Елис Питърс
Светите кости (3)

Глава трета

След вечерня намери не един, а трима от хората, които му трябваха. По здрач тръгна да изпрати брат Джон до ковачницата в края на долината. Другите вече се бяха настанили за през нощта и кой щеше да разбере дали брат Кадфел също се е прибрал на тавана на отеца, или се шляе сред клюкарите от Гуитърин. Изобщо не му се спеше в меката вечер, а и тук нямаше кой да го събуди в полунощ за службата. Отец Хиу се радваше, че освен него и други щяха да говорят от името на хората от енорията, а ковачът Бенид беше почитан човек като всички с неговия занаят.

Завариха трима мъже на пейката пред вратата на Бенид. Медовината се прехвърляше бързо от човек на човек, както и приказката. Главите се вдигнаха тревожно при звука от стъпките им и хората за миг замряха в солидарно мълчание. Но, изглежда, брат Джон вече беше успял да стане желан гост, а Кадфел им подметна поздрав на уелски, както рибар хвърля мрежата си. Анист със светлокестенявата, изсветляла от слънцето коса беше разнесла надлъж и шир, че е уелсец. Примъкнаха още една пейка и роговете за пиене продължиха да обикалят в по-широк кръг. Над реката светлината постепенно гаснеше, сумракът беше наситен със зеленото на лъките и гората, пронизано от сребърната струна на водата.

Бенид беше набит мъжага на средна възраст, загорял и брадат. Единият от другите беше орачът, който днес беше вървял подир воловете, ожаднял след усилната работа. Другият беше възрастен мъж с посивяла глава, гладко сресана брада и жилести ръце. На раменете му бе хвърлена широка домашно ткана наметка, познала и по-добри дни при друг собственик. Човекът се държеше със сдържано достолепие.

— Падриг е добър певец и свирач — представи го Бенид. — Радваме се, че е в Гуитърин. Хрисиърт го покани, той има най-много земя — отвъд чифлика на Кадвалон, но също и от двете страни на реката. Малко хора при нас имат право да държат арфа. Аз имам малка, а също и Хрисиърт. Чувал съм дъщеря му да свири…

— Жените не могат да свирят — каза Падриг пренебрежително. — Но тя умее да я настройва и да се грижи за нея след свирене. А баща й е щедър човек. Няма певец, който да си е заминал разочарован от дома му, и то след като дълго са го молили да остане. Добро семейство!

— А това е Каи, орачът на Хрисиърт. Днес не може да не си го видял как разорава нова нива, когато сте слизали надолу по склона.

— Видях го и му се възхитих — широко се усмихна Кадфел. — Добър орач, добър впряг, а също и добър викач.

— Най-добрият — каза Каи без колебание. — Много го бива Енгелард с добитъка. Лека му е ръката за всичко. Хрисиърт ще съжалява, ако го изпусне. Е, днес посвършихме работа.

— Отец Хиу ви е казал — рече Кадфел — че утре всички свободни мъже се свикват в църквата след литургия, за да чуят какво им предлага нашият приор. И Хрисиърт ще дойде, нали.

— Ще дойде и ще го чуете — ухили се Каи. — Каквото му е на ума, такова му е и на устата. Лесно кипва, но и бързо му минава. Няма злоба в него, но не му излизай насреща, когато си е наумил нещо. Все едно да се опитваш да преместиш Сноудън.

— Стои ли човек на думата си, и противникът му го уважава. Неговите синове не се ли интересуват от арфата, та са я оставили на сестра си?

— Няма синове — каза Бенид. — Жена му умря и не иска да си вземе друга. Момичето ще го наследи.

— И в целия му род няма мъжки наследник?

— Останал е само един брат на майка му — каза Каи, — но е стар и няма да се яви да претендира. Младежите от цялата долина налитат на Сайънид като мухи на мед. Ако е рекъл Господ, ще зарадва Хрисиърт с внуче, преди да се е преселил при дедите си.

— Че какво повече може да иска един стопанин? — каза Падриг и надигна рога с медовина. — Аз не съм от Гуитърин и не държа страна. Вие си имате задължения към вашия приор както Каи към неговия си господар. Не се обиждайте, ако не се сдобиете лесно с онова, за което сте тръгнали. В това няма нищо лично срещу вас! Но не са ли убедени свободните уелски мъже, че нещо е право, ще си го кажат без заобикалки.

