Елис Питърс
Светите кости (4)

Глава четвърта

Трябваше да ми кажете какво сте намислили — каза отец Хиу с мек укор. — Щях да ви разубедя да не го правите. С какво могат да изкушат парите човек като Хрисиърт? Дори да беше подкупен, а той не е, трябваше да намерите други средства да го спечелите. Смятах, че сте наясно с това и се готвите да ходатайствате пред него заради мъката на английските поклонници, които нямат собствени силни светии и много се нуждаят от покровители.

— Дойдох с благословията на църквата и суверена — ядно каза приорът, въпреки че и на него вече му омръзваше да го повтаря. — Не мога да получа отказ по волята на местен рицар. Тук в Уелс моят орден няма ли права?

— Много малко — прямо каза Кадфел. — Моите сънародници, естествено, изпитват благопочитание, но то е насочено към килията, не към обителта.

Разгорещеният разговор продължи до вечерня и вгорчи дори и нея с непримиримостта си, защото приор Робърт произнесе страховита проповед, подробно изброявайки всичките предзнаменования, с които Уинифрид изказвала волята да се приюти сред светостта на Шрусбъри, и отправи пророчески изобличения срещу всички, които пречат на преместването й. Ужасен щял да бъде гневът на светицата. Кадфел смекчи при превода заплахата, но сред богомолците имаше неколцина, които разбираха достатъчно английски, та да проумеят изцяло смисъла й. Долови го по изопнатите им неми лица. Сега те ще тръгнат да разнесат казаното, докато всеки в Гуитърин узнае, че приорът им е наредил да си припомнят какво е сполетяло принц Крадък, чиято плът се разкапала и попила в земята като дъжд. Това станало с тялото, а за душата богобоязливото въображение дори не смееше да помисли. Същото можело да се случи на всеки, който сега посмеел да застане на пътя на Уинифрид.

Угриженият отец Хиу се опитваше да го накара, доколкото можеше, да избере начин, който да задоволи всички. По-голямата част от вечерта се опитваше да накара приора да го слуша.

— Хрисиърт не е неблагочестив…

— Не е неблагочестив! — с тънък глас се провикна брат Джеръм, призовавайки небесата с вдигнати очи. — И за по-малко са били отлъчвани хора!

— Случвало се е и да бъдат отлъчвани без всякаква вина — упорито държеше на своето Хиу. — Смятам, че той е един много благоприличен и набожен човек и има основания да се чувства обиден, когато е криворазбран и оскърбен. За да реши той някога да прекрати съпротивата си, вие, отче приор, трябва да направите първата крачка към него, и то по различен начин. Не лично. Ако аз отида при него, може би с брат Кадфел, мисля, няма да откаже. Още повече че самата постъпка — отиването при него, ще го обезоръжи, защото е щедър човек. Не казвам, че непременно ще промени решението си. Това ще зависи от отношението към него този път. Но смятам, че ще изслуша каквото му се казва.

— Не ми е присъщо — каза приор Робърт високомерно — да пренебрегна възможност за спасяването на някоя душа от вечна смърт. Не желая злото на този човек, ако поправи нарушенията си. Не е унижение да се смилиш и да избавиш един грешник.

— Какво по-голямо милосърдие! — угодливо се обади брат Джеръм.

Брат Джон му хвърли строг поглед и единият му крак помръдна, сякаш се въздържа да не го ритне. Отец Хиу отчаяно се опитваше да запази равновесието между владетеля, епископа, приора и селяните.

— Тази вечер ще отида при Хрисиърт и ще го помоля да обядва утре у дома — забързано изрече той. — Ако успеем двамата да се споразумеем, може да се свика ново събрание, та всички да разберат, че сте се помирили.

— Чудесно! — каза приорът, след като помисли. — Така няма да има нужда да признава никаква вина или да се извинява. Добре, постъпете така и аз се надявам, че ще успеете.

