Елис Питърс
Светите кости (2)

Глава втора

Когато приор Робърт научи за разширяването на групата, по тънко изваяното му студено лице веднага се изписаха неудоволствие и подозрителност. За брат Джон не беше чувал лоша дума, но тази рижа коса, крепкото здраве и начинът, по който вливаше млада кръв в старите мъченичества при четенето, дразнеха чувствителността на приора. След като обаче игумен Херибърт простодушно бе наредил увеличаването на групата, а и не можеше да се отрече, че човек, говорещ уелски, можеше да потрябва спешно в някой момент, приор Робърт прие нареждането без възражения.

Потеглиха, след като беше готова разкошната мощехранителница от полиран дъб със сребърен обков, за да се вижда какви почести очакват Уинифрид в новото й светилище. През третата седмица на май стигнаха в Бенгър, където епископ Дейвид ги посрещна благосклонно и с готовност им даде съгласието си. Остана да се вземе съгласието и на принц Оуейн, регент на Гуиниъд заради заболяването на баща му, стария крал. Принцът ги прие любезно в Ебър и не само се съгласи с молбата им, а и изпрати единствения си капелан, знаещ английски, за да им покаже най-краткия път до Гуитърин и да ги препоръча на тамошния енорийски свещеник. Така с епископска и кралска благословия приор Робърт поведе хората си в последната част от пътуването с убеждението, че начинанието му е благословено от небесата.

При Ленрууст се отклониха от долината Конуей през гористите хълмове. От другата страна на вододела прекосиха Елви в горното й течение и потънаха в гъсти гори. След друг планински хребет отново се спуснаха към високото корито на малка река с мочурливи лъки покрай бреговете й и тясна ивица силно наклонени обработваеми земи, защитени от околните гори. Склоновете от двете страни спускаха покритите си с богата зеленина пазви, сред които тук-там се виждаха къщи. Нивите вече бяха засети, имаше и разцъфтели овошки. Долу под тях, където горите се отдръпваха пред наклонените злачни поляни, се показа малка каменна църква, варосана и блещукаща, с неголяма дървена постройка отстрани.

— Ето вашата цел — обади се капеланът Юриън. Беше дребен спретнат мъж, издокаран в хубави дрехи и с добър кон — повече посланик, отколкото писар.

— Това ли е Гуитърин? — попита приор Робърт.

— Тук са църквата и къщата на свещеника на Гуитърин. Енорията се простира на няколко мили по речната долина и на миля и повече от Кледуин по двата бряга. Ние не се трупаме в села като вас англичаните. Ловни полета наоколо колкото щеш, но добрата за обработка земя е оскъдна. Всеки живее, където му е най-удобно да оре земята и да пази лова си.

— Много красиво място! — възкликна подприорът.

Гънка след гънка обраслите хълмове притуряха стотици нюанси към пролетната зеленина, а лъките се нижеха като смарагди покрай сребърната огърлица в средата.

— Красиво е за гледане, но трудно за обработване — практично отбеляза Юриън. — Вижте оня чифт волове там, които се опитват да започнат нова бразда. Наблюдавайте усилията на животните и ще разберете какво е да ореш във високите полета.

На склона отвъд реката, малко по-ниско и доста далеч, подобни на тъмнокафяви писмена, изораните бразди се виеха под надвисналите дървета. На една все още недовършена бразда воловете източиха шии в ярема и потеглиха, а орачът натисна здраво тежкия палешник. Отпред един мъж отстъпваше заднешком, размахал мамещо ръце. Из въздуха се разнесоха високите му викове. Животните се устремиха към него. Прясно обърнатата сивкавокафява земя димеше лениво зад палешника.

— Сурова страна — каза Юриън и подкара коня си надолу към църквата. — Сега ще ви предам на отец Хиу и ще се погрижа да ви посрещнат добре.

Последваха го по зелената пътека и скоро изгубиха от поглед скритата между цъфналите дървета долина. Мярнаха се за миг една-две дървени къщи, заобиколени от градинки.

