Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (9)

IX

Бандитска среща се урежда и по-трудно и по-рисковано от посещение на държавни глави или форум на ООН. Загледан в разлистващата се зеленина на Пелистера, планина „а ла Витоша“, издигаща се над Битоля, Козела очакваше да го извикат.

Село Цапари? Не беше чувал за това измислено село в тази измислена Македония, но беше в нея и трябваше да държи реч. Живите гангстери на България щяха да се явят, за да чуят целта си. Далече някъде синееше езерната площ, не запомни как се казваше водния масив, долу в подножието, в мартенската утрин се вдигаше мъглата, която щеше да му разкрие за първи път Битоля. Не за пръв път му се случваше да попада на непознато място. От опит знаеше, че винаги има „пръв път“. За първи път трябваше да държи реч. За разлика от държавните глави, които можеха да си позволят лукса да сложат очила, да извадят текст от вътрешния си джоб и чрез симултантните преводачи да го направят достояние на света, той трябваше да импровизира пред неуправляема, разюздана, недоверчива, рискова маса от хора, които отиваха да слушат с намерението да не вярват. Как ли се държат проповедниците? мислеше, връзвайки връзката си пред огледалото. Излизат пред тълпата и с пълна увереност заявяват: „Богородица роди от непорочното зачатие… Христос възкръсна… и т.н.“.

Магията се криеше във вътрешната убеденост. Козела го осъзнаваше по интуиция, макар никога да не беше учил диалектика на риториката, съвременните теории на „обществения опиат“.

„Господа — наум започна речта си. — Да тръгнем по най-простия път. Всички сме го извървели доброволно или несъзнателно, но това е съдбата ни! Както камилата не може да се раздели с гърбицата си, така ние с наказателните кодекси. За да присъства в тази зала, всеки един от нас е минал през престъплението. Тук няма отшелници, мисионери или рицари от Орденът на спасението. Ние сме престъпници, господа!…“

Козела се замисли. Голям праз! Като че ли им казвам нещо… Облече сакото си и седна.

Да кажеш на педераста, че е педераст и на блондинката — блондинка е толкова безсмислено, колкото прословутото откриване на колелото и топлата вода. Какво следва след престъпление? Наказание?!

Избива те на Достоевски, да ти еба майката! вътрешно се изпсува той. Това заглавие не беше случайно, нито изсмукано от пръстите. Установи ли престъпление, светът наказва. Празни приказки! Коя от тия мутри ще се заслуша в пиянското ми бръщолевене? Трябваше да почне отнякъде!… Ал Капоне бил престъпник и обществото го наказало… Джоузеф Кенеди — негов съдружник, същото това общество го прави посланик на Велика Америка в Британската империя. Значи нещо куца в тази теория? Не е точно така!

Козела тръгна като луд в спартанската си спалня, в спартанския планински мотел.

Какво да кажа на тия изроди? Престъпление и наказание! Да, ама за едни! За други — не! Да тръгнем по обратната логика! Какво иска човекът? Равновесие и покой! За да ги постигне трябва да е получил опрощение. За какво, по дяволите? Не се говори така с бандити, да му ебеш майката… престъпление… наказание… покой… опрощение… Остава да им се явя с кандилница, за да умрат от смях.

Нещо се губеше в тази верига. Престъпление… следва наказание. Но между опрощението и покоя има пропаст, която с нещо трябва да бъде запълнена? Има престъпници, които никога няма да попаднат под ударите на закона, но не говорим за тях сега, нали…

Козела се хвана, че произнася мислено речи и се ядоса.

Добре… да приемем, че наказанието е в ход. Какво следва? Смирение?… Може би това беше брънката от веригата, която му липсваше. Престъпление, наказание, смирение… и покой…? Не…! Дори религията не е толкова наивна. Покаяние…?

Козела скочи и се изправи на прозореца.

Престъпление, наказание, смирение… покой… Нещо липсва! Какво трябва да кажа на тези вълци, за да ги превърна от самци в глутница? мислеше, когато се почука на вратата.

— Влез!

Появи се Джон Хакел.

— Как си?

— Готвя се — разсеяно отговори Козела.

— Приличаш на богомолец след покаяние! — усмихнат подхвърли Хакел и намести пъзела.

Точно това му липсваше в конструкцията… покаянието.

— Готови ли са момчетата?

