Метаданни
Данни
- Серия
- Вулгарни романи (16)
- Включено в книгата
- Година
- 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 3,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Христо Калчев
Заглавие: Изстрелът на амнистията
Издание: първо
Издател: Световит
Град на издателя: София
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: „Полипринт“ АД, Враца
ISBN: 954-9761-92-4 (грешен)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12320
История
- — Добавяне
I
Аман от негри, да им ебеш майката! — мислеше Козела, загледан по протежението на булевард „Вилхелмина“. — На двайсет и пет печки — един бял.
Пиеше кафето си на Маркизата на хотел „Бодуен де Гроот“ в Претория и чакаше Руснака. Беше отишъл един час преди срещата и от скука и от напрежение. Вкъщи, доколкото можеше да се нарече негов дом това, което Флора беше устроила в Претория, му беше повече от досадно. А и самият факт, че му предстоеше среща с Руснака, беше достатъчно изнервящ.
С годините, Козела беше развил ненавист към тази нация, но и респект. Малко хора по-добре от него знаеха, че тези сълзливи пияници могат да ти отрежат главата като на агне и след това да запалят свещ на св. Георги Победоносец.
Претория беше със сравнително умерен климат. За десетте дена, които беше прекарал тука, температурата варираше между двадесет и два — двадесет и осем градуса. Беше сухо, красиво, подредено и пълно с негри. Разбира се, в центъра. В покрайнините бяха бамбукови села, зидовете на белите господари, поне три метра високи, за да не допускат както попълзновения, така и погледи. И все пак тълпата беше черна. Ако се мернеше някой бял човек, той беше или в автомобил, или придружен от охрана.
„Най̀ мразя расовата дискриминация и негрите!“ — Козела си припомни този стар лаф, погледна часовника. Трийсет и пет минути го деляха от срещата.
Алексей Грицко. Що за птица беше, д’еба и руснака? Фамилното му име звучеше украинско, а начина, по който се свърза с него, говореше за други канали. „Откъде ми знаеш телефона?“ — беше попитал Козела, на което Руснака беше отговорил: „Ще научиш на място, мистър Гоут…“ и с това разговора беше приключен.
* * *
Беше му все едно. Вътрешно се беше прежалил и знаеше, че няма кътче на земното кълбо, в което да се чувства истински защитен, а и не беше нужно. Беше полицай, гангстер, а след разстрела на Хауки Исламболи се чувстваше и жалък подлец. Презираше се. Да, това беше точната дума. Нито очакваше милост, нито я заслужаваше. Имитацията на семейство вече не му вършеше работа. Флора беше уплашена и отчуждена, а малкият звяр, който някога давеше котета, сега изглеждаше нафукан бял принц с пубертетен глас и с претенции на наследник на Британската корона.
Майната му — мислеше Козела, загледан в планината, — когато не ти е съдено да живееш както искаш, живей както можеш!
Беше десет без двайсет, когато поръча водка на махагонов негър и се замисли за Грицко.
Имаше няколко начина, по които този руснак би могъл да се свърже с него. Еврейския канал — изглеждаше малко вероятен, бившето КГБ — още повече. От тях Козела можеше да очаква само куршуми. Оставаше Виктор Бут или четвърти, неясен път. Това беше и любопитството, което го беше довело тук.
Алексей Грицко? Руснак, православен християнин. Що за птица можеше да бъде този, който дръзна да го нарече мистър Гоут и едва ли не да му заповяда да се яви на срещата. Ако го убия? — разсеяно помисли Козела. — Не е библейско! Отпи глътка водка и се отпусна на стола.
Библейско! Що за книга беше тази Библия? Фантастична приказка и някакви заповеди. Соломон, живял няколкостотин години, създал две села деца, Моисей мъкнал евреите през пустинята, докато изпукат до един и някакви си четири старчета, напяващи изтъркани песни за доброто, което всички знаят, че го има, но никой никога не го е виждал. И заповеди… Ебал съм им майката, какви сте вие да ми забранявате? Не убивай! Кого? Този, който иска да убие теб? Превърни се в жертвено агне и остави някой тъпак да те заколи. „Не убивай“ е толкова безсмислен постулат, колкото „Не пикай!“. И двете действия са породени от принудата.
