Елис Питърс
Светите кости (1)

Глава първа

В чудесното майско утро, когато би могло да се приеме, че започна историята с мощите от Гуитърин, брат Кадфел бе станал много преди утренната и далеч преди зазоряване. Садеше си зелевия разсад и мислите му бяха изцяло заети с раждане, кълнене и плодородие. Нищо не разваляше покоя му, освен необходимостта да влезе в църквата за литургията и половиния час след това за четене на Библията. Зловидеше му се времето, отнето от много по-приятните грижи за зеленчуците, но сам си бе избрал този живот в уединение и сега нямаше право да се оплаква от по-непривлекателните му страни. Изправи гръб и се огледа.

Едва ли имаше по-прекрасна бенедиктинска градина в цялото кралство или по-богата на билки — подходящи за подправки и безценни като лекарства. Главните овощни насаждения и земите на манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“ в Шрусбъри се простираха на север от пътя извън монашеската територия, но тук, в тази затворена сред стените градина недалеч от игуменския рибарник, неоспорим властелин беше брат Кадфел. Особено добре се чувстваше сред билките си, които въдеше вече петнайсет години, като непрестанно добавяше нови, носени отдалеч, чак от местата, където бе скитал на младини — от Венеция, Кипър или Божи гроб. Брат Кадфел прие късно монашеството подобно на улучен боен кораб, потърсил тих пристан. През първите години на обета му се случваше послушниците и прислужниците миряни да го сочат с пръст и да шепнат уплашено:

— Виждаш ли оня брат там, дето работи в градината? Той, той, дето се поклаща от крак на крак като моряк? Няма да ти мине през ума, че на младини е ходил с кръстоносците, нали? А е бил с Годфроа де Буйон пред Антиохия, когато сарацините се предадоха. Плавал бил по море, когато Йерусалимският крал държеше цялото крайбрежие на Светите земи. Десет години водил битки срещу пиратите!

Самият брат Кадфел не намираше нищо особено в многоликото си битие и нито бе забравил нещо, нито пък съжаляваше за нещо. Не виждаше противоречие между изживяната в битките и премеждията радост и сегашната наслада от покоя. Откровено казано, в живота му бе имало доста повече от дребни буйства и той се бе радвал на силните преживявания, както се радваше на ястията с много подправки. Но сега, когато корабът беше в тихи води, изпитваше задоволство от покоя.

Нищо чудно младоците, които го гледаха ококорени, да си шепнеха също, че трябва да се е срещал и с жени, и то едва ли чисто рицарски. Прави бяха. Освен Рихилдис, която се умори да го чака десет години и се омъжи за един заможен занаятчия с добро бъдеще, спомените му обитаваха и други дами оттук и оттам, с които си бяха доставяли взаимно удоволствие без вреда и за двете страни. Бианка, сведена над един каменен стубел във Венеция, дъщерята на гръцки рибар Ариана, сарацинската вдовица Мириам, продавачка на подправки и плодове в Антиохия, която реши, че може да замени за малко мъжа, когото бе изгубила… Несериозните и сериозните връзки не бяха оставили горчив спомен у него. Напротив, може би допълнително го караха да се чувства доволен от закътания подслон и съзерцателния живот и да се спогажда с простоватите души, приели бенедиктинския устав като занаят до живот, докато за него той беше своевременно оттегляне. Когато си правил всичко друго, грижите за една манастирска градина с билки е чудесно занимание. Мислеше, че едва ли би постигнал този покой, ако не беше вършил и нещо друго.

Оставаха пет минути и той се запъти да си измие ръцете преди литургията през своето благоуханно, изпълнено с бледи цветове царство. Помощниците му брат Джон и брат Колумбаний, двама момчурляци едва от година с тонзура, плевяха и оформяха первазите. Лъскави и бледи, мазни и мъхести, листата въплъщаваха почти всички отсенки на зеленото. Повечето цветчета бяха срамежливи, дребни и потайни, в меки ненатрапчиви цветове — бледовиолетово, прозирно синьо и измито жълто. Освен седефче, морач, вратига, градински чай, розмарин, шибой, птиче просо, бабина душица, кошничка, синап тук растяха и всякакви подправки — босилек и копър, джоджен, джинджифил, магданоз, чубрица, шушан и риган. Беше научил всичките си помощници за какво се използват, беше им обяснил и опасностите, защото билките помагат, когато се дават в правилно съотношение, но предозирането може да бъде по-лошо и от болестта. Скромни и ненатрапчиви, плахо криещи туфите си, неговите билки привличаха единствено с аромата си, когато слънцето надвиснеше над тях. Но зад срамежливите им редици растяха други, по-високи и по-блестящи — тераси с божур, отглеждан заради семената, и благородни бледолисти макове, едва показващи бели и моравочерни венчелистчета изпод плътната си броня. На бой достигаха колкото нисък мъж, родината им беше източната част на Средиземноморието. Чак оттам Кадфел бе донесъл навремето семена, за да ги развъжда чрез кръстоски и да прави от тях лекарство срещу болката — най-големия враг на човека заедно с липсата на сън, който пък е най-добрият лек срещу нея.

