Елис Питърс
Светите кости (6)

Глава шеста

Заръката на Сайънид може би нямаше да бъде изпълнена толкова скоро, защото не можеше да прибяга до къщата на Кадвалон, без да поиска разрешение от приор Робърт. Но сред здрача на гората малко над имението Кадфел зърна една фигура, която на около петдесет ярда пред тях сякаш нарочно свърна от пътя, за да се скрие, и разпозна Передур.

Без да иска разрешение, Кадфел тръгна след него.

Передур бе седнал недалеч от пътя и повдигна глава при звука от стъпки по буковите жълъди. Като че се накани да продължи по-нататък в гората, но се отказа.

— Имам да ти предавам нещо от Сайънид — тихо каза брат Кадфел. — Заръча ми да ти кажа, че си й липсвал сред хората, които пренесоха баща й. Освен това ти благодари за благородната постъпка.

Передур смутено раздвижи крака и се дръпна малко назад в сянката.

— Имаше достатъчно хора — каза той след неловка пауза. — Справили са се и без мен.

— Да, там наистина имаше достатъчно ръце и рамене — съгласи се Кадфел, — но въпреки това й липсваше. Ти, изглежда, си й като брат още от детските години, а сега тя се нуждае от брат.

Передур се изсмя горчиво:

— Не брат искам да й бъда.

— Да, разбирам. Но се държа тъкмо братски към нея и Енгелард, когато беше поставен на изпитание.

Вместо да го зарадват, тези думи сякаш му причиниха болка. Передур потъна още по-дълбоко в мрачното си мълчание.

— Тя мисли, че има дълг към мен, и иска да го плати, но не заради мен самия.

— Е, добре — спокойно каза Кадфел, — аз ти предадох съобщението й и ако отидеш при нея, ще ти поговори, както аз не мога. И още някой там би изказал желание да си при нея, ако можеше да говори.

— Стига толкова! — каза Передур и главата му рязко трепна. — Не говори повече…

— Прощавай, знам, че и ти скърбиш. Тя каза: „Той му беше любимец.“

Момчето пое шумно въздух, обърна се непохватно и тръгна навътре в гората. Брат Кадфел се върна замислен при другарите си.

— Тази вечер ще трябва да пием сами двамата, приятелю — каза Бенид, когато Кадфел слезе при ковача след вечерня. — Хиу още не се е върнал от имението на Хрисиърт, а Падриг ще пее на покойника до зори. Добре, че се случи тук. Хубаво е човек да си замине, изпратен от голям певец и свирач. Ще има какво да помнят децата му. И Каи няма да виждаме известно време, поне докато не дойде наместникът да получи затворника от неговите ръце.

— Искаш да кажеш, че Каи пази брат Джон? — попита Кадфел, макар да знаеше.

— Сам се предложи. Предполагам, че моето момиче му е подшушнало, но едва ли е трябвало много да го убеждава. На брат Джон няма да му е зле с тях за ден-два. Не се тревожи за него.

— И през ум не ми минава — отговори Кадфел. — У Каи ли е ключът?

— У него е. Ако принц Оуейн е заминал на юг, както чувам, едва ли съдебният наместник ще има достатъчно време, за да се занимава с такъв дребен случай на неподчинение в Гуитърин — Бенид си пое дълбоко дъх над рога, този път пълен с тръпчиво червено вино. — Яд ме е, че си отворих устата за синьото по перата и най-вече, че го направих пред момичето. Все някой обаче щеше да го покаже. Но сега се съмнявам, че някой може да е такъв глупак, че да остави личния си знак върху убития, та да може всеки да го види. Освен ако не е трябвало да си плюе на петите. Иначе колко му е да клъцнеш ъгълчето с ножа! Мъчна работа… — някъде дълбоко в себе си Бенид се догаждаше, че може би е проговорил с надеждата да получи по-добър шанс за ръката на Сайънид с отстраняването на най-големия си съперник. Той поклати тъжно глава: — Зарадвах се, когато се измъкна, но ще съм доволен, ако си се прибере в Чешайър след тези тревоги. Но и трудно мога да повярвам, че е убиец.

