Елис Питърс
Светите кости (5)

Глава пета

Като подгонено стадо елени хората започнаха да се стичат от двете страни и замръзваха на място пред тялото. Кадфел коленичи и установи, че никакво дихание не излиза между разтегнатите му устни. Не се усещаше и пулс на изпънатото гърло. В тези първи мигове единствен той бе прекрачил в откритото пространство. Наоколо всички сякаш бяха престанали да дишат.

След това настана всеобщо раздвижване. Сайънид разблъска стената от хора, видя тялото на баща си и нададе ужасен вик, по-скоро на ярост, отколкото на болка. После се хвърли напред. Передур я хвана за китката и я дръпна, но тя изкрещя отново, блъсна го с все сила и падна на колене срещу Кадфел с протегната ръка, за да докосне тялото на баща си. Кадфел се наведе, за да я спре, докато ръката му се промъкваше в тревата под дясната мишница на Хрисиърт.

— Недей да пипаш! Остави го, той има да ни разкаже нещо!

Тя се подчини на тона му и едва след това схвана значението на думите. Очите й се разшириха в ням въпрос, после тя се отпусна назад в тревата и събра ръце в скута си. Устните й беззвучно повториха думите му: „да ни разкаже нещо“… Погледът й се плъзна от лицето му към лицето на човека в тревата. Знаеше, че е мъртъв. Знаеше също, че мъртъвците могат да говорят, понякога и гръмогласно. Тя произхождаше от горд уелски род, в който кръвното отмъщение е свято.

Кадфел отдръпна ръката си и за момент се зачуди какво го смущава в дланта, която беше вдигнал от тревата до гърдите на Хрисиърт. После разбра. Под него самия тревата беше влажна от проливния утринен дъжд и той усети как прогизналото му расо прилепва за коляното. А под проснатата дясна ръка на мъртвеца тревата беше суха. Той попипа отново и прокара ръка покрай дясната страна на Хрисиърт. Стигна до коляното, попипа и по-нагоре. И там беше същото. Странно! Много странно! Съзнанието му просто записваше и отбягваше да се чуди, за да не пропусне нещо.

Високият силует, който се извиси зад гърба му, неподвижен и хладен, можеше да бъде само на приор Робърт. Високият му напрегнат глас заглуши хлипането на Сайънид:

— Умрял ли е?

— Умрял е — решително отговори Кадфел и погледна в широко разтворените сухи очи на Сайънид, обещавайки нещо все още неопределено.

Каквото и да беше, тя го разбра, защото и той беше уелсец и знаеше за кръвното отмъщение. А тя беше единствената близка родственица на този убит мъж. Имаше задача, много по-голяма от скръбта. Гласът на приора изведнъж се извиси възбудено:

— Вижте отмъщението на светицата! Не казах ли, че яростта й ще порази всеки, който се противопостави на желанието й? Нека всички видят сбъдването на моето предсказание.

Мнозина от стоящите наблизо боязливо се дръпнаха назад. За нищо на света не искаха да се изпречват на пътя на светицата.

— Неблагочестивият човек жъне каквото е посял — палеше се Робърт. — Хрисиърт беше предупреден и не обърна внимание.

Най-боязливите паднаха на колене. Света Уинифрид не означаваше много за тях, докато не я поискаха, а Хрисиърт предяви по-раншни права от името на енорията. А сега Хрисиърт беше умрял от насилствена смърт, нелепо покосен в собствените си гори.

Погледът на Сайънид задържа очите на Кадфел над пронизаната гръд на баща й. Тя беше сърцато момиче и си замълча, макар да бе готова да изригне в мраморното лице на приор Робърт. Но се обади не тя, а Передур.

— Не вярвам! — ясният му и гневен глас прокънтя под клоните. — Не вярвам благородната девствена светица да си отмъсти така на един добър човек! Освен това, и да е искала да порази някого, което не вярвам, каква нужда ще има от стрели и лъкове? Небесният огън щеше много по-добре да изпълни волята й и по-ясно да покаже силата й. Не, отче приор. Човешка ръка е поставила тази стрела, човешка ръка е опънала тетивата поради човешка причина. На други е попречил Хрисиърт, не на света Уинифрид. Защо да я набеждаваме за това убийство?