Двамата младежи със запретнати до коленете одежди се изправиха и заотупваха пръстта от ръцете си. Брат Колумбаний не кръшкаше от задълженията си. Беше як и строен, с миловидно лице и огромна глава, издънка на благороднически нормански род. Като по-малък син го бяха пратили да се сдобие със свещенически сан. Острата му жълтеникава коса стърчеше на всички страни, големите сини очи гледаха кротко в противоречие с жилестите мишци и мощния стан. Мъчеха го угризения, кризи на съвестта и апокалиптични видения, несъвместими наглед със солидния му череп. Работеше тук от няколко месеца и брат Кадфел възлагаше големи надежди на него. Изпълняваше всичко, може би с прекаленото желание да се хареса. Вероятно се терзаеше от чувство за дълг към видния си род и се страхуваше от възможно порицание на роднините си. Не може в кръвта ти да тече благородническа норманска кръв и да не си пръв! Предците на брат Кадфел бяха уелсци и той съчувстваше на всяка жертва, попаднала в този капан. Тъй че се отнасяше спокойно и към брат Колумбаний и по философски укротяваше изстъпленията му. Неведнъж сокът от поганските макове бе карал Колумбаний да утихва, колчем изпаднеше в прекалено религиозно рвение.

С другия помощник глупости от този род нямаше. Брат Джон беше като името си — четвъртит младеж с чип нос и непокорен кръг корави червени къдрици около тонзурата. Вечният му глад предопределяше интереса към онова, което растеше в градината. Наесен нямаше начин да не се примъкне в зеленчуковите градини. Засега усърдно помагаше на брат Кадфел в разсаждането на ранните марули и нетърпеливо чакаше сезона на сочните плодове. Беше хубав, жизнен и добродушен здравеняк, който сякаш по силата на някаква незнайна грешка все още не беше проумял, че тук не е на мястото си. Брат Кадфел безпогрешно долови в него интерес към буйствата и въпреки че младежът досега не си беше подавал носа в широкия свят, очакваше деня, когато тази птичка с червена качулка ще отлети. Междувременно брат Джон намираше забавления на най-неочаквани места.

— Трябва да стигна навреме — каза той, докато оправяше запретнатото си расо и радостно отриваше ръце о седалището си. — Тази седмица аз съм четецът.

Така беше и Джон се палеше, колкото и скучни да бяха пасажите, които избираха за него в трапезарията. Паднеха ли му се пък епизоди като обезглавяването на свети Йоан Кръстител, разтърсваше църквата из основи.

— Брате, ти четеш за слава на Бога и светците — напомни му с любовен укор и донейде докачена скромност Колумбаний, — а не за собствено удоволствие!

— Благочестивата мисъл не излиза от съзнанието ми — каза брат Джон, помаха на Кадфел иззад гърба на колегата си и тръгна въодушевен по пътеката между шубраците към игуменската порта и големия вътрешен двор.

Натам тръгнаха и те двамата: стройният рус младеж и тантурестият петдесет и седем годишен ветеран с гръден кош като буре и криви крака. Бил ли съм някога и аз толкова млад и толкова сериозен, чудеше се Кадфел? С известно усилие си спомни, че Колумбаний всъщност е навършил двайсет и пет години и че произхожда от знатен амбициозен род, чието богатство едва ли е трупано изцяло с благочестие.

 

 

Тази трета за деня литургия беше кратка и неенорийска, след нея братята бенедиктинци от манастира в Шрусбъри в процесия по двама се отправяха към помещението за дневния сбор, оглавяван от игумен Херибърт. Игуменът беше стар аскет с кротък и отстъпчив нрав, който силно желаеше наоколо да царуват мир и разбирателство. Лицето му беше привлекателно с изражението си на грижовна ласкавост. Послушниците и учениците не усещаха притеснение в негово присъствие, но пък обикновено между тях и него стърчеше внушителната фигура на приора Робърт.