— Хубаво ще е, ако пратениците потеглят на коне — предложи Кадфел със сериозно лице. — Още не е тъмно, а и е хубаво конете да се раздвижат.

— Вярно — каза приорът, умерено благодарен. — Това ще бъде в съгласие с нашето достойнство и ще придаде тежест на заръката ни. Нека брат Джон да докара конете.

 

 

— Ето това наричам приятел! — сърдечно каза брат Джон, когато и тримата се поотдалечиха в рано падналия сумрак сред дърветата. Отец Хиу и Джон яздеха двата високи коня, а брат Кадфел — най-доброто муле. — Още малко и щях да си изкарам епитимия за месец или повече.

— Да съм споменавал и дума ти да дойдеш с нас? — лукаво попита Кадфел. — Казах, че с коне пратеничеството ще придобие известен блясък. Не съм казвал, че ти ще добавиш някакъв блясък.

— Аз вървя с конете. Нали не си чувал за пратеник, който язди без коняр? Ще си стоя настрана, докато вие разговаряте, като предан слуга. А по-късно Бенид ще се черпи горе в господарската къща. Те се редуват и сега е ред на Каи.

— И как успя да научиш толкова много — почуди се Кадфел, — без да знаеш и думичка уелски?

— О, по някакъв начин онова, което искат да кажат, стига до мен и обратно. Между другото вече научих няколко уелски думи и ако останем още малко, ще науча много повече, стига да успея да ги произнеса. Току-виж съм изучил и ковашкия занаят. Днес сутринта помагах край огнището.

— Оказана ти е чест. В Уелс не всеки може да бъде ковач.

Хиу посочи оградата, която започна да се точи от дясната им страна.

— Имението на Кадвалон. Имаме още миля през гората, докато стигнем до Хрисиърт хол.

Вече се беше стъмнило, когато излязоха на голямо сечище с разорани и засадени площи от двете страни на дълга ограда от колове. Миришеше на пушек, входът на господарската къща бе осветен от мигащата светлина на факли. Обори, хамбари и кошари бяха прилепени към вътрешната страна на оградата, навред сновяха чевръсто мъже и жени, заети с вечерната работа в едно доста голямо домакинство.

— Какво виждам! — зачу се гласът на Каи орача изпод стряхата на един от краварниците. — Доведе те носът ти там, където тази вечер е медовината, братко Кадфел — и той любезно се надигна рамо до рамо с Бенид, за да направят място. — Добре сте дошли. Тук никой не гледа на теб като на враг.

При тях вече имаше и трети, един дълъг мъж, седнал в дълбоката сянка с опънати крака. И в тъмното си личеше, че косата му е с цвят на иглика. Младият чужденец Енгелард с готовност надигна дългите си крайници и също се премести, за да сподели пейката с новодошлите. Имаше бърза и открита усмивка, оживена от бели зъби.

— Идваме, за да прекратим войната — каза брат Кадфел, след като слязоха от животните и един коняр от домакинството дотича да поеме юздите. — Отец Хиу носи мир в ръката си. За съжаление ни чакат да се върнем с отговор веднага щом свършим с вашия господар. Но ако се погрижите за брат Джон, докато ние сме заети, той ще ви бъде благодарен. Може да говори английски с Енгелард. Човек трябва да упражнява собствения си език, щом му се удава случай.

Ала брат Джон сякаш изцяло бе загубил всякакъв дар слово, защото стоеше зяпнал и остави като на сън да му вземат поводите. Но не гледаше към Енгелард, а към отворената врата на господарския дом, където се появи фигурата на девойка и радостно припна към пиячите под стряхата, понесла с две ръце голяма кана. Живите кафяви очи пробягаха по гостите, разпознаха Кадфел и свещеника с приятелска непринуденост и се отвориха широко при вида на брат Джон, който стърчеше като жива статуя, цялата в щръкнала червеникава коса, с обветрени страни и диви, възхитени очи. Кадфел проследи погледа на Анист към по-големия с две-три години от нея младеж. Запретнатото до коленете бенедиктинско расо извънредно много напомняше уелска работна туника.

