Христо Калчев
Изстрелът на Амнистията (7)

VII

— „Чопър и патето Яки“? Кой помни тези анимационни герои бе, откачено копеле? Сега Спайдърмен е демоде.

— Кой купува кокаин? — попита Аберман. — Хора с възможности? Те не са на двайсет, дори на трийсет години. Именно в това се състои ноу-хауто.

Козела се замисли. Влад Аберман беше прав както винаги, но беше и недипломатично и неизгодно да го признае.

— Какво е съдържанието? — попита той, колкото да каже нещо.

— Пет грама кока и един грам глазура. Ванилия, захар и боя. Пискюлите са твоя работа!

Козела беше поръчал 400 000 мартеници при мутрите. Беше ги поръчал на Цея, тя на един от новите артисти, които не беше виждал лично. Някой си Демби. Навремето този прякор се употребяваше за затлъстели момчета. Всичко се беше променило до толкова, че не знаеше вече каква символика се ползва.

— Сигурен ли си, че ще има пазар? — попита Козела.

— Не — отговори Аберман, — пазара ще осигуриш ти. Аз мисля, ти действаш. От първобитнообщинния строй до ден-днешен съществува разпределение на труда.

Козела беше слаб, изнемощял, криеше се зад побелялата си старческа брада и имитираше, че се преструва на болен. А беше. Въпреки усилията, които полагаше, витамините и хапчетата, които пиеше с шепи, все още коленете му играеха и кантара не го обнадеждаваше. За две седмици беше възстановил половин килограм, а му трябваха поне още десетина, за да излезе от натрапената роля на унизително грохнал старец.

— Добре, Влад — каза той. — Ще пробвам, но нямам доверие на пазара. Тези, които ще продават мартениците трябва да крещят „Купете си кокаин, за да бъдете бели и червени като…“ как ги нарече… пискюлите.

— Аз бях дотук — каза евреина. — Искам да ме заведеш на топло, открито и с курви. Стига съм ти робувал!

Старата кримка се усмихна — и той имаше нужда от същото. Курвите му бяха излишни, но от лято и свобода се нуждаеше неистово.

— Ще пътуваме заедно, Влад. И аз напускам кочината. Искаш ли един бонус?

— Какъв? — попита разсеяно младокът, който наближаваше трийсет и петата си годишнина.

— Руснаците изпратиха една от най-мощните си бригади за теб. Смъкнаха ми кожата, за да те предам. Не го направих, не защото те обичам и те ценя кой знае колко. От чист егоизъм — схващаш, нали?

Аберман кимна.

— Като излезем на светло ще ти кажа подробности. Предлагам да участваш в едно „мокро предприятие“.

— Убийство! — панически възкликна Аберман.

— Не, глупако! Знам каква е разликата между намерения и възможности. Възмездие! Трудно се ориентираш. — Козела се хвана в словоохотливост и сам се подразни от старческото си бърборене. — Искаш ли да присъстваш на екзекуция?

След дълго мълчание Аберман попита:

— Имам ли право на избор?

— Разбира се — каза Козела, — това е предложение, не заповед.

— Не, Козел! Имам молба! Готов ли си да слушаш?

— Казвай!

— Не ми обяснявай кои са паднали под ножа и от какво си ме отървал. Не го прави от егоизъм! Не искам да сънувам кошмари.

Козела кимна и стана.

— Добре! Приготви се! В понеделник летим на юг.

Евреинът е евреин и любопитството — любопитство. Едното понятие не е в конфликт с другото, а двете превръщат евреина от редови член на етнос, в един от тези, които владеят света.

— Козел?

— Кажи… — Беше завит с одеяло и се готвеше да спи. В самолета се въртеше „Първа кръв“ със Силвестър Сталоун и хвърляше по някой поглед върху мачизма на академията по престъпност, Холивуд.

— Колко души? — тихо попита Аберман.

Козела знаеше какво се крие зад въпроса, но въпреки това перверзно го измъчи:

— Какво имаш предвид?

— Колко души? — все по-тихо звучеше гласът на Влад.

— Говори като човек. Колко души какво? Аз не съм гадател.

Аберман се надвеси над него.

— Колко души екзекутира? — шепнешком попита той.

— Шест милиона. От Аушвиц през Бухенвалд до Лидице, сумарно горе-долу толкова. Време е да осребрим чека…

Затвори очи и обърна глава към илюминатора. Влад Аберман мълча до Лимасол. Козела знаеше, че въпросите напират в него, но нито отвори очи, нито имаше намерение да задоволява любопитството му. Двамата мислеха за екзекуцията. Беше проведена в един измислен град наречен Нови Искър, бивша Кумарица, но Аберман беше загубил всякакъв шанс да научи подробностите.

