първоначалния шок, господин Хобс вече далеч не беше толкова враждебен, колкото би могло да се очаква. Изумлението му отстъпи място на порой от въпроси и тъй като малкият лорд бе в състояние да отговори само на няколко от тях, бакалинът като сведущ на тема графове, маркизи, недвижими имоти и прочие взе инициативата в свои ръце и сам обясни на Седрик куп неща по начин, който сигурно би оставил адвоката, господин Хавишъм, в пълно недоумение.

Така или иначе недоумението не подмина господин Хавишъм. Той бе прекарал целия си живот в Англия и никак не бе готов да приеме тъй лесно американците и техните привички. Господин Хавишъм поддържаше професионални отношения с графа на Доринкорт от близо четиридесет години и знаеше всичко за неговите имоти, за огромното му състояние и за неговото влияние в обществото. И интересът му към малкото момче беше също тъй строго професионален и лишен от емоции, като към бъдещ граф на Доринкорт. Господин Хавишъм бе съвсем наясно с разочарованието на стария граф от неговите двама по-възрастни сина, за буреносната ярост, която го бе обзела при вестта за американския брак на капитан Седрик, и също така съзнаваше, че той все още не е простил на неговата миловидна вдовица и едва ли ще намери някога за нея други думи освен обиди или студени, жестоки обръщения. Графът продължаваше да настоява, че тя е просто едно обикновено американско момиче, което е скроило клопка на сина му и го е уговорило да се ожени за него, тъй като е знаело, че той е син на английски граф. Преди да отпътува за Америка, семейният адвокат на свой ред също бе почти убеден, че нещата стоят точно така. През живота си той се беше срещал с твърде много себелюбиви и безскрупулни хора и не хранеше ни най-малка симпатия към американците. Първото чувство, което го споходи, след като се озова на тихата малка уличка, бе сериозно объркване. Самата мисъл, че бъдещият собственик на замъците Доринкорт, Уиндъм Тауърс и Корлуърт, както и на всички останали бляскави имения, е могъл да се роди в някаква незначителна къщурка, построена редом със зарзаватчийница, беше шокираща. Интересно как ли изглеждаха майката и детето. Господин Хавишъм почти се стресна от предстоящата си среща с тях. Той си бе извоювал подобаващо уважение в благородното семейство, чийто правни дела бе обслужвал толкова години наред, и сега му беше някак обидно, че ще трябва да се разправя с подобна вулгарна и сребролюбива персона, каквато вероятно щеше да се окаже майката на наследника. Тя най-вероятно не хранеше ни най-малко уважение към родината и благородническата титла на своя покоен съпруг. А тази титла беше толкова древна и достолепна, че господин Хавишъм благоговееше пред нея, макар да бе просто един праволинеен, студенокръвен и делови адвокат.

След като Мери го въведе в малката гостна, той се огледа критично наоколо. Стаята беше семпло мебелирана, но не и лишена от домашен уют. Липсваха евтините, безвкусни орнаменти, както и глуповатите, крещящи картини, така характерни за домовете на хората от средната класа. Няколкото стенни украшения, които забеляза, бяха подбрани с вкус. Същото можеше да се каже и за останалите красиви предмети, пръснати тук и там, някои от които вероятно бяха дело на сръчните ръце на домакинята.

— Дотук не е никак зле — каза си адвокатът, — вероятно вкусът на капитана си е казал думата.

Но когато госпожа Ерол се появи в стаята, той започна да си мисли, че не е изключено и тя да има нещо общо с подредбата. Единствено възрастта и вродената му, закалявана с годините сдържаност, го предпазиха да не впери изумено поглед в младата, изискана жена. Тя изглеждаше толкова сдържано елегантна в строгата си черна рокля, подчертаваща стройната й фигура, подхождаща по-скоро на младо момиче, отколкото на майка на седемгодишен син. Лицето й бе красиво и нежно, все още по младежки свежо, но и тъжно, белязано от онова крехко ранимо изражение, което се бе настанило трайно върху него след смъртта на любимия съпруг. Седрик познаваше добре това изражение. То се стопяваше тъй рядко и винаги само за няколко кратки мига, докато двамата си играеха или разговаряха за нещо приятно, или пък след като бе употребил някоя старомодна, трудно произносима дума, научена от вестниците или от разговорите с господин Хобс. Седрик обичаше да използва дълги думи и истински се радваше, когато това разсмиваше майка му, макар да не можеше да разбере кое им е смешното.

С течение на годините семейният адвокат се бе научил като част от професията си да разпознава безпогрешно от пръв поглед хорските характери и още щом зърна майката на младия наследник, той разбра, че старият граф е допуснал ужасна грешка като е решил, че тя е вулгарна и безскрупулна жена. Господин Хавишъм така и не бе успял да се ожени, не бе успял дори да се влюби, но сега бе напълно убеден, че в съзнанието на това чаровно, младо същество с галещ слуха глас, дори за миг не се е мяркала мисълта за каквато и да било изгода от брака с капитан Ерол. Старият адвокат разбра, че госпожа Ерол едва ли ще му създаде някакви проблеми и започна да си мисли, че всъщност малкият наследник може да не се окаже чак такова проклятие за своето семейство. Освен това при такъв представителен баща и толкова красива майка, момчето щеше да е дори с много приятна външност.