— Видя ли? — прошепна брат Джон в ухото на Кадфел, крачейки до товарното муле. — Видя ли как воловете се напъваха да стигнат до онзи човек, без да ги мушкат с остен, само за да му доставят удоволствие? И то при такава работа! Ей това искам и аз да го мога.

— Това си е работа както за човека, така и за животното — каза брат Кадфел.

— Но по собствена воля! И те искат онова, което той иска от тях. А нима ще ми кажеш, че онзи човек не изпитва удоволствие от труда си?

— И той, и Бог, докато гледа неговото благочестиво удоволствие да му служи — търпеливо каза брат Кадфел. — Но тихо сега. Ще имаме време да разгледаме.

Пред тях каменната църква с малката си куличка и съвсем дребната камбана в нея блестеше почти синкавобяла върху тучната зеленина. В прясно засадената зеленчукова градина отстрани се изправи дребен набит мъж в кафяво расо от зебло, запретнато до коленете. Отдолу се показваха здрави загорели прасци. Гъсталак от къдрава кестенява коса и брада отчасти скриваше широкото загоряло лице със зачудени големи тъмносини очи.

Той тръгна към тях, отърквайки ръце о полите си. Отблизо очите му бяха още по-големи, по-сини и по-зачудени, а и плахи като на кошута.

— Добър ти ден, отче Хиу — каза Юриън и издърпа поводите. — Доведох ти високи гости от Англия по важна църковна работа с благословията на принца и на епископа.

Когато излязоха с конете на открито, единственият човек наоколо беше свещеникът, но докато Юриън изричаше поздрава си, незнайно откъде изникнаха множество безмълвни фигури и се подредиха в полукръг зад своя пастир. В объркания поглед на отец Хиу се четеше, че с известна тревога пресмята колко от тези посетители ще може да настани в скромната си колиба, къде да смести останалите и как да изхрани толкова хора. Но не можеше да не ги поздрави с добре дошли. Гостите са неприкосновени и дори не бива да се питат колко време възнамеряват да останат, независимо че престоят им може да разори домакина.

— Бедният ми дом е на разположение на преподобните отци — каза той. — Също и силите, с които разполагам, за да им служа. От Ебър ли идвате?

— От Ебър — отговори Юриън. — А аз трябва да се върна там още тази вечер. Просто съм водач на тези бенедиктински братя, дошли със свята заръка. Ще ги оставя в твоите ръце, след като ти обясня всичко — и той ги представи по име, започвайки с приор Робърт. — И не се притеснявай, че ще си тръгна, защото брат Кадфел е от Гуиниъд и говори уелски като теб.

Очите на Хиу веднага се проясниха. А и Кадфел му отправи братски поздрав, предизвиквайки известна почуда в иначе уверения сив поглед на приор Робърт.

— Добре дошли в този беден дом, на който оказвате чест — каза Хиу, стрелна с очи конете и мулетата и извика през рамо две имена. Тозчас напред пристъпиха един чорлав мъж и загоряло от слънцето момче на десетина години. — Аянто, помогни на добрия брат да напои животните и да ги закара на ливадката до конюшнята на паша, докато видим как най-добре да ги подслоним. Едуин, бягай при Мараред да й кажеш, че имаме гости, и й помогни да донесе вода и вино.

Двамата се завтекоха да изпълнят нарежданията, а насъбралите се кестеняви мъже с голи крака, тъмнокосите стройни жени и полуголите деца заприказваха тихо помежду си. Жените скоро се запътиха към огнищата и фурните си, за да допринесат, с каквото могат за гостоприемството на Гуитърин.

— Навън е още топло — каза Хиу — и може би ще ви е приятно да поседите в градината. Там имам пейки и маса. През лятото живея навън.