— Хайде двамата да помислим за това, ако си съгласен, — каза Кадфел, — защото ти познаваш по-добре от мен тукашните хора. Явно мнозина мислят онова, което момичето каза в очите на приор Робърт, все едно дали го признават, или не. Пристигаме ние на чуждо място и започваме да се разправяме, главно с Хрисиърт. Прав или не прав, той се оказва единственото препятствие пред нас. После изведнъж го убиват. Как да не решите, че ние сме свързани по някакъв начин с това? Всичките.

— Богохулство е да се говори така! — изумен каза Бенид.

— Кралете и игумените също са хора и могат да се поддадат на изкушение. Я да видим сега какво прави всеки от нас през деня. Шестимата бяхме заедно или недалеч един от друг до след литургия. След това приор Робърт, брат Ричард и аз бяхме заедно с отец Хиу първо в градината, а когато половин час преди пладне заваля, в къщата. Никой от нас четиримата не би могъл да отиде в гората. Брат Джон също беше около къщата и помагаше на Мараред, която може да свидетелства, както и ние. Единственият, който тръгна, преди да слезем за вечерня и да започнем да търсим Хрисиърт, беше брат Ричард. Той предложи да отиде да го посрещне или да научи нещо за него. Нямаше го може би час и половина и се върна с празни ръце. Тръгна един час след пладне и според него не бил говорил с никого, докато не се спрял на връщане да пита при портата на Кадвалон. Сигурно е било към два и половина. Трябва да говоря с вратаря, за да разбера дали ще потвърди. Останаха двама от нас, брат Джеръм и брат Колумбаний, които заминаха за параклиса на света Уинифрид да се молят за мирно уреждане на нещата. Всички ги видяхме, когато тръгнаха. Вече са били на колене в параклиса много преди Хрисиърт да се спусне по пътеката. Те са останали там, докато пратеникът на отец Хиу не отиде да ги повика. Всеки от тях е поръчител на другия.

— Нали казах — уверено отвърна Бенид. — Свети хора не убиват.

— Свети хора — сериозно каза Кадфел — има както в манастирите, така и извън тях. А ако трябва да съм откровен, има толкова добри християни, колкото и нехристияни. В Палестина познавах сарацини, на които се доверявах повече, отколкото на кръстоносците. Почтени и благородни мъже, които се срамуваха да се пазарят и да се боричкат за пост и изгода, както правеха някои от нашите съюзници. Приемай всеки човек такъв, какъвто е, защото всички сме устроени еднакво, все едно дали носим расо, мантия или дрипи. Някои са по-добре скроени от други, за някои са се погрижили по-добре, но кройката е една и съща. Толкоз! Доколкото мога да преценя, само един от нас брат — Ричард, е имал възможност да бъде наблизо, когато е бил убит Хрисиърт, но от всички нас той е най-малко вероятният убиец. Така че трябва да помислим дали света Уинифрид не е била само претекст. Хрисиърт има ли врагове в Гуитърин? Някой, който не би се осмелил да вдигне ръка срещу него, ако не бяхме се явили ние, изкушавайки го с тези разправии?

Бенид се замисли, отпивайки от виното.

— Сигурно няма човек, на когото някой не желае злото, но да се стигне до убийство… По едно време и самият отец Хиу беше срещу него заради едно парче земя. И двамата бяха настръхнали, но се разбраха, както трябва, пред съседите и толкоз. Освен това се съди. Ти да си чувал за уелски земевладелец без едно-две дела зад гърба си? Едно срещу Хрис от Кинан заради межда, друго за изгубен добитък. Но нищо, което да предизвика трайна омраза. Ние умираме да се съдим. Едно е сигурно: с тази шумотевица около вас няма човек наоколо, който да не е знаел, че Хрисиърт трябва по обед да бъде в дома на отец Хиу. Всеки е могъл да го причака.

Дотук стигнаха двамата. Възможностите бяха достатъчно широки, за да включат и Енгелард, колкото и да не му се вярваше на Кадфел, че не е способен на подобно деяние. Включваха и съседи като Кадвалон, крепостни от селото и слуги от домакинството му.

Но едва ли, мислеше си Кадфел, докато се връщаше към тавана на Хиу в зеления и ароматен мрак, включваха и онзи странен млад човек, който е бил любимец на Хрисиърт и е влизал и излизал от къщата още от дете. Младежът, който каза за Енгелард, че човек може да изневери дори на природата си от любов, и след това вероятно от любов отвори пътя на Енгелард да избяга. Когато изчезна безмълвно в гората, той приличаше на човек, преследван от демон.

