Франсис Ходжсън Бърнет
Малкият лорд Фаунтлерой (12)

Дванадесета глава
Претендентите

Само няколко дни след партито в замъка почти всеки човек в Англия, четящ вестници, вече бе научил за романтичната история, свързана с Доринкорт. Разказана с всички подробности, историята наистина звучеше доста интригуващо. В нея имаше като начало едно малко американско момченце, за което се говореше, че било много красиво дете, доведено в Англия, за да стане лорд Фаунтлерой. Имаше още един стар граф, дядото на момчето, който ужасно се гордееше със своя наследник. Имаше и млада красива майка, на която графът така и не бе простил, задето се бе оженила за неговия син — капитан Седрик Ерол. После идваше ред на странния брак на Бивис, покойният лорд Фаунтлерой, и още по-странната му съпруга, за която никой все още не знаеше нищо, появила се неочаквано със своя син, за да заяви, че именно той е истинският лорд Фаунтлерой. Всички тези детайли бяха обсъждани и описвани до безкрайност, докато накрая се превърнаха в огромна сензация. После дойде ред на слуха, че графът на Доринкорт никак не е доволен от обрата в събитията и дори е готов да оспори претенциите на непознатата в съда, което значеше, че всичко може да завърши с шумно дело.

Никога преди в графството, където се намираше Ърлсбъро, не се бе случвало нещо толкова вълнуващо. В пазарни дни хората се събираха на групички, обсъждаха събитията и се чудеха как ли е редно да се постъпи. Съпругите на фермерите се канеха една друга на чай по-често от всякога, за да могат да научават възможно най-бързо новите клюки и слухове, свързани е Доринкорт. Намножиха се и анекдотите, в които главен герой беше старият граф, отказващ да признае новия претендент. Но, разбира се, никой не можеше да се конкурира с осведомеността на госпожа Дибъл, която както обикновено просто знаеше всичко.

— Работата се е закучила — казваше тя. — Мен ако питате, мадам, тъй му се пада на стареца, задето се отнасяше така с онова прекрасно младо момиче и задето ги беше разделил с детето. Защото сега той така се е привързал към малкия, толкоз се гордее с него, че новите събития са го вбесили като никога преди. И което е най-лошото, тая новата не е никаква дама. Била с просташка физиономия, чернокоса и невъзпитана. Лично господин Томас ми каза, че нито един достоен лакей не би се оставил да го командва такава простакеса. А момчето не можело да стъпи и на малкия пръст на онова русокосо ангелче. Един Бог знае какво ще излезе от всичко туй. Когато Джейн ми донесе за пръв път новините, тъй ми омаляха коленете, че човек можеше и с перце да ме събори.

Възбуда цареше навсякъде — в замъка, в библиотеката, където графът и господин Хавишъм почти непрекъснато обсъждаха нещо, в стаята на прислугата, където господин Томас и останалите лакеи и прислужници си шушукаха и възклицаваха по цял ден, в конюшните, където Уилкинс се занимаваше с обичайните си задължения доста потиснат на вид и все повтаряше на кочияша, че никога през живота си не бил виждал такъв роден ездач като младия господар Седи.

Но сред цялата тази бъркотия поне един обитател на замъка оставаше напълно спокоен и това беше малкият лорд Фаунтлерой, който според твърденията на непозната съпруга на Бивис не беше никакъв лорд.

Когато графът му каза какво се е случило, Седи седна на своето кресло до камината, обгърна с ръце коленцата си и подпря брадичка върху тях, както правеше винаги, щом искаше да вземе някакво решение или да размисли над някоя нова интересна случка. За най-голямо свое учудване, след като приключи разказа си, графът забеляза, че неговият внук не изглежда особено натъжен, а просто разтревожен.

— Чувствам се малко странно — каза момчето. — Всъщност, доста странно.

Графът го наблюдаваше, без да каже нито дума. Той също се чувстваше странно, толкова странно, колкото не се бе чувствал никога преди. И онова, което го караше да се чувства още по-странно, бе фактът, че личицето на неговия внук, обикновено тъй лъчезарно и щастливо, сега изглеждаше разтревожено.