— Ще е жалко, ако е иначе — отговори Кадфел. — Аз самият съм убеден, че решението трябва да е добро за всички. А кои други ще дойдат утре? За Кадвалон вече знам. Двама от нашите братя се ползват от гостоприемството му. Неговите земи са до тези на Хрисиърт, нали?

— Съседи са и приятели от детинство. Кадвалон е сговорчив човек, който обича удобствата си и лова. Ще се съгласи с всичко, което са препоръчали принцът и епископът, но и с всичко, което каже Хрисиърт. Затова… — Бенид замълча за миг, докато изцеди последните капки от рога — и аз не знам какво ще се реши утре. Мисля си, че всички ще повярват във вашите поличби и ще се съгласят със светостта на заръката ви. Гласуват ли свободните за вашия приор, ще си вземете света Уинифрид и толкоз!

Това беше и краят на медовината за тази вечер.

— Остани да нощуваш тук — предложи Бенид на Падриг, когато гостите станаха. — Ще посвирим малко, преди да тръгнеш утре. Арфата не бива да стои така. Заради теб я държа.

— Защо не — съгласи се Падриг и тръгна бавно към къщата със своя домакин.

Каи и брат Кадфел се сбогуваха и потеглиха заедно към дома на отец Хиу.

— Не можех да го кажа по-ясно пред Бенид — промълви доверчиво Каи. — Също и пред Падриг. Добър човек е, но не е тукашен… Истината е, че на самия Бенид много му се иска да вземе за жена Сайънид. Добър човек е, солиден мъж и едно момиче може да попадне на много по-лошо. Но е вдовец, горкият, на години вече. Ама ти не си видял момичето!

Брат Кадфел си помисли, че е видял не само момичето, но и доста повече от всеки друг. Но не каза нищо.

— Като катерица е! Такава една чевръста, с румено лице и черна коса. И нищо да нямаше, пак щяха да я искат отвред. А с тези земи, дето ще наследи, дори да беше кривогледа, пак щяха всички да са й кандидати. Горкият Бенид, така си живее с надеждата. Но не е алчен за наследството, а иска момичето. А пък баща й — въздъхна Каи заради приятеля си — открай време си е избрал зет. Момчурлякът на Кадвалон влиза и излиза в къщата му и се разпорежда със слугите, конете и соколите. Израснаха двамата с момичето. Той е едничкият наследник на съседния чифлик и какво по-добро за двамата бащи? Още преди години са се уговорили. А и децата се познават като брат и сестра.

— Е, не знам дали това значи, че си подхождат истински — откровено каза брат Кадфел.

— Май и Сайънид мисли така — сухо отговори Каи. — Передур е весело момче, живо и напето. Всяка мома ще хукне, ако той си вдигне пръста, но не и Сайънид. Не че го мрази, но не ще и да чуе за женитба.

— А Хрисиърт как гледа на това? — деликатно попита Кадфел.

— И него не го знаеш. Той душа дава за нея и не иска да я насилва. Все й разправя колко подходящ е Передур, и се надява, че като му дойде времето, ще склони.

— А ще го стори ли? — попита брат Кадфел.

— Знаеш ли какво става в главата на едно момиче — каза бавно Каи. — Иначе е пряма и сърцата, но кой може да каже?

— Може и да има такъв — каза брат Кадфел с лукаво безразличие.

Ако Каи беше останал безучастен, Кадфел щеше да остави нещата така, защото не му беше работа да издава тайните на момичето. Но орачът го мушна многозначително с лакът в ребрата. Човек, който по цял ден работеше с младия викач на волове, вероятно бе забелязал нещо. А това, че си държеше устата затворена, говореше, че симпатиите му са на страната на неговия помощник.

— Между нас казано, тя е хвърлила око на един мъж. Той я иска още по-силно от Бенид, но има много по-малка надежда да я получи. Нали си говорехме за моя помощник Енгелард? Много го бива с животните, много е ценен за своя господар и Хрисиърт го знае и го цени. Но момъкът не е тукашен.

— Англичанин ли е? — попита Кадфел.

— Да, чешайърец, от границите с Мейлър. Крие се тук от съдебните наместници на граф Ранулф от Честър. Не е за убийство или разбойничество! Много го бивало момчето в лов на елени. Майстор е на лъка и попрекалил с бракониерството. По някое време станало напечено и избягал в Гуиниъд. Още не смее да се върне, а ти знаеш какво значи за един чужденец да си вади хляба в Уелс.