— Брей, ожаднели хора! — каза Анист, все още гледайки брат Джон, и остави глинената кана до Каи. После седна на пейката, замятайки поли и светлокафявата си грива, и прие рога, който Бенид й предложи. Брат Джон стоеше в няма възхита.

— Е, момче, ела тук! — покани го Бенид и му направи място между себе си и Каи.

Брат Джон се подчини като на сън.

— Много добре! — рече си Кадфел и влезе с отец Хиу в господарския дом.

 

 

— Ще дойда! — каза Хрисиърт, затворен с гостите си насаме в малка стаичка. — Разбира се, че ще дойда. Никой не бива да отказва да изслуша другия. Никой не може да е сигурен, че няма да сбърка. Самият аз често съм говорил прибързано и след това съм съжалявал, както сега казва вашият приор.

Разбира се, че приорът не го беше казвал, нито пък Хиу го беше твърдял сред многото си приказки.

— Но не очаквам много от тази среща. Твърде е широка пропастта между нас. На вас мога да кажа това, което не съм казал на никого от присъстващите там, защото ме беше срам. Този човек ми предложи пари. Сега казва, че ги бил предложил на Гуитърин. Да не би аз да съм Гуитърин? Аз съм човек като останалите. А той ми предложи кесията си, за да оттегля гласа си срещу него и да убедя моите хора да се съгласят с желанията му. Съгласен съм да си приказваме пак, за да се опитам да видя нещата, както той ги вижда. Но не мога да забравя, че за него това е нещо, което може да купи с пари. Ако иска нещо да се промени, трябва да си проличи, че се е променило. А колкото до заплахите му, защото това са си заплахи и е хубаво, че ми ги съобщихте точно, те изобщо не ме смущават. Моята почит към нашата малка светица е същата като неговата или на всеки друг човек. Нима мислите, че тя не го знае?

— Сигурен съм, че го знае — отговори отец Хиу.

— Ако желанието им е да я почитат, както подобава, защо не го правят тук, където е погребана? Защо не се погрижат за гроба й, щом ги смущава, че сме го оставили да обрасне?

— Добър въпрос — каза брат Кадфел. — Сам съм си го задавал. Покоят и неприкосновеността на светците трябва да са по-свети и ненарушими, отколкото на обикновения човек.

Хрисиърт го погледна с предизвикателните си очи, малко по-светли от тези на дъщеря му, и му се усмихна.

— Добре, ще дойда и ви благодаря за всичките усилия. По пладне или малко по-късно ще дойда на вашия обяд и внимателно ще изслушам всичко, което ми се каже.

 

 

Здрав смях се носеше от единия до другия край на пейката под стряхата. Бенид стана да напълни рога си от каната, а брат Джон, смълчан, сияещ и зачервен от щастие, седеше, почти опирайки с ръкави момичето, и когато тя любопитно се навеждаше към него, една немирна къдрица го докосваше по рамото.

— Е, успяхте ли? — попита Каи, наливайки медовина. — Ще дойде ли да се разбере с вашия приор?

— Ще дойде — отговори Кадфел. — Но не ми се вярва да се разберат. Твърде много го засегнаха. Обаче ще дойде на обяд. И това е нещо.

— Из цялата енория ще се разчуе още преди да сте се върнали в дома на свещеника — каза Каи. — По нашите краища новините са по-бързи от вятъра. Казвам ви, че ако Хрисиърт запее друга песен и каже „Амин“, те ще го последват. Имат му доверие. Той каза нещо и те знаят, че няма да се отрече от него без важна причина. Подсладете му отричането и ще получите каквото искате.

— Това не е по моя вкус — каза Кадфел. — Никога не съм могъл да проумея защо човек не може да почита любимия си светец, без да иска да гали костите му. Но днес всеки манастир дърпа към себе си останките им. Хубава ти е медовината, Каи!