Петдесетгодишният приор Робърт Пенант, със смесена уелска и английска кръв, беше над шест фута висок^[1], мършав и елегантен, със сребристосива коса, бледно и красиво лице с аристократични черти и високо мраморно чело. Нямаше мъж в централните графства, който да изглежда по-великолепно с митра, свръхчовешки възвишен и авторитетен. В Англия нямаше и друг мъж, който по-добре да го съзнава или по-решен да го докаже при първа възможност. Движенията му, докато прекосяваше стремително сборната зала към трона, си бяха епископски.

След него идваше брат Ричард, подприорът, негова противоположност — едър и тромав, дружелюбен и доброжелателен, с немалък, но ленив ум. Съмнително беше дали един ден ще стане приор сред толкова по-млади мъже, готови и на неприятности, за да се издигнат.

След Ричард идваха всички останали братя в йерархията. Брат Бенедикт — икономът, брат Анселм — отговорникът за музиката в катедралата, брат Матю — магерът, брат Денис — капеланът, брат Едмънд — отговорникът за лечебницата, брат Осуълд — отговаряш, за раздаването на милостиня, брат Джеръм — писарят на приора, и брат Пол — учителят на послушниците. Следваха обикновените членове на монашеската общност, твърде много на брой. Брат Кадфел се промуши през тях към своя любим ъгъл в края, наполовина скрит зад една от каменните колони. Едва ли щяха да го извикат да говори пред сбора. Проточеха ли се дълги обсъждания, той използваше по-голямата част от времето за спане, което умееше да прави изправен в сенчестия си ъгъл. Имаше шесто чувство, което при нужда го събуждаше. Дори беше известен с това, че успя да отговори уместно на един въпрос, зададен, докато спеше.

През тази майска утрин той остана достатъчно дълго буден, за да се наслади на изстискването и на последната унция драма от живота на един неизвестен светия, чийто ден се падаше утре, но когато икономът започна да излага някакъв заплетен въпрос за наследство, което трябвало да отиде за олтара на Света Богородица и за лечебницата, спокойно се отдаде на дрямката. Знаеше, че оттук нататък след съответните мерки срещу няколко опушения приор Робърт ще подеме пледоарията си, че манастирът трябва да си осигури мощите и покровителството на някой могъщ светия. През последните няколко месеца рядко се обсъждаше друго. Приорът си го беше наумил, откак клуниакският^[2] манастир в Уенлък откри с голяма гордост и ликуване гроба на своята основателка света Милбурга и тържествено положи костите й под олтара си. Един чужд приорат^[3] само на няколко мили със свой чудотворен светец, а големият бенедиктински манастир в Шрусбъри празен като обрана кутия за пожертвувания! Не, това приор Робърт не можеше да преглътне. Вече повече от година търсеше из съседните графства за свободен светия. Гледаше с надежда и към Уелс, където, знае се, едно време преподобните мъже и жени са били колкото гъбите през пролетта и също толкова малко почитани. Брат Кадфел нямаше никакво желание да слуша последните му жалби и увещания и заспа…

Слънчевите лъчи отскачаха от изветрели и обгорели скали и пърлеха лицето му, а сухият прах дращеше гърлото му. От прикритието, където се беше свил с другарите си, се виждаха крепостната стена и покритите със стомана глави на стражата, по които играеха непоносими отблясъци. Пейзаж, издълбан от червеникав камък и огън, целият в дълбоки дерета и отвесни канари, без нито едно хладно зелено листо, за да го смекчи. А отпред се възвисяваше крайната цел на всичките му странствания — светият град Йерусалим, увенчан с кули и куполи зад белите си стени. Прахът от битката виснеше във въздуха, в ушите му още кънтяха дрезгавите викове и сблъсъкът на брони. Той се криеше, очаквайки сигнала на тръбата за решителното нападение, защото се беше научил да уважава далекобойността на късия извит сарацински лък. После знамената изскочиха от укритията и заплющяха на палещия вятър, а той целият се стегна в очакване на призивния звук.

В същия миг се събуди на трона си в тъмния ъгъл на сборната зала и заедно с останалите чевръсто подскочи, изпълнен с ужас и тревога. Крясъкът, който го бе изтръгнал от съня, незабавно бе преминал в сърцераздирателни стонове и сподавени викове, които можеха да се дължат на извънмерна болка или захлас. В празното пространство в средата по корем лежеше брат Колумбаний, мяташе се и се гърчеше като риба на сухо, удряше с чело и длани плочите, риташе с дългите си бледи крака, заголени до коленете, и от устата му излизаха тези лаещи звуци. Най-близките до него се чудеха какво да правят, а приор Робърт с вдигнати нагоре ръце зовеше небесата и възклицаваше.