Когато за пръв път съобщи на госпожа Ерол за какво е дошъл, тя пребледня като платно.

— О — възкликна тя, — нима се налага да ми го вземете? Ние сме така привързани един към друг. В него е цялото ми щастие! Той е всичко, което имам. Направих всичко, за да бъда добра майка. — Красивото й младо лице трепна и в очите й се надигнаха сълзи. — Вие не знаете какво е той за мен!

Адвокатът се прокашля.

— Длъжен съм да ви предупредя — каза той, — че графът на Доринкорт не е особено дружелюбно настроен към вас. Той е един стар човек и предразсъдъците му са невероятно силни. Той никога не е харесвал Америка и американците и страшно се ядоса, когато научи за брака на сина си. Съжалявам, че точно на мен се пада неприятното задължение да ви кажа всичко това, но трябва да добавя още, че той е непоколебим в желанието си да не се среща с вас. Неговите планове са младият лорд Фаунтлерой да заживее с него и да бъде възпитан под негов надзор. Графът е особено привързан към замъка Доринкорт и прекарва по-голямата част от времето си там. Той страда от лесновъзбудима подагра и не обича Лондон. По тази причина лорд Фаунтлерой ще живее почти през цялото време в Доринкорт. Графът ви предлага за ваш дом Корт Лодж, който е недалеч от замъка. Той ви предлага още подобаваща рента. На лорд Фаунтлерой ще бъде позволено да ви посещава. Проблемът е, че вие няма да можете да го посещавате и няма да ви бъде позволено дори да прекрачвате границите на парка на замъка Доринкорт. Видите ли, на практика вие няма да бъдете разделена от сина си и повярвайте ми, мадам, условията далеч не са толкова сурови, колкото… колкото можеха да бъдат. Убеден съм, че сама разбирате предимствата на обкръжението и възпитанието, които ще бъдат осигурени на лорд Фаунтлерой.

Господин Хавишъм почувства лек пристъп на паника при мисълта, че тя може да се разплаче, както добре знаеше, че биха направили доста жени.

Но тя не се разплака. Просто отиде до прозореца и постоя там няколко мига, загледана навън. Очевидно правеше всичко възможно, за да се овладее.

— Капитан Ерол много обичаше Доринкорт — каза накрая младата жена. — Той обожаваше Англия и всичко английско. Моят съпруг страдаше неимоверно от това, че е разделен завинаги с дома си. Той се гордееше със своя дом и със своето име. Сигурно би пожелал… убедена съм, че би пожелал синът му да опознае това красиво старо място и да бъде възпитан по начин, съответстващ на бъдещото му положение в обществото.

После тя се върна на масата и погледът й се спря деликатно на господин Хавишъм.

— Такава би била волята на моя съпруг. Така ще бъде най-добре за моето малко момченце. Знам… убедена съм, че графът няма да бъде така злонамерен, че да опита да откъсне Седрик от мен и да го накара да ме намрази. Знам също, че дори да опита, това няма да доведе до нищо, защото моето момче прилича твърде много на своя баща. Седи е добронамерен и любящ по природа, а чувствата му са неподправени. Той ще ме обича дори да сме разделени и да се виждаме рядко. Така и страданието ми ще бъде поносимо.

„Тя мисли твърде малко за себе си“ — помисли си адвокатът. „Дори не се опита да извлече каквато и да било изгода за себе си.“

— Мадам — каза той на глас, — моите уважения за загрижеността ви. Вашият син ще ви бъде благодарен, когато стане мъж. Искам да ви уверя, че лорд Фаунтлерой ще бъде под сигурна опека и ще се чувства наистина като в свой роден дом. Графът на Доринкорт ще бъде загрижен за неговата сигурност и удобства не по-малко от вас самата.

— Надявам се — каза крехката, тъй ранима на вид майка с почти сломен глас, — че неговият дядо ще го обича истински. Седи се привързва толкова лесно и винаги е бил обграждан с толкова любов.

Господин Хавишъм отново се прокашля. Беше му малко трудно да си представи стария, тормозен от подаграта и твърде избухлив лорд като любящ дядо. И все пак графът на Доринкорт вероятно осъзнаваше, че ще е в негов интерес да се отнася подобаващо към детето, което ще го наследи един ден. Освен това, ако Седи притежаваше дори част от качествата на благородния си баща, неговият дядо със сигурност щеше да се гордее с него.

— Лорд Фаунтлерой ще се чувства добре в Доринкорт, убеден съм в това — отвърна й той. — Именно затова графът пожела вие да живеете достатъчно наблизо, за да се срещате често със сина си.

Адвокатът не мислеше, че ще е особено удачно да цитира точните думи на графа, които не бяха нито учтиви, нито любезни. Всъщност през цялото време му се налагаше да превежда изявленията на своя работодател, касаещи майката на наследника, на далеч по-въздържан и възпитан език.