— Нашата Анист я свари — каза Бенид с тиха гордост и с обич потупа племенницата си по рамото. — И това е само едно от уменията й! Истинско съкровище ще бъде за онзи, който я вземе, но голяма загуба за мен.

— Може пък да ти доведа някой добър ковач да ти помага — каза момичето и на бузите му цъфнаха трапчинките. — Тогава какво губиш?

Вече се беше спуснал дълбок мрак и въпреки че много им се искаше да останат още, вече трябваше да са на път. Хиу не го свърташе от мисълта за нарастващото нетърпение на приор Робърт, който сигурно крачеше напред-назад из градината и се оглеждаше за пратениците.

— Трябва да тръгваме, чакат ни. Хайде, братко!

Брат Джон се надигна с неохота, но покорно. Конярят вече водеше конете. С пламнали очи брат Джон пожела на всички лека нощ и ги благослови на не съвсем уверен, но звучен уелски. Изпрати ги вълна от благопожелания, сред която ясно се чуха гласът на момичето и сърдечното английско „Бог с вас!“ на Енгелард.

— И от кого успя да научиш благословията на уелски? — с интерес попита брат Кадфел, докато навлизаха в тъмнозеления здрач под дърветата. — От Бенид или от Каи?

— Не от тях — отговори брат Джон, потънал в себе си от самодоволство.

Безсмислено беше да пита как е станало, без тя да знае английски, а той уелски. Явно в ход бе влязъл някакъв друг език, който правеше преводачите излишни.

— Е, ти поне можеш честно да кажеш, че денят ти не е бил пропилян — великодушно призна Кадфел, — щом си научил нещо. А нещо друго научи ли?

— Да — с тиха радост каза брат Джон. — Вдругиден у Бенид пекат хляб.

Можеш ga си починеш и да се наспиш, отче приор — каза Хиу, изправяйки смело срещу високото и бледо чело своето ниско и загоряло. — Хрисиърт каза, че ще дойде и ще те изслуша. Беше благосклонен и разумен. Утре по пладне или малко след това ще е тук.

Робърт изпусна потисната въздишка на облекчение. Но му се искаше да научи нещо повече, преди всички да се разотидат в постелите. Ричард надничаше иззад рамото му, висок, благ и угрижен.

— Осъзна ли погрешността на съпротивата си? Ще отстъпи ли?

Отец Хиу го заусуква, петимен да си легне час по-скоро:

— Съгласен е въпросът да се обсъди спокойно и честно. За друго не съм го молил.

Брат Кадфел каза направо:

— Ще трябва да бъдеш убедителен и искрен, както е искрен той. Изобщо не съм сигурен, че ще може лесно да бъде убеден. Беше се уморил да лекува наранени суети и каза каквото му беше на езика. Отче приор, тази сутрин ти сбърка с него. Ще трябва да промениш себе си или него, за да поправиш вредата.

 

 

Приор Робърт внимателно завърши приготовленията си веднага след края на литургията.

— На масата ще седнем само аз, братът подприор, отец Хиу и брат Кадфел за преводач. Ти, братко Джон, помагай на готвачите и прави каквото ти кажат. Можеш да се погрижиш също за добитъка и за пилетата на отец Хиу. А за вас двамата, брат Джеръм и брат Колумбаний, имам особена задача. След като сме тук заради света Уинифрид, искам, докато преговаряме, вие да се молите тя да вразуми неотстъпчивия и да доведе заръката ни до успешен край.

Не тук в църквата, а в нейния параклис в старото гробище, където е погребана. Вземете със себе си вашия дял от храната и виното и тръгнете веднага. Момчето Едуин ще ви покаже пътя. Ако надделеем над Хрисиърт с нейна помощ, а аз вярвам, че така ще стане, ще пратя да ви освободят. Но докато не получите вест, се молете усърдно.