* * *

На двайсет и седми февруари сергии и стокови борси, книжарници, улични павилиончета и будки бяха залени с анимационни герои, патето Яки и Чопър.

Мартеници. Това беше върхът на кича, но една много далновидна търговска операция. „Посветените“ прекупвачи знаеха, че артикула представлява контейнер за кокаин. Това беше ноу-хауто на юдейския измамник. Пазарния ефект надхвърли най-романтичните представи на бандитите.

До трети март температурата рязко скочи на десет градуса над нулата и водни стихии заляха държавата, а черният пазар реализира близо тринайсет милиона евро чиста печалба.

— И те доволни, и ние! — каза Левака по телефона.

Козела нямаше нужда от пари, спокойствието беше достатъчно.

— Как са мужиците?

— На пост и молитва в зандана.

Беше предоставил къщата на Левака и Цея и държеше в личния си затвор, строен по времето на Нерон Вълка, бурятката, Громов и карикатурата на Хрушчов, който твърдеше, че се казва Юлаев. Козела се готвеше да провери достоверността на това сведение. Достатъчно беше да скрие Аберман от алчните, навъдили се като гъби след дъжд банди, после щеше да изтъргува свободата си срещу тайнствения руснак. После, напролет, когато се появят кокичетата. Романтичен идиот! помисли той, разбутвайки евреина.

— Хайде! Афродита ни чака.

Кацаха в Кипър, острова на Афродита, да се прикачат на самолета за Казабланка и през Йоханесбург за Претория. Чакаше ги дълъг път. Козела не бързаше. Трябваше да яде, да спи, да възстанови част от теглото си, силите си, а те ставаха все по-малко с годините. Общо взето не знаеше какво му предстои, но знаеше, че бяга. Целият му живот беше нескончаемо бягство. Щеше да е наивно, ако кажеше, че не е свикнал. Свиква ли се? Разтърси за втори път евреина. Не, не се свиква. Животът на бежанеца е низ от несъвместими пейзажи и отвратителен коктейл от сблъскващи се аромати. Никой не яде торта „Гараш“ в тоалетната, никой не се излежава на морския бряг в смокинг и или ако го прави, това е според жалката принуда на нещастната си съдба.

* * *

Не го свърташе. Беше скрил евреина в „Петер Бота Дам“ — в Претория. На другия ден щеше да го прибере. Но на другия… Чакаше да стихнат шумовете на къщата и Флора да прекрати поредния скандал с Осип. Отвратителен растеше хлапакът! Беше един и деветдесет висок, културист, и нагъл като всеки разхайтен келеш, който не си е заслужил благосъстоянието. Осип не е моя грижа, разсеяно мислеше Козела, преодолявайки смазаното си от изтощение и път тяло. Имаше нужда от нещо ободряващо. Енерджи! Гласовете замлъкнаха, чу тихото ръмжене на мотор. Осип беше купил от оказион „Остин Мартин“ — легендарната кола на Джеймс Бонд, която се намираше трудно и трийсетгодишна стигаше цената на ново Ферари. Когато колата заглъхна по алеята, зачака Флора. Мина половин час, молдовката я нямаше. Отиде да я потърси. Завари я да спи на един от фотьойлите, подпряла брада на длан и с такова отчаяно изражение, че му домъчня за нея. Съзнава ли какъв изрод отглежда, помисли той, преди да се качи в стаята. Едва ли!

Осип се беше свързал с филиал на скинхед и беше активен член на африканерската организация „White flag“, зад която се криеха убийци, наркотрафиканти и всякакви престъпници, които прииждаха от цял свят в южноафриканския съюз и позовавайки се на либералните закони на страната, безчинстваха неуморно. Козела знаеше това. Срещу „White flag“ действаше мощна и подмолна организация на мюсюлманските тигри или „сигхи“ както ги наричаха. Сбирщина от Индонезия, Малайзия, Пакистан и всякакви други не бели, но не и черни отрицатели на Кръста. Не му пукаше как ще приключи конфликта между тези структури и още по-малко го интересуваха логиките им. По-важно беше той да е далеч от Претория, когато рязаните нападнат дома му, за да търсят Осип. Чувстваше се парцал, краката му трепереха, ръцете му едва вдигаха куфарите. А някога беше силен мъж. Разтвори багажа си и онемя. Върху ризите, в един найлонов плик се мъдреха петдесетина мартеници. Козела отвори плика, извади опаковка, разчупи ги и изсмърка съдържанието. За първи път пробваше кокаин, но някога за първи път беше любил жена, после за първи път беше убил човек. Винаги, във всичко има първи път. Практиката показваше обаче, че има ли първи път, никога няма последен.