Имотът му беше малък, но се грижеше добре за плодните си дървета и беше прилежен градинар, както с одобрение забеляза брат Кадфел. За разлика от повечето енорийски свещеници от келтски произход, изглежда, беше безбрачен и въпреки това в простата малка къща и в двора цареше порядък. Отчето извади чисти дъски, сложи на тях хубав хляб и прости, но прилични рогове за пиене, в които наля от стипчивото си червено вино. От всяко негово движение се излъчваше скромно достойнство. Момчето Едуин се завърна с една пъргава старица, съседка на Хиу, понесла храна и напитки. И през цялото време, докато гостите седяха на слънце, повечето от обитателите на разпръснатата енория намериха случай да минат покрай измазания с глина плет на градината и внимателно да огледат групата. Не всеки ден, или по-точно — не всяка година, им се случваше да имат толкова важно посещение. Всяка душа в енорията щеше да знае преди залез-слънце не само че в къщата на Хиу са дошли монаси от Шрусбъри, но и колко са на брой, как изглеждат, какви чудесни коне и красиви мулета имат, а най-вероятно и за какво са дошли. Но наблюдението ставаше с безупречна сдържаност.

— А сега, след като негова светлост Юриън трябва да се връща в Ебър — каза Хиу, когато се нахраниха, — може би няма да е зле да ми каже с какво мога да услужа на братята от Шрусбъри, та да е сигурно, че сме се разбрали, преди да ни напусне. Всичко, каквото е по силите ми, съм готов да направя.

Юриън разказа историята така, както я беше чул, а приор Робърт я допълни с толкова подробности, че брат Джон отегчен застрелка с очи наоколо. Покрай оградата минаваха доста хубави момичета. В този миг една се отдалечаваше, без да бърза, с напета походка. Явно си знаеше, че я наблюдават! През рамото й бе прехвърлена тежка плитка с цвят на излъскана дъбова дървесина — копринено кафяво със сребърни петънца.

— И епископът е дал съгласието си, така ли? — попита Хиу след дълга минута мълчание и с глас, който изразяваше съмнение.

— И епископът, и принцът.

Приор Робърт, изглежда, се притесни от намека за някаква пречка.

— Надявам се, че предзнаменованията не са ни излъгали. Нали света Уинифрид е изживяла дарения й наново живот тук и е погребана на това място?

Хиу потвърди, че е така, но извънредно предпазливо и неохотно и Кадфел реши, че се опитва да си припомни къде ли точно е погребана светицата, след като толкова отдавна не се е сещал за нея.

— Тук в това гробище ли е?

Малката бяла църквица предизвикателно проблясваше под слънчевите лъчи.

— Не, не тук. Тази църква е нова, строена е след нейното време. Погребана е в старото гробище до дървената църква горе, на повече от миля. Тя отдавна не се използва. Няма съмнение, предзнаменованията са ви пратени свише и светицата е тук в Гуитърин, само че…

— Само че? — недоволно попита приор Робърт. — И принцът, и епископът ни дадоха благословията си и се застъпват за нашето дело. А и както двамата потвърдиха, тук светицата е пренебрегвана и вероятно желае да бъде приютена в място, където ще й се отдава по-голяма почит.

— В моята църква — смирено каза Хиу — не съм чувал, че светците желаят почит за себе си, а че искат правилно да се почита Бог. Не си позволявам да се питам каква би могла да бъде волята на света Уинифрид по този въпрос. Това, че вие и вашият манастир желаете да я славите тържествено, е друга работа, много правилна. Но блажената дева е изживяла възвърнатия си живот тук, а не другаде. Тук е умряла за втори път, тук е погребана и дори моите енориаши да са я пренебрегвали, защото са хора и грешници, винаги са си знаели, че е при тях и че в беда могат да се обърнат към нея. Според мен за един уелски светия това има голямо значение. Покланям се на принца и епископа, което е и мое задължение, но те може би не разбират напълно какво ще почувстват енориашите ми, ако тяхното най-свято момиче бъде изкопано от гроба му и отнесено в Англия. За короната и за владишкия жезъл може и да няма голямо значение, защото светията си е светия, където и да лежат мощите му. Но аз би казвам откровено, че на хората от Гуитърин това няма да се хареса!