Новият лек шок за господин Хавишъм дойде след като госпожа Ерол помоли Мери да намери Седрик и прислужницата й каза къде е той в момента.

— Шъ го намеря, гуспожо, има си хас — каза тя. — Дъ пукна, ако ней с гусподин Хобс ей в тъз минутка. Кукнал сей на онзи високия стол сред сапуня и свещите и двам’та с бакалина пак си хортуват за пулитика.

— Господин Хобс го познава още от самото му раждане — каза госпожа Ерол на адвоката. — Той е много мил със Седи и двамата са големи приятели.

При спомена за бакалията, която бе мярнал пътьом, и за зарзаватчийницата с подредените направо върху земята сандъци с ябълки и домати, господин Хавишъм отново изпита известни съмнения. В Англия синовете на благородниците не се сдружаваха с разни продавачи. Стори му се твърде възможно малкият да е усвоил вече някои твърде лоши привички и маниери, присъщи на подобна лоша среда. А едно от най-горчивите разочарования в живота на стария граф бяха именно пораженията, които подобна лоша среда бе нанесла върху възпитанието на двамата му по-възрастни сина. Нима щеше все пак да се окаже, че това момче прилича повече на своите покойни чичовци, отколкото на баща си?

Мислите на господин Хавишъм продължиха да текат все в тази нерадостна посока, докато детето не влезе в стаята. Всъщност, когато вратата неочаквано се открехна, адвокатът дори се сепна за секунда. Но когато Седрик се появи и хукна към майка си, възрастният господин се почувства така, че онези, които го познаваха по-отдавна, биха го определили като твърде непривично за него. Можеше да се каже, че през целия си живот господин Хавишъм не бе изпитвал такъв порив на светли чувства. Пред него от плът и кръв тичаше най-прекрасното малко момченце, което някога бе виждал. Красотата на малкия беше почти нереална. То имаше силно, стройно и грациозно телце и ангелски черти. Държеше главицата си изправена и излъчваше някак по детски мъжественост и достойнство. Приликата с баща му беше изумителна. Седрик бе наследил златистата коса на баща си и топлите кафяви очи на майка си, но без тъгата и болката. Неговите очи бяха невинни и безстрашни. Той гледаше така на света, сякаш никога не се бе съмнявал или боял от нещо.

„Това е най-красивото дете с благородно потекло, което някога съм виждал“ — беше първата мисъл на господин Хавишъм. На глас той каза само:

— Значи това е малкият лорд Фаунтлерой.

С всяка изминала минута господин Хавишъм се дивеше все повече и повече на малкия лорд. Той знаеше твърде малко за децата, макар да им се бе нагледал в Англия — изискани, красиви, бляскави момченца и момиченца, за които неотклонно се грижеха техните възпитатели и гувернантки, понякога плахи, друг път досадно немирни, но никога достатъчно интересни, за да привлекат вниманието му. Може би деловият интерес го бе накарал да се вгледа по-внимателно в Седрик, но така или иначе това дете го заинтригува като никое друго досега.

Седрик не знаеше, че е наблюдаван толкова настойчиво и се държеше както обикновено. Той се здрависа с господин Хавишъм по обичайния дружелюбен начин и отговори на въпросите му със същата готовност, с която отговаряше и на господин Хобс. Седи не беше нито срамежлив, нито пък твърде дързък. Докато говореше с майка му, господин Хавишъм забеляза, че малкият ги слуша с учтивото внимание, присъщо на възрастните.

— Той ми изглежда толкова зрял за годините си — каза той на госпожа Ерол.

— И мисля, че наистина е, особено за някои неща — отвърна му тя. — Винаги научава нещата бързо и е израснал предимно в средата на възрастни хора. Има и един доста забавен навик, да използва дълги думи и фрази, които е прочел в книгите или е чувал по някакъв повод. Едновременно с това много обича да си играе. Струва ми се, че е доста умен, но все пак си е съвсем нормално дете.

При следващото си посещение господин Хавишъм лично се убеди във верността на последното твърдение. Когато каретата му сви зад ъгъла, той зърна група малки момчета, които очевидно бяха доста развълнувани от нещо. Две от тях се канеха да се надбягват и единият малък атлет се оказа не кой да е, а Негово Превъзходителство лорд Фаунтлерой. Нещо повече, Седи определено беше най-шумният хлапак в компанията. Той бе застанал рамо до рамо с другото момче, стъпил уверено с едното си краче напред, досущ като истински спринтьор.

— Готови! — извика момчето, което бе поело ролята на съдия. — Старт!

Господин Хавишъм неволно се надвеси през прозорчето на каретата си, подтикван от странно за него любопитство. Малкият лорд просто полетя напред. Стройните му крачета го понесоха устремно към финала, а приведената напред главицата пореше въздуха с развети къдрици.

— Давай, Сед Ерол! — викаха момчетата, ръкомахаха и подскачаха от възбуда. — Давай, Бил Уилямс! Хайде, Седи! Хайде, Били! Ура-а!