Но какъв демон? Смъртта на Хрисиърт го лишаваше от верен съюзник, който го бе подтиквал търпеливо да изчака, докато се стигне до жадувания край. Откъдето и да го погледнеше човек, Передур си оставаше смущаваща загадка.

 

 

Отец Хиу не се прибра тази нощ от къщата на Хрисиърт. На тавана брат Кадфел лежа сам, мислейки за брат Джон, затворен в някой хамбар на Сайънид. Трябваше да стане рано, за да си направи сам закуска, а след това тръгна за хармана на Бенид, за да нагледа конете, също останали без коняр. Повече му понасяше да бъде на открито, отколкото затворен с приор Робърт. Но беше длъжен да се върне навреме за четенето на Библията, всекидневно както у дома по нареждане на приора, но по-кратко.

Събраха се в градината начело с приор Робърт, тържествен както винаги. Брат Ричард изчете имената на светиите, които трябваше да бъдат поменати днес и на следващия ден. На Кадфел му се стори, че брат Колумбаний изглежда необичайно отнесен, а наситено сините му очи гледаха забулено. Несъвместимостта между якото му телосложение и изражението на хрисима набожност винаги биеше на очи, но тази сутрин вглъбеността му в някакви вътрешни терзания заради истински или въображаем грях беше мъчителна за гледане. Брат Кадфел въздъхна, очаквайки нов пристъп на епилепсия, подобен на онзи, който ги прати тук. Кой можеше да каже какво е в състояние да извърши в следващия миг този полусветец и полуидиот?

— Тук сме, за да свършим едно богоугодно дело — започна приор Робърт, — и ще се опитаме да го свършим, както изисква от нас дългът. Но трябва да признаем, че до този момент не успяхме да привлечем хората на наша страна. Вчера много се надявах, че всичко ще се разреши…

В този момент брат Колумбаний се разхълца и привлече всички погледи. Той се изправи треперещ и смирен и се обърна със сведени очи и скръстени ръце към приор Робърт:

— Отче приор, mea culpa^[1]! Виновен съм! Искам да се покая. Трябва да пречистя гърдите си и да поискам наказание, защото аз съм причина за продължаващата ни беда. Мога ли да говоря?

Усетих аз, че се пече нещо, помисли си брат Кадфел, примирен и отвратен. Дано поне този път мине без търкаляне по земята и гризане на пръст!

— Говори! — любезно каза приорът. — Не смятам, че трябва да се страхуваш от нашето сурово порицание. Обикновено ти сам на себе си си най-строгият съдник.

Вярно беше, но, от друга страна погледнато, така се избягваше строгата преценка на другите. Брат Колумбаний падна на колене в градинската трева. Изглеждаше много смирен и благороден, призна Кадфел и отново с изненада изпита възхита от стегнатата сила на тялото и гъвкавостта на движенията му.

— Отче, вчера ни изпрати с брат Джеръм да се молим в параклиса за благоприятен мирен изход. Пристигнахме навреме, още преди единайсет часа, доколкото мога да преценя, и след като изядохме храната си, влязохме и заехме местата си, защото вътре има молитвени пейки и олтарът е чист и добре поддържан. О, отче, моята воля да бдя беше силна, но плътта бе слаба. Едва от половин час бях коленичил в молитва, когато съм заспал върху пейката за мой безкраен срам. Не е извинение, че спя зле и мисля твърде много, откак дойдохме тук. Сигурно съм спал целия следобед, защото си спомням, че брат Джеръм ме бутна по рамото и ми каза, че е дошъл пратеник да ни вика — той си пое дъх и по бузата му се търкулна една сълза, следвайки извивките на заоблената норманска кост. — Не корете брат Джеръм, защото той не е осъзнал, че аз спя, и няма никаква вина, че не е донесъл за моя грях. Събудих се, когато ме докосна, станах и го последвах. Той мислеше, че и аз съм се молил добросъвестно като него.

В този миг Кадфел вероятно единствен улови любопитно изражение на опасение, което бързо премина по обикновено самодоволното лице на брат Джеръм и се разсея. Едва ли Джеръм щеше да бъде толкова самодоволен, ако бе осъзнал, че брат Колумбаний току-що разсея сигурността, че двамата са прекарали целия вчерашен следобед в параклиса на света Уинифрид, молейки се за щастлив изход. Единственият поръчител на Джеръм по това време е спял дълбоко.

