Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (16)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ilia007 (2020 г.)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Христо Калчев

Заглавие: Изстрелът на амнистията

Издание: първо

Издател: Световит

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Полипринт“ АД, Враца

ISBN: 954-9761-92-4 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12320

История

  1. — Добавяне

X

Погребаха Осип под един смърч, на южния склон на хижата. Гой влезе в хола. Козела знаеше, че разговора ще е дълъг. Беше дал аргументи „за сериозен диалог“.

— Защо? — попита Гой.

— Целта? — отръсквайки пепелта, попита той.

— Има степени на информация, Козел… — започна грузинецът.

— До преди малко бях генерал… — иронично го прекъсна той.

Гой кимна.

— И синът на жена ти беше жив. Кой ще дава обяснения?

— Тя. — Козела се взря в Цея. — Грузинският джигит ще има грижата да предаде съобщението по мрежата.

Цея очакваше „игра“, но когато Козела продиктува:

— Уважаема госпожо Марин, длъжни сме да ви предупредим, че синът ви Осип загина в престрелка. Слаба утеха, но искаме да ви уверим, че той се държа достойно до последно издихание. С уважение… — Козела ги погледна, направи пауза и натърти, — Владимир Путин…

— Не полудявай, Козел! — злобно изсъска той.

— Ако срещнеш един нормален, запознай ме с него. — Гласът на Козела звучеше разсеяно, неангажиращо, но само той знаеше колко е напрегнат. — Ако ти стиска подмени Путин с Джордж Буш, Кофи Анан. Ако искаш Саддам Хюсеин напиши, но не ми губи времето! — Запали цигара, мълча по-дълго, отколкото нервното напрежение позволяваше, после каза: — Действай, Цея! Ще те чакам в „Бат“!

Отново ги затисна мълчание. Козела знаеше, че Левака държи в джоба на панталона си 38-калиброва „Лама“ без предпазител и дебне „грузинеца“. Знаеше обаче, че ако посегнат на този емисар на Кремъл, нито един от тях няма да се измъкне от планината. Освен Володя Аберман. Слаба утеха! Ще ме хванат за хуя, тия казаци! Да си финансират операцията!

Обади се Ирина:

— Роберт не е наш враг, Джон!

Изнервен до крайност Козела се разхили:

— Роберт… Джон… Айрини… Кога ще свърши този мексикански сериал?

— Ставаш отегчителен — каза грузинецът. — Старческа деменция…

Козела го погледна в маслинените очи и задържа погледа си.

— Забравям, Роберт Гой! Забравям си задълженията и избивам роднини! Изненадан ли си?

Гой стана, взе якето си и го облече.

— Да се разходим, генерал! Ще се наложи да покажете на жена си гроба на сина й…

* * *

Валеше сняг, дъжд и суграшица, облаците стържеха покрива на хижата. Някъде високо, като в друг свят виеше вятър и клатеше върховете на боровете. Мълчаха. Козела знаеше, че Гой го отвлича далеч от подслушвателните уредби. Гой знаеше, че отразената светлина от прозорците зад гърба му, е окуляр от снайпера на Левака. Това не ги правеше нито по-дружелюбни, нито по-сговорчиви.

— Къде е гробът… джигит?

— Стъпил си върху него — отговори грузинецът. — Знам къде е Влад Аберман, Козел!

Това беше блъф. Гой имитираше близост с Осип. Малкият от наивност, грузинецът по инструкции, но никой от тях не знаеше къде е Аберман, в какво се състои ноу-хауто, защо Козела е окичен с мартеници като съветски маршал пред Берлин.

— Тогава за какво съм ти, Гой? Вземете евреина и ме оставете на мира! Жена ми, колкото и да са фалшиви отношенията ни, един ден ще попита: Кой уби сина ни? И аз ще трябва да дам задоволителен отговор.

— Ще ти помогна — каза Гой. — Уби го един грузинец, от гордост. Този аргумент не се нуждае от обяснения. Няма нужда нито от подкрепа, нито от отрицание. Накърнена ли е гордостта, започва песента на куршумите.

— Добре!