Кадфел знаеше. В страна, където всеки се ражда с мястото си в рода и в селската общност като свободен господар или като крепостник, човек отвън, непритежаващ земя, е лишен от достъп до прехраната. Единствената му възможност остава да се споразумее с някой господар, който да му предостави място за живеене срещу труд. В продължение на три поколения това споразумение е можело да бъде отменено във всеки миг и тогава чуждоземецът може да си тръгне, като на справедлива цена подели движимото си имущество с господаря, който му е дал възможност да го придобие.

— Зная. Значи Хрисиърт взе този млад мъж и го настани на парцел?

— Да. Вече стават повече от две години. И двамата са доволни. Хрисиърт е справедлив господар. Но колкото и да уважава и да цени Енгелард, ти можеш ли да си представиш един уелски господар да омъжи някога единствената си дъщеря за чужденец?

— Никога! — съгласи се Кадфел. — Това значи да престъпи всички закони и обичаи. Собственият му род няма да му прости.

— Така си е — печално въздъхна Каи. — Но я се опитай да го обясниш на едно гордо и вироглаво момче като Енгелард. Там, в неговото си място, баща му има добър чифлик и той е възпитан в господарски навици също като Хрисиърт.

— Искаш да ми кажеш, че той е разговарял за нея с баща й? — с възхитена почуда попита Кадфел.

— Да, и му отговориха така, както можеш да си представиш. Без лошо чувство, но и без никаква надежда. А той настоява. Всеки път при сгода напомня на Хрисиърт, че за нищо на света няма да се откаже. На туй отгоре двамата много си приличат: с гореща кръв и твърдоглави, но прями и честни. Продължават да се уважават един друг, но засегне ли се този въпрос, хвърчат искри. Хрисиърт веднъж цапна Енгелард и момчето беше на косъм да му го върне. Представяш ли си какво щеше да стане? Не съм чувал чужденец да го е правил, но ако крепостен посегне на свободен човек, ще му отсекат ръката. Спря се навреме, и то не от страх, а защото си знаеше, че не е прав. И какво? След половин час Хрисиърт тича обратно и иска извинение! Каза му, че е нагъл, твърдоглав чуждоземен, но че той не бивало да го удря. Двамата през цялото време са настръхнали един срещу друг. Но ако посмее някой да каже лоша дума за Енгелард пред Хрисиърт, той с юмрук ще му я натика обратно в гърлото. Хич не знам какво ще излезе накрая.

— А момичето? — попита Кадфел.

— То не говори за това. Може в началото да е приказвало насаме с баща си, но сега само гледа, доколкото може, двамата да не си прегризат гърлата.

И се среща с любимия си при дъба, помисли си Кадфел, а може би и на други места, където го води работата му. Значи така е научила английски, а Енгелард е учил от нея уелски.

— Изглежда, тук си имате достатъчно грижи, освен онези, които ние ви докарахме — каза той, докато се разделяше с Каи.

— С времето Бог разрешава всичко — философски заключи Каи и потъна с тежки стъпки в мрака.

А Кадфел се обърна с неловкото усещане, че Бог може би се нуждае донякъде и от съдействието на хората, но те обикновено му създават затруднения.

 

 

На другия ден всички свободни мъже на Гуитърин се явиха след литургията, на която бяха присъствали жените им и всички крепостни. Отец Хиу рядко имаше толкова много богомолци. Той посочи предводителя им на брат Кадфел:

— Това е Хрисиърт с дъщеря си, управителя на чифлика и прислужничката на момичето.

Хрисиърт беше едър и грубоват, петдесетинагодишен, с румено лице, тъмни коси и къса прошарена брада. Крачеше широко и стремително, докато отговаряше с усмивка на поздравите. По облекло почти не се отличаваше от останалите свободни земевладелци, които пристъпваха тежко в църквата, само дето одеждите му бяха от по-тънко домашно платно. Целият му вид говореше, че е напълно щастлив човек, който много се гордее с дъщеря си.

Тя го следваше със скромно сведена глава. Този път беше с обувки, косата й беше сплетена в лъскав черен кок на тила, но това си беше тя — палавницата от дъба и най-богата наследница в целия край.

— Другото момиче е прислужничката на Сайънид, нали? — попита Кадфел.

Не беше нужно да му казват името й. Докато влизаше със ситни крачки в църквата, слънцето запали сребърните блясъци в сплетените й светли коси.

— Племенница е на ковача — обясни Хиу. — Добро момиче. Често го навестява, откак погреба жена си, и му пече хляб.

— Племенница на Бенид? — наостри уши брат Джон, загледан в стройното кръстче и блестящата коса.