Брат Кадфел и брат Едмънд, лечителят, стигнаха едновременно до нещастника, коленичиха от двете му страни и го задържаха, за да не си пръсне мозъка от блъскане о каменния под и да не си изкълчи ставите.

— Припаднал е! — каза брат Едмънд кратко и напъха дебелата връв на Колумбановия пояс между зъбите му заедно с края на расото, за да не си прехапе езика.

Брат Кадфел не беше толкова сигурен, защото това не беше безпомощното грухтене на епилептик в криза, а писъци като на изпаднала в истерия жена.

— Клетникът! — обади се игумен Херибърт, докато се суетеше в дъното на помещението. — Бъдете внимателни с него! Отнесете го в лечебницата. Трябва да се помолим за оздравяването му.

С помощта на Джон и неколцина от по-хладнокръвните братя обвиха Колумбаний в чаршаф, като стегнаха така ръцете и краката му, че да не може да се нарани. Между зъбите му втъкнаха дървен кол, за да не глътне плата и да се задуши с него. Пренесоха го на един капак от прозорец до лечебницата, там го положиха на легло и го омотаха с върви през гърдите и бедрата. Той все още бе в несвяст, гъргореше и се мяташе, но все по-немощно. След като успяха да налеят малко от маковия сок на брат Кадфел между зъбите му, стоновете се замениха с жалостиво мърморене.

— Погрижете се за него — каза обезпокоен приор Робърт. — Тук непрекъснато трябва да стои някой, да не би да се повтори припадъкът. Ти си имаш и други болни, брат Едмънд. Брат Джеръм, поверявам този страдалец на твоите грижи и те освобождавам от всички други задължения, докато той се нуждае от теб.

— С охота — каза брат Джеръм — и молитвено!

Той беше довереникът на приор Робърт, до когото предстоятелят неизменно прибягваше, когато се нуждаеше от пълно подчинение и подробни доклади както сега, когато току-виж се зашушукало, че един брат е получил припадък от лудост.

— Особено през нощта да не се отделяш от него — каза приорът, — защото тогава човешката съпротива е колеблива и телесните несгоди могат да угнетят духа му. Ако кротува, можеш и ти да почиваш, но не се отдалечавай.

— Той ще се унесе след час — уверено каза Кадфел — и най-вероятно ще потъне в естествен сън много преди нощта. Ако е рекъл Господ, на разсъмване може нищо да му няма.

За себе си реши, че умът и тялото на брат Колумбаний си отмъщават за лишенията с тези изстъпления. Но беше достатъчно предпазлив, за да запази известно съмнение. Не беше сигурен дали познава, когото и да е от приемните си братя, за да прецени със сигурност. Може би брат Джон! Но и тук, и отвъд стените на манастира веселите, прями и открити хора като него се срещаха рядко.

 

 

Брат Джеръм се появи за утренната с възбуденото лице на човек, който ще се пръсне от важни новини. В отговор на меката забележка на игумен Херибърт, че е оставил пациента си без надзор, той събра смирено длани и сведе глава.

— Отче, тук ме води друг дълг, който ми се стори по-неотложен. Оставих брат Колумбаний да спи неспокойно, защото и сънят му е изтезание. Но двама братя дежурят до постелята му. Ако съм сбъркал, ще понеса смирено наказанието си.

— Нашият брат не е ли по-добре? — угрижен попита игуменът.

— Сънят му все още е много неспокоен, а щом престане да се мята, започва да бълнува. Но, отче, за него има сигурна надежда! През нощта при мен снизходи чудотворно видение. Сега ще ви разкажа каква небесна милост ме напъти. Отче, в малките часове задрямах до леглото на брат Колумбаний и имах чудно съновидение.

Всички бяха наострили уши. Дори брат Кадфел беше напълно буден.

— Виж ти, още един? — лукаво прошепна брат Джон в ухото му. — Заразата се разпространява!

— Отче, стената на стаята изведнъж се разтвори и вътре огря ярка светлина. И през светлината на искрящите лъчи влезе най-красивата млада девица, която съм виждал, застана до ложето на нашия брат и ми заговори. Каза, че се казвала Уинифрид и че в Уелс имало свят извор, който избликнал на мястото, където тя изтърпяла мъченичеството си. И каза още, че ако брат Колумбаний се окъпе във водата му, ще оздравее и умът му веднага ще се просветли. След това благослови нашия манастир, разтвори се в ярката светлина и аз се събудих.