Всички послушно тръгнаха. На Джон му излезе късметът да разпалва огнището за Мараред и да тича напред-назад по нейна заповед. Старата жена, от дълго време вдовица и с отраснали синове, се зарадва, че ще има за помощник такъв снажен младеж, и Кадфел си помисли, че Джон сигурно ще получи най-вкусните залъци още преди храната да стигне до масата.

Беше чудесно пролетно утро, ала непостоянно като през май. Приор Робърт и помощниците му останаха в градината, докато не ги прогони в къщата внезапен дъжд, който продължи половин час. После дойде пладне, наближи часът, когато Хрисиърт трябваше да пристигне. Сигурно беше прогизнал в гората или бе останал, докато времето се оправи, в къщата на Кадвалон, която му беше на път. И те спокойно изчакаха още половин час. Но след като изтече един час, върху лицето на приор Робърт се изписаха строгост и предпазливо тържество.

— Явно се страхува да дойде след предупрежденията ми — каза той.

— Вярно, той чу предупреждението — отвърна тежко отец Хиу, — но аз не видях да се страхува. Говореше много спокойно и е човек на думата. Не знам какво може да е станало. Това не му приляга.

— Ще започнем да хапваме по малко — каза приорът — и ще му дадем възможност да спази обещанието си. Може да се е случило нещо. Ще чакаме, докато стане време да се приготвим за вечернята.

— Аз ще uga go къщата на Кадвалон — предложи брат Ричард. — Може да го срещна или поне да науча дали е тръгнал.

Нямаше го повече от час и половина и се върна сам.

— Стигнах до имението на Кадвалон, продължих и малко нататък, но не открих и следа от него. На връщане попитах при портата на Кадвалон дали не са го видели да минава. Опасявах се да не е тръгнал по пряката пътека, защото аз вървях по пътя.

— Добре, ще го чакаме до вечерня, но не повече — нареди приорът.

Гласът му ставаше все по-суров и уверен, защото вече не очакваше госта и значи противникът сам си вредеше в негова полза. Изчакаха до вечерня, пет часа след уречения.

— Стига толкова — каза накрая приорът, стана и отърси полите си, все едно отхвърляше съмненията си или някакво бреме. — Сега неговото противопоставяне няма да има никаква тежест пред хората. Да тръгваме!

Слънчевите лъчи вече падаха косо в раззеленената долчинка с църквата, пред която се събираха хора за службата. На горската пътека от дълбоката сянка изникна не Хрисиърт, а дъщеря му. Светлината огря зелената й рокля, дивата й коса бе укротена и сплетена, с ленена шапчица отгоре. Идваше да се черкува, а Передур я следваше по петите и ръката му собственически стискаше лакътя й, но тя като че ли не му обръщаше внимание. Насреща й от портата на Хиу се зададе мълчалива процесия. Очите й затърсиха от човек на човек, спряха се за малко на Кадфел, който вървеше последен, после отново обходиха всички, сякаш някой липсваше.

— Къде е баща ми? — попита тя, все още спокойна. — Не е ли още с вас? Разминахме ли се? Аз яздих до къщата на Кадвалон, а той пое пеш. Ако е тръгнал преди повече от час, сигурно вече си е у дома. Дойдох да се върнем заедно след службата.

Приор Робърт гледаше надолу към нея с известно учудване. Ноздрите му се раздвижиха.

— Какво говориш? Според теб излиза, че господарят Хрисиърт е тръгнал за нашата среща?

— Разбира се! — учуди се Сайънид. — Каза, че ще дойде.

— Но не дойде — отвърна Робърт. — От пладне го чакаме. Братът подприор ходи да го пресрещне, но напразно. Не е идвал.

Тя разбра и без помощта на Кадфел. Очите й се стрелкаха от лице на лице, недоверчиви и готови да запламтят от гняв.