Хм, дано, преди да напуснат Гуитърин, да настъпи денят за печене на хляб.

— Сведи очи, братко — сгълча го Джеръм. — Не е пристойно да се гледат така жените.

— А той откъде разбра, че минават жени — бунтарски прошепна брат Джон, — ако очите му са били пристойно сведени?

Поне брат Колумбаний стоеше, както е предписано, в присъствието на жени с молитвено сплетени бледи длани и поглед в тревата.

— Ето го и Кадвалон с госпожата си — каза отец Хиу. — Ето и сина му Передур.

На Кадфел му хрумна, че не се беше питал какво ли мисли кандидат-младоженецът. Грейналото лице на Передур, когато зърна Сайънид, му даде касноречив отговор. Момъкът не надхвърляше среден ръст, но беше толкова съразмерно сложен, че изглеждаше висок. С всяко свое движение и поглед обявяваше, че всичко и всеки в живота са подвластни на обаянието му. Поне досега.

Когато църквата се напълни, през малката ризница тържествено влезе приор Робърт. Всички братя от Шрусбъри в редица го последваха. Литургията започна.

Естествено, в събранието на свободните мъже от епархията нямаше място за жените, както и за крепостниците. Затова, докато свободните мъже се помайваха след литургията, останалите се разотидоха бавно и с достойнство. Но не се отдалечиха много — колкото да са извън полезрението, но и да долавят с инстинктите си какво става.

Свободните мъже се събраха на поляната пред църквата. Слънцето беше високо, оставаше малко повече от час до пладне. Отец Хиу се изправи и им изложи искането на братята. Беше пастирът тук и дължеше истината на паството си, но и вярност на църквата си. Разказа за благословията на епископа и на принца и даде думата на Робърт.

Приорът се изправи като самото олицетворение на благочестивостта. Беше изоставил дори част от надменността си.

— Те май не се радваш! — прошепна брат Джон в ухото на Кадфел.

И наистина, уелските лица наоколо не изглеждаха особено въодушевени от английските чудеса, извършени от тяхната светица. Въпреки старанието на приор Робърт слушателите мърмореха и се споглеждаха, после отново се обръщаха към него.

— Щом Оуейн от Грифит позволява и епископът е дал благословията си… — колебливо започна Кадвалон, — като предани синове на църквата и истински гуиниъдци ние едва ли можем…

— И принцът, и епископът благословиха рвението ни — надменно каза приорът.

— Но момичето е тук, в Гуитърин — рязко каза Хрисиърт. Той имаше глас, какъвто можеше да се очаква от него — богат, мелодичен и дълбок. — То си е наше, не е на епископ Дейвид и на Оуейн от Грифит! Тук е живяла и дума не е обелила, че иска да ни напусне. Как сега да повярвам, че е решила да тръгне, и то след толкова време? Защо никога не е казвала такова нещо?

— На нас ни го показа с многократни явявания — заяви приорът.

— Но на нас не е обелила и дума! — извика ядно Хрисиърт. — Как да повярваме това за девица, дошла да изживее живота си сред нас?

Увереността му разпали тлеещото нежелание на всички. Изведнъж отвред се разнесоха викове, че света Уинифрид си е на Гуитърин.

— Нима сте се грижили за гроба й? — извиси глас приор Робърт. — Или може би към нея сте отправяли молитвите си? Кажете поне едно основание да остане тук сред вас?

— Може и да не сме се грижили особено за гроба й — достолепно започна Хрисиърт, — но да не мислите, че момичето ще се обиди? Вие не сте живели тук, а тя е живяла. Вие сте англичанин, тя е уелска. Ние си знаем, че е тук, и няма нужда от много шумотевица. Ако не й харесват къпините и бурените на гроба, ще намери начин да ни каже. Тук, на нас, а не в някакъв бенедиктински манастир в Англия!

На този уелски глас, зовящ за атака, вътре в себе си откликна и брат Кадфел.

— А нима отричате — заплашително попита Робърт — истинността на предзнаменованията и чудесата, които ни доведоха тук?

— Не! — веднага каза Хрисиърт. — Изобщо не се съмнявам, че сте ги видели. Но предзнаменованията и чудесата може да са дело на ангели или на дяволи. Ако тези са били от небето, защо ние не получихме вест? Светицата е тук, а не в Англия. На нас тя ни е като роднина. Няма ли църква в Уелс? Келтска църква, в чието лоно е и тя? Какво знае тя за вас? Не вярвам, че няма да ни се яви по някакъв начин. Дяволът ви е подвел! Уинифрид никога не е казвала и дума!