Над развълнувания шепот, който изпълни залата, тържествуващо се извиси гласът на приор Робърт:

— Отче игумене, водят ни! Търсенето ни на светия привлече към нас този знак на благоволение като знак да постоянстваме.

— Уинифрид! — със съмнение в гласа изрече игуменът. — Не си спомням ясно историята на тази светица и нейното мъченичество. В Уелс има толкова много светци. Разбира се, че трябва да пратим брат Колумбаний до нейния свят извор. Ще бъде неблагодарност, ако пренебрегнем толкова ясна поличба. Но къде да търсим този извор?

Приор Робърт се огледа за малцината уелсци сред братята. Плъзна колебливо поглед по брат Кадфел, който не се числеше към любимците му, и радостно блесна при вида на брат Хрис, пооглупял от възрастта, но безопасен.

— Братко, можеш ли да ни разкажеш историята на тази светица и да ни напътиш къде да търсим извора й?

Старият човек трудно схвана, че се е превърнал в център на вниманието. Беше се смалил като птичка, останал без зъби и свикнал на снизходителна забрава. Започна колебливо, но се разпали, когато усети толкова много погледи, съсредоточени в него.

— Света Уинифрид ли каза, отче? Всеки знае за света Уинифрид. Ще откриете извора по името, с което нарекли мястото, Холиуел^[4]. Близо е до Честър. Но тя не е там. Гробът й не е при Холиуел.

— Разкажи ни за нея! — приор Робърт почти започна да раболепничи от нетърпение. — Разкажи всичко, каквото знаеш.

— Света Уинифрид — старецът вече патетично започваше да се наслаждава на осенилата го слава — била едничкото дете на един рицар, който се казвал Тивит. Живеел той по онези места, докато принцесата била все още езичница. Но рицарят и цялото му семейство били покръстени от свети Бюно, на когото вдигнали църква и дали подслон. Момичето било още по-благочестиво от родителите си. Дало обет за целомъдрие и всеки ден ходело на църква. Но една неделя се разболяло и си останало у дома, докато всички отишли да се черкуват. И тогава на вратата да вземе да потропа владетелят на онези земи — Крадък, синът на краля, който я бил залюбил отдалече. Защото момата била много хубава. Много хубава! — очите на брат Хрис блеснаха алчно и той шумно облиза устни. — Направил се, че му е много горещо и че бил прежаднял от лов — мрачно каза брат Хрис, — и поискал вода. Момичето го пуснало да влезе и му дало да пие. Тогава — изпищя старецът и скочи на крака с неподозирана пъргавина — той се хвърлил върху нея и я грабнал в прегръдката си. Ей така! — възбудата му бе почти непосилна и приорът го наблюдаваше с тревога. Брат Хрис тръсна глава и продължи с достойнство: — Благочестивата девица го отблъснала с кротки думи, избягала в другата стая, оттам скочила през прозореца и хукнала към църквата. Но като разбрал, че тя му се изплъзва, принц Крадък се метнал на коня и препуснал след нея. Църквата вече се виждала, когато я настигнал. Страх го било, че тя ще разкаже за безчестието му, и затова й отсякъл главата с меча.

Той замлъкна, изчаквайки да затихне изпълненият с ужас, жал и възмущение шепот. Не след дълго всички гледаха към него с ококорени очи и молитвено събрани длани.

— Значи така страшно загива и постига блаженството си? — въодушевен възкликна брат Джеръм.

— Нищо подобно! — озъби се брат Хрис. Той не обичаше брат Джеръм. — Свети Бюно излиза с енориашите от църквата и вижда всичко. Светецът проклина със страшна клетва убиеца, той на часа се просва на земята и започва да се топи като восък на огън, докато цялото му тяло не изтекло в тревата. Тогава свети Бюно наглася главата на девата на шията й, плътта тозчас зараства и тя се изправя, а на мястото, където се изправила, бликва светият извор.

Всички чакаха като омагьосани, но старият човек млъкна. Нататък историята не го интересуваше.

— А после? — опита се да го подтикне приор Робърт. — Какво направила светицата с дарения й наново живот?