— Определено си мисля, че той ще спечели — каза господин Хавишъм. Хлапетата се движеха почти рамо до рамо, но Седи набираше преднина с всяка следваща секунда. — Не знам какво ме е прихванало, но толкова ми се иска той да спечели — някак виновно каза адвокатът, след като се прокашля.

В този миг се разнесе див момчешки вик. С един последен, неистов скок бъдещият граф на Доринкорт бе успял да се добере първи до финалната линия, не повече от две секунди преди запъхтяният Били Уилямс също да се озове там.

— Три пъти ура за Седи Ерол! — викнаха момчетата. — Ура за Седи Ерол!

Господин Хавишъм бързо се прибра обратно в каретата и се облегна, а на лицето му се изписа суховата, но доволна усмивка.

— Браво, лорд Фаунтлерой! — тихичко каза той.

Когато каретата спря пред къщата на госпожа Ерол, щастливият победител вече се задаваше, съпроводен от ликуващата си свита. Седрик вървеше рамо до рамо с Били Уилямс и двамата си говореха за нещо. Овалното му, малко личице бе почервеняло като домат, русите къдрици бяха полепнали по горещото му, изпотено челце, а ръцете си бе пъхнал гордо в джобовете.

— Виж сега — тъкмо казваше той, очевидно опитвайки се да направи загубата по-лека за своя съперник, — мисля, че аз спечелих, защото краката ми са малко по-дълги от твоите. Сигурно е затова. Освен това съм с три дни по-голям от теб, което също ми дава предимство. Аз съм с цели три дни по-голям от теб.

Изглежда това тълкувание на събитията ободри Били Уилямс дотолкова, че той успя дори да се усмихне и да се почувства почти като победител. Очевидно Седи Ерол притежаваше умението да успокоява хората. Дори докато се носеше на крилете на победата, той не забравяше, че победеният едва ли се чувства така щастлив като него и че най-вероятно също му се иска да си мисли, че би могъл да спечели при други условия.

През онази сутрин господин Хавишъм проведе доста дълъг разговор с победителя в състезанието, разговор, при който онази същата суховата усмивка почти не слизаше от лицето на възрастния мъж, а костеливата му ръка честичко потъркваше приятелски брадичката на момчето.

Госпожа Ерол предпочете да излезе от гостната, за да остави Седрик и адвоката насаме. Отначало господин Хавишъм се чудеше какво точно да каже на своя малък събеседник. Беше си наумил най-напред да го запознае с няколко важни неща, свързани с първото му посещение при графа на Доринкорт, неговия дядо, както и да го подготви за сериозната промяна, която щеше да настъпи в живота му. Явно беше, че Седрик няма и най-малка представа за онова, което му предстои да види след пристигането в Англия, както и за новия дом, който го очаква там. Той дори още не знаеше, че майка му няма да живее под един покрив с него. Бяха решили, че ще е по-добре да изчакат Седрик да преодолее първия шок, преди да му съобщят и тази новина.

Господин Хавишъм се разположи в едно кресло близо до отворения прозорец. Срещу него в друго, още по-голямо кресло бе седнал Седрик. Той се бе наместил удобно в дебрите на изисканата мебел, краката му бяха кръстосани, ръцете затъкнати дълбоко в джобовете на панталонките, а русата му косица се бе пръснала по меката тапицерия на облегалката. Малкият лорд гледаше господин Хавишъм с подобаваща за сериозен събеседник замислена физиономия. След като госпожа Ерол напусна гостната, Седрик като че ли се вгледа по-внимателно в господин Хавишъм, сякаш искаше да го опознае по-добре. В същото време господин Хавишъм на свой ред се опитваше да прецени по-точно бъдещия наследник. Той така и не можеше да реши как точно би трябвало да започне разговора си с едно момче, облечено в три четвърти панталонки и обуто с червени чорапки, което току-що бе спечелило вълнуващо състезание.

Най-неочаквано Седрик сложи край на притесненията му, като сам подхвана разговора.

— Вижте — каза той, — аз всъщност не знам какво е това граф.

— Наистина ли? — попита го господин Хавишъм.

— Да — отвърна му Седи, — и смятам, че ако едно момче ще става граф, то би трябвало да знае какво значи това, не мислите ли?

— М-да… така е — съгласи се адвокатът.

— Нали няма да имате нищо против — започна Седи с нужната нотка на уважение в тона си, — да ми… (понякога той се задъхваше при произнасянето на по-дълги фрази) да ми обясните. Как така се става граф?

— Като начало, по волята на краля или на кралицата — каза господин Хавишъм. — Обикновено тази титла се дава за вярна служба към суверена, или за някоя голяма заслуга.

— О — възкликна Седрик, — точно като президента.

— Нима? — каза господин Хавишъм. — Така ли избирате вашия президент?

— Да — отвърна му радостно Седи. — Когато един човек е много добър и знае страшно много, тук го избират за президент. После има шествия с факли, свирят оркестри и всички произнасят речи. Случвало ми се е да мисля, че мога да стана президент, но никога не съм предполагал, че ще стана граф. Не знам за графовете… — каза той малко сърдито, не чак толкова, че да обиди господин Хавишъм, но достатъчно, за да му намекне, че не му се иска много да става граф. — Ако знаех достатъчно за тях, може би щеше да ми се прииска да стана граф.