Кадфел преведе на Робърт, който беше схванал тона на казаното, но не и смисъла.

— Младият човек има право. Тази стрела не е дошла от небето. Виж ъгъла й. Изпод ребрата е пробола сърцето. Мъж с къс лък на колене сред храстите? Наистина има падини и той може да е бил по-ниско от Хрисиърт, но и тогава…

— Светиите могат да използват земни инструменти за отмъщението си — надменно каза Робърт.

— Тогава този инструмент си е убиец — отговори Кадфел. — В Уелс има закон. Трябва да изпратим вест на съдебния наместник на принца.

През цялото бреме Бенид гледаше мрачно малкото кърваво петно около раната и стърчащата стрела с пера. После каза бавно:

— Знам на кого е тази стрела. Когато в някое домакинство живеят заедно млади мъже, те бележат стрелите си, за да няма спорове при лов. Вижте крайчето на перата от дясната страна, боядисани са в синьо!

При тези думи мнозина си поеха дълбоко дъх, защото и те познаваха знака.

— На Енгелард е — каза Бенид.

Застиналото лице на Сайънид внезапно се раздвижи от уплаха и гняв. Хрисиърт беше умрял и вече нищо не можеше да направи за него, освен да го оплаче и да чака. Но Енгелард беше жив и уязвим, при това чужденец, без род да го защити. Тя се изправи рязко и плъзна свиреп поглед по лицата в кръга.

— Енгелард е най-довереният от всички хора на баща ми и по-скоро би си отрязал дясната ръка, отколкото да пусне стрела срещу него. Кой казва, че го е направил той?

— Не казвам това — помирително се обади Бенид. — Казвам, че така са белязани неговите стрели. Той е най-добрият стрелец в целия край.

— И всеки знае — се чу друг глас, — че той често се караше с Хрисиърт заради една работа.

— Заради мен — рязко каза Сайънид.

— Кажи си го! Аз най-добре зная, че истината е най-доброто. Да, те често кипваха по този въпрос, но нищо повече. И щяха да продължават, защото въпреки това се разбираха и никой от тях не би причинил зло на другия. Караха се, но много се ценяха, и то с право.

— Но кой може да каже — тихичко промълви Передур — докъде може да докара любовта човека?

Тя се обърна и го изгледа с овладяно презрение:

— Мислех, че си му приятел!

— Приятел съм му — пребледнявайки, но твърдо отговори Передур. — Това, дето го казах, е вярно и за мен не по-малко, отколкото за него.

— Каква е историята с този Енгелард? — настоя приор Робърт, останал за момент на втори план. — За какво говорят те? — и след като Кадфел му преведе накратко, нареди: — Този младеж трябва да каже къде е ходил през деня.

Приорът си присвояваше власт, на която тук нямаше непосредствено право.

— Сутринта е тръгнал с баща ти — каза Хиу, отправяйки опечален поглед към застиналото и предизвикателно лице на момичето. — Ти ни го каза. Вървели са заедно до разчистените сечища. Тогава баща ти е завил по пътя надолу към нас, а Енгелард е трябвало да продължи до оборите, където е предстояло да се отелват кравите. Трябва да изпратим хора да проверят дали някой е виждал баща ти, след като се е разделил с Енгелард. Някой може ли да каже нещо?

Настъпи мълчание. Наоколо се събираха все повече хора. Появи се и пратеникът на отец Хиу, следван от брат Колумбаний и брат Джеръм, идващи от параклиса. Но никой не каза, че е виждал Хрисиърт през този ден. И за Енгелард не знаеха нищо.

— Трябва да бъде разпитан — каза приор Робърт — и ако отговорите му не са задоволителни, да бъде предаден на съдебния наместник. От казаното досега става ясно, че този човек е имал подбуда да отстрани Хрисиърт от пътя си.