— Чакат те.

— Да вървим!

Когато застана пред шайката, Козела забрави всичко, което беше репетирал и каза сухо:

— Момчета, от утре ни чака работа! — и огледа залата.

— Каква? — обади се писклив тенор.

Трудно различи източника на звука. Видя зад Цея кръгла месеста мутра с нагъл поглед и изнесена напред брадичка. Най-малко от такова туловище се очакваше толкова тънък глас. Отърсвайки се като от кошмари, Козела го изгледа безизразно:

— Научна… Отвън са хората, които поръчват и плащат музиката. Гледайте на мен като на посредник. В джоба си имам един плик. Когато го отворя, ще знам генералната цел. Искам един по един, без да се надвиквате, спокойно, като на комсомолско събрание, да станете и да кажете кой с какви хора разполага и какви претенции има. За пари ще говорим след целта. Аз не ви познавам, вие знаете кой е Козела. Аз прехвърлих 50-те години… малко от вас докарват 30. Ако се вслушате в думите ми, може да остареете… Има такива случаи. Решите ли да играете своя пиеса в свой театър, отсега можете да си поръчате ковчези.

Козела се изправи.

— Аз бях до тук! Сега диригентската палка ще влезе в ръката на Левака. Претенциите ви? Внимавайте какво искате, момчета! И в най-романтичните ви представи слънцето няма да изгрее от запад… Ти… — пръстът му се заби в пискливия тенор, — стани бързо… име, отбор и регион?

— Ваньо Лорда — каза дебелакът. — Симеоновград, Грудово, Елхово. Ние искаме…

— Достатъчно! — Козела го прекъсна. — Ще кажеш какво искаш, когато ти кажа аз какво искам и каква е цената. Ти… — посочи едно мургаво момче. Още като влезе видя силуета му, почувства спокойствието, което лъхаше от него и го различи от бандата.

Без да става, мургавият отговори кротко, разсеяно, всъщност непочтително.

— Рано е за откровение, ловецо, не забравяй, че си прицел!

— Прочел си някъде тази фраза — отговори Козела, колкото да печели време.

— В момента ми върши работа.

Извади прословутия плик, лъжа за пред бандитската аудитория и алиби за собственото му оттегляне, ако му се налага.

— Какво очаквате? — погледна Цея.

Известно време погледите им се преплитаха, после той кимна с глава. Цея знаеше, че трябваше да отговори, знаеше и името, което трябваше да каже.

— Ахмед Доган.

— Ти, Левак?

— Доган.

— Други предположения? — попита Козела.

— Да — каза мургавият мъж, който му ставаше все по-интересен.

— Какво предполагаш? — попита Козела.

— Не какво, а колко? — беше нахалният отговор. — Господин Козел!… — Младежът се изправи.

Беше около трийсет, наистина мургав, но не по цигански. По-скоро приличаше на индийски махараджа, беше елегантен, уверен, спокоен, а това го правеше партньор, за разлика от останалите, които бяха тълпа.

* * *

— Командировката?… Режийните?… Джобните пари, господин Козел? После ще говорим за цел!

Козела познаваше това нахалство, знаеше логиките му. Това или беше личен кураж, или крехка психика, прикрита зад внушителна външност.

— Господин X! — иронично каза Козела. — Не играя така. Още по-малко давам обяснения. Аз съм като Симеон Сакскобургготски, момче! Не се извинявам, защото не греша. Не се оправдавам, единствения ми изповедник не е сред нас. Или застани зад гърба ми и изчакай да приключи разговора, или се махай! Такива като тебе съм виждал с ескадрони.

Младокът излезе от реда столове, остави пластмасовата бутилка вода на помощната маса и тръгна към вратата.

— Аз съм Ашик, Козел! Обаче, вълчи ашик. Ако ти потрябвам, Цея знае как да ме намери.

Спокойно разбута шайката и излезе пред мотела.

Пелистера се раззеленяваше, мъглата над Битоля се вдигаше, дори слънце се опитваше да пробие. Козела погледна празния лист и го прибра във вътрешния джоб.

— Господа… — каза той, — знаете ли какво значи атака? Няма да чакам отговор. Атаката е доверие. Ще се видим утре сутрин. Левака и Цея да останат, останалите сте на мои разноски, докато спазвате правилата. Нарушите ли ги, сърдете се на себе си!