— Сине — каза приор Робърт снизходително, — прегрешението ти е човешко и идва от слабостта на нашата природа. Ти изкупуваш грешката, защитавайки своя брат. Защо не ни каза за това вчера?

— Отче, как бих могъл? Преди да научим за смъртта на Хрисиърт, нямах възможност. А можех ли след това да ви обременявам още повече? Запазих покаянието за това четене като най-подходящо време, когато прегрешили братя могат да получат наказанието си.

Приорът вече бе отворил уста, когато вниманието им беше отвлечено от хлопването на дървеното мандало на градинската врата. Отец Хиу вече вървеше към тях през тревата. Лицето му беше спокойно въпреки очевидните признаци на умора.

— Отче приор — каза той, когато спря пред тях, — идвам от съвещание с Кадвалон, Хрис, Мюрис и всички състоятелни хора от моята енория. Събраха се за жалейката на Хрисиърт. Всички знаеха как е бил поразен, и за предричането на участта му…

— Бог ми забранява — побърза да го прекъсне приор Робърт — да заплашвам, когото и да било със смърт. Казах, че света Уинифрид ще отмъсти, когато му дойде времето, на човека, който й се изпречва на пътя. Дума не съм казал за усмъртяване!

— Казахте, че смъртта му е отмъщението на светицата. Всички хора там го чуха и повечето го повярваха. Аз използвах случая, за да поговоря отново с тях по този въпрос. Те не искат по никакъв начин да противоречат на небесната воля и да засягат бенедиктинския орден. Не желаят да излагат на опасност мъж, жена или дете от Гуитърин. Приор Робърт, натоварен съм да ви съобщя, че те оттеглят съпротивата си срещу вашите планове. Останките на света Уинифрид са ваши и можете да ги отнесете.

Приор Робърт пое дълбоко дъх. Каквото и наказание да бе намислил, желанието му да го наложи се изпари. Брат Колумбаний, все още на колене, вдигна лъчистите си очи към небето и плесна с ръце от благодарност. Стана така, че едва ли не покаянието му бе извоювало Божията милост. Брат Джеръм вдигна ръце и промърмори на латински благоговейна възхвала на Бог и светиите.

— Сигурен съм — великодушно каза приор Робърт, — че хората от Гуитърин никога не са искали да ни обидят. Радвам се за тях и за моя манастир, че можем да приключим мисията си тук и да се разделим приятелски с всички вас. Много сме ви благодарни, отец Хиу, за вашия дял в постигането на този добър край.

— Длъжен съм да ви кажа — каза Хиу, — че те изобщо не се радват, че губят светицата. Но никой от тях няма да се възпротиви на желанието ви. Ако искате, още днеска можем да ви заведем на мястото, където е погребана.

— Ще потеглим подир следващата литургия — отговори приорът — и няма да се докосваме до храна, преди да коленичим благодарствено пред олтара на света Уинифрид — очите му се плъзнаха по брат Колумбаний, който го гледаше коленичил с кучешки очи. Робърт сякаш бе забравил за съществуването на младия монах. — Стани, братко, не виждаш ли, че във въздуха витае прошка?

— А наказанието ми? — настоя непоправимият покаяник.

— За наказание ще поемеш ратайските задължения, които се падаха на брат Джон, и ще служиш на своите другари и техните животни, докато се приберем у дома. Но ще бъдеш приобщен към славата на този ден и ще помогнеш да пренесем мощехранителницата за костите на светицата. Ще я вземем с нас и ще я поставим пред олтара. Ще искам от светицата да одобрява пред всички всяка стъпка, която предприемаме.

— Днес ли желаете да разкопаете гроба? — уморено попита отец Хиу.

— Не — каза след размисъл приор Робърт. — За всяка наша стъпка се нуждаем от одобрението и насърчението на самата света Уинифрид. Нареждам да има три нощи бдение и молитви пред олтара в параклиса, преди да отворим гроба, за да видят всички, че това, което правим, е праведно и благословено. Двама по двама ще бдим през нощта в параклиса и ще се молим да бъдем правилно насочвани.