— Подбуда? — изведнъж избухна Сайънид, както припламват потъмняващи главни. — Има ли по-силна подбуда от вашата, отче приор! Всяка душа в тази епархия разбра какво означава за вас отнемането на света Уинифрид, каква слава ще донесе тя на манастира ви и преди всичко на вас. И кой ви се изпречи на пътя? Не беше ли баща ми? На вашия път, не на пътя на светицата! Има ли по-голяма подбуда някой да иска смъртта му! Пожелал ли е някой да вдигне ръка срещу него през всичките тези години? Разногласията на Енгелард с баща ми бяха постоянни и известни, а вашите искания са нови и спешни. Нашата нужда можеше да почака, но не и вашата. И кой по-добре от вас знаеше кога баща ми трябваше да мине през гората на път за Гуитърин? Или че не е променил волята си?

Отец Хиу ужасено простря ръка, но тя не искаше да мълчи.

— Дете, дете, не бива да отправяш такива ужасни обвинения срещу преподобния приор, това е смъртен грях!

— Аз посочвам факти и нека те говорят — озъби се Сайънид. — Къде е обидата? Приор Робърт можа да изброи фактите, които са му удобни, а аз ви посочвам другите, които не са му по вкуса. Моят баща беше единствената пречка на пътя му и затова беше отстранен.

— Дете, всеки знаеше кога баща ти трябва да дойде у дома, както и всички пътища, по които би могъл да мине. Случаят лесно може да се е оказал сгоден за друга омраза. А цялата сутрин след литургията приор Робърт беше с мен заедно с брат Ричард и брат Кадфел — и отец Хиу се обърна към Робърт, кършейки ръце. — Отче приор, умолявам да не обвиняваш момичето за разпалеността му. Скръбта му е неизмерима… не бива да се чудите, че е срещу всички ни.

— Не съм изрекъл и една дума на обвинение — хладно каза приорът. — Разбирам, че сее съмнения в мен и моите братя, но вие без съмнение й отговорихте. Кажете от мое име на младата жена, че можете да свидетелствате в моя полза.

Хиу се обърна отново да повтори по-голямата част от казаното на Сайънид, но тя светна с очи и пренебрегна всички задръжки, за да се обърне направо към Робърт.

— Може и да сте били през цялото време там, отче приор — извика тя на ясен английски. — А и смятам, че ви бива като стрелец. Но нищо чудно човек, който се опита да купи съгласието на баща ми, да намери някой по-отстъпчив, който да свърши дори тази работа за него! Твоята кесия си остана в теб, Хрисиърт я отказа!

— Внимавай! — просъска раздразнен Робърт. — Излагаш душата си на опасност! Досега търпях, правейки отстъпки пред скръбта ти…

Те се гледаха втренчено като противници на арената, преди да отекне ударът на жезъла. В мига преди тя да изригне наново или той да я заплаши с още по-страшно проклятие, сред дърветата се зачуха гласове на мъж и жена, придружени с пукане на клонки. Една женска ръка разтвори храстите в горния край на полянката и напред излезе Анист, като веднага застина в почуда пред събраните хора.

Това, че двама души не можеха да вървят един до друг по тясната пътека, и замръзналата на място девойка дадоха на Сайънид единствената й възможност. Тя смело я използва.

— Връщай се обратно у дома, Анист! — високо нареди тя. — Ще доведа гости. Върви и бързо се приготви!

Гласът й беше висок и настоятелен. Анист още не бе погледнала към земята, а тревата и сенките прикриваха тялото на Хрисиърт. Но една друга ръка, много по-едра, легна върху рамото на Анист и я отмести.

— Чудесно, Сайънид! — обади се ясен мъжки глас. — И все пак можем всички да се върнем заедно.

Енгелард спокойно отмести момичето с братска грижовност и излезе на откритото. Имаше очи само за Сайънид и тръгна право към нея. Колкото повече наближаваше, толкова повече разтревоженото й изражение се изписваше и на неговото лице. Веждите му се свъсиха, усмивката му, широка и неотразима в началото, се стопи напълно, а очите заискриха посини от метличини. Той мина покрай приор Робърт, сякаш изобщо не беше там, протегна напред длани, а Сайънид отпусна своите в тях и за миг затвори очи. Той стоеше тук, в центъра на събитията, съвсем беззащитен. Кръгът от хора се сключваше около него.