— А после?…

— Пием по един чай и лягаме в леглото. Тя гледа в тавана, аз обръщам лице към телевизора. Затиска ни тишината, Гой. И изплува лъжата… гигантската лъжа, момче! „Козел — пита наум тя, — каква беше целта? И струваше ли си цената?“ Аз отговарям мълчешком — „Не знам целта, предплатих от паника“. Какво следва, Гой?

— Целта… — каза грузинецът.

Бяха попаднали в мъгла гъста като грахова супа, нищо не се виждаше наоколо. Левака беше загубил прицела си, телефоните не работеха и освен Пиринската буря някъде по високите етажи на планината, никакъв друг шум не се чуваше.

— А тя е? — попита Козела.

— Тотална ликвидация. 25 юни… НДК… и политическо цунами. Тогава на ебалниците от НАТО, Нюйоркските близнаци ще им се сторят ордьовър, Козел… Основното блюдо предстои… И това е наша работа!

— Ти си луд! — тихо каза генерал Иван Милетиев, бивше ченге, бандит, терорист, настоящ алкохолизиран наркоман.

— Не аз — поклати глава Гой. — Луд е този, който изпрати траурното послание до жена ти.

Козела се обърна и тръгна към хижата. Тотална екзекуция на цялостната политическа прослойка, самообявила се за политическа класа. Интересна идея? Козела се отърси като от кошмар. Какво му е интересното на подобно представление, в което няма нито актьори, нито публика, а само режисьори и жертви.

— Имаш ли представа колко тона играчки трябва да внесем в сградата? — попита Козела.

Гой кимна.

— Виктор Бут е направил разчет. Набелязани са гнездата. Попитай старите софиянци, Козел! Това поле е гробище. Писано му било да потвърди славата си в съвременния свят.

— И това е заповед на онзи, лудия… Путин?

— Не съм казал такова нещо. — Гой му обърна гръб, вдигна яката на якето и под засилващата се суграшица забърза към хижата.

Козела се върна при гроба на Осип. Земята още беше рохка, но скоро щеше да слегне и завинаги да го отнесе в недрата на планината. Стоя прав пред безличната земя. Влагата го пронизваше. Започна да трепери, имаше нужда и от алкохол и от дрога. Това беше всичко, Флора… така било писано, момиче! Аз не знам къде са гробовете на синовете ми, ти няма да научиш къде е гробът на Осип!

* * *

Беше петък, тринайсети май, две хиляди и пета.

София работеше. Хората на Скорпиона и Златния, в тяхно отсъствие, си вършеха работата. Седем трупа бяха разхвърляни из държавата за две денонощия. Малка част от инфилтратната поръчка. Повече от петдесет „двойни играчи“ трябваше да бъдат отстреляни, докато диригентът изкомандва: „Валс!“.

Оставаше въпросителната: „Кой е истинският диригент?“. Козела имаше месец на разположение да си отговори на този въпрос.

* * *

„Флора — започваше писмото, — Осип е мъртъв. Нямам сили да ти го кажа в очите, затова пиша. Не знам дали ще изпратя писмото, но ако го четеш, опитай да проумееш нещо просто. Ние се срещнахме опустошени и се вкопчихме един в друг, с надеждата заедно да доплуваме до спасителния бряг. Не бяхме сами, Флора! Нито ти, нито аз си давахме сметка, че успоредно с нас се развива друг, паралелен свят, който няма нищо общо с нашия. Това беше Осип, Флора. Мислех какво представляват надеждите и стигнах до най-простото заключение: «Надеждата е егоизъм и претенция. Реализацията — безпощадност и агресия». Нито ти, нито аз съзнавахме, че с наша помощ се разраства, цъфва и дава плодове символа на злото. Аз бях минал през злото, Флора. Аз самият бях зло и оставам неговия символ, жив или мъртъв. Ти беше изпитала злото на гърба си и го беше отхвърлила, без да си даваш сметка, че отричайки Сатаната, не значи, че не му служиш. Ти се вкопчи в живота като в Евангелие и не видя тайните му сигнали. Аз нямах очи за тях. Когато посегнах към плода, той вече беше изгнил, Флора. Никаква реанимация не беше в състояние да го върне към ствола. Той беше откъснат и захвърлен като бананова кора или огризка от ябълка. Не е в стила ми многословието и ти го знаеш, но съм длъжен да те уверя, че моята намеса беше закъсняла, както и твоя сигнал за тревога. Навремето в Крит го видях да екзекутира още непрогледнали котета. Тогава трябваше да се намеся. В Претория вече беше късно. Осип извърши най-непростимия грях в света на гангстерите. Взе страна. Това никой въоръжен мъж с глава на раменете не си позволява. В нашия свят християнските ценности не важат, моралът не се котира, но се афишира и в основата си ъндърграунда има един неписан закон: «Позови се на Господ, ако го има! Намигай на Сатаната, той си ти!». С голямо закъснение опитах да предам този урок на Осип. Късно. Не знам къде е гробът му, не знам къде са и гробовете на синовете ми, ако това е някаква утеха за теб. Запали свещ за сина си и забрави за мен! Постарал съм се до края на живота ти, ако не друго, поне да не страдаш от недоимък. Иван Милетиев-Козела — добави, — един идиот, който си въобрази, че може да бъда съпруг и баща. Сбогом, К.“