— Те ще вземат ли къщата на Миличка и… и нейната карета? — попита Седи, а гласчето му трепна неуверено.

— Не! — заяви решително графът, доста гръмко при това. — Те не могат да й вземат нищо.

— О! — въздъхна Седи с очевидно облекчение. — Нима?

Той погледна дядо си. Прекрасните му кафяви очи изглеждаха големи и невинни.

— Онова… другото момче — започна неуверено Седи, — сега то ще бъде… твоето момче, а аз… аз няма да съм, нали?

— Не! — отговори му графът, тъй яростно и решително, че момчето едва не подскочи.

— Не? — възкликна то учудено. — Нима? А аз си мислех…

Най-неочаквано Седрик скокна от стола.

— И аз ще съм твое момче, макар че няма да стана граф? — попита той развълнувано. — Ще съм си твое момче, точно както преди? — Поруменялото му личице светна от въодушевление.

— Моето момче! — каза той и макар да не бе за вярване, гласът му звучеше странно, почти разтреперан от вълнение, леко пресипнал и отпаднал. И все пак следващите му думи бяха решителни и непоколебими: — Да, ти ще бъдеш моето момче докато съм жив и — ей Богу — струва ми се, че ти си единственото момче, което някога съм имал.

Личицето на Седрик пламна чак до корените на русата му косица. Пламна от облекчение и удоволствие. Той пъхна ръце дълбоко в джобчетата си и се взря право в очите на своя достолепен дядо.

— Наистина ли? — каза Седи. — Е, тогава хич не ме е грижа за графската титла и всичко останало. Не ме е грижа дали ще съм граф или не. Аз си мислех… мислех си, че този, който ще става граф, той трябва да е твоето момче и че… аз няма да съм.

Графът сложи ръка на рамото му и го притегли към себе си.

— Те не могат да ти вземат нищо, аз няма да им позволя — каза той, почти останал без дъх. — Ти си създаден за това място и може би… може би нищо няма да се промени. Но каквото и да стане… обещавам ти, че ще ти дам всичко, което мога, всичко!

Старият благородник сякаш не говореше на дете, толкова сериозен и непоколебим беше гласът му. Изглеждаше по-скоро, че дава обещание пред самия себе си и може би беше точно така.

Никога преди графът не си бе давал толкова добре сметка до каква степен се е задълбочила привързаността му към момчето и колко всъщност се гордее с него. Никога преди не бе съзирал толкова ясно неговите достойнства. И тъй като упоритостта на графа не знаеше граници, изглеждаше невъзможно, дори повече от невъзможно той да се отрече от онова, в което се бе зарекъл пред своя внук.

Само няколко дни след като се бе срещнала с господин Хавишъм, жената, която вече се бе самообявила за лейди Фаунтлерой, пристигна в замъка, водейки и детето със себе си. Но беше отпратена. Още на входа един слуга й съобщи, че графът не желае да се среща с нея. Неговият адвокат щял да я извести по нейния „случай“. Томас пръв донесе новината в стаята на прислугата и пръв изрази мнението си за непознатата.

— Носил съм ливреята достатъчно дълго и достатъчно достойно — каза той, — за да мога да позная една дама щом я видя. Тази определено не беше такава. Онази другата, в Лодж, американка или не, точно тя е истинската дама и никой джентълмен не би се поколебал да й го признае. Аз лично го забелязах още щом я видях за пръв път.

Жената си тръгна с полууплашено, полугневно изражение на красивото си, но твърде обикновено лице. По време на разговора си с нея господин Хавишъм бе забелязал, че темпераментът й е доста невъздържан, а обноските далеч от добрия тон. Тя не беше твърде умна, но не беше и глупава. Понякога като че ли ситуацията, в която сама се бе поставила, й идваше малко в повече. Съпругата на Бивис явно не бе очаквала да срещне такъв отпор.