В този миг видя тялото на Хрисиърт.

Ударът дойде за него тъй внезапно, както стрелата, пронизала Хрисиърт. Кадфел добре видя как устните му се разтвориха и произнесоха беззвучно: „Бог да ни е на помощ!“. После младият англичанин бавно и грижовно обхвана двете ръце на Сайънид с едната си длан, а с освободената десница леко я помилва по косата и надолу по слепоочието, бузата, брадичката и шията с толкова сдържана страст, че тя се успокои, докато той едва успя да овладее треперенето си. Прегърна я през рамо, притисна я леко и бавно огледа кръга от лица наоколо, след това бавно сведе поглед към тялото на своя господар.

— Кой го е убил?

Потърси с очи онзи, комуто се падаше правото да говори, и се поколеба за миг между приор Робърт, присвояващ си властта, където и да попаднеше, и отец Хиу. Повтори въпроса си и на английски. След дълго мълчание с разтреперан глас се обади Сайънид:

— Някои казаха, че си ти.

— Аз? — изрева той учудено и се обърна рязко, за да се взре в напрегнатото й лице.

Устните й промълвиха почти беззвучно:

— Бягай! Те обвиняваш теб!

Връзката между тях беше такава, че се разбираха и без думи. С бърз поглед той прецени броя на хората наоколо и разстоянието между тях, но не помръдна.

— Кой ме обвинява? И на какво основание? Струва ми се, че по-скоро аз мога да питам всички вас, които заварвам тук, докато аз целия ден бях при кравите отвъд Брин. Когато се прибрах у дома, заварих Анист разтревожена от отсъствието на Сайънид. Овчарчето й казало, че не е отслужена вечерня в църквата. Тръгнахме да те търсим и ви открихме по шума. А сега отново ви питам: Кой го е убил?

— Ние всички се питаме — каза отец Хиу. — Синко, никой тук не те е обвинявал. Но има неща, които ни дават право да те разпитаме, а един човек с чиста съвест не би се срамувал или страхувал да отговаря. Още ли не си разгледал стрелата, с която е пронизан Хрисиърт? Виж я!

Енгелард направи смръщен крачка напред и първо погледна нажален мъртвеца, а едва тогава стрелата. Видя синия й край и ахна.

— От моите е! — и вдигна поглед, изпълнен с подозрение към всеки. — Или е от моите, или някой я е белязал с моята шарка. Не, моя е. Познавам изработката. Поставих й нови пера само преди около седмица.

— Казва, че е негова, така ли? — настоятелно попита Робърт. — Признава ли?

— Да признавам ли! — избухна Енгелард на английски. — Какво има да признавам? Аз го казвам! Как е попаднала тук, кой я е изстрелял, не знам, но стрелата е моя. Боже всемогъщи! — изкрещя той яростно. — Да не би да мислите, че ако имах пръст в това злодейство, щях да оставя белега си на показ в раната? Да не би, като съм чужденец, да съм и глупак? Нима вярвате, че мога да причиня зло на Хрисиърт? Та той толкова ми помогна и ми gage хляб, след като избягах заради бракониерството си от Чешайър?

— Той не искаше да ти даде дъщеря си за жена — каза неохотно Бенид.

— Вярно е и според своите разбирания той постъпи правилно. И аз го разбирам, след като научих толкова много за Уелс. От нищо, което е направил, не мога да се оплача. Изтърпя твърде много от мен по тази повод. Няма човек в Гуиниъд, когото повече да уважавам. По-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да нараня Хрисиърт.

— Това е самата истина, а и той я знаеше — обади се Сайънид.

— И все пак стрелата е твоя — тъжно каза Хиу. — И има мигове, когато човек не мисли, че може да го открият.

— Ако бях намислил такова нещо — възрази Енгелард, — макар че Бог ми забранява дори да си представя подобно злодейство, можех лесно да постъпя точно както злодеецът и да взема чужда стрела.

