Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (16)

XVI

— Ти ли свитна Кюлев?

— Един руснак. Всъщност грузински евреин, гражданство — руско.

— Сигурен ли си, Ашик?

— Ако не вярваш, не питай, генерал?

Прав е! — помисли Козела. Малко го интересуваше отговора. Нито се тревожеше, нито жалеше, още по-малко щеше да тръгне да отмъщава за тази смърт, въпреки че познаваше баща му от дълги години и помнеше деня, в който младият Кюлев постъпи в службите.

— Не че не вярвам, Ашик, изненадан съм. Мисля, че руските килъри се изтеглиха от България.

— На етажерката видях един стар „Плейбой“?

Козела не беше поглеждал библиотеката на хазяите, но личеше, че са любители на това издание и държат на видно място броевете му.

— Има колекция — кимна Козела.

— В един от тях са снимани Илия Павлов, Емил Кюлев и Васил Божков-Черепа… Заедно!

— Е, и?

Ашика се усмихна ехидно.

— Илия Павлов е мъртъв.

— Знам — кимна Козела, макар че знаеше много повече.

— Емил Кюлев е мъртъв! — продължи Ашика.

— Евреин?

— Да, но Божков е жив!

— Какво искаш да кажеш?

— Чудя се колко ли струва главата?

— И аз се чудя! — Козела схвана намека, но съзнанието му беше ангажирано. — Виж тази снимка!

Ашика не я погледна.

— Черепа?

— Виктор Бут, Ашик? Значително по-тежка поръчка!

— И по-скъпа! — Ашика взе снимката и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си. — Цена и подробности, генерал? Дойде ли ред на Черепа, ще се чувствам лично обиден, ако ме пренебрегнеш.

* * *

Козела препрочете стиха, ако така можеше да се нарече този текст, пъхнат в пелените на подхвърленото бебе Филип Александров, превърнал се с годините във „вълчи ашик“, както сам той се наричаше.

Какво ли значеше този ребус? Тронове, длани в кръв… Що за заплаха можеше да бъде едно новородено, подхвърлено дете? Оракули на дръвника, пиян, вран жребец…

Козела се замисли. Кои ли бяха родителите на този звяр, и осъзнаваха ли, че са зверове, за да осъдят на смърт новороденото? Или го бяха изхвърлили именно, за да го предпазят от съдбата на звяра?

Иззвъня телефона. Беше Симеон Мишев-Плъха. Плачеше.

Козела изключи апарата и излезе. Облаците се бяха разкъсали, слънцето пробиваше влажната зеленина на дърветата, температурата скочи рязко. Тръгна напосоки, пи кафе на крак, почувства опънатите си нерви, пулс в гърлото и се върна до колата. Сега къде на майната ти? — включи на скорост, потегли бавно. Ашика не му излизаше от главата. Какво иска това копеле? Пари? Получава повече, отколкото иска, а живее като скот. Чужд на лукс, на разврат, на парвенюшки парад… Защо претенциите му са толкова нагли? Или с високата си цена декларира екстрен професионализъм? Кой знае, да му ебеш майката. Мозъкът на този безчувствен убиец е пълна загадка, санскритско писмо… Прав беше Хакел, че ако не му стига кръв… Хакел?

— Трябва да те видя, Джон!

— Ела!

— Пътувам към теб.

— Влез в бара. След двадесет минути ще бъда долу.

Докато се въртеше като скиор из тесните, непроходими улици на центъра, телефонът се обади отново. Беше Цея.

— Слушаш ли новините, шефе?

— Не.

— Сензационни са… Непременно изслушай обедните.

Не можеше да чака два часа. Не той и не — халтавите си нерви.

— Къде си? — попита Козела.

— Вкъщи… пия кафе.

— Ела в хотела на Джон! Веднага!… Цея?

— Слушам те?

— Фон Веер в града ли е?

— Нямам представа… Едва ли някой от нашите има.

— Добре… Чакам те.

Единствен Хакел знаеше къде да търси фалшивия барон, но военната клетва и прословутата еврейска солидарност щяха да го превърнат в по̀ ням и от риба и по-недостоверен от циганин. Готвя се да използвам Ашика! — полугласно каза той, паркирайки пред грандхотел „София“.

Фон Веер беше в бара. Господ си прави ташак с мен? — Козела тръгна към него с протегната ръка и търсеше думи да изрази приятната си изненада, когато се появи и мадам Сабат.

— Сънувам ли, Джуит? — попита той. — Да не би този хотел да е в Ботсвана?

— Светът е единен, Гоут — обади се фон Веер. — Чу ли новините?

— Не.

— Взривили са вила в „Обеля“. Убит е някой си Булат Варо. Знаеш ли кой се крие под това име? — сухо попита еврейката.

Ето за какви новини говори Цея! — помисли той. Ашика е по-бърз и безмилостен от съдбата!

— Това е изстрелът на възмездието, мадам. Тази сутрин загина човек, който въоръжаваше палестинските шахиди. На неговата сметка тежат стотици еврейски глави.

— Името! — Това беше заповед.

Изказана от жена, всяка заповед би била комична, ако жената не се казваше мадам Сабат.

— Възмездието, Джуит!

— Името… Не ме разигравай, Гоут! Нашата фирма не участва в сделки.

Шибани, нагли евреи! — Козела не понасяше нито заповеди, нито началническата надменност на офицерите на „Кидон“ и „Дув Девам“.

— Булат Варо! — бавно каза той.

От стълбите към фоайето крачеше Джон Хакел. По лицето му личеше, че присъствието на Фон Веер и мадам Джуит са му известни.

— Верни ли са подозренията ми, Козел? — попита той.

— Аз не съм гадател!

— Кой е Булат Варо?

— Мъртвец… Поне така твърдят новините.

— Кой е той?

— Враг… ваш. Моята амнистия пред Мосад.

— Бързаш… — Хакел се огледа. — Твоя човек… оня килър…

Появи се Цея и Козела нанесе удара си.

— Ела, скъпа, кажи на тези благородни люде кой се крие зад псевдонима Булат Варо?

Цея погледна притеснена, в очите й се четеше недоумение, но когато Козела я подкани:

— Направи го, Цея… На моя отговорност…

Тя промълви:

— Виктор Бут.

Евреите онемяха. После се спогледаха и наведоха глави. Щом срещна погледа на мадам Сабат, Козела смаян чу:

— Благодаря, Гоут! Виктор Бут уби… мъжа ми…