Козела излезе от заседателната зала и връхлетя в един полукилер, полубар, в който го чакаше Хакел. Сграбчи го за реверите и го дигна от стола.

— Защо ме подлагаш на тази екзекуция, Джон? Ако бях получил съгласието на тълпата, какво щях да им кажа?

— Че идва големия бос, Козел. — Хакел се освободи от ръцете му. — Ти организирай канала, аз знам какво да правя. Спокойно! Виктор ни чака в мансардата.

* * *

Докато Козела мислеше, че се „ебават“ с него, „колегите му“ — Джон Хакел и Виктор Бут бяха свалили деветстотин двайсет и седем досиета на български престъпници, от четиридесет и шест регионални банди. Бяха ги картотекирали, описали, сортирали и беше въпрос на каприз дали да ги използват по предназначение, или да ги подхвърлят на полицията. Козела зададе единствения въпрос, който го занимаваше.

— Кой е Ашика, Джон?

Виктор Бут свали напрежението от и без това изтощените му рамене:

— Твоят заместник! — отговори той. — Чака долу. Когато кажеш, ще го повикам!

* * *

В неделя, първи май, на връх Великден започна войната.

Последната, мислеше Козела, докато подготвяше „играчките“. Шест пехотни мини? Половин София би отишла по дяволите, ако се детонира съдържанието им, камо ли нещастната „крепост“, която трябваше да превземат. Клондайк? Що за глупост?

Някъде из Балканския полуостров замък с вишки и метанови устройства с дистанционно управление, които предупреждават от разстояние приближаването на феодала. Кой беше феодалът? Загадка! Според Джон Хакел, член на Саудската династия, според Виктор Бут един от Билденберг акционер на Уолстрийт и Лондонското сити. Според Володя Аберман обаче, лицето се казваше Гаспар Ориега и беше един от доновете на латиноамериканските картели. Който и да беше, тази вечер щеше да отиде по дяволите.

Застанал с морски бинокъл в ръка, Козела наблюдаваше обекта през Рило-Пиринското шосе. Местността се казваше Предела. Не един и два пъти му се беше налагало да минава от тук, но не беше забелязал това имение, а и то беше построено така, че да не надвишава стволовете на боровата гора и да се слива с пейзажа.

Чакаше отбора. Започна да ръми. Пиеше му се. Не го свърташе на едно място, а беше едва единайсет часа. Почти цяло денонощие го делеше от истинската акция.

На долния етаж на хижата, строена преди стотина години от налудничави планинари, беше вързан Осип. Окован в пранги и психиатрични каиши към ортопедичното легло, той стенеше в унес. В един момент трябваше да отвори кафеза и да пусне птицата да излети.

Козела „свали“ бинокъла и се върна в стаята. Започва войната? Аз ще дам сигнал за бойни действия. Ще ме хванат за долуподписания! отегчено мислеше той, когато чу шума на двигателите. Долу в подножието на хижата се появи черния гръб на автомобил, после се зададе и колоната. Излезе да посрещне гостите. Очакваше Хакел, Левака и Цея, но първите лица, които видя да слизат от мерцедеса, бяха на бурятката Ирина и заместника му…

Как се беше самоназовал?

Танцът започваше.

Някога сребърна мина, после въглищна според легендата, около 4000 метра галерии пресичаха корпуса на планината. Това можеше да бъде както слух, така и измама. Стопанските карти не посочваха такъв минен участък. Напротив. Според всички държавни устави това беше резерват. С изключение на едно ловно стопанство, нищо друго нямаше в периметър от пет квадратни километра. И въпреки това именно тук трябваше да се случат бойните действия? Козела знаеше, че и бандити и полицаи прекаляват с четене на черна хроника и гледане на холивудски екшъни, затова не се предоверяваше на такава информация.

Ако имаше цехове за амфетамин, каптагон и хероин нова флотация, мините щяха да ги разрушат, ако имаше нелегални печатници за евро и долари както се твърдеше — също. Ако не… щеше да предизвика поредната екологична катастрофа. Първа в неговата биография. Нали винаги има „първи път“?

Левака разположи „отборите“ на четирите хълма. Козела седеше и чакаше. Той беше командир на отбора и се налагаше се да се държи с достойнство.

Обади се Хакел.

— Тръгвам за „Бат“ — каза той.