Брат Кадфел, разпален от родното красноречие, взе инициативата от Юриън и запревежда с цветистата декламативност, присъща на бардовете. Напълно вдаден, той отклони поглед от лицата наоколо, но очите му се спряха на едно още по-завладяващо. Момичето със светло дъбовите коси отново минаваше покрай оградата и толкова се изненада от речта му, че за миг застина на място. Със същата омая, с която зяпаше брат Кадфел, в нея беше впил поглед и брат Джон. Кадфел виждаше и двамата. В следващия миг тя се овладя, разбърза се припряно и отмина, цялата изчервена. Брат Джон остана със зяпнала уста дълго след като беше изчезнала.

— Това едва ли е от голямо значение? — подчертано кротко каза приор Робърт. — Вашият епископ и вашият принц ясно изразиха мнението си. Не е необходимо да се питат енориашите.

Кадфел отново преведе, защото Юриън предпочете да замълчи.

— Не, не може без това! — твърдо каза Хиу, чувствайки се на сигурна почва. — По такъв сериозен въпрос нищо не може да се направи, без да се свика събранието на свободните мъже и открито да им се изложи случаят. Волята на принца и епископа сигурно ще надделее, но първо трябва да бъде представена на хората. Ще свикам събранието утре. Вашият случай може да се реши единствено чрез всеобщо одобрение.

— Прав е — обади се Юриън, издържайки суровия, почти обиден поглед на приора. — Ще постъпите добре, ако получите одобрението и на Гуитърин, независимо от дадените вече благословии. Те почитат епископа си, много са доволни от своя крал и синовете му и едва ли ще имате основания да недоволствате от забавянето.

Приор Робърт се съгласи. Трябваше му малко спокойствие, за да огледа стратегията си и да подготви доводите си. Когато Юриън стана, за да се сбогува, след като бе изпълнил задачата си, приорът също се изправи, за да щръкне с половин глава над най-високия от присъстващите, и притисна молитвено белите си длани в покорно примирение.

— Има повече от два часа до вечерня — каза той, поглеждайки към слънцето. — Бих искал да се оттегля във вашата църква, за да се отдам за известно време на размисъл и молитви за добри напътствия. Братко Кадфел, ти по-добре остани с отец Хиу и му помагай във всичко, което има да се урежда. А ти, братко Джон, настани конете и се погрижи за тях. Останалите ще дойдат с мен да се помолим за успешния завършек на това дело.

Трябваше да наведе глава, за да влезе под ниския свод над църковната врата. Брат Ричард, брат Джеръм и брат Колумбаний изчезнаха след него.

Брат Джон гледаше след благородната сребърна глава, докато тя се свеждаше с премерено достойнство точно толкова, колкото да мине под камъка, и изпусна нещо средно между въздишка и удържано прихване. Може би от пътуването, движението и живота на открито изглеждаше още по-жив и по-як.

— През цялото време си мечтаех да пояздя този сурия кон на тъмните петна — каза той. — Ричард се друса отгоре му като чувал с картофи. Дано пасището на отец Хиу да е по-далече.

Изглежда, отец Хиу бе намислил да ги настани у двама от по-заможните членове на паството си. Разбира се, къщите им бяха по уелски разпилени в долината и гората.

— Аз ще отстъпя своята къща на приора и подприора — каза той — и ще спя на тавана в краварника. Моето пасище е много малко и нямам конюшня, но Бенид, ковачът, има харман над лъките и конюшня с таван и ако този млад човек не възразява, може да бъде подслонен на повече от миля от другарите си. А за вас, брат Кадфел, с двамата ви придружители е отворен домът на Кадвалон, едно от по-големите имения в нашия край.

На брат Кадфел мисълта за съжителство с Джеръм и Колумбаний не му се хареса.

— Понеже единствен от нашите хора свободно говоря уелски — дипломатично каза той, — трябва да остана недалеч от приор Робърт. С твое разрешение, Хиу, ще споделя с теб тавана над краварника.

— Ако такава е волята ти — простосърдечно каза Хиу, — ще се радвам да сме заедно. А сега трябва да отведа този млад човек до ковача.