— Доста по-различно е от това да бъдеш президент — каза господин Хавишъм.

— Така ли? — попита Седрик. — Как по-точно? Без факелните шествия?

Господин Хавишъм също кръстоса крака и допря бавно върховете на пръстите на двете си ръце. Той си помисли, че вероятно е дошъл моментът за едно далеч по-обстойно обяснение.

— Графът… е много важна личност — започна той.

— Значи е президент! — намеси се веднага Седи. — Факелните шествия са дълги по пет мили, има фойерверки и свирят оркестри! Господин Хобс ме е водил на едно факелно шествие.

— Графът — продължи господин Хавишъм далеч по-неуверено, — често има древно благородно потекло…

— Какво е това? — прекъсна го Седи.

— Много старо семейство, изключително старо.

— А-ха! — каза Седрик и заби ръце още по-дълбоко в джобовете си. — Сигурно точно като продавачката на ябълки до парка. Бих казал, че и тя има древно по… потекло. Толкова е стара, че е чудно как още я държат краката. Сигурно е на сто години, струва ми се, и въпреки това си стои там дори когато навън вали. Аз я съжалявам, другите момчета също. Били Уилямс веднъж имаше почти цял долар и аз го помолих да купува всеки ден от нея ябълки за по пет цента и така докато му свършат парите. Това правеше близо двайсет дни, но след седмица на него му омръзнаха ябълките. После обаче, за мой късмет, един господин ми даде петдесет цента и аз продължих да купувам ябълки вместо Били. Няма как да не съжалиш някой, който е толкова беден и има толкова древно по… потекло. Тя казва, че костите е наболяват от годините и когато вали става дори още по-лошо.

gostnata.png

Господин Хавишъм се усети почти безнадеждно объркан, след като погледна невинно-сериозното изражение на своя невръстен събеседник.

— Боя се, че не ме разбра съвсем правилно — уточни той. — Исках да кажа, че името на подобно семейство е познато на света от доста дълго време, да речем от няколкостотин години. През цялото това време хората с такова име са се ползвали с уважението на обществото и са заемали важно място в историята на страната.

— Като Джордж Вашингтон — каза Седи. — Откак се помня все чувам по нещо за него, а той е бил на този свят далеч преди това. Господин Хобс казва, че той никога няма да бъде забравен. Заради Декларацията на Независимостта и 4-ти юли. Видите ли, той е много смел човек.

— Първият граф на Доринкорт — натърти господин Хавишъм леко раздразнено, — е бил посветен в графство преди четиристотин години.

— Я виж ти! — каза Седи. — Доста време е минало оттогава! Вие казахте ли на Миличка за това? Тя сигурно много ще се учуди. Ще й кажем още щом се появи. Тя обича любопитните истории. Какво прави един граф след като го посветят?

— Голяма част от тях са помагали в управлението на Англия. Други са били храбри мъже и са се сражавали във великите битки на миналото.

— И аз искам да се сражавам — заяви Седи. — Моят татко беше войник, освен това беше много смел мъж — смел колкото Джордж Вашингтон. Може би беше толкова смел, защото е щял да стане граф, ако не беше умрял. Радвам се, че графовете са смели. Това е голямо пре’мущество (сложната думичка му се изплъзна), да бъдеш смел човек. Аз преди се страхувах от някои неща, от тъмното например. Но после си помислих за войниците на Революцията и за Джордж Вашингтон… и така се избавих от страха.

— Има и друго едно предимство да си граф… поне в някои случаи е преимущество — каза бавно господин Хавишъм. Лицето му придоби доста странно изражение и той впери проницателния си поглед в момчето. — Някои графове имат доста пари.

Адвокатът беше любопитен да разбере дали неговият малък приятел осъзнава силата на парите.

— Това не е никак зле — отбеляза невинно Седрик. — И аз бих искал да имам доста пари.

— Нима? — попита господин Хавишъм. — И защо са ти?

— Ами… — започна Седи, — има толкова много неща, които един човек може да направи, когато има пари. Продавачката на ябълки, например. Ако бях много богат, щях да й купя една малка палатка, за да се подслони в нея, и мъничка печка също, и после щях да й давам по един долар всяка сутрин, когато вали, за да може да си позволи да остане вкъщи. И после… о, щях да й купя и шал. Видите ли, тогава костите нямаше да я болят толкова зле. Нейните кости не са като нашите, болят я, когато се движи. Много е неприятно да те болят костите. Ако бях достатъчно богат, за да й купя всичко това, костите й сигурно щяха да се оправят.

— Ъ-хм — каза господин Хавишъм. — И какво още ще направиш, ако станеш богат?

— О, още страшно много неща. Разбира се, първо ще купя на Миличка куп хубави неща — малко несесерче за игли и ветрила, и златен напръстник, и златни пръстени, и една енциклопедия, и карета, за да не й се налага да чака уличните коли. Ако харесваше розовите копринени рокли, щях да й купя от тях, но тя обича най-много черните. Искам да я заведа в някой голям магазин, за да може да огледа роклите там и да си избере. После за Дик…

— Кой е Дик? — попита господин Хавишъм.