Не убивай безсмислено е друго нещо, това е губене на време, празен разход на енергия. И дивите зверове в джунглата не го вършат. Те убиват или като са гладни, или като са нападнати, но безсмислено никой никога не е убивал. Така че сам по себе си този постулат би трябвало да звучи „Не убивай безсмислено!“. А че понякога се налага, няма съмнение.
Няма да убия Грицко, ако не се налага, но няма и да се замисля много, ако това се окаже принуда.
— Здравейте, мистър Гоут! — каза някой зад гърба му.
— Подранихте, товарищ Грицко!
Все още не бяха застанали очи в очи и Козела не знаеше с кого говори. Руснака заобиколи масата и седна срещу него.
— По-добре рано, отколкото още по-рано. — Беше петдесетинагодишен мъж, негов ръст, здрав кокал, с абсолютно гола глава.
Грицко не беше бръснат, той беше плешив.
— Е, руснако? Целият съм в слух! — каза Козела.
— Спокойно, Гоут, срещата ни започва след петнайсет минути!
Грицко повика негъра, поръча си едновременно кафе, портокалов сок и водка, запали бял „Давидоф“ и го погледна със сините си, почти бели очи.
— Как е семейството, Гоут?
— Слушай, сволоч! — каза Козела. — Първо не ползвай това обръщение, второ — моето семейство не е твоя работа. Ако ти трябват развлечения, в страничните улици е пълно с бардаци!
Руснака поклати глава.
— Зле ме разбираш — натърти, — … Гоут! Не мисля нищо лошо на семейството ти и ще те наричам както намеря за добре!
Козела направи усилия да преглътне гнева си. Беше въоръжен, един „Глок“ висеше под лявата му мишница, една късоцевна „Лама“ в десния крачол на панталона. Можеше да направи на решето този нагъл руснак, но любопитството беше по-силно от яростта. Два въпроса го тормозеха: как се свърза с него този плешив тип и защо?
Беше десет без пет и срещата все още не беше започнала. Козела за пореден път отпи дълга глътка, запали цигара и му се усмихна подкупващо, така си и мислеше, всъщност заплашително — така изглеждаше.
— Добре, Руснак, ще те изтърпя още пет минути, но ако ми лазиш по нервите и Путин няма да ти помогне!
— Това е мъжка приказка, Гоут — каза бледоокият Грицко и вдигна чашата. — Да пием за запознанството! Отдавна исках да се свържа с теб!
— Аз, не! — отговори Козела и се загледа в булеварда.
Наистина страшно много негри има, да му ебеш майката! А уж това е бяла Африка?
— Десет часа е, украинецо!
Плешивият бледоок мъж се разсмя откровено.
— Защо не белорус, Гоут?
— Защо Грицко, руснако?
— Ти си умен мъж, генерале. Сериозно ли мислиш, че се представям с истинското име?
— Ни най-малко, но не очаквам и данни от достоверната ти биография.
— Напротив, ще ти кажа каквото е възможно. Подполковник Пьотр Громов, Вимпел спецназ[1], бродил съм предимно на югоизточните фронтове.
— Впечатляващо, ако е достоверно! — каза Козела.
— Нямаш избор, Гоут, трябва да го приемеш за истина.
— Имам, Вимпел. Един куршум в главата и смесване с негрите. В тази страна не се тревожат особено от нечия смърт.
— Верно, но не е реалистично. Посегнеш ли да вадиш „ютията“, ще те превърнат в швейцарско сирене. Най-добре е да си говорим като приятели. Аз те уважавам, генерале! Надявам се да ти го докажа с времето и искам същото от тебе. Предпочитам да те предпазя от резки движения. Ние не сме балет.
Козела се замисли или поне даваше вид, че осмисля думите на събеседника си.
— Добре, Вимпел, Пьотр Громов или както се казваш там, да приемем, че всичко, което казваш, е вярно и че държиш нещата под контрол. Дължиш ми едно обяснение — как ме намери и защо поиска тази среща?
Беше ред на руснака да обмисля думите си.
— Искаш да кажеш, че започва сериозния разговор, Козел… Гоут?
— Време е Вимпел, десет и пет е. Поне така показва моя часовник.
— Започваме… две предварителни уговорки. Схвани ги като комплименти и още две като условия, не искам да използвам думата заповед.
— Слушам, подполковник — остро каза Козела.
— Ценя безпогрешния ти начин на оцеляване. Второ — пълната липса на емоции в лавирането между врагове и приятели.