„Бат“ значеше баня на всички езици, в конкретния случай — Банско.

— Младият скот?

— В грузински ръце — беше отговорът. — По-добър наставник не можах да му намеря!

— Ще видим.

Беше дванайсет без десет. Точно в тринайсет щеше да изсвири сирената за смяна на работните бригади. В интервал от петнайсет минути, докато подемниците качат на повърхността първата смяна и въведат приемниците им, трябваше да започнат експлозиите. Грузинец? Това обясняваше вида на този млад мъж, който кой знае защо му хареса, макар да схвана ревност в очите на Левака.

— Кой е тоя? — беше попитал Константин Коев.

— Наемник.

— Държи се като шеф.

— Никога не пречи на глупака да стане за резил! — каза Козела и приключи разговора.

Между двамата прехвърчаха неприязнени искри. В стаята нахлуха бурятката, Громов и Виктор Бут.

— Не са ли те учили да чукаш, Викторе?

— Не по време на война! — каза таджикът. — Ние с Борис тръгваме!

— Имам едно писмо за теб. Искам да го прочетеш пред мен и да го изгорим заедно.

„Генерал Милетиев — започваше текстът, — дългът ни принуждава да ползваме прийоми, които при мирни обстоятелства бихме окачествили като престъпни. Нациите изправят един срещу друг като врагове мъже, които при други обстоятелства биха били братя. В Библията е казано: «Направи добро и го хвърли в морето!». Защо? Оставям на вас, колега. С искрено уважение Ю.“

Бут грабна бележката и я запали.

— Това беше всичко, Козел! — каза той. — Останалото — от Ирина.

После се обърна към Громов.

— Последни думи, полковник?

Плешивият руснак вдигна поглед и се взря в Козела.

— Ако протегна ръка ще увисне ли, генерале?

Точно това заслужаваш! помисли Козела. През ума му мина епизод от един филм и протегна ръката си. Громов стисна дланта му и следван от Бут излезе от хижата. Чу се тихото ръмжене на мерцедеса и отново ги натисна вселенската тишина на планината.

— Велик жест, Козел! — тихо каза Ирина. — Как събра сили за толкова благородство! — натъртвайки иронично последните си думи довърши тя.

— Сцена между Питър О’Тул и Ричард Бъртън. — Козела погледна часовника си.

Беше дванайсет и трийсет. Половин час до „Малкия Апокалипсис“.

— Какво ще правим със сина на жена ми?

— Роберт Гой има грижата.

— Грузинецът?

Бурятката кимна.

— Не питай това ли е истинското му име! — бяха последните й думи.

Последва взрив.

Жалка гледка. Вместо да хвръкне планината, илюзията беше слон, преял с дрожди, изпускащ газове. Козела „употреби“ две мартеници, седна в „Ланчия“-та и спа двайсет часа. Събуди се уморен и първото лице, което видя беше на Осип Марин.

— Добро утро, татко! — с треперещ глас каза младият скот… — Чака те мадам Кофин. Помоли като се събудиш да я предупредя.

— Викни я! — мрачно каза Козела.

* * *

Бяха мълчали повече от половин час.

— Пътищата са два, Ирина. Като приказката за белия и черния овен. На черния няма да се кача!

— Твоят случай е различен. При теб символите са козли, Джон, и логиката е различна. Овенът носи инат и упорство! Козелът — лукавството на Сатаната. Неслучайно ти си избран да водиш отбора!

— Чакай… — Козела се облакъти на масата. — Събираме всички отрепки на държавата и ги превръщаме в армия. Въоръжаваме ги до зъби, а враг — няма! Разработваме наркотично ноу-хау и го крием като пендара в пазвата си. От кого, Ирина? Мене ме екзекутират, после ми се извиняват и ме въоръжават с помощници, каквито не съм искал! Защо? Каква е целта? Пробваме експлозия за Манхатън, а дори гайгеровите броячи не отчитат отклонение. На кого разиграваме този театър? Каква е целта му? Искам контрол върху сина на жена си, вие ми го набутвате в състава. Аз искам да се оттегля, а вие се държите като че ли ми предстои юбилей. Можете да ме будалкате до някое време. Разбера ли, че ме водите за носа, ще ви тегля путката майна и ще ми видите гърба, дори през него да прозира слънцето. Аз съм невротизиран алкохолик, който въобразявайки си, че изкупува вини, замъглява съзнанието си. Всъщност бягам от ежедневието, а не от съвестта си! Съвест, ако съм имал някога, отдавна е хванала паяжини из досиетата на МВР. Така че или истината — груба, грозна, подла, жалка, но истина, или си ебавайте майката, скъпа! Не ме интересува дали ще умра пиян в някаква канавка, дрогиран в някой луксозен хотел или разстрелян от руски командоси. Намери човек, който ще ми покаже целта. Честно… тази дума не звучи добре в устата ми, но не се сещам друга. Едни колегиален въпрос. Кой е упълномощен да следи за поведението на Козела? Ти, нали?