— Дик е ваксаджия — отвърна му Негово Невръстно Превъзходителство бъдещият граф. Седрик неусетно се увличаше в намислянето на все нови и нови примамливи планове. — Той е един от най-добрите ваксаджии, които някога съм познавал. Работи на един уличен ъгъл в центъра. Познавам го от години. Веднъж, когато бях много малък, се разхождахме двамата с Миличка и тя ми купи една прекрасна топка, от тези дето подскачат. Аз си се разхождах и си топах топката, но я изпуснах и тя се търкулна точно в средата на улицата, където имаше толкова много коне и карети. Аз много се ядосах и започнах да плача, нали тогава бях още много малък. Бяха ми облекли шотландска поличка, а Дик тъкмо лъскаше обувките на един човек и ми каза „Здрасти!“ и после изтича между конете, взе моята топка, избърса я в палтото си, даде ми я и ми каза: „Няма нищо, малкия“. Миличка много му се зарадва, аз също, и оттогава всеки път щом минехме край него, спирахме да си поприказваме. Той ми казва „здрасти“ и аз му казвам „здрасти“ и после си приказваме по мъничко. Дик все ми разправя как върви бизнесът. Но напоследък хич не върви добре.

— И какво би искал да направиш за него? — поинтересува се адвокатът, потривайки брадичката си. На лицето му пак се бе изписала онази странна усмивка.

— Ами… — започна лорд Фаунтлерой, но спря, за да се намести по-удобно в креслото и да заеме някоя по-бизнесменска поза. — Ще изкупя Джейк.

— А кой е Джейк? — попита господин Хавишъм.

— Той е съдружникът на Дик, само дето човек не би могъл да си намери по-лош съдружник от него! Дик казва така. Джейк хич не допринася за бизнеса и хич не е точен. Той само лъже и това вбесява Дик. И вие щяхте да сте бесен, тъй да знаете, ако лъскахте обувки до изнемога, и ако бяхте точен през цялото време, а вашия партньор хич не беше точен. Хората харесват Дик, обаче никак не харесват Джейк и затова някои от тях повече не се връщат. И тъй, ако бях богат, щях да изкупя дела на Джейк и щях да направя Дик шеф, а той казва, че да си шеф е голяма работа. После щях да му купя някои нови дрехи и нови четки, за да може да почне на чисто. Дик все казва, че всичко, което иска, е да започне на чисто.

Едва ли някой можеше да измисли по-невинен и убедителен начин, по който да разясни проблемите на един ваксаджия, примесвайки толкова улична реч с толкова загриженост и добра воля. Седрик нито за миг не се съмняваше, че неговият по-възрастен приятел ще приеме с готовност деловото му предложение. Господин Хавишъм все повече се увличаше от думите на момчето, макар и не защото го бе заинтригувала съдбата на Дик или на продавачката на ябълки. Далеч по-интересно за него бе откритието, че бъдещият наследник намира толкова време да мисли за доброто на своите приятели и в същото време почти е забравил за себе си.

— А има ли нещо… — започна адвокатът, — какво би направил за себе си, ако изведнъж станеш богат?

— Много неща! — реагира мълниеносно лорд Фаунтлерой. — Но преди това ще дам на Мери малко пари за Бриджит. Бриджит е сестрата на Мери. Тя има дванайсет деца и съпруг, който не може да работи. Тя идва тук и плаче, а Миличка й дава разни неща в една кошница, и после Бриджит пак се разплаква и все повтаря: „Бог дъ въ пуживи, прикрасна гуспожо“. Мисля още, че господин Хобс би искал да си има златен часовник с верижка и лула от морска пяна. И чак тогава ще си направя компания.

— Компания?! — не успя да скрие изненадата си господин Хобс.

— Предизборна компания като тази на републиканците — обясни възбудено Седрик. — Ще купя факли и униформи, и куп други работи за всички момчета и за мен също. После ще маршируваме насам-натам и ще бъде толкова весело. Ето това бих направил за себе си.

Вратата се отвори и в гостната влезе госпожа Ерол.

— Съжалявам, че ми се наложи да ви оставя за толкова дълго — каза тя на господин Хавишъм, — но една нещастна жена, която е в голяма беда, дойде да ме види.

— Този млад джентълмен — каза господин Хавишъм, — тъкмо ми разказваше за някои свои приятели и за това какво би направил за тях, ако стане богат.

— Бриджит също е негова приятелка — каза госпожа Ерол. — Точно с нея си поговорихме в кухнята. Съпругът й пак е получил ревматична треска.

Седрик тутакси слезе от необятното кресло.

— Мисля, че трябва и аз да се видя с нея — каза той. — Мъжът й е свестен човек, когато се чувства добре. Задължен съм му, защото веднъж ми направи дървен меч. Той е много талантлив човек.

