Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (11)

XI

— Прочете ли книгата, Козел?

— Прегледах я.

— Е, и?

— Това въпрос ли е?

— Прегледах я, не е отговор — каза Гой.

Присъстваше и Хакел, но разговорът щеше да почне едва след появяването на мадам Сабат.

— Слаба книга — каза Козела.

Хакел се усмихна кисело.

— Литературен анализ ли ще правиш?

— Направих го. Скучна, претенциозна, псевдокримка. Ако така ставаха престъпленията в живота, Ал Капоне щеше да има паметник насред Чикаго.

— Книгата има своя логика — каза Гой.

— Да — Козела го прекъсна, — масова екзекуция. Кой поръчва парада и кой плаща музиката? Ако това криминале имаше за цел да ме подсети за идеята ви, считайте, че си е свършило работата.

— Казвай какво мислиш за книгата?

— Ако се интересувате от мнението ми за вас самите, мога да ви кажа, че сте медицински идиоти. Не знам кой болен мозък е родил тази шизофренична идея, но тя е невъзможна.

— Каква е идеята, според теб? — попита Гой.

— Ако съдим по този Дан Браун, с един удар да се унищожи цялата политическа върхушка.

— Господин генерал — кротко каза Гой, — имате право да харесвате или не една книга, да поставяте или не оценки на партньорите си, но не и да вземате решение от името на Върха.

— Върхът? — Козела се наежи. За кой се мислеше тоя млад келеш? — Пентхаус ли имаш предвид, момко?

— Не — продължи Гой. — Вижте — предаде му сгънат лист, — вътре има сто двайсет и три имена. Това са лидерите на политическите партии, водачи на листи или независими кандидати за парламента. Когато всеки един от тях получи анонимно роман „Шестото клеймо“, ще си зададе същия въпрос, който си задавате и вие: Кой прави този анонимен подарък и защо в навечерието на изборите? Когато се разчуе, че акцията е масова, на някой ще му мине безумната идея, която току-що и вие изложихте. Готви се тотална ликвидация на политическата класа в България. Схващате ли идеята?

Беше сложно? Ходът беше значително по-тънко измислен и по-коварен, отколкото му се стори първоначално. Разчитаха на вродения страх и прословутото чувство за самосъхранение, развито у хората и присъщо на страхливеца. Към политиката посягаха предимно плахи и социално неуверени хора, на които не им стигаше нравствена сила сами да се реализират в живота. Имаше и изключения, но те бяха или бандити, или родени лидери като Де Гол, Чърчил или Аденауер. Такива на тази географска ширина не се раждаха.

Козела се готвеше да признае заблудата си, но по очите на Хакел разбра, че е изпуснал момента. Беше излишно да се обръща към входната врата. Мадам Сабат приближаваше масата и разговорът щеше да добие неутрален тон.

* * *

— Къде е жена ви, Гоут? — попита еврейката.

— Не знам. — Козела наистина не знаеше. — Скита из пазара. Прави опити да не полудее.

— Все пак къде е? — продължи да любопитства тя.

— Повтарям, не знам.

— Аз ще ти кажа — отговори еврейката. — Жена ти купи пистолет „Макаров“ от пазара в Илиянци. Имаш ли представа как смята да го употреби.

— Не! — каза Козела, но знаеше.

Флора беше издала смъртната му присъда.

* * *

Козела отново прелисти американския роман. Мина внимателно по страниците, спря се на готическите символи, огледа ги и се замисли. Какво ще стане, ако калиграф изпише имената на получателите със същия шрифт? Идеята му се стори добра. Можеше да създаде паника във всяка психика, камо ли в плахите неуверени души на българската политическа класа.

Флора имитираше, че спи, а той не я безпокоеше. „Предупреденият е въоръжен!“ беше казал мъдрецът. Козела беше предупреден и нащрек. Беше прибрал кокаиновите си мартеници, багажа си в колата, но се стараеше да не прави впечатление и с нищо да не променя ритъма на баналното им ежедневие. Не го свърташе и излезе.

Скита един час из задръстените улици на централна София, набра телефона и потърси Гой. Срещнаха се в лоби бара на „Радисън сас“. Младокът изглеждаше добре с бледосиньото си ленено сако, разгърдил бяла копринена риза до средата на мощната си гръд. Отдолу на ланеца, вместо медальон, кръст или друго украшение, Козела забеляза златен вълчи профил, който можеше да бъде или символ на турските Сиви вълци, или на някакви филиали на кюрдските сепаратисти. Гой се разположи до него, поръча си коктейл „Лаудспийкър“^[1] и каза тихо:

— Слушам!

— Кюрд ли си? — попита той, сигурен, че отговорът ще бъде утвърдителен.

Толкова по-изненадан беше, когато Гой отговори:

— Баск… Защо е толкова належаща тази среща?

Козела преглътна раздразнението си. Младият мъж не показваше уважение към него, още по-малко респект от всеизвестната биография на прословутия Козел. По-малката беда. По-лошо беше, че му е приятно с този млад нахалник, а или ще вземе съгласието му, или още тази вечер ще го прати в преразход. Козела му разказа за готическия шрифт. Идеята хареса на Гой, или поне даде вид, че я смята за крайно находчива.

— Точно така, генерале! — каза той. — Неслучайно твърдят, че две глави мислят по-добре от една.

— Особено, когато е в панталоните…

— Това ли беше всичко?

— Не, Роберт Гой! Имам поръчка за теб. Утре трябва да се събудя вдовец.