— Отишла на поклонение в Рим — каза брат Хрис с безразличие — и участвала в голям синод с много светци. Назначили я за игуменка на една общност от благочестиви сестри в Гуитърин до Ленрууст. Там живяла много години и извършила много чудеса през живота си. Ама живот ли е това? Нали един път вече била умряла…

Този втори живот очевидно му бе досаден. Момата бе проиграла късмета си с принц Крадък, явно естествената й наклонност е била да стане игуменка на едно котило девственици и нямаше какво повече да се каже за нея.

— Там ли е погребана, в Гуитърин? — настоя приорът. — Може би чудесата й са продължили и след смъртта й?

— Така разправяха. Но много вода изтече, откак чувах за нея. И още повече — откак съм ходил по онези места.

Приор Робърт се изправи в кръга от слънчева светлина между колоните, изпъна рамене и обърна към игумен Херибърт със сияещо лице и властен поглед.

— Отче, не ти ли се струва, че нашето благоговейно търсене на покровител с голяма сила и святост получава насока от небесата? Тази кротка светица лично ни посети в съня на брат Джеръм и ни gage знак да заведем нашия измъчен брат при нея за лечение. Не е ли пристойно да се надяваме, че ще ни подскаже също и следващата ни стъпка? Ако наистина чуе молитвите ни и възстанови телесното и душевното здраве на брат Колумбаний, не бива ли да се надяваме, че ще дойде и ще остане сред нас? Смирено да поискаме разрешението на църквата да вземем нейните благословени мощи и да ги приютим тук в Шрусбъри за прослава на нашата обител?

— И на приор Робърт — прошепна брат Джон в ухото на Кадфел.

— Явно е, че ни е удостоила с рядко благоволение — призна игумен Херибърт.

— В такъв случай имам ли твоето разрешение, отче, да изпратя брат Колумбаний със сигурни придружители до Холиуел? И то още днес?

— Да тръгнат — каза игуменът, — придружени с нашите молитви, и дано брат Колумбаний се върне като личен пратеник на света Уинифрид, здрав и благодарен.

Изведоха припадничавия, все още затънал в бълнуванията си, през портата. Качиха го на муле с дълбоко седло. От двете му страни застанаха брат Джеръм и един як брат, за да го придържат при нужда. Колумбаний ги гледаше с широко разтворени очи, сякаш без да ги познава, макар че се оставяше покорно да го водят.

— Добре ще ми дойде едно пътуване до Уелс — с копнеж каза брат Джон, загледан след тях, докато свиваха зад ъгъла към моста на Севън. — Но моите видения не са подходящи. Джеръм ще се справи много добре.

— Момче — търпеливо каза брат Кадфел, — от ден на ден ставаш все по-голям безверник.

— Защо пък! И аз като всеки съм готов да повярвам в светостта и чудесата на онази мома. Но ти искаш от мен да повярвам в светостта на вярното куче на приор Робърт, не в нейната. Освен това не разбирам защо искат да изровят праха на горката женица. На мен това ми напомня погребална търговия, а не благочестиво дело. И ти мислиш същото — внезапно каза той и вторачи поглед в очите на брат Кадфел.

— Ако ми се е искало да слушам ехо от гласа си — отвърна Кадфел, — щях да говоря пръв. Идвай сега и прекопай долната ивица земя, защото зелевият разсад не може да чака.

 

 

Пътниците отсъстваха пет дни. Върнаха се една вечер под ситен дъжд с пламенни химни на уста, докато влизаха във вътрешния двор. По средата яздеше брат Колумбаний със сияещо лице и очи, излъчващи почуда и разум. Нямаше и помен от лудост или припадничавост в погледа му. Той се завтече направо и на колене благодари на Бог и на света Уинифрид, а после тримата се отправиха да докладват в игуменските покои.

— Отче — с бодър глад започна Колумбаний, — не ще съумея да разкажа какво ме беше сполетяло, защото знам по-малко от онези, които са се грижили за мен в помрачението ми. Знам само, че потеглих на това пътуване като в лош сън и че вървях, накъдето ме водят. И после, както човек се буди от кошмар в ясна пролетна утрин, се намерих гол на тревата до един кладенец и тези добри братя ме обливаха с лековита вода. Тогава вече знаех кой съм, познах и братята. Само не знаех къде съм и как съм стигнал дотам. Те ми обясниха. След това тръгнахме, а с нас тръгнаха и много хора от онова място, за да отслужим в една църквица недалеч от кладенеца. Сега знам, че ме е изцерила света Уинифрид, възхвалявам я с цялото си сърце и се прекланям пред нея, както се прекланям пред Бог, който я накара да се съжали над мен. Останалото ще ви разкажат тези братя.