Седрик изтича навън, а господин Хавишъм се надигна от креслото си. Изглежда бе намислил нещо и искаше да го сподели. Поколеба се за миг, после се обърна към госпожа Ерол и каза:

— Преди да напусна Доринкорт имах важен разговор с Негово Превъзходителство графа, в който той ме запозна с едно свое по-специфично желание. Графът на Доринкорт пожела да опитам да настроя неговия внук положително спрямо бъдещия му живот в Англия и предстоящото запознанство с неговия дядо. Той ме инструктира да обясня на Негово Превъзходителство бъдещия граф, че тази промяна ще му донесе пари, с които той би могъл да си позволи някои любими детски удоволствия. Бе ми казано също, че ако малкият лорд изрази някакви по-конкретни желания, аз трябва да ги удовлетворя и да му обясня, че заслугата за това е на неговия дядо. Убеден съм, че графът едва ли е имал предвид нещо подобно, но ако това ще достави удоволствие на неговия бъдещ наследник, то аз съм готов да помогна на бедната жена, която вие споменахте.

За пореден път на господин Хавишъм се налагаше да перифразира думите на своя работодател. В действителност графът на Доринкорт се бе изразил по следния начин:

„Накарай го да разбере, че мога да му дам всичко, което пожелае. Искам той да е наясно какво означава да си внук на графа на Доринкорт. Купи му всяка лъскава джунджурийка, която пожелае. Напълни му джобовете с пари и му кажи, че това са парите на неговия дядо.“

Мотивите на стария граф очевидно далеч не бяха тъй благородни и ако неговият наследник не се бе оказал същество с толкова чисто и любящо сърце, пораженията можеха да се окажат наистина сериозни. От друга страна майката на Седрик беше твърде добронамерена, за да заподозре нещо нередно. Тя изтълкува заръките на своя свекър като отчаян жест на един самотен, нещастен стар човек, чиито деца бяха умрели, и който сега искаше просто да бъде мил с нейното малко момченце, за да спечели неговата любов и доверие. Освен това огромно удоволствие й достави мисълта, че Седи ще може да помогне на Бриджит. Беше наистина чудесно, че неочакваното наследство, което се бе паднало на нейното малко момче, щеше да му позволи да дари с добрината си онези, които най-много се нуждаеха от нея. Красивото й младо лице се покри с непозната до скоро руменина.

— О! — каза тя. — Колко мило от страна на графа. Седрик толкова ще се зарадва! Той винаги е харесвал Бриджит и Майкъл. Те напълно заслужават подобен жест. Често ми се е искало да можех да им помогна повече. Когато е здрав, Майкъл работи много, но той е болен вече от доста време и са му необходими скъпи лекарства, топли дрехи и питателна храна. Убедена съм, че двамата с Бриджит няма да пропилеят онова, което им бъде дадено.

Господин Хавишъм бръкна в широкия горен джоб на дрехата си и извади оттам голям бележник. Скулестото му лице бе придобило странно изражение. В действителност той се чудеше какво ли ще каже графът на Доринкорт, когато научи какво е било първото желание на неговия внук. Интересно наистина какъв ли щеше да е коментарът на този опак, словоохотлив и егоистичен стар благородник.

— Не знам дали осъзнавате — започна господин Хавишъм, — че графът на Доринкорт е изключително богат човек. Той може да си позволи да задоволи всеки каприз на момчето и несъмнено би му доставило удоволствие да разбере, че дори и най-скъпо струващите прищевки на лорд Фаунтлерой са били удовлетворени. Моля, извикайте сина си и аз ще му дам пет лири, които да даде на тези хора.

— Това прави близо двадесет и пет долара! — възкликна госпожа Ерол. — За тях това ще бъде цяло състояние. Направо не мога да повярвам, че е истина.

— Определено е истина — каза господин Хавишъм с познатата си суховата усмивка. — В живота на сина ви настъпи сериозна промяна. Оттук нататък той ще държи в ръцете си огромна мощ и влияние.

— О! — извика удивената майка. — Той все още е толкова малък — едно съвсем мъничко момченце. Как бих могла да го науча да използва тази мощ разумно? Чувствам се почти изплашена. Моят мъничък, сладък Седи!

Адвокатът се прокашля деликатно. Закоравялото му старо сърце бе трогнато от ранимото, плахо изражение на тези прекрасни топли очи.

— Мадам — каза той, — доколкото мога да съдя от тазсутрешния ми разговор с лорд Фаунтлерой, бъдещият лорд на Доринкорт ще мисли за другите не по-малко, отколкото за своята благородна персона. Той наистина все още е само дете, но може да му се има пълно доверие.

След това майката на Седрик отиде да го доведе обратно в гостната. Господин Хавишъм дочу думите на момчето още преди то да се появи в стаята.

— Той има лесно простудим ревматизъм — обясняваше Седрик. — Този ревматизъм е от най-ужасните. И той се притеснява, че не му плащат пенсията редовно, и Бриджит казва, че това прави болките му още по-големи. А Пат можел да си намери работа в магазина, ако му купели нови дрехи.

Личицето на малкия лорд изглеждаше доста разтревожено, когато той се появи на вратата.