Козела написа адреса и се облегна на стола. Той, канадският гражданин, живееше в мебелиран апартамент в новопостроеното гето, наречено „Белите брези“. Беше му все едно дали ще бъде в „Рандолф-Астория“, в някоя от килиите на Централния затвор или някъде другаде. Беше пуст, празен, пиян, дрогиран и уморен.

Наближаваше четири часа сутринта, бурятката спеше в спалнята. Беше топло, макар навън да се лееше дъжд и пролетта да не беше далеч. Все още работеше парното, въпреки отворения прозорец.

Трябва да поспя, помисли той и разтърка очи. Пет часа го деляха до развръзката. Че такава предстои, нямаше съмнение. Абсурдната, маниакална претенция на руснаците да ликвидират с един замах цялата политическа прослойка в държавата беше толкова грандоманска и недалновидна, колкото надеждите на саудитския принц Бин Ладен, унищожавайки близнаците на Търговския център да унищожи икономическата мощ на врага си — Америка.

Кой е най-големият враг на руснаците? Евреите… Кой е най-големият враг на евреите? Козела се замисли — християнството, исляма, руснаци, германци… Отговорите — много. Кои бяха врагове на евреите? Не евреите? Но аз имам среща с децата на Моисей, прибра плика във вътрешния джоб на сакото и легна на канапето в хола. Ще броя овце… що за идиотщина. Ще преброя главите, които декапитирах! Нерон… Съня и кокаина си казаха думата. Заспа дълбоко.

След скитане из София и сменяне на таксита, Козела се добра до Унгарския ресторант на „Оборище“. Той беше старо ченге и знаеше какво значи проследяване, затова беше сигурен, че дори да са се опитали да му сложат опашка, някъде по крайните квартали с метрото или в обратна посока към Люлин е успял да се измъкне чист.

Първият въпрос, който му зададе Хакел беше:

— Сигурен ли си, че си сам?

— Еби си майката! — задоволи се да каже Козела.

На английски това звучеше другояче, но на всички езици ругатнята има общ смисъл. Изразява настроение. С ругатня може да се изрази възторг, изненада, радост, страх, ярост, отчаяние, омраза. Ругатнята е универсално изразно средство на всички езици, има една стойност и няма нужда от превод.

На масата го чакаха мадам Сабат и Фон Веер.

— Два въпроса? — започна Козела. — Безразлично ми е кой ще отговори и каква е цената. Готови ли сте да слушате?

— Седни, Джон!

Козела се вторачи в Хакел:

— Кой е Виктор Гой и каква е целта? Давам ви една цигара време да обмислите отговора. Бога ми, Хакел, това е последният ни разговор!

Мадам Сабат, Джоана или кой знае как се казваше, остави някаква книга на масата и я обърна към него:

— Говори ли ти нещо това заглавие? „Шестото клеймо“ на Дан Браун?…

Козела погледна корицата, на титулната страница пишеше „Ангели и дяволи“ — авторът и заглавието не му говориха нищо.

— Не.

— Прехвърли тази книга, Гоут! — тихо промълви еврейката. — Ще говорим после!