 

 

Вдигнаха обкования със сребро ковчег и го понесоха нагоре покрай имота на Кадвалон. Хванаха лявата пътека, встрани от лобното място на Хрисиърт, и излязоха на малка поляна на склона, заобиколена от три страни с високи и гъсти глогови храсти, целите отрупани с белоснежен цвят. Параклисът беше дървен, потъмнял от годините, малък и сумрачен отвътре, с извисяваща се над вратата куличка без камбана. Наоколо старото гробище се диплеше в дебел зелен слой билки, къпини и висока трева. Когато стигнаха, към тях се бе присъединила и процесия от местни жители. Непроницаемите им очи гледаха твърдо и неотклонно, решени нищо да не пропуснат.

Пред изметната портичка на входа приор Робърт се спря и направи кръстния знак с широк съсредоточен замах.

— Изчакайте тук! — нареди той, когато Хиу понечи да го поведе напред. — Нека видим дали молитвите могат да насочат краката ми, защото за това ще се моля. Не ти ще ми покажеш гроба на светицата, а аз ще го покажа на тебе с нейна помощ.

Те покорно останаха на място, а високата му фигура тръгна, сякаш опипваше с крака пътя, докато полите на расото му замитаха туфите треви и цветя. Без колебание и без да бърза, той си проправи път до обраснала могилка при източната страна на параклиса и се отпусна на колене край горния й край.

— Света Уинифрид лежи тук — каза той.

Кадфел мислеше за това през цялото време, докато следобеда крачеше през гората към имението на Хрисиърт. Дума да няма, приор Робърт си беше внушителен, но това малко чудо беше майсторски изигран удар. Затаеното мълчание, последвано от развълнувания шепот, слисването и боязънта на хората от Гуитърин все още кънтяха в ушите му. Нямаше начин новината вече да не е обиколила и най-затънтената крепостническа колиба, и най-бедния чифлик. Монасите от Шрусбъри бяха оправдани. Светицата хвана за ръка техния приор и го отведе до гроба си.

Безполезно беше да се обяснява на замаяната тълпа, че предния ден най-верните сподвижници на приор Робърт са били в параклиса с местен водач. Какво по-естествено от това да попитат детето къде точно са останките на светицата, за които са дошли толкова отдалеч? И сега Робърт си даваше още три дни и нощи, през които нищо чудно и други подобни чудеса да утвърдят надмощието му. Смела стъпка, но Робърт беше смел и изобретателен човек. Бе решил да отнесе от Гуитърин онова, за което беше дошъл, и да остави общината, ако не успокоена, то завинаги наплашена. Не желаеше да офейка набързо с наградата, сякаш се страхуваше да не го спрат.

Но не е възможно той да е убил Хрисиърт, помисли си Кадфел. Това го зная. А ако си е намерил… Честно обмисли тази възможност и я отхвърли. Понасяше, недолюбваше, но в някаква степен и се възхищаваше на Робърт. На годините на брат Джон щеше да го ненавижда, но Кадфел вече беше на години и бе станал търпелив.

Стигна до вратарската къщичка на имението на Хрисиърт — плетена колиба, подпряна на оградата от заострени колове. Мъжът го познаваше от вчера и го пусна да влезе. Широко усмихнат, Каи се зададе откъм заградения вътрешен двор да го посрещне. Сега всички усмивки бяха малко кисели и сдържани, но насмешливата искрица си оставаше.

— Да отърваваш другаря си ли дойде? — попита Каи. — Едва ли ще ти е благодарен. Разположил се е удобно, хранят го като боен петел, а от наместника няма хабер. Бъди сигурен, че тя досега не е пратила вест, а и отец Хиу не бърза. Предполагам, че ще минат няколко дни, преди вашият приор да се заеме със случая, който не е негова работа. Брат Джон е в добри ръце.

Очевидно брат Джон се беше сприятелил със своя тъмничар и сега задачата на Каи беше по-скоро да го пази от външния свят, отколкото да не му позволява да се измъкне в него. При нужда и това щеше да стане.

— Внимавай за собствената си глава — каза Кадфел, но без особена тревога. Те знаеха какво правят. — Вашият принц може да държи на добрите отношения с бенедиктинците покрай границата.

— О, не се притеснявай! Един избягал престъпник е всеобща плячка, макар рядко някой да получава за него награда. Не си ли преследвал усърдно в погрешна посока нещо, което не желаеш да откриеш?

— Стига вече или ще трябва да си запуша ушите — каза Кадфел. — Кажи на момчето, че изобщо не съм питал за него, защото знам, че не се нуждае от нищо.