Сутринта валеше като из ведро, започваше есента в тази част на света. Флора внесе две кафета и ги остави на масата.

— Може ли да поговорим, Йон?

— Разбира се — каза той. Гласът му звучеше старчески. Беше „опънал“ втора магистрала.

— Безпокои ли те нещо?

— Осип — каза тя и приседна до масата. — Сложи го под контрол, Йон?

— Под контрол? Как да те разбирам?

Флора направи дълга пауза.

— Къщата е пълна с оръжие… общува с опасни момчета, а му липсва опит. Той не е сървайвър^[1].

— Какво те кара да мислиш така? — каза той, знаейки какъв разговор ще се води.

— Той не си ти, Йон! Ползва твоите пари, твоята протекция, но не притежава качествата ти. Ти си войник и победител, той е глупак и жертва, но не го съзнава.

Козела се замисли. Да отстрани Осип, „да го елиминира“. Не искаше да заблуждава тази изстрадала жена, която живееше в просъница.

— Знаеш ли каузата?

— Не.

— Врага?

— Не.

— От къде очакваш опасността?

— Осип няма да доживее до пролетта.

— Да го взема с мен?

— Да го сложиш под контрол. Скрий го с евреина. Махни го! Махни го, по дяволите, иначе ще запали къщата!

Козела не погледна кафето, стана толкова пъргаво, колкото му позволяваха силите и измъкна бутилка водка от фризера.

— Аз съм гангстер, Флора. Изпратих сина ти в колеж, да го държа далеч от моя свят. Заведох ви накрай света, за да избегнем ударите на отмъстителите, а ти искаш да го въведа в ада? Лудост, момиче! Аз се мъча да изляза от там. Невъзможна работа. Романтично… но абсурдно. Вкарам ли го в отбора, повече няма да го видиш.

— Но ще е жив — тихо каза тя. — Налей ми водка!

Слушаха беснеенето на есенния вятър, плющенето на дъжда, отпиваха бавно.

— Къде е Осип?

— Спи. Върна се пиян и спи с дрехите.

— Събуди го. Кажи му, че го викам веднага.

След петнайсетина минути младото животно се появи. Беше хвърлил две шепи вода на лицето си и зализал дългата си руса коса с гел.

— Викал си ме? — нахално каза той.

— Седни.

Момчето се подчини неохотно.

— Ако пушиш, пуши… ако ти се пие ще ти налея водка… Искаш ли?

Осип поклати глава.

— Не, слушам!

— Ще ти задам въпроси. Можеш да не ми отговориш, но ако ме излъжеш и господ не може да ти помогне! Обмисли всеки отговор. Ясен ли съм?

— Слушам.

— Дрога? — попита Козела.

— Дрогата е за негрите!

— Оръжие?

— Белият човек трябва да бъда нащрек. Да, имам оръжие.

— Кауза?

— Африка на африканерите!

— Ти не си холандец!

— Не всички африканери са холандци, но всички са бели.

— Расова война… така ли да те разбирам?

— Война не… защита задължително!

Козела се замисли. Срещу себе си имаше фанатик. Не знаеше как да общува с фанатици.

— Виж какво, момче, ти си моя отговорност. Признаваш ли го, или не, ти си това, което аз съм направил от теб. Аз мога да спра кранчето. „Остин Мартин“!… Що за маниакална претенция? Херцогът на Кент не си го позволява… Майка ти… майка ти е моя жена. Срещу всяка нейна сълза ще изкарам от теб порой кръв. Това е заплаха! Няма да позволя атентат тук! Ако не вземеш мерки, ще те убият в центъра на Претория, но Флора няма да пострада, разбираш ли?

Осип кимна.

— Донеси оръжието!… Веднага!

— Но… — опита да протестира момчето.

— Веднага!

Младокът донесе една автоматична карабина „Броунинг“ и два 45-калиброви „Колт“-а.

— Ще прибера арсенала! Тук оръжие няма да влиза и никой от членовете на „White flag“ няма да припари прага на тази къща.

Осип онемя.

— „White flag“?

— Не съм правен в гъз, момче! — изсъска Козела. — Предупреди християнското братство! Знам къде е храма на „Трите кръста“. Не ме карай да го правя аз. Иди и предупреди, че къщата е под полицейски контрол.

— Но, Йон?…

— Стани! — изсъска Козела. — Върви и изпълни заповедта!

Осип тръгна към вратата.

— Ключовете от „Остин Мартина“… От днес ще караш БМВ-то!