Тук вече брат Джеръм пое нещата в свои ръце. Описа как отвели страдалеца в село Холиуел и как помолили жителите за помощ и упътване, как намерили мястото, където светицата възкръснала от мъртвите след своето мъченичество, и сребърния избор, сега сподобен с каменен стубел, който да съхранява светия му поток. Завели там несвързано ломотещия Колумбаний, свалили му расото, ризата и гащите и го полели със светата вода. Той на часа се изправил и с молитвено стиснати длани благодарил за възвръщането на разума му. След това ги попитал в почуда как е стигнал дотук и какво се е случило с него. Нататък със смирение благодарил на покровителката, която го избавила от помрачението.

— Отче, хората ни казаха, че светицата наистина е погребана в Гуитърин и че на мястото, където почива тялото й, са станали много чудеса. Но от тях научихме още, че сега гробът е занемарен, че рядко някой се сеща за него. Може би светицата копнее за място, където ще идват поклонници и тя ще е заобиколена с почитта, която й се полага. Място, откъдето нейната милост ще стигне до повече хора в нужда.

— Ти си изживял блаженство, присъствайки на това чудо — каза приор Робърт, величаво извисен, — и казваш онова, което чувствах и аз, докато те слушах. Явно света Уинифрид ни вика да я спасим, както тя дойде да спаси брат Колумбаний. Мнозина се нуждаят от добрината й, а не знаят нищо за нея. При нас тя ще бъде възвеличена, както заслужава, и нуждаещите се ще знаят къде да я потърсят. Отче игумене, дай ми благословията си да се застъпя пред църквата и да доведа тази преподобна жена да почива сред нас и да бъде най-голямата ни гордост. Защото вярвам, че такава е повелята й.

— В името Божие — благоговейно каза игумен Херибърт — одобрявам това начертание и се моля и небесата да го благословят!

— Всичко е наредено предварително — с известна завист и присмехулно каза брат Джон, сведен над лехата с мента. — Това си беше театър, всичките тия чудеса и дивенето, коя е тази света Уинифрид и къде да бъде намерена. Отдавна го е знаел и я е избрал от наличните в Уелс, защото е решил, че ще е най-достъпна и че ще хвърли най-много блясък върху него. Но трябваше да я изкара наяве с чудо. Очакват ни още чудеса, докато разчисти пътя и прибере момата на сигурно място в църквата за своя прослава. Просто като варен фасул.

— Нима според теб — меко попита брат Кадфел — брат Колумбаний е в заговора заедно с брат Джеръм и епилептичният припадък също беше престорен? Човек трябва много да вярва в небесната награда, за да започне да чупи с челото си каменните плочи дори и за да осигури чудо за приор Робърт.

Брат Джон се замисли, смръщил чело.

— Не, не казвам това. Всички знаем, че нашият кротък агнец е предразположен към покаяния, бдения и пост и леденостудената вода от Холиуел е най-подходящото средство да му бъде върнат здравият разум. Със същия резултат можеше да го метнем в рибарника тук! Но той, естествено, е повярвал във всичко, което са му разказали, и благодари на светицата… Изпуска ли се такава възможност! Не, според мен той не е включен в заговора, поне не съзнателно. Той просто им предостави възможност. Защо тъкмо на Джеръм бе възложено да бди край него през нощта? Трябваше подходящ човек, за да бъде осенен с видение! — момъкът умислено разтри едно зелено листо между пръстите си и в утринния въздух се разнесе сладък аромат. — Пак той ще е най-подходящият, за да придружи приор Робърт в Уелс, ще видиш!

Несъмнено младежът копнееше да зърне отново света и да подиша въздух извън манастирските стени. Брат Кадфел не само съчувстваше на младия си помощник. Толкова важно събитие в равния монашески живот не биваше да се пропуска!

— Много е вероятно — каза той замислен. — Може би и ние трябва да предприемем нещо. Не бива уелсците да си помислят, че Джеръм е най-доброто, което Шрусбъри може да предложи.

— И за теб има толкова изгледи да те поканят, колкото и за мен — каза брат Джон с обичайната си откровеност. — Джеръм е сигурен, приор Робърт има нужда от дясната си ръка. Колумбаний, невинният глупак, може да бъде накаран още веднъж да изиграе представлението. Ще трябва за благоприличие да вземат брата подприор. Дали не можем и ние да измислим някакъв начин да се закачим? Те могат да тръгнат едва след няколко дни. Дърводелците и резбарите усилено правят разкошен ковчег за останките, който ще вземат със себе си, но ще мине известно време, докато стане готов. Размърдай мозъка си, братко! Ти можеш с всичко да се справиш. Все едно дали си приор, или не!