— Не искаш ли да си поприказваш с него? — благосклонно предложи Каи. — Той е настанен отсреща в онази спретната празна конюшня и получава царска храна!

— Не ми казвай нищо, за което мога да бъда питан — отвърна Кадфел. — Понякога е добре да си сляп и глух. Ще ми е приятно да се видя с теб по-късно, но сега съм тръгнал при нея.

Сайънид не беше в приемната, а в личната стая на Хрисиърт до нея, отделена със завеса. Самият Хрисиърт беше при дъщеря си, изтегнат на плот върху дървени магарета, покрит с бял ленен покров. Сайънид седеше при него, облечена строго, със стегнато сплетена коса. Изглеждаше по-възрастна и по-висока. Но се изправи да посрещне брат Кадфел със сияйната, тъжна и нетърпелива усмивка на дете, което е сигурно, че ще получи съвет и напътствие.

— Очаквах те по-рано. Няма значение. Радвам се, че дойде. Запазих дрехите за теб. Мисля, че макар сега да са изсъхнали, разликата може да се усети — и тя донесе чифт обувки, панталони, елек и риза. Той ги пое едно по едно и опипа плата. — Знаеш къде да пипнеш.

Панталоните са били отчасти покрити от елека, но все още влажнееха на дъното и отзад на крачолите, докато отпред бяха сухи. Елекът беше влажен от раменете до подгъва и на гърба му тъмнееше петно като от разперени криле. Но преднината около потъмнелия прорез, направен от стрелата, беше почти суха. Същото беше и с ризата, макар и не така ясно изразено: предната част на ръкавите суха, гърбът — влажен. При изходната рана елекът и ризата бяха напоени със спечена кръв.

— Помниш ли точно как лежеше, когато го намерихме?

— Няма да го забравя цял живот — отговори Сайънид. — От кръста на горе лежеше по гръб, но десният му хълбок беше в тревата с усукани крака: левият върху десния, като… — тя се поколеба, сбърчила чело, търсейки образа, който бе проблеснал в съзнанието й. — Като човек, който е лежал по корем и после сам се преобръща по гръб насън.

— Или — каза Кадфел — като човек, когото са хванали за лявото рамо, както е лежал ничком, и са го обърнали по гръб. Докато е спял!

Тя го гледаше твърдо с хлътнали и тъмни като рани очи.

— Кажи ми всичко, което си мислиш. Искам да зная. Трябва да зная.

— Тогава, първо — отговори Кадфел, — да си спомним за мястото. Разположени нагъсто дървета и храсталаци за прикритие, но с не повече от петдесет стъпки видимост във всяка посока. Това ли е най-подходящото за един стрелец? Едва ли. Дори и да е искал тялото да остане дълго време неоткрито, можел е да намери стотици по-удобни места. Един добър стрелец няма нужда да се доближава до жертвата си. Трябват му пространство, за да опъне лъка, и време, за да се прицели точно.

— Така е — каза Сайънид. — Дори и да приемем, че Енгелард би могъл да убие, това го изключва от сметката.

— Не само Енгелард, а и всеки добър стрелец. И дори ако някой е бил толкова неуверен, че ще улучи по-отдалеч, пак нямаше да успее от това положение. Не ми харесва тази стрела, не е на място. С нея целта е да се хвърли вината върху Енгелард. Но не мога да си избия от главата, че се е целяло и още нещо.

— Убийство! — извика Сайънид с тъмен пламък в очите.

— Дори и в това се съмнявам, колкото и налудничаво да изглежда. Виж ъгъла, под който влиза и излиза. И след това виж как цялата кръв е на гърба, а не отпред, където е проникнало острието. Спомни си състоянието на дрехите — мокри отзад, въпреки че лежеше възнак. Нали ти напомня за човек, който насън се е обърнал по гръб. И още нещо открих вчера, докато коленичих до него. Отдолу под него тревата също беше мокра. Но от дясната му страна, от рамото до хълбоците беше напълно суха. Вчера сутринта около половин час валя проливен дъжд. По това време баща ти е лежал по корем и вече е бил мъртъв. Как другояче тревата би могла да остане суха, освен ако не е била покрита от тялото му?

— А после — тихо промълви Сайънид, — както ти каза, някой го е хванал за лявото рамо и го е обърнал по гръб. Както е спял дълбоко!

— Така ми се струва!