— Истината ли ми казвате? Или сте го скрили и затворили, докато не извадите Уинифрид от гроба и не я отнесете в Шрусбъри. Само той ви стоеше на пътя. И вие му се заканихте!

Передур тревожно я стисна за ръката и я притегли към себе си.

— Не говори такива неща. Братята няма да те излъжат.

— В колко часа тръгна тази сутрин баща ти? — попита брат Кадфел.

Тя го погледна и се почувства малко по-уверена. Мълчаливият кръг от зрители се стесни около тях, готов да й помогне при нужда.

— Повече от час преди пладне. Канеше се да мине през нивите в сечището и после дотук по най-краткия път през гората. Имаше достатъчно време, за да пристигне преди пладне. Енгелард тръгна с него до сечището, после той щеше да продължи до кошарите от другата страна на хълма. Там има две крави, дето скоро ще се телят.

— Казваме ти истината, дете — обади се отец Хиу със също толкова сериозен и разтревожен глас като нейния. — Не е идвал.

— Какво е станало? Къде е?

— Може да сме се разминали — предположи Передур, въртейки се объркано около нея. — Хайде да тръгваме обратно, сигурно ще го заварим у дома.

— Не! Не може да се е върнал, без изобщо да дойде на обяда. А и в такъв случай щеше да ме завари. Освен това не е човек, който би се върнал.

— Мисля, че цялата ми епархия живо се интересува какво става, и ще е най-добре да отложим всичко друго, дори и църковните служби, докато не открием Хрисиърт. Нищо чудно да са станали поредица бъркотии и недоразумения, но нека първо да разберем точно какво, а после да се чудим. Тук има достатъчно хора. Да се разделим на групи и да тръгнем по пътищата, откъдето може да е минал. Сайънид ще ни покаже пряката пътека от горните ниви до пътя. В тези гори човек едва ли ще срещне опасен звяр, но може да е паднал и да се е наранил. Отче приор, ще тръгнеш ли с нас?

— На драго сърце — отвърна приор Робърт. — А и останалите.

Изпратиха по-пъргавите да обходят просеката, като претърсят и от двете й страни. Здравеняците поеха по тясната пътека край оградата на Кадвалон. Дърветата в гората не бяха много нагъсто, под тях растеше гъста трева. Хората се пръснаха в дъга, на няколко крачки един от друг, и тръгнаха. Сайънид бързаше напред със стиснати устни и тревожен поглед. Передур я следваше плътно, разтревожен за нея, и шепнеше успокоения в ушите й, но тя сякаш не го чуваше.

Бяха стигнали на около половин миля от оградата на Кадвалон, когато отец Хиу внезапно дръпна за ръкава брат Кадфел.

— Забравихме брат Джеръм и брат Колумбаний! Параклисът е на хълма вдясно. Не е далеч. Попитай приор Робърт дали да не пратим да ги повикат, за да дойдат с нас?

— Наистина ги бях забравил — призна приорът. — Разбира се, на всяка цена пратете някого. Най-добре от енориашите ви. Те знаят пътя.

Сайънид се спря.

— Някъде тук би трябвало да е излязъл от сечището. Ако вървим напред и надясно, ще покрием вероятния му път.

Теренът стана стръмен, дърветата се сгъстиха, шубраците сега бяха по-буйни. Хората се промъкваха между тях, от време на време губеха от поглед съседите си. Не след дълго ковачът Бенид, който напредваше от лявата страна на Кадфел, изкрещя. Всички застинаха на място.

Кадфел се обърна към посоката, от която дойде викът, и си запробива път през тръните. Излезе на малка поляна сред храстите, пресечена от утъпкана тясна пътечка. В началото й по гръб, с широко разперени ръце лежеше Хрисиърт. Краката му бяха присвити под тялото със сгънати колене. Късата му брадичка стърчеше предизвикателно към небето. Под същия ъгъл от гръдния му кош стърчеше пернатият край на стрела.