Бурятката поклати глава.

— Аз съм твоя съпруга! Ние правихме секс, забравил ли си?

— Не се ебавай с мен, Ирина! Ти ли командваш отбора?

Тогава бурятката отвори чантата си. Измъкна тесте разноцветни хартийки, дълга, тънка, златна химикалка, написа нещо, затвори очи. Невъобразими очи имаше тази зеленоока азиатка. Мълча няколко секунди като в молитвен транс, после ги отвори и обърна написаното към него. На жълто квадратно листче, с изящни букви беше написано „Владимир Путин“.

Козела не издържа и се разсмя с глас. Ай сиктир! помисли той, отпускайки клапите на вътрешното си напрежение. Аз, балканския бандит, Козела, влязох в сметките на висшата световна политика!

Освобождавайки част от напрежението си, смеейки се с глас, Козела почувства зараждането на друг гняв, някъде дълбоко в недрата на личността му. Тия съвсем за идиот ме взеха! Вбесен, Козела изгледа догарянето на пламъка. Бурятката беше подпалила листчето и го гледаше спокойно с безизразните си очи. Ще я убия! помисли Козела.

— Очакваш да ти повярвам?

Ирина поклати глава.

— Не на мен. Очаквам друго, Джон!

— А именно?

— Коректност.

— Не разбирам. — Козела наистина не беше успял да проследи мисълта й.

— В един момент някой ще ти предаде заповеди от въпросния човек. Няма да съм аз! Ще бъда подчинена на Козела и негова дясна ръка. Ще служа вярно и ще изпълнявам заповеди както повелява устава и както ме задължава клетвата.

— Не дрънкай глупости, Ирина! — кресна Козела. — Кой? Виктор Бут?… Джон Хакел?… Светия дух?… Кой по дяволите?

Ирина отново изписа едно име. Хартията беше розова, но шока не беше по-малък.

Не може да бъде! мислеше Козела, докато гледаше как името на Роберт Гой става на пепел в чинията за кафе.

Ирина се обади:

— Имам една идея и един съвет. Готов ли си да ги чуеш?

— Казвай — разсеяно отговори той.

— Убий Осип и се пази от Роберт!

Козела зяпна.

— Осип е боклук!

Ирина го прекъсна:

— Подценяваш и двамата! Слез в хола, Роберт Гой те кани на шашлик!

* * *

Според календара отдавна беше пролет, но в планината зимата още беше на власт. Сезонът за ски беше отминал, сняг и дъжд се редуваха през ден. Схлупени ниски облаци, борове, до половината скрити в мъгла, сняг и студ, мек за зимата, но противен за всеки друг сезон, владееше и природата и хижата.

Запретнал ръкави на татуираните си ръце, Роберт Гой свещенодействаше в кухнята. Продуктите не можеха да се намерят наоколо, но бандитите затова бяха бандити, за да имат пряк достъп до стоки, различни от държавните.

Когато Ирина и Козела влязоха в помещението, Цея спеше в един от столовете, завита с кожуха си, Осип режеше лук, а Константин Коев-Левака миеше чинии в умивалника. Атмосферата изглеждаше приятелска, всъщност беше напрегната, ревнива и враждебна. Козела нямаше нужда от дълго ориентиране в обстановката, но думите на Ирина бяха в главата му. С Осип можеше да се оправи „днес и нощес“, загледа се в Роберт Гой. Козела, старо ченге, беше изкарал дермоареален курс по разгадаване на татуировки. Беше рано да оглежда младият грузинец, но това което виждаше, беше достатъчно. Роберт Гой имаше биография и за „просветените“, тя беше изписана на кожата му.

— Ще празнуваме ли? — попита Козела.