Десетина гласа подкрепиха предизвикателството, отправено от техния най-речовит говорител, който изразяваше негодуванието им. Дори епархийската система сега обиждаше тези ревниви следовници на старата света келтска църква, която не ухажваше тронове и предпочиташе да се оттегли от света в благословената самота за размисъл и молитва. Мърморенето се превърна в ропот, примесен със заплахи и викове. Приор Робърт немного мъдро надигна заповеднически глас, за да ги надвика:

— Тя не ви е казала нито дума, защото сте я забравили без почит. Обърна се към нас за признание, защото не го е получила от вас.

— Не е вярно — каза Хрисиърт, — макар на вас в невежеството ви така да изглежда. Светицата е уелска и познава сънародниците си. Ние не бързаме да се покланяме на големство и богатство. Не свеждаме глава, когато някой се перчи отпреде ни. Каквото тачим, тачим го в сърцата си и това уелско момиче го знае. То няма да зареже своите, дори да сме оставили гроба й непочистен. Духът й клони към нас и ние го чувстваме като пазител на рода. Но и костите, за които сте дошли, също са нейни. Не са наши, не са ваши! Докато тя не ни каже, че иска да бъдат преместени, ще си стоят тук. Проклети да сме иначе!

Приор Робърт получаваше най-тежкия удар в живота си, откривайки равен и дори превъзхождащ го оратор и полемист в лицето на един полуварварин и земевладелец от Уелс. Дори не някой голям господар, а прост дребен чифликчия, издигнат сред по-низшите от него до не особено завидно за нормански очи положение. Разликата между двамата беше, че Робърт мислеше йерархично, а Хрисиърт — родово. Тук хората, обединени от кръвни връзки, чувстваха пълно съгласие помежду си и никой не се усещаше по-долен, а тъкмо на полагащото му се място в голямото семейство.

Гръмотевичното буботене сега беше като от едно гърло, настоятелно и уверено, но човекът, който го беше предизвикал, беше един. Приор Робърт, добре осъзнаваш, че само един противник го предизвиква, сподави ядната си интонация и заложи на мъдростта, кротостта и словесното умение. Вдигна нагоре дългите си изящни ръце и широките ръкави на расото свободно паднаха надолу. С най-подкупваща и бащинска усмивка той се обърна към Хрисиърт:

— Хайде, братко Кадфел, кажи на господаря Хрисиърт, че е твърде лесно за нас, които имаме една и съща вяра в сърцата си, да сме на различно мнение за средствата. По-добре е да разговаряме тихо, като мъже и да избягваме яда. Господарю Хрисиърт, умолявам те да дойдеш с мен настрани, за да обсъдим този въпрос на спокойствие, и след това свободно ще можеш да говориш, каквото искаш. След като ме изслушаш, няма да кажа и дума повече срещу това, което ще имаш да съобщиш на хората си.

— Това е почтено — незабавно отговори Хрисиърт и тръгна през тълпата, която се разстъпи, за да го пропусне.

— И сянка на противоречие не бива да внасяме в църквата — каза приор Робърт. — Ще дойдете ли с нас в къщата на отец Хиу?

Всички погледи ги проследиха през портичката. Никой от уелсците не помръдна от мястото си. Те се доверяваха на своя говорител.

В малкото, ухаещо на дърво помещение, сумрачно след ярката светлина отвън, приор Робърт се изправи срещу своя противник със спокойно и благоразумно лице.

— Вие говорихте добре — каза той — и аз се възхищавам на вашата вяра и на привързаността към светицата, която и ние ценим високо. По лична нейна молба — защото вярваме, че е така — дойдохме тук единствено за угодата й. И църквата, и властта са с нас и вие по-добре от мен знаете какви са задълженията на един уелски благородник към тях. Но аз не бих искал да оставя Гуитърин с чувство на болка, защото зная, че загубата ви със заминаването на света Уинифрид е голяма. Дължим ви това и аз бих искал да ви обезщетим по подходящ начин.

— Обезщетение на Гуитърин? — повтори Хрисиърт, когато изслуша превода. — Не разбирам как.

— И на вас — меко и просто каза Робърт, — ако оттеглите съпротивата си, защото съм сигурен, че вашите другари ще направят същото и ще приемат онова, което епископът и принцът са разпоредили.