— Но стрелата е забита в гърдите му — каза тя. — Как тогава би могъл да падне по очи?

— Това трябва да разберем. Освен това защо многото кръв е отзад, а не отпред. Лежал е по корем през цялото време, докато е валял дъждът, защото иначе тревата под него нямаше да е суха. От половин час преди пладне, когато паднаха първите капки, до няколко минути след пладне, когато отново се показа слънцето. Сайънид, сега мога ли с всичката нужна почит да огледам внимателно тялото му?

— Каква по-голяма почит към убит човек — разпалено каза тя — от тази да се открие убиецът му, за да бъде отмъстен! Аз ще ти помогна. Но никой друг! Поне двамата не се страхуваме — добави тя с горчива усмивка, — че ще ни обвинят, ако потече кръв.

Вниманието на Кадфел беше изцяло погълнато от свалянето на покрова, обгръщащ тялото на Хрисиърт, и все пак думите й пробудиха някаква мисъл в главата му.

— Вярно! Малцина не вярват в присъдата на светицата. Смяташ ли, че всички тук са убедени?

— А вашите хора не са ли? А ти самият? — очите й бяха станали кръгли като на дете.

— Манастирските ми братя… да, май повечето вярват. А аз? Дете, виждал съм десетки убити мъже след битка и не знам от някой да е бликвала прясна кръв, след като животът го е напуснал. Но няма значение, в какво вярвам или не вярвам аз. Виж, има значение, в какво може би вярва убиецът. Чакай, на теб ти стига, остави го на мен!

И все пак тя не отмести поглед, когато Кадфел свали покрова. Измит от кръвта, Хрисиърт лежеше спокойно — як и могъщ ствол, кафяв до пояса и по-бял под него. Раната под ребрата, отвесен прорез, изглеждаше грозна, с оръфани синкави устни, макар да бяха посъбрали разкъсаната плът.

— Трябва да го обърна — каза Кадфел. — Искам да видя другата рана.

Тя не се поколеба и по-скоро като майка, отколкото като дъщеря, подпъхна лявата си ръка под раменете на баща си, а с дясната го обгърна от другата страна. Повдигна вкочанения труп, докато не легна на десния си хълбок, с лице в сгъвката на лакътя й. Кадфел методично огледа изпънатите крака и се наведе, за да се взре в разположената високо от лявата страна на гърба рана.

— Сигурно много трудно си измъкнала стрелата. В такъв случай се изтегля право напред.

— Да — тя потрепери, защото това беше най-тежкото. — Острието едва бе пробило кожата отзад и нямахме възможност да го отрежем. Срамота е, че трябваше така да го обезобразим, но какво можехме да направим? И цялата тази кръв!

Стоманеното острие наистина едва бе пробило кожата, оставяйки малко тъмно петно от съсирена кръв с посиняла плът наоколо. Но там се виждаше още един белег, тесен, откроен и бледен. От тъмното петно продължаваше кафявата линия на друг отвесен прорез, малко по-дълъг от раната от стрелата. На дължина беше колкото ширината на ставата на палеца на Кадфел. Бледи следи от натъртване леко го удължаваха от двата края на прореза. Всичката кръв, с която си бе отишъл животът на Хрисиърт, беше изтекла от този разрез, а не от раната на гърдите. И въпреки че сега това беше очевидно, разрезът си стоеше затворен и тайнствен.

— Свърших — каза кротко Кадфел и й помогна отново да положи баща си в покой.

Когато пригладиха и гъстата грива на косата му, наново почтително го покриха. След това Кадфел й съобщи какво точно е видял. Тя го гледаше вторачено с разширени очи и мълча в продължение на няколко минути. След това каза:

— Видях белега, за който говориш. Но не можах да намеря обяснение за него. Ако можеш, кажи ми.

— Оттам му е изтекла кръвта — отговори Кадфел. — И то не от дупката, направена от стрелата, а от по-раншна рана, причинена, доколкото мога да преценя, от дълга кама. Много тясна и остра, не обикновен нож. Щом е била издърпана, раната почти се е затворила. А острието го е пронизало от край до край. И след това е било възможно да се върне същият удар. Раната, която взехме за изходна, е входна. Стрелата е вкарана отпред, след като е бил мъртъв, за да се скрие, че е бил пронизан в гръб. Затова засадата е била направена в храстите. Затова е паднал ничком и затова после е обърнат по гръб. Затова и посоката на стрелата е толкова невероятна. Тя изобщо не е била изстреляна от лък. Да забиеш стрела, е трудна работа, защото тя получава силата си от полета. Мисля си, че пътят й е бил проправен с кама.