— А аз — каза Кадфел, — ако нямате повече нужда от мен, ще поизпратя Юриън. Хубаво ще е да си поприказвам с някой от твоето паство. Харесва ми тук, и хората, и долината.

Брат Джон излезе от оградата, повел двата коня, следвани от завързаните на поводи мулета. Очите на Хиу светнаха почти като на Джон, докато прокарваше длан по меките извивки на врата и плешката.

— Колко време мина — каза той с копнеж, — откак не съм яздил добър кон!

— Ами хайде тогава! — подкани го Джон, схванал погледа и жеста, ако не думите. — Яхай пъстрия, щом ти харесва.

Той направи столче за вдигнатия крак на свещеника и го качи на седлото. Метна се след това на сурия и се изравни със спътника си.

— Май ще се спогаждаме с теб! — каза Джон през силен смях.

Докато проверяваше подпръга, Юриън ги наблюдаваше как излизат от поляната.

— Ето двама щастливи мъже — каза той замислено.

— Все повече се чудя — каза Кадфел — защо този младеж се е посветил на монашеството.

— А ти? — попита Юриън, вече с крак на стремето. — Хайде, ако искаш да разгледаш наоколо, за малко ще пояздя през долината, преди да свърна нагоре и да те оставя.

Разделиха се сред дърветата на върха на хълма. Пред тях двата вола упорито теглеха втора бразда, успоредна на първата над по-плодородната земя на долината. Две такива бразди за един ден бяха огромно постижение.

— Вашият приор няма да сбърка — каза Юриън на сбогуване, — ако вземе поука от онзи младеж. В този край воденето и убеждаването дават по-добър резултат от мушкането. Но няма нужда на теб да го казвам, и двамата сме уелсци.

Кадфел погледа след него, докато се изгуби сред дърветата. После се спусна право надолу и в края на гората застана под зелената сянка на един дъб, загледан през сребърната нишка на реката към впряга, който теглеше, напрегнал всички сили. Разстоянието не беше голямо и той ясно различаваше вадите пот по хълбоците на воловете и тежките буци, отхвърляни от палешника. Орачът беше тъмнокос, тантурест и як, с посребрени кичури, а викачът на воловете беше висок и слаб, с отметната назад и прилепнала за потното чело къдрава и светла като лен коса. Той дори не поглеждаше назад, докато отстъпваше, сякаш имаше очи и на гърба. Гласът му беше подрезгавял, но звучеше все така ясно. Мамеше и хвалеше животните, увещаваше ги, че са направили чудеса и че скоро ще си получат почивката и наградата, че ей сега си тръгват за дома, а той се гордее с тях и ги обича. Все едно говореше на християнски души. А животните като че бяха готови да направят и невъзможното само за да му доставят удоволствие. Когато най-сетне воловете стигнаха до края и спряха с наведена глава, младият мъж прегърна през врата животното от близката страна и погали с кокалчетата на ръката си другото по разрошената козина на челото.

В този миг нещо малко прошумоля през листата над главата на Кадфел и го удари по загорялата тонзура. Той потърка мястото и каза нещо неподобаващо за расото му. Беше миналогодишен жълъд, изсушен и корав като речно камъче. Той погледна нагоре и му се стори, че поклащането на листата, когато няма никакъв вятър, може би означава нещо. Почти веднага всичко замря, но в този покой като че имаше нещо нагласено. Кадфел направи няколко крачки, сякаш си тръгва, после рязко сви в близките храсти.

От шумата се подаде малко босо ходило и опря пръсти о ствола. Последва го друг дълъг и строен крак — явно момчето се канеше да скочи. Омаян, брат Кадфел побърза да заобиколи щита от храсти и изникна невинно пред птичката, която току-що се беше спуснала от гнездото си. Не беше момче, както бе предположил, а момиче, и то много красиво. Седеше благопристойно в тревата с изискано надиплена наоколо рокля, под която босите крака не се виждаха.