Докато превеждаше думите му, още преди приорът да посегне бавно и многозначително към предницата на расото си, Кадфел бе убеден, че Робърт бърка чудовищно в преценката си. Но Хрисиърт остана колеблив и сдържан, защото очевидно не разбираше какво става, докато приорът не измъкна от пазвата си кесия от мека кожа, постави я на масата и леко я подбутна насреща му. Хрисиърт вдигна неразбиращ поглед към приора:

— Какво е това?

— Това е ваше — каза Робърт, — ако убедите енориашите да се откажат от светицата.

Твърде късно той усети студенината във въздуха и осъзна ужасната грешка, която беше направил. Опита се припряно да спечели обратно поне малко от изгубените позиции.

— Да бъдат използвани, както вие прецените, за доброто на Гуитърин… Една голяма сума…

Беше безполезно. Кадфел остави думите му да заглъхнат в мълчание.

— Пари! — възкликна Хрисиърт.

Естествено, той познаваше парите и дори разбираше как се използват, но като отклонение от човешките отношения. В селските райони на Уелс, а това означава почти в цял Уелс, те почти не се използваха. Размяната на почти всички нужни стоки и услуги се извършваше на основата на кодекса на честта. Никой не беше дотолкова беден, че да няма какво да яде, и просяците бяха непознати. Родовете се грижеха за безпомощните си членове и по правило всяка къща беше отворена. Сечените монети, които минаваха границите, се възприемаха като нещо странно. Едва след миг презрително учудване на Хрисиърт му хрумна, че в този случай те са и смъртна обида. Той рязко дръпна ръката си от оскърбителното докосване на кесията и лицето му стана тъмночервено:

— Пари? Осмелявате се да предлагате да купите нашата светица? Да купите мен? Колебаех се точно как да постъпя, но Бога ми, вече знам! Вие сте получили вашите предзнаменования. Сега аз получих моите!

— Погрешно ме разбрахте! — жално възкликна приорът, разколебан след глупавата си грешка, която с такава скорост го отдалечаваше от заветната цел. — Човек не може да купи светостта. Аз само предлагам подарък на Гуитърин в знак на благодарност и за възмездяване на жертвата…

— Казахте, че са мои — припомни Хрисиърт, пламнал като разтопена мед от праведна ярост. — Мои, ако убедя хората. Това не е подарък, това е подкуп. Не си мислете, че с тези глупави неща, които трупате и цените много повече от доброто си име, можете да купите моята съвест. Сега вече знам, че съм бил прав, когато се съмнявах във вас. Вие казахте каквото имахте да казвате. Сега аз ще кажа на хората отвън каквото имам да им казвам.

— Почакайте! — приорът беше толкова развълнуван, че действително протегна ръка и хвана противника си за ръкава. — Не правете нищо прибързано! Вие наистина ме разбрахте погрешно. Но не го наричайте…

Хрисиърт ядно тръсна ръка и рязко отряза възраженията, обръщайки се към Кадфел:

— Кажи му да не се страхува. Аз бих се срамувал да кажа на хората си, че един приор на Шрусбъри се опита да ме подкупи. Но ще чуят какво мисля. И ти също.

Той излезе с широки крачки и отец Хиу протегна предупредително ръка, за да възпре всеки, който би понечил да го спре или да го последва.

— Не сега! Много е ядосан. Утре може би ще може да се направи нещо. Оставите го да направи каквото е намислил.

— Тогава поне да го изслушаме — каза приоръш и побърза да излезе.

Изправи се недалеч от вратата, последван от всички монаси, и застана с високо вдигната глава и скръстени ръце пред очите на всички, докато Хрисиърт се провикна гръмогласно към хората от Гуитърин:

— Изслушах онова, което пратениците от Шрусбъри имаха да ми казват. То не ме накара да променя мнението си. Убеден съм твърдо, че бях прав да се противопоставя на светотатството, което те желаят. Според мен мястото на света Уинифрид е тук сред нас и ще сторим смъртен грях, ако позволим да я пренесат другаде, където дори молитвите няма да са на езика, която тя знае, и единствената й компания ще са чужденци, недостойни да се доближават до нея. Заричам се, че до смърт ще се противопоставям на всеки опит да се преместят костите й, и настоявам пред вас да поемете същото задължение. Събранието свърши.

Приорът беше принуден да остане с мраморно лице, докато Хрисиърт забърза устремно към горската пътека. Веднага след тръгването му всички хора се пръснаха за миг в многозначително мълчание и зелената утъпкана поляна опустя.