— Това са упреци, подполковник…
— В моята уста — комплименти и респект към професионалиста.
— Чувал съм какви ли не глупости, подполковник — отегчен каза Козела, — карай нататък, но внимавай със заповедите.
— Не аз съм този, който издава заповедите, Гоут, но на мен ми е вменено да ги контролирам. Русия води две тежки битки, въпреки че светът си затваря очите за тях. Едната е от Черно море да Кавказ, другата е на западната ни граница.
— Грузия, Абхазия, Чечня и Украйна, ако те разбирам, Вимпел?
Руснакът кимна.
— Грубо казано — да. Преплетени са много интереси. Всички си въобразяват, че американските преобладават, но истината е, че евреите дърпат конците. Американците контролират трафика на оръжие и наркотици, така че притока от Запад на Изток секна. Не ме интересува самата субстанция, а финансовия й еквивалент, ясен ли съм?
— До тук да… — каза Козела. — Остава от Изток на Запад.
— Войните в Афганистан и Ирак се водеха за петрол и прекъсване на канала на упойващите отрови. Всъщност имаха друга цел — обезоръжаване на вътрешните съпротивителни сили в Кавказкия район, които пееха в руския хор. Ако им внесем оръжие от Москва, ние ставаме участници в световния терор и утре, ако ни обявят за преки виновници в атентатите в Ню Йорк и Вашингтон, ще бъдат прави. Така че нашата роля е деликатна.
— Вие сте империя, подполковник!
— Бяхме, Гоут. И за да не станем вътрешна, затворена държавата и да се бием в гърдите с бивше величие като Франция, трябва да потушим тези гранични пожари.
— Не ми казвай, че водите война с Израел, г-н Громов.
— Напротив, точно това ти казвам или с други думи — точно тази война водим. Не бъркай Израел със Синайската пустиня. Израел е света на капитала. Уолстрийт, Лондонското Сити, Бановщрасе се командват от евреи. Въпреки че не са граждани на Израел, те са евреи. Евреите са единственият народ в света, които и сто поколения да живеят в една държава не се претапя в общността й. В това отношение приличат на циганите — с обратен знак, разбира се. Предстоят ти две цели. Нарекох ги заповеди… но да смекчим тона… задачи звучи по-благородно. Източната православна опозиция в Украйна се нуждае от капитал, за да се справи с католическата про-полска, западна десница. Абхазия иска да се откъсне от Грузия и има нужда от капитал, за да се въоръжи срещу джигитите на покойния звяр Гамсахурдия. Чечня е друг проблем и втори тип акция. Тя има нужда от отрова, за омекотяване на дивия нрав.
— И аз разполагам с всички тези възможности?
— Не лично. Ти и твоя евреин ще подготвите достатъчно отрова на Виктор Бут, която той ще превърне в оръжие, където трябва, и в смърт, където е необходимо. Ясен ли съм, г-н генерал?
— Нищо не можеше да бъде по-ясно. Два въпроса обаче остават, подполковник, да свалим картите?
— Нали това правим, Гоут?
— За кой евреин става дума?
— За Володя Аберман, разбира се.
— А кой е Виктор Бут?
Руснакът се усмихна.
— Булат Варо. Нека не се правим на невинни девици, Козел… Гоут! Онзи изстрел в София, беше добра работа, но недостатъчна. Предстои ти още един, за мечтаната амнистия.
Този плешив руснак знаеше много повече, отколкото Козела предполагаше. Но и не беше странно. Структурата, в която работеше имаше една от най-страшните слави в света. Козела запали цигара, облегна се и го погледна.
— Ако откажа?…
— Няма да откажеш, Гоут! Моля те, не питай по какви причини?
Това беше предостатъчно.
— Ако излъжа и се скрия, Вимпел?
— От днес до края на живота ти, ние ще живеем дружно, като родни братя, Гоут. За добро или за зло аз те харесвам. Надявам се плешивата ми глава да не те отблъсква?
Козела се усмихна криво.
— Знаеш ли къде е Володя Аберман, Вимпел?
— Разбира се. Нося идея за ноу-хау… Предлагам ти да вечеряме заедно, г-н генерал. Уверявам те, че няма да чуеш заплахи от устата ми, още по-малко еврейския плъх. Но ако бъдем един отбор, ще бъде по-здравословно и за нас и за семействата ни. Наздоровье! — каза той и изпи на екс водката си.