* * *

Козела заложи „Остин Мартина“ в оказион на консигнация и продължи с метрото за летището. Прикачи на по-горното трасе и стигна границата. Границата? Едни негри със сиви каки униформи и други в жълто-черни. Това беше разликата между републиката и Ботсвана. Но ако ЮАР беше раят на престъпниците, Ботсвана беше царството на осъдените престъпници.

Back беше метростанцията на която трябваше да го чакат. Беше закъснял едно денонощие и шест часа. Денонощието, в разликата между двете полукълба, но шестте часа дължеше на кокаина. Преди да слезе от мотрисата Козела опъна шестата си „магистрала“ и прехвърли „романтичната“ норма. „Един път“ се пробва от любопитство, втори — проверка на състоянието, трети — излизане от кризата. Четвъртият опит, най-рисковия, наркоманите наричаха „гузния“. Все още си на принципа: „Мога и без кока“. Петият е първи опит на навика. Нямаше наркоман, който не можеше да потвърди това. Шестият обаче, беше рутина. Аз съм наркоман, разсеяно, без вина или самосъжаление си каза той, когато напълни ноздрите си в тоалетната на метрото. Излезе на перона.

Не знаеше кой ще го чака, нито как ще го познае, но Хакел твърдеше, че такава среща ще се осъществи. Имаше основание да му вярва. Облаците над Ботсвана се сгъстяваха, от екватора прииждаше черна градоносна вълна. От океана духаше леден арктически вятър, макар че самият океан беше на триста мили. Козела се разсмя от сърце, когато на перона със „Wall Street journal“ завари да го чака мадам Джуит.

— Радвам се да ви видя, Джоана!

— И аз, Гоут! — за първи път ползваше този прякор. — Бъдете мой гост!

— Тук?

— На сто километра, навътре в планината. В моя дом, приятелю! — кротко каза тя. — Доколкото ние евреите сме орисани да имаме дом някъде по земята.

Заведе го в нещо средно между замък, казарма, бункер и плантация. Телени огради с високоволтно напрежение, озъбени ротвайлери и десетки охранители трябваше да преодолее, за да стигне до дома й, непретенциозно бунгало, едноетажно, с пет-шест стаи, лишено от уют и комфорт, но с компютър, който нарече „Съвестта ти!“.

— Тук е съвестта ти, приятелю — каза тя, набра паролата и му предложи да седне зад монитора.

Козела видя живота си като на филм. От първия до последния си професионален ден. Жена си и децата, жертвите, мъртвите си приятели, провалите си. Когато информацията изтече, нервно и по инерция посегна към нова доза. Вече го правеше несъзнателно и не изпитваше нито угризение, нито колебание. Защо беше този кошмар? мислеше, сигурен в отговора. Еврейката щеше да изтъргува информацията срещу Аберман. Но нямаше да се изненада, ако младият евреин вече е в ръцете им. Какво иска? Изключи компютъра, запали цигара, и възбуди противопожарната аларма. Нахлуха охранителите, след тях и Джоана.

— Готов ли си?

— Не знам — отговори Козела. — Не знам какво се очаква от мен, Джоана!

— Ще разбереш.

Не можеше да определи възрастта на тази жена. На око между 40–60 годишна, но можеше да е както на 30 така и на 70. Гласът й беше млад, очите възрастни, походката енергична и жилава, ръцете слаби и съсухрени. Но колкото и годишна да беше, дори и на възрастта на Соломон, тя го плашеше повече от всичко, което беше срещал до сега.

— Какво искаш от мен?

— Сложен и дълъг разговор, Гоут! Прибери се в Претория и скрий Аберман. Хотелите не са безопасно място. Предлагам да го приберем тук. Прецени дали си готов да ми гласуваш доверие и се готви за сериозен разговор! Ще се наложи да възпроизведеш изстрела на амнистията…

Вечерта Осип се опита да го убие. Никой друг не може да поръча стрелба срещу него. Не чу шум, но витрината зад него се срина. Козела нямаше нужда от повече сигнали. Хвърли се в тълпата, грабна един негър и го изправи като жив щит пред себе си. Черното тяло натежа, гаранция, че е мъртво. Козела се свлече, завивайки се с мъртвеца и не мръдна докато не чу воя на полицейските сирени. Изпълзя под трупа, мина през витрината и влезе в хотела.

В паниката никой не му обърна внимание. Когато полицията обгради „Петер Бота Дам“ и започна да проверява документите, Козела пътуваше с такси към дома си.

Осип, мислеше без гняв той. Нищо друго не можеше да очаква от този млад, озверял негодник. Извинявай, Флора! Не ти било съдено да живееш човешки, момиче!