Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (15)

XV

— Доведи бурятката! — сухо, заповеднически каза Козела.

— Не съм куриер, генерал! Знаеш къде е.

Козела преглътна нахалството на копелето.

— Ашик — тихо повтори той, — доведи Ирина! Веднага!

Ашика се изправи гъвкаво, с плавността на змия.

— Изглежда не ме чу, генерал! — Тръгна към вратата. — Изпълнявам мокри поръчки, кървави… Спермата и хайвера всеки хвърля сам!

Ашика сложи длан на бравата, но като че ли се сети нещо.

— Бандите искат среща.

— Левака кореспондира с тях — клокочеше от гняв, но стараейки се да се сдържа отговори той.

— Именно Левака е в дъното на кладенеца.

— Какво?

— Това, което чу. Той и Цея са пленници на Вулкана. Чувал ли си за такъв идиот?

— Не.

— Иска един милион лева! — Ашика отвори вратата. — До довечера. Утре милиона става в евро.

— Ашик?

— Кажи, шефе?

— Върни се!

Ашика влезе и притвори вратата.

— Искаш ли този милион?

— Да.

— Върни ги и е твой.

— Мой е — кимна Ашика. — Ще ги откриеш при… бурятка ли беше? Имат нужда от релакс. Не мисли за Вулкана… и солташаците му. А с милиона не бързам…

Ашика затвори вратата и в хола „падна“ тягостна тишина.

Що за изрод е това копеле? Или гений?… Гений на злото? Трябва да скъсам главата на гущера!

* * *

Заваля още в София, а като наближиха Тетевенския балкан, пороят стана тропически, ноемврийски и леден. Рибарица тънеше в мрак, беше след полунощ, но вила „Амбър“, която беше превърната в затвор за бурятката грееше с цялото си халогенно осветление.

Завари ги да вечерят. Бурятката пиеше чай, Цея беше изпържила риба, Левака се бореше със стреса (негови думи) и се беше напил с гроздова ракия така, че нито си владееше речта, нито имаше намерение да спазва субординацията.

— Какво се случи, Цея?

— Изнасилиха ни… и двамата… На Косьо му хареса? — На Козела му трябваше време да се сети, че Левака всъщност се казва Константин Коев и наистина има подозрително грацилен вид.

— Ашика?

— Виждал си го как действа!… Изби ги, докара ни тук и отиде да почисти кочината.

— Което всъщност… трябваше да направиш ти, Козел — с фъфлене се обади Левака. — А тая курва лъже. Ебаха ме, верно… но болеше. Не аз съм педал… Питай я къде спа снощи… — Левака се изхили пиянски, — лизахте ли се с китайката… лизахте ли се или не, курво?!

— Млък! — заповяда Козела. — Приготви се, Ирина. Връщаме се… Вдругиден летиш за Москва!

— Лъжец!

— Твое право е да вярваш или не, приготви се… Тоя кретен е пиян… Ще шофираш. Имам работа. След половин час тръгваме на керван. Ела, Цея!

Козела замъкна младата жена в ягуара, застави я да седне и я закопча с белезници за вратата.

— Чакай тук! — Мина покрай аудито на Левака, залепи опаковка „Семтекс“ на резервоара и се върна във вилата.

— Левак, изгаси осветлението, камината и източи водата. Действай, преди да съм ти разбил мутрата!

Пияният младок усети, че е по-добре да не противоречи и със залитане и подпиране тръгна да изпълни заповедта на шефа си.

— Как си, Ирина? — попита Козела, знаейки, че е зле, и че го мрази от дъното на грешната си душа.

— Добре — отговори тя, давайки му да разбере, че няма да води разговор.

Козела разбра.

— Един въпрос, и повече няма да чуеш гласа ми?

— Моля?

— Защо Москва не се заинтересува от Громов, Гой и гардовете им… Все пак изчезват хора, да му…

— Навик… — каза бурятката. — Тридесет хиляди души загиват насилствено в Русия… за една година. Нашите хора са свикнали със смъртта.

— Ясно — прекъсна я Козела. — Левака е пиян. Ти ще шофираш… Ще се срещнем в София.

— Цея?

Козела се усмихна.

— Любовницата ти ще дойде с мен!

Пътуваха на керван. Преди да излязат от Беклемето, Козела натисна дистанционното и взриви аудито. Цея изкрещя, погледна го онемяла и заплака.