— Казвал ли съм, че вярата ти не е от най-усърдните? — усмихна се брат Кадфел, поласкан и обезоръжен. — Сигурно има начин да успея да се включа. Но как да препоръчам дързък грубиян като теб? За какво ставаш, та да те вземат за подобно начинание?

— Добре се справям с мулета — с надежда в гласа каза брат Джон. — Вероятно не смяташ, че приор Робърт ще тръгне пеш? Или че сам ще се заеме лично с тимаренето, храненето и поенето? А почистването на тора? Ще имат нужда от човек за тежката работа и да им прислужва. Защо да не бъда аз?

Хм, защо наистина вместо някой мирянин да не се вземе монах с мелодичен глас за службата, съгласен да се заеме и с тежката работа?

— Ще видим — каза брат Кадфел и върна неспокойния си питомец към обичайната му работа.

Но след вечеря през сънливия половин час за дрямка на възрастните и игри за послушниците отиде при игумен Херибърт в кабинета му.

— Отче игумене, помислих си, че се впускаме в това поклонничество до Гуитърин, без да сме го обмислили напълно. Първо трябва да пратим някого при епископа на Бенгър, в чиято епархия се намира Гуитърин, защото без неговото одобрение въпросът не може да се реши. Там няма да ни трябва специално човек, говорещ уелски, тъй като епископът очевидно е запознат с латинския. Но не всеки енорийски свещеник в Уелс владее този език и особено важно ще бъде да се говори свободно със свещеника в Гуитърин, ако епископът удовлетвори молбата ни. Но преди всичко епархията на Бенгър е в земите на краля на Гуиниъд и неговата добра воля и разрешението му са не по-малко нужни от църковните. Владетелите на Гуиниъд говорят само уелски, въпреки че имат обучени писари. Отец приорът сигурно знае малко уелски, но…

— Точно така — леко зачуден каза игумен Херибърт. — Съвсем малко… И съгласието на краля е особено важно. Братко Кадфел, уелският е твоят матерен език. Ще можеш ли?… Да, градината… Но пък ще има голяма нужда от твоята помощ.

— В градината всичко е наред — каза Кадфел, — може да мине без мен десетина дни. Наистина ще ми е приятно да съм преводач и да приложа уменията си и в Гуитърин.

— Така да бъде! — въздъхна игуменът с искрено облекчение. — Тръгни с приор Робърт и бъди наш глас пред уелския народ. Аз лично ще подпиша препоръката ти, за да разполагаш с нужните пълномощия.

Беше възрастен, човечен и благ, уморен от опита си, лишен от амбиции, тщеславие и решителност. По два начина можеше да се обърне към него заради брат Джон и Кадфел избра по-честния и по-простия.

— Отче, има един млад брат, в чието призвание изпитвам съмнения, но не и в добротата му. Загрижен съм за него и бих искал да открие истинския си път, защото тогава няма да го изпусне. Моля за разрешение да го взема с мен като водоносен и мулетар, за да има време да премисли.

Игумен Херибърт като че се стресна. Може би си спомни отдавна отминали дни, когато собственото му призвание се бе люшкало.

— Жалко ще е — каза той, — ако откажа правото на избор на някого, който може би по-успешно ще служи на Бог другаде. Кой от нас може да каже, че никога не е изпадал в съмнение? Вероятно не си обсъждал този въпрос с приор Робърт? — попита той внимателно, макар и с неустрашимо лице.

— Не, отче — отговори Кадфел. — Стори ми се неуместно да го обременявам с някаква дреболия, след като вече се е нагърбил с такава отговорност.

— Много правилно! — искрено се съгласи игуменът. — Нямаше да е правилно в този момент да отвличаме ума му от голямата цел. Аз не бих му казал и дума за причината да прибавим този млад мъж към групата. Приор Робърт в своята непоклатимост е склонен да помисли недобри неща за човек, изпитващ съмнения, след като веднъж е сложил ръце на ралото.

— Все пак не всички сме създадени за орачи, отче. Някои могат да са по-полезни за делото по друг начин.

— Така е! — каза игуменът и уморено се усмихна, мислейки за самия брат Кадфел. — Признавам, че често съм се чудил… Но няма значение! Кажи ми името на младия брат.