— Миличка ми каза, че искате да ме видите — каза той на господин Хавишъм. — Тъкмо си говорех с Бриджит.

Господин Хавишъм го погледна за миг. Той се почувства някак объркан и несигурен. Както бе споменала майката на Седрик, бъдещият граф беше все още едно съвсем малко момче.

— Графът на Доринкорт… — започна адвокатът и погледът му неволно потърси госпожа Ерол.

Майката на малкия лорд Фаунтлерой неочаквано коленичи пред него и нежните й ръце обгърнаха по детски крехкото му телце.

— Седи — каза тя, — графът е твой дядо, баща на твоя татко. Той е много, много мил, обича те и иска ти също да го обичаш, защото неговите синове вече не са сред живите. Той иска да бъде щастлив и да направи хората край себе си щастливи. Той е много богат и иска да имаш всичко, което ти би пожелал. Графът е изпратил по господин Хавишъм много пари за теб. Можеш още сега да дадеш част от тях на Бриджит, достатъчно за да може тя да си плати наема и да купи за Майкъл всичко необходимо. Това не е ли чудесно, Седи? Твоят дядо е толкова добър. — И тя целуна нежната, поруменяла от изненада бузка на детето си.

Седрик погледна бързо майка си, а след това и господин Хавишъм.

— Мога ли да й ги дам още сега? — извика той. — Още в тази минута? Тя тъкмо си тръгва.

Господин Хавишъм му подаде парите. Бяха няколко нови, чистички зелени банкноти, свити на спретнато руло.

Седи изхвърча от стаята.

— Бриджит! — чуха радостния му вик, след като малкият влетя в кухнята. — Бриджит, почакай за минутка! Ето ти малко пари. Те са за теб и ти ще можеш да си платиш наема. Моят дядо ми ги даде. За теб и за Майкъл са!

— О, господарю Седи! — проплака Бриджит. — Тука има цели двайспет долара. Къде е господарката?

— Мисля, че ще трябва да й обясня лично — каза госпожа Ерол.

Тя също напусна гостната, а господин Хавишъм остана сам за известно време. Той отиде до прозореца и се загледа замислено към улицата. Представи си стария граф на Доринкорт, седнал в своята огромна, бляскава библиотека в замъка, сърдит и самотен, заобиколен от лукс и разкош, но без да е успял да спечели чия да е любов, защото през целия си дълъг живот никога не бе обичал истински друг човек освен самия себе си. Графът беше егоист, обичаше да си угажда, беше арогантен и избухлив. През цялото време мислеше твърде много за графската си титла и за това как да си достави все нови и нови удоволствия. Така и не му оставаше време да се замисли за другите хора. Всички преимущества, с които го облагодетелстваха благородното му име и високият му ранг, му се струваха просто оръдия за изпълнение на всевъзможни капризи и хрумвания. И сега, когато бе вече само един старец, годините прекарани в самоугаждане му бяха донесли единствено лошо здраве, раздразнителност и омраза към целия свят, който на свой ред също не си падаше по него. Независимо от блясъка, графът на Доринкорт се бе превърнал може би в най-необичайния благородник откак свят светува и със сигурност в най-самотния. Ако поискаше, той можеше да напълни замъка си с гости. Можеше да устрои разкошни вечери и пищни ловни увеселения, но знаеше, че хората, които биха приели поканата му, по-скоро щяха да го сторят от страх и нямаше да пропуснат да подхвърлят зад гърба му някоя и друга злъчна дума по негов адрес. Графът също се славеше със злия си език и отвратителния си характер и всички знаеха, че му доставя удоволствие да се подиграва с хората и да ги кара да се чувстват неудобно. Любимите му жертви обикновено бяха най-чувствителните, най-гордите или най-плахите измежду неговите познати.

Господин Хавишъм познаваше отлично слабостите на стария граф и тъкмо за него се бе замислил, докато съзерцаваше малката, тиха уличка. После в съзнанието му изникна жизнерадостното, красиво малко момче, седнало в огромното кресло, което разказва за приятелите си, за Дик, за продавачката на ябълки. Помисли си и за огромното, приказно състояние, което след време, за добро или зло, щеше да се озове в малките, силни ръчички, които малкият лорд обичаше да мушва дълбоко в джобчетата си.

— Той ще промени нещата — каза си адвокатът. — Наистина ще ги промени из основи.

Малко след това се появиха Седрик и майка му. Седи бе на седмото небе от радост. Той се настани отново на своето кресло, между майка си и господин Хавишъм, събра коленцата си и ги обгърна с ръце, както обичаше да прави, когато бе силно развълнуван. Личицето му просто сияеше от удоволствие при мисълта, че се е намерил изход от тежкото положение на Бриджит.

— Тя се разплака! — каза той. — Каза, че плаче от радост. Никога преди не бях виждал някой да плаче от радост. Моят дядо трябва да е много добър човек. Не знаех, че е чак толкова добър. Май да си граф ще се окаже по-прием… приемливо, отколкото си мислех. Почти се радвам, почти съвсем се радвам, че ще ставам такъв.