— От онзи, който го е ударил в гръб — каза тя, прозирна като пламък.

— Така изглежда. Защото стрелата е пъхната след това. Още от началото такъв изстрел ми се виждаше невероятен. Енгелард би могъл със стрела да пробие няколко дъбови дъски и да се измъкне без затруднение. Би могъл да го направи и всеки по-добър стрелец. Но се опитай да забиеш стрела с ръце! Тук са действали добро око и умела ръка!

— Дяволско сърце — каза Сайънид — и стрелата на Енгелард! Човек, който е знаел откъде да я вземе, е знаел също, че Енгелард няма да е там, за да му попречи — въпреки всичките непоносими изпитания, които й се бяха струпали, тя продължаваше да мисли ясно. — Имам един въпрос. Защо убиецът е оставил толкова време между убийството и прикриването му? Баща ми е издъхнал още преди да завали дъждът. Ти го показа съвсем ясно. Но защо са го обърнали по гръб повече от половин час след това? Дали убиецът не е побягнал от някой, който е минавал наблизо? Или може би е изчакал в храсталаците, за да се увери, че Хрисиърт е умрял, преди да го докосне? А може би едва тогава му е хрумнал дяволският номер и е ходил да вземе стрелата? Защо е чакал?

— Не зная — честно си призна Кадфел.

— Какво е ясно? Че убиецът иска да прехвърли вината на Енгелард. Това ли е истинската причина за убийството? Дали баща ми е само средство, за да се отърве той от Енгелард? Или някой е искал да се отърве от баща ми и едва след това му е хрумнало колко лесно може да се отърве и от Енгелард?

— И аз не зная повече от теб — развълнувано каза Кадфел. Сети се, колкото и да не му се искаше, за младежа, който мъчително си влачеше краката сред шумата навътре в гората. — Може би извършителят е хукнал да бяга, а после се е сетил колко лесно може да отвлече вниманието от себе си, и се е върнал. Всичко, което знаем със сигурност, и ти, дете, трябва да благодариш на Бог за него, е, че Енгелард е бил предназначен за жертвен агнец. Не забравяй това и чакай.

— Не зная дали ще открием истинския убиец, или не, но ако се наложи, ще защитиш ли Енгелард?

— Ще го направя от все сърце. Но засега не казвай нищо на никого. Докато не научим кой е виновен, не знаем и кои са невинни.

— Не си вземам назад думите, които казах за вашия приор.

— Не може да е бил той. През цялото време беше пред очите ми.

— Приемам, че е така. Но той купува хора и вече, както разбирам, си е получил желаното. Това е подбуда. И не забравяй, че и сред уелсците има продажници. Моля се да не са много.

— Не забравям — каза Кадфел.

— Кой може да е? Наясно е с движенията на баща ми, знае откъде да вземе стрела на Енгелард. Неизвестно е дали му е била нужна смъртта на баща ми, но със сигурност иска да прикачи убийството на Енгелард. Отче Кадфел, кой може да е този човек?

— Ако е рекъл Господ, двамата заедно ще разберем това — отговори той. — Но засега нямам представа. Открихме какво е направено, но защо и от кого, не знаем. Но си мисля, че след като Хрисиърт ни разкри толкова много, може да ни разкрие и останалото.

Той й разказа за трите нощи на бдение и молитви, които приор Робърт бе наредил братята заедно с отец Хиу на смени да споделят. Но не й разказа как брат Колумбаний в простодушната се невинност добави още един към онези, които са имали възможност да издебнат баща й в гората. И нито на нея, нито на себе си призна, че откритото от тях хвърли зловеща светлина върху признанието на Колумбаний. Доста невероятна беше представата за Джеръм в гората, дебнещ с опънат лък, а да се промъкне зад гърба на човек с кама в ръката… Кадфел отпъди тази мисъл, но немного далеч. В нея имаше известна правдободобност, която никак не му харесваше.

— Три нощи поред на двойки ще бдим в параклиса от вечерня до утренна. И шестимата могат да бъдат подложени на едно и също изпитание, без да се изключва никой. След това ще видим. Слушай сега какво трябва да направиш…