— Тя очевидно принадлежи към низшите обществени слоеве — каза господин Хавишъм на госпожа Ерол. — Необразована е и твърде зле възпитана, поради което не би могла да общува на равна нога с хора като нас. Посещението в замъка сериозно я стресна. Беше вбесена, но и доста уплашена. Графът не пожела да я приеме, но аз го посъветвах да я посетим заедно в Доринкорт Армс, където е отседнала тя. Когато го видя да влиза в стаята, тя пребледня, след което в изблик на гняв ни изреди наведнъж всичките си претенции и заплахи, които явно бе намислила предварително. В това време графът седеше невъзмутим и достолепен като разгневен монарх и следеше жената неотклонно изпод свъсените си вежди. Той просто я оглеждаше от глава до пети с любопитството, което се полага на нещо непознато и същевременно отблъскващо. Остави я да се наприказва, без да си направи труда да я прекъсне дори веднъж и едва след това каза:

„Твърдите, че сте съпруга на най-възрастния ми син. Ако това, което казвате е истина и вашите доказателства се окажат достоверни, тогава законът ще е на ваша страна. В такъв случай вашето момче ще бъде лорд Фаунтлерой. Сега можете да бъдете спокойна, защото всичко вече се проверява до най-дребния детайл. Ако претенциите ви се окажат основателни, ще получите онова, което искате. Аз лично не желая да виждам вас или детето до края на живота си. За съжаление замъкът и без друго ще трябва да понесе присъствието ви след смъртта ми. Вие сте точно от онзи тип жени, за които бих предположил, че ще се харесат на моя син Бивис.“

После графът й обърна гръб и напусна стаята също тъй достолепно, както се бе появил.

Наскоро след това на госпожа Ерол бе съобщено за пристигането на гост в Корт Лодж. Прислужницата, която я извести за това, изглеждаше доста развълнувана. Очите й бяха разширени от почуда и тъй като беше още млада и неопитна, тя гледаше господарката си с нервна симпатия.

— Графът е, мадам, лично! — каза тя с треперлив гласец.

Когато госпожа Ерол влезе в гостната, там вече я очакваше един много висок възрастен мъж с царствена осанка. Той имаше красиво, свъсено лице с орлов профил, дълги побелели мустаци и решително изражение.

— Госпожа Ерол, предполагам? — каза той.

— Госпожа Ерол — отвърна му тя.

— Аз съм графът на Доринкорт.

Графът замълча за момент и почти несъзнателно се вгледа в очите й. Те така приличаха на големите, любвеобилни детски очи, които бе виждал да се взират тъй често в него през последните няколко месеца, че той се почувства доста объркан.

— Момчето много прилича на вас — каза той рязко.

— И други го казват, милорд — отвърна му младата жена, — но аз лично се радвам повече на приликата му с неговия баща.

Гласът й беше така упойващ, точно както му бе казала лейди Лоридейл, а обноските й съчетаваха учтива сдържаност и достойнство. Тя не изглеждаше ни най-малко разтревожена от внезапното му посещение.

— Да — каза графът, — той прилича също и на… моя син. — Той вдигна ръка към големите си, побелели мустаци и ги подръпна енергично. — Знаете ли… защо съм дошъл тук?

— Срещнах се с господин Хавишъм — започна госпожа Ерол, — и той ми разказа за предявените претенции…

— Дойдох, за да ви уведомя — намеси се графът, — че тези претенции ще бъдат разследвани и оспорени, ако се появи възможност за това. Дойдох да ви кажа още, че момчето ще бъде защитено с цялата власт на закона. Неговите права…

— Той — прекъсна го учтиво звънливият глас, — не би трябвало да притежава нищо, което не е негово по право, дори ако законът може да му го осигури.

— За съжаление законът е безсилен в случая — каза графът. — Ако имаше и най-малката възможност, аз бих се възползвал от нея. Тази отвратителна жена и нейното дете…

— Може би тя е привързана към него също толкова много, колкото аз съм привързана към Седрик, милорд — каза госпожа Ерол. — И ако тя наистина е съпруга на вашия първороден син, нейното дете е лорд Фаунтлерой, а моето не.

Тя се боеше от него също толкова малко, колкото се бе боял и Седрик при първата им среща и старото сърце на графа тайничко изпита радост от този факт. Малко бяха хората, които имаха смелостта да го погледнат в очите без страх.