— Но, синко, повече би отговаряло на природата ти да извършиш подобно деяние без подготовка — продължи скръбно свещеникът. — Просто в пристъп на ярост.

— Целия ден ходя без лък и стрели. Бях зает с добитъка, за какво можеше да ми послужат?

— Кралският съдебен наместник ще трябва да изследва всички въпроси, свързани с този случай — каза приор Робърт, решително възвръщайки си първенството. — Онова, което веднага трябва да се узнае от този младеж, е къде е бил през деня, какво е правил и в чия компания.

— В ничия компания. Краварниците зад Брин са на усамотено място. Там пашата е добра, но встрани от пътищата. Днес две крави се отелиха. Едната по пладне, втората късно следобед. Беше трудно раждане и видях доста зор. Но сега теленцата са живи и на крака, за да потвърдят какво съм правил.

— По пътя си се разделил с Хрисиърт край неговите ниви?

— Да, и отидох да си гледам работата. Оттогава не съм го виждал.

— А срещна ли някого при краварниците? Може ли някой да свидетелства къде си бил?

Първенството на Робърт изглеждаше за момента неоспоримо. Енгелард се огледа бързо. Анист тихо пристъпи напред и застана до Сайънид. Брат Джон с тревожни очи проследи движението й.

— Енгелард се прибра едва преди половин час — решително заяви тя.

— Дете — каза отец Хиу, — това, че не е бил някъде, не е потвърждение, че е бил там, където казва. Двете телета може да са се родили много по-бързо, отколкото твърди той. Откъде можем да сме сигурни, че е бил през цялото време в краварника? Имал е време да се промъкне и после да се върне незабелязано при добитъка. Докато не намерим свидетел, който да го е видял някъде другаде, май ще трябва да поставим Енгелард под охрана, докато съдебният наместник поеме отговорността от нас.

Мъжете замърмориха, че чужденецът наистина трябва да бъде задържан, докато не бъде доказана невинността или вината му.

— Така ще е право — каза Бенид и получи в отговор одобрително ръмжене.

— Притиснаха англичанина в ъгъла — прошепна възмутено брат Джон в ухото на Кадфел. — И какво ще стане, ако никой не потвърди думите му? А той казва самата истина! Нима действа или говори като убиец?

През цялото време Передур стоеше като вкаменен, почти без да откъсва очи от лицето на Енгелард. Когато приор Робърт посочи с властна ръка Енгелард и цялото събрание, макар и с неохота, стегна обръча около него, Передур отстъпи към началото на гората. Кадфел зърна как привлече погледа на Сайънид и я изгледа с широко отворени очи, след което поклати рязко глава, сякаш кимаше. Въпреки отчаянието очите й блеснаха и тя бързо прошепна нещо на Енгелард.

— Сега всички вие трябва да изпълните дълга си — изкомандва Робърт — към вашите закони, към владетеля и църквата си. Хванете този човек!

За миг настана мълчание, а след това те затвориха кръга, като единствената пролука остана мястото на Передур, който отстъпи назад. Енгелард направи лъжливо движение, сякаш искаше да си пробие път към най-гъстите храсти. Едновременно с това вдигна един паднал в тревата клон и го развъртя така, сякаш вършееше, като повали двама непредпазливи старци. Останалите се люшнаха назад. Преди да успеят да се съберат наново, той вече беше сменил посоката, прескочи един от падналите и се промъкна сред тях. Отблъсна единствения, който почти успя да го хване, и скочи право към пролуката, оставена от Передур. Гласът на отец Хиу, писклив от вълнение, призова Передур да го задържи и младежът се втурна, за да пресече устрема му. Как точно стана, впоследствие никой не можа да каже, макар че брат Кадфел имаше приблизителна представа, но в мига, когато протегнатата му ръка почти докосваше ръкава на Енгелард, Передур стъпи на някакъв изгнил клон в тревата. Чу се прашене и момчето се просна ничком, като шубраците едва не му извадиха очите. Вероятно бе останал без дъх, но така или иначе, не направи никакъв опит да се изправи, докато Енгелард изчезваше покрай него.