— Ако се налага! — без да се обръща отговори грузинецът. — Триумфът се нуждае от поливане, провалът… — Гой не продължи.

— А провалът?… — попита Козела.

— Не предвиждам провал… — Роберт Гой обърна полупрофил и го погледна с бялото на очите си. — Не и под ваше командване!

Ще те изпържа, младок! помисли Козела и се отпусна до спящата Цея.

— Осип… — Гласът му беше дрезгав, прегракнал. Май имам нужда от мартеница! — … водка и вода!

— Веднага, татко… — угоднически каза младият келеш, подлите му очи бягаха встрани.

Ще трябва да обмисля предложението на Ирина! мислеше Козела, докато чакаше да му сервират.

Беше деветнайсет часа и петдесет и девет минути, когато Козела повика с пръст Гой.

— На ваше разположение, генерал! — без грам угодничество отговори грузинецът, когато седне срещу него.

— Аз съм Козел, ти — Роберт Гой, нали?

— Така твърдят официалните източници! — кимна младият мъж.

— Тогава… да спазим протокола!

Козела запали цигара, реши, че е направил необходимата пауза и продължи:

— Нито ти, нито аз сме тук случайно! Имаме армия, паричен масив, команден състав… Аз ги имам, ти — не! Но ти имаш нещо, което аз нямам!… Дойде мига за замяна на информация?

— Слушам!

Козела се надвеси над масата:

— Роберт Гой! По тялото ти чета като от книга… По моето няма нищо, освен дупки от куршуми… Схващаш ли разликата?

— Не още… — този млад грузинец, ако беше грузинец, се владееше перфектно, — но съм готов да слушам, генерал!

Козела отново направи „логическата си пауза“ и продължи:

— Твоята мисия, Роберт Гой, е свързана с моите наличности. Въоръжение, бандити, дрога и канали. Твоята цел… целта на всеки млад човек е да прокопса в занаята. Моята — да се оттегля, Гой! „Die Gotte Damme Rung“ — Залезът на боговете, приятелю! Имам нужда от покой. Ще ти направя предложение. Ако го приемеш — ще продължим играта… до моето оттегляне. Ако не — ще продължиш сам, но провалът ти е гарантиран!

— Слушам, генерал! — отговори Гой.

— Целта? Чуя ли истината… а ще я позная, уверявам те… ще те подкрепя по пътя към нея. Ако ми разиграваш „блатные тюрмы“ ще останеш сам на фронта. Не бързай, Роберт, отдавна наблюдавам руските банди. Понятие — мъжка дума, чест, приятелство — не съществуват. Интересът е дребен и временен. Обмисли отговорите си, преди да ми отговориш на три въпроса.

— Първият? — изострен като кама, попита грузинецът.

— За какво се готвиш да употребиш Осип? — Козела се надяваше, че е постигнал същата студенина в интонацията си.

— Вторият… генерал?

— До кога ще разиграваме военни действия за отвличане на вниманието?

Роберт Гой спусна ръкавите на ризата си и вдигна глава. Обикновено северната раса и асоциацията на лед внасяше студ в отношенията между хората. Сини, езерни очи, бяла ледена коса — имаше нещо смразяващо в този образ. И точно обратното — меките, пълни с подправки черти на юга, дълбоки черни очи като недрата на вулкани, буйни къдрави коси, черни като хълмовете на планински залез. В очите на този млад човек Козела видя жестокост. Срещу него стоеше човек — роден звяр, хладен, безчувствен и тих.

Аз съм безпомощен с този тип хора! помисли той, но знаеше, че може да промени ситуацията и да наклони кантара според капризите си.

— Генерал… — каза Роберт Гой, — аз съм тук, за да ви служа?

— Тогава да минем на въпросите! Ще ги подредя под друг ред. Тази нощ ще умре Осип Марин. Утре продължаваме разговора. Готов ли си?

— Не. — Гой се изправи. — Вие сте под домашен арест, генерал! А целта… Тази държава отново ще стане народна република! И вие ще помогнете… Нали, генерал?

— Да. — Козела измъкна „Берета“-та си и простреля Осип в главата.

Цея се събуди ужасена, всички бяха онемели. Когато дима се разся, Козела каза:

— И Тарас Булба уби сина си, когато са налагаше!

После вдигна дулото и го опря в челото на Роберт Гой:

— Целта, грузинецо?