— Предполагам — каза той, леко намръщен, — че вие предпочитате той да не стане граф на Доринкорт?

Честното младо лице на госпожа Ерол поруменя.

— Да бъдеш граф на Доринкорт е невероятна чест, милорд — каза тя. — Аз съзнавам това, но бих предпочела той да е преди всичко онова, което беше и баща му — храбър, прям и справедлив човек.

— Което, предполагам, драстично се разминава с онова, което е неговият дядо? — отбеляза саркастично Негово Превъзходителство.

— Аз нямам честта да познавам неговия дядо достатъчно добре — отвърна му госпожа Ерол, — но знам в какво вярва моето малко момче… — Тя замълча за миг, вгледана спокойно в лицето на графа и после добави: — Знам, че Седрик ви обича.

— А щеше ли да ме обича — каза графът сухо, — ако му бяхте казала защо не съм ви допуснал в замъка?

— Не — каза госпожа Ерол, — мисля, че нямаше. Именно затова не исках той да научи истинската причина.

— Е — каза милорд рязко, — много малко са жените, които не биха му казали.

Той закрачи напред-назад из стаята, като подръпваше от време на време мустаците си.

— Да, той е привързан към мен — каза графът, — и аз съм привързан към него. Не бих могъл да кажа, че преди съм бил привързан към някого. Той даде нов смисъл на живота ми. Аз се гордея с него. Бях така доволен от мисълта, че някой ден именно той ще заеме мястото ми като глава на фамилията.

Графът се спря пред госпожа Ерол.

— Аз съм съсипан от мъка — призна неочаквано той. — Съсипан!

И той наистина изглеждаше зле. Дори прословутата гордост не можеше да му помогне да овладее гласа си и да спре треперенето на ръцете. За миг изглеждаше, че в дълбоките му, гневни очи са се надигнали сълзи.

— Може би точно мъката ме накара да дойда при вас — каза графът, вперил отново поглед в очите на младата жена. — Аз ви мразех. Завиждах ви за любовта на детето към вас. Трябваше да се срещна с онази ужасна жена, която нарича себе си съпруга на моя син Бивис, за да мога да оценя какво удоволствие е да гледам вас вместо нея. Държах се като инатлив стар глупак и предполагам, че съм се отнесъл зле към вас. Вие сте точно като момчето, а то е единствената светла страница в живота ми. Сега съм нещастен и дойдох при вас, просто защото вие сте като момчето, защото то ви обича, а аз обичам него. Отнасяйте се към мен толкова добре, колкото можете, за доброто на малкия.

Всичко това бе казано с толкова рязък, почти груб глас, но графът изглеждаше така сломен, че госпожа Ерол се трогна до дъното на душата си. Тя стана и изтегли леко близкия стол.

— Искам сега да седнете — каза тя меко, с пропит от съчувствие глас. — Доста ви се е насъбрало напоследък и сега очевидно сте много уморен, а ще са ви необходими свежи сили.

За стария граф да се отнесат с него толкова нежно и с такава загриженост беше така необичайно, че той не пожела да се противи. Може би разочарованието и сполетялото го нещастие все пак му помогнаха, защото ако не беше толкова нещастен, той сигурно щеше да продължи да я мрази. Сега присъствието й му се стори по-скоро успокояващо. Въобще всичко му се струваше безкрайно приятно на фона на срещата с лейди Фаунтлерой. А у тази млада жена прозираха такова достойнство и добронамереност, че скоро, унесен от тихата магия на нейното излъчване, той като че ли овладя мъката си и се разприказва по-свободно.

— Каквото и да стане — каза графът, — момчето ще бъде осигурено. За него ще бъдат полагани грижи, сега и за в бъдеще.

Преди да излезе, той огледа стаята.

— Харесва ли ви къщата? — попита милорд.

— Много — отвърна му тя.

— Тази стая е толкова жизнерадостна. Мога ли да дойда още веднъж, за да обсъдим пак всичко?

— Толкова често, колкото пожелаете, милорд — отвърна му госпожа Ерол.

После графът се качи на каретата си и потегли към замъка, оставяйки Томас и Хенри смаяни от неочаквания обрат на събитията.