— Не!… Сега! — Козела повика келнера, изчака го да дойде до масата и каза по-високо: — Направихте ли си поръчката? Аз искам водка и сода!

Настана тишина. Заведението беше празно, включително персонала не се виждаше.

— Защо трябва да чета, Джоана? — попита той.

Хакел се зае с отговора:

— Ще разбереш логиката ни! Не бързай! Прочетеш ли тази книга, Роберт Гой ще ти каже останалото.

— Кой е той? Не ми разигравай второкласни чифутски оперети! Аз съм гърмян заек.

— Гоут… — кротко каза еврейката. — Няма да чуеш дума, докато не схванеш логиката на тази книга!

Козела им се изсмя в лицата.

— На кого разигравате този сапунен сериал? Кажете ми целта, за да ви кажа постижима ли е? Дайте ми CV-то на Гой, за да ви кажа ще пея ли в един хор с него… веднага… или вървете по дяволите! Джоана, не знам дали ще ме разбереш, но Хакел много добре знае какво означава „Върви на майка си у путката!“. Това е последната ми дума…

— Предпоследната… — каза някой зад гърба му.

Нямаше съмнение, Роберт Гой! Козела не си направи труда да се уверява.

— Последната ми дума? Колкото и да ти е неприятно, момче, аз командвам парада!

— Господин Кофин — каза добре школуваният, плътен и спокоен баритон на наемника, — заведението е на два етажа, знаете, нали?

— Е, и? — попита Козела.

— Знаете или не? — продължи да пита Гой.

— Знам, и какво от това?

— Долу ви чакат двама души. Когато ви свърши срещата, няма да ни заварите тук. Имам молба, готов ли сте да я чуете?

— Казвай! — изсъска Козела, завладян от неясна паника.

— Книгата? На последната страница е записан телефон. Ако я затворите и се обадите, ще получите отговор на въпросите си. Нито Роберт Гой е кой знае каква загадка, нито целта е непостижима, господин генерал! Пътищата към Ада са много. И не всички павирани!

Козела се изправи и тръгна към стълбите, които наподобяваха трап на кораб. Заведението беше бивша шивашка работилница. Някога подземието й беше склад, а сега — механа. Стълбите бяха паянтови, дървени, скърцаха и се виеха етаж и половина. Колкото по-надолу слизаше, толкова намаляваше светлината, а и увереността му.

Какво става с мен? Дръпна плюшеното перде на заведението и се озова в полутъмна задушна стая… и празна. Първото впечатление, фалшиво. В периферното му зрение попаднаха силуети. Разпозна Аберман, и за свой ужас — Флора. После „кипна“. Все едно че някой го беше полял с душ. Сухото му тяло вреше, от порите бликаше пот като крокодилски сълзи, краката му омекнаха. Седна.

— Спокойно, Козел! — обади се безизразният глас на молдовката. — Осип не биваше да живее! Ако не твоите, божиите мълнии щяха да се стоварят върху прокълнатото му семе!

* * *

Козела дочете книгата и разбра намека. Беше пет и половина сутринта, на първи юни. След двайсет и пет дена в НДК щяха да се съберат всички политически мъже на държавата и да предрешат съдбата й за десет години напред. Криминалният сюжет на Дан Браун третираше унищожаването на католицизма по времето на Конклава. Това беше целта? Козела затвори очи. Смисъл за едни политически сили, е трагедия за други и обратно. Не можеше да си представи общите интереси, впрегнати в такава мащабна екзекуция.

С черен флумастер и печатни изваяни цифри беше изписан мобилен телефонен номер. Ако има цел, какво я прави обща и кой е Гой?

Козела мина през банята и влезе в хола. Водата капеше от него, но това не го интересуваше. Не видя дори напрегнатия, втренчен поглед на Флора, която го гледаше от леглото, подпряла длан на започналата да побелява коса.

— Време е, Роберт! — каза, когато чу гласът на този левантински пират.

— Обядваме в същия час и на същото място! — Гой изключи апарата.

После някой, най-вероятно самият Путин промени „целта“. Бившите комунисти идваха на власт и екзекуцията им беше безсмислена… временно…

До доказване на противното.