— Ще черпиш — мрачно каза той. — Господ те пази, момиче… Ами ако пътуваше с тях?…

Цея ревна с глас. Беше разбрала всичко, но Козела нямаше намерение да я лъже, още по-малко да се оправдава.

* * *

— Ти ли обезглави „Нева“? — попита Хакел.

Обядваха в унгарския ресторант на „Оборище“ и очакваха мадам Сабат и Фон Веер, ако разбира се, титлата и името бяха достоверни.

— Не.

— Кой тогава?

— Не знам…

— Козел — Хакел се наведе над масата, — аз съм офицер на ЦРУ. Не ти казвам нищо ново. В София имат бюра всички наши агенции, включително ДЕА и НРС.

— Какво значи НРС?

— Национална разузнавателна служба, на пряко подчинение на секретариата на отбраната… Разбира се, действат и колегите от Европол… За по-малко от три месеца някой е ликвидирал резиденциите на ФСБ и „Нева“… Мързи ме да броя, но се чудя, кой сее труповете из София?

— Кой?

— Ти.

Козела поклати глава.

— Грешиш, Джон. Нямам сили за такава касапница.

Хакел кимна.

— И аз помислих същото и знаеш ли до какво заключение стигнах?

— Не се прави на Нострадамус, колега. Не вярвам на врачки.

Хакел не му обърна внимание, погледът му се взря във входа на ресторанта. Мадам Сабат и барона идваха към тях.

— Намерил си див звяр, Козел. Оставиш ли го да лее кръв, ще посегне към твоето гърло.

— Господа — каза Джуит, или мадам Сабат, сядайки срещу тях. — Току-що ми съобщиха, че Виктор Бут е в София.

* * *

— Цялата истина, Валери. От игла… и т.н. Ако излъжеш или скриеш нещо, сърди се на себе си! Ясен ли съм!

Валери Мишев, малкия Плъх беше поруменял от напрежение и въпреки сезона, плувнал в пот.

— Аз „изпържих“ малкия Маргин. Ченгетата ме натискат да бъда прокурорски свидетел.

— Даде ли показания?

— Аз…

— Валери! — кресна Козела. — Истината!

— Да.

Този нещастник е мъртъв! — помисли разсеяно той. Горкият Плъх!

— Предложиха ли ти съдебна защита?

— Да.

— Прие ли?

— Не.

— Защо? Ще те разстрелят, глупако!

Като гледаше този млад негодник, Козела разбра идиома „крокодилски сълзи“. От очите му бликаха фонтани.

— Трябва да кажеш… на големия Маргин… че не е вярно… че е неволно. Можеш ли да говориш с адвокатите им?

— Не. — Козела го разтърси, видя, че е безсмислено и му отвъртя шумна плесница. Не толкова болезнена, колкото унизителна. — Стегни се, Валери! Иначе аз ще те разстрелям, още сега и тук!

— Моля те, чичо Иване… Трябва да ми помогнеш!…

Втори шамар изплющя в мрачния, тих хол и звънна в прозорците.

— Кой знае, че си ебалник? Не ме лъжи… Имената?

— Къро, Илиян… Версанов, Демби… и годеницата ми… и ченгетата… Прокурорът, не той ще си мълчи…

Нещастен покойник! — Козела скочи, колкото му позволяваха силите, лапна цигара и тръгна из хола… „Като тигър в клетка“ — припомни си старото клише съзнавайки, че нищо не е в състояние да направи за сина на стария си колега, вегетиращ в инвалидната количка.

— Върви, Валери… Скрий се… Поддържай връзка само с баща ти. Ще видя какво мога да направя!

— Но, чичо Иване…

— Изчезвай! — Козела го сграбчи го за реверите и го изправи. — Изчезвай, боклук! Ние с баща ти бяхме ченгета… бандити… убийци, но никога ебалници! Махай се веднага… Прав си да трепериш за жалката си кожа, но и Маргините ще са прави, ако ти резнат празната тиква.

Когато младият Плъх се махна Козела „опъна“ мартеница, наля водка и седна да си „уталожи“ нервите. Можеше да „поръча“ Къро, Версанов и Демби на Ашика, но ченгетата… а прокурора…

Това значеше да взриви процеса срещу Маргините и килър-тима им, а нито беше в интереса му, нито по силите. По-лошо беше, че ако попадне в ръцете на старите СИКаджии, Валери щеше да запее като Райна Кабаиванска и да ги доведе при него.

Извинявай, Плъх! Животът е шибана курва, колега! Помисли той, извика Ашика и го прати за главата на Валери Мишев.