Двамата се гледаха с откровено любопитство без ни най-малко стеснение. Да беше най-много осемнайсет-деветнайсет годишна, вече придобила самоувереност. Въпреки босите крака и гривата на разпуснатата коса не беше крепостно момиче. Всичко по нея ясно показваше, че знае цената си. Роклята й беше от тънка, домашно изпредена вълна, светлосиня, с везмо около врата и на ръкавите. Лицето й беше овално, буйната й коса беше почти черна, но с едва доловим бакърен отблясък, който ловеше светлината. Големите й очи, които с откровен интерес разглеждаха Кадфел, имаха почти същия цвят, ясни като отблясъците на слюдата по речните камъчета.

— Вие сте един от монасите от Шрусбъри — изведнъж каза тя на нелош английски.

— Да — каза Кадфел. — Но как успя да научиш за нас? Май не те видях да минаваш покрай оградата на Хиу, докато разговаряхме. Мина едно хубаво девойче, но с по-светла коса от теб.

Тя се усмихна. Усмивката й беше изненадващо пленителна и лъчиста.

— Трябва да е била Анист. Вече всеки в Гуитърин знае кои сте и за какво сте дошли. Но отец Хиу е прав — сериозно го предупреди тя. — Защо ви е да отнасяте света Уинифрид? Толкова отдавна си лежи тук, макар че никой не се сеща за нея. Не е честно.

— Откровено казано, и аз се съмнявам дали е редно — съгласи се той. — Признавам си, че когато отец Хиу се възпротиви, май усетих, че съм на негова страна в спора.

Тя го изгледа внимателно, смръщвайки се от някакво внезапно съмнение или подозрение. Явно знаеше какво точно се е казало в градината на отец Хиу. Поколеба се за миг и неочаквано заговори на уелски:

— Ти трябва да си онзи, дето говори нашия език. Знаеш уелски! Разбираш какво ти говоря, нали?

— Просто и аз съм уелсец като теб, дете — кротко призна той. — Един бенедиктинец на средна възраст, който, надявам се, все още не е забравил майчиния си език. Но ти говориш английски чудесно.

— О, не! — каза тя. — Знам го малко. Помислих, че си англичанин, затова те заприказвах на английски. Откъде да знам, че си точно този?

Защо изглеждаше разтревожена от това, че той говори и двата езика, почуди се той. И защо поглеждаше крадешком към реката, която проблясваше ярко сред дърветата? А там, както установи, високият рус младеж, явно не уелсец, но пък най-добрият викач на волове в Гуиниъд, се беше отделил от воловете на брега и газеше до кръста във водата, запътил се към тях сред облак блестящи пръски. Момичето бе слязло от своето дърво, когато браздата бе прокарана!

— Аз много се срамувам от английския си — каза тя умолително. — Не казвай на никого!

Явно искаше да го няма тук и да мълчи. Сега присъствието му я притесняваше.

— И на мен ми беше много трудно — успокои я той, — когато за пръв път се опитах да проговоря на английски. Е, време е да тръгвам, за да не закъснея за вечерня.

— Бог с теб, отче — с облекчение му пожела тя.

— И с теб, дете.

Тя дълго гледа след него, преди да се обърне нетърпеливо, за да посрещне викача на волове, който бе излязъл от водата и се изкачваше по стръмния бряг. Кадфел си помисли, че тя се радва на дискретността му. Едно уелско момиче с положение и с везмо на роклята трябва да внимава с пришълците — хора без земя и корени в едно общество, съставено от родове, значи без средства за живот. Но пък пришълецът може да е хубав и напет, добър в работата, грижовен към добитъка. Кадфел се извърна и през шубраците видя как двамата се устремяват един към друг, безмълвни и радостни, без да се докоснат, сякаш засрамени един от друг. Не се обърна повече.

Хубава работа ще ми свърши, мислеше си той, докато се връщаше към църквата в Гуитърин, някой, който познава всеки мъж, жена и дете от енорията, без да носи бремето на душите им. Любител на чашката и познавач на хората.