Дори и тогава още не всичко беше свършено. Най-близките преследвачи от двете страни на кръга веднага хукнаха като зайци подир беглеца към ъгъла на сечището. Отляво се втурна един дългокрак крепостник от Кадвалоновите с разкрач като на хрътка, а отдясно брат Джон с развято расо и мощно блъскащи земята крака. Това беше може би първият случай, когато брат Джон предизвикваше одобрението на приор Робърт. Със сигурност и последният.

Колкото и бързоног да беше Енгелард, неминуемо го очакваше сблъсък с дългокракия, преди да успее да се мушне в храстите. Крепостният протегна ръце, и те дълги като краката му. От другата страна същото направи брат Джон. Едрата длан на крепостния докопа една дипла от блузата на Енгелард. В този миг брат Джон скочи напред. Приорът въздъхна с облекчение, вече виждайки как беглецът попада в двойна хватка. Брат Джон сграбчи крепостника на Кадвалон през коленете и го събори на земята. Енгелард измъкна блузата си, шмугна се в храсталаците и изчезна сред отдалечаващ се пукот на клони.

Половината от хората потънаха в гората след беглеца, но вече без охота. Нямаше голяма вероятност да го заловят. Може би и желанието им не беше особено голямо, но след като са пуснати по следата, кучетата трябва да я следват. Истинската драма остана на сечището зад тях. Сега поне правосъдието имаше един сигурен виновник.

Брат Джон освободи коленете на жертвата си, изправи се и седна в тревата, спокойно отбивайки един немощен удар на крепостния, след което каза на неразбираемия си английски:

— Я ме остави на мира! Той направил ли ти е нещо лошо? Ей Богу, съжалявам, че ми се наложи да те съборя малко по-грубичко. Но вероятно аз ще трябва да платя по-скъпо от теб.

Той се огледа самодоволно, изправи се на крака и изтупа полепналите по расото му листа и клечки. Пред него стоеше приор Робърт, все още втрещен от разочарование — дълъг, скован и сив, вече обмислящ ужасяващи наказания за предателството. Но там стоеше и Сайънид, задавена от скръб и объркана, но и с пламъче на облекчение в очите. До нея беше и Анист, прегърнала я покровителствено през кръста, докато лицето й, напомнящо цвят, бе цялото устремено към Джон. Гръмотевиците и светкавиците на Робърт нямаха значение, докато тя се усмихваше и разцъфтяваше.

Брат Ричард и брат Джеръм щръкнаха от двете му страни като пратеници на съдбата.

— Брат Джон, ти извърши тежко провинение.

Той тръгна примирено с тях. Въпреки надвисналото над главата му наказание никога през живота си не се беше чувствал по-свободен. Нямаше какво да губи, освен самоуважението си, а него бе твърдо решен да съхрани.

— Какво стори, неверен и недостоен брате! — изсъска приор Робърт. — И недей да отричаш, всички видяхме с очите си. Не само помогна на един престъпник да избяга, но и попречи на един верен слуга да го задържи. Нарочно го събори, за да позволиш на Енгелард да се измъкне. Предател срещу църквата и закона, ти сам се постави извън границите на приличието. Ако има нещо, което да изтъкнеш в твоя защита, кажи го сега.

— Сметнах, че момчето го тормозят безсмислено по много съмнително подозрение — смело каза брат Джон. — Говорил съм с Енгелард и имам собствено мнение за него. Той е с открита душа и никога няма да стреля от прикритие, а най-малкото по Хрисиърт, когото много обичаше и тачеше. Не вярвам да има пръст в неговата смърт. Мисля също, че няма да избяга надалеч, за да разбере кой го е направил, и тогава Бог да е на помощ на убиеца! С една дума, дадох му шанс и дано има успех!

— Безсрамник! — заплашително извика приор Робърт. — Ти изрече със собствената си уста проклятие срещу себе си и си срам за нашия орден. Тук нямам власт по уелските закони. Съдебният наместник трябва да разобличи убиеца и да го накаже. Но теб, брат Джон, те очакват две наказания. Какво ще ти отреди властта в Гуиниъд, не зная. Но зная как аз ще те накажа. Ти се постави извън църковната епитимия. Предавам те на строг затвор, докато не говоря с тукашните светски власти, като през това време те лишавам от църковната закрила и утеха. Брат Кадфел, попитай отец Хиу къде има тук сигурен затвор, където може да бъде задържан.

Това беше повече, отколкото очакваше брат Джон, и макар да не съжаляваше за нищо, като практичен човек се е поогледа, за да прецени има ли възможност да избегне последствията. Разкрачи широко здравите си крака и разигра за опит раменните си мускули. Може би си мислеше какво ли ще стане, ако удари един лакът в корема на брат Ричард, изрита през краката брат Джеръм и хукне да бяга. Спря го невъзмутимият глас на брат Кадфел, който докладваше:

— Според отец Хиу наоколо има само едно сигурно място. Ако Сайънид се съгласи имението й да бъде използвано, там може да се държи затворник.

В този миг кой знае защо брат Джон загуби интерес към бягството.

— Домът ми е на разположение на приор Робърт — сдържано отговори Сайънид на уелски. Внимаваше и повече не се изпусна на английски. — Има складове и конюшни, които стават за затвор. Отец приорът може да си подбере за пазач някой от моите хора.

Домакинството ми ще осигурява храна на затворника. Обещавам, че лично аз няма да се намесвам поради съмненията в моята безпристрастност след всичко, което се случи.

Добро момиче, помисли си Кадфел. Човекът, който очевидно щеше да бъде натоварен с настаняването и храненето на брат Джон, стоеше до господарката си.

— Може би това е най-доброто — студено, но учтиво каза приор Робърт. — Благодаря ти за предложението, дъще. Дръжте го строго и се погрижете да има всичко нужно за живота, но не повече. Душата му е в голяма опасност и нека тялото му изкупи малко от неговия грях. Ако позволите, ние ще тръгнем напред, за да го настаним на сигурно. Ще съобщим и на чичо ви да изпрати хора да ви заведат у дома. Няма да се натрапвам в дом, където се носи жалейка.

— Ще ви показвам пътя — колебливо предложи Анист и се отдели от Сайънид.

— Дръжте го здраво — предупреди приорът, когато се струпаха, за да я последват нагоре по хълма.

Стига да беше погледнал внимателно, щеше да забележи, че примирението на виновника се бе превърнало в един вид тихо доволство. Пленникът крачеше в крак с пазачите си, без да откъсва очи от тънкото кръстче и крехките рамене на Анист. Едва ли мислеше вече за бягство.

Добре, помисли си Кадфел, след като те заминаха. Бог всичко ще нареди! Както винаги впрочем.

 

 

Мъжете от Гуитърин отрязаха млади клони и направиха зелена носилка, за да отнесат мъртвия Хрисиърт. Под тялото, след като го вдигнаха, имаше много повече кръв, отколкото около предната рана, въпреки че острието едва беше разкъсало кожата и дрехите. На Кадфел му се искаше да изследва туниката и раната по-основно, но се въздържа, защото до него стоеше окаменялата от мъка Сайънид. А и въоръжените слуги на Хрисиърт вече се спускаха по хълма, за да занесат господаря си у дома, където до портата вече сигурно чакаха домоуправителят, певци и оплаквачки, за да го посрещнат за последен път с „добре дошъл“. Това бе първото действие от един продължителен погребален обред, по време на който щеше да е неприлично да се разследва. Дори приор Робърт бе признал, че не е пристойно да присъства сред една жалееща общност, над която няма правомощия.

Когато мъртвецът бе нагласен прилично на носилката с изпънати крака и прибрани до тялото ръце, Сайънид се огледа за още някой, на когото да повери дял от почетния товар.

— Къде е Передур? Какво стана с него?

Никой не беше видял кога си бе тръгнал. Беше се измъкнал безмълвно, сякаш бе извършил нещо срамно, за което можеше да очаква обвинения, а не благодарности. Дори в дълбоката си скръб Сайънид изглеждаше леко засегната.

— Можеше да ми помогне. Беше любимец на баща ми и той много държеше на него. Передур от малък влизаше и излизаше вкъщи като у дома си.

— Може би се е съмнявал, че ще бъде добре дошъл — каза Кадфел, — след като каза една дума, отнасяща се до Енгелард, която не ти хареса.

— А това, което направи после? — отговори с въпрос тя, но само за неговите уши. Нямаше нужда да казва открито пред всички, че Передур беше измислил начина любимият й да се измъкне. — Не, не разбирам защо трябваше да си тръгне, без да каже дума.

После млъкна и само с поглед помоли брат Кадфел да тръгне с нея зад носилката. Известно разстояние изминаха в мълчание. Тогава тя попита, без да поглежда към него:

— Баща ми успя ли да ти каже нещата, които имаше да казва?

— Някои — каза Кадфел. — Не всички.

— Има ли нещо, което трябва да направя или да не правя? Трябва да го знам. Тази нощ трябва да го направим хубав. Ако искаш нещо от мен, кажи ми го сега.

— Запази дрехите, с които е облечен, и отбележи къде са влажни от тазсутрешния дъжд и къде са сухи. Ако забележиш нещо по-особено, запомни го. Утре веднага щом мога, ще дойда.

— Трябва да науча истината — каза тя. — Ти знаеш защо.

— Зная. Но тази вечер му пей, поздравявай го с наздравици и не се съмнявай, че ще чуе всичко.

— Да — каза тя и облекчено въздъхна. — Хубаво е, че си тук. Нали не вярваш, че е Енгелард?

— Почти съм сигурен, че не е той. Първо и най-важно, не му е присъщо. Младежи като Енгелард удрят в пристъп на ярост, но с юмруци, не с оръжия. Второ, ако имаше такова намерение, щеше да свърши по-добре работата. Видях ъгъла на стрелата. Доколкото мога да преценя, Енгелард е с около три пръста по-висок от баща ти. Как би могъл така да пусне стрела в гръдния кош на човек, по-нисък от него, та дори да е стоял на колене в храсталаците? Съмнявам се, че е възможно. И защо? Не, това е глупост. Един добър стрелец може да улучи отвсякъде целта си, стига да я вижда. От над петдесет ярда. Още по-глупаво е добър стрелец да избере такова затънтено и непроходимо място? Те не погледнаха към земята, иначе нямаше да говорят такива глупости. Но най-важното е, че този твой младеж е твърде открит, за да убива скришом дори човек, когото мрази. А той не е мразел Хрисиърт. Даже няма нужда да ми го казваш. Знам го.

Част от думите му можеха да бъдат приети и като оскърбление, но Сайънид не ги изтълкува така. Тя се изчерви цялата, когато чу така да говорят за любимия й.

— Не се чудиш, че не се притеснявам къде е сега Енгелард — каза тя.

— Не — усмихна се Кадфел. — Ти знаеш къде е и как да се свържеш с него при нужда. Мисля си, че имате две-три по-тайни местенца от онзи дъб и че Енгелард сега си почива в някое от тях. Явно смяташ, че е на сигурно място. Не ми казвай къде е, освен ако не се нуждаеш от пратеник или помощ.

— Ако искаш, можеш да бъдеш втори мой пратеник — каза тя.

Излязоха от гората на открито и съзряха приор Робърт да стърчи висок, мрачен и безучастен до пътя с останалите братя зад себе си. Със събрани ръце и леко сведена глава той изразяваше почит към смъртта и съчувствие към безутешните, без всъщност да му се полага прошката на мъртвия. Затворникът беше заключен на сигурно място и приорът чакаше само да подбере другата овца от стадото си, за да си тръгне пристойно и внушително.

— Кажи на Передур, че ми липсваше сред онези, които донесоха баща ми. Кажи му, че съм му благодарна за благородната постъпка. Жалко, че е могъл да се усъмни.

Вече наближаваха портата и чичо Мюрис, управителят, излезе да ги посрещне. Мекото му лице цялото трепереше от болката.

— Утре да дойдеш — на един дъх почти безгласно изрече Сайънид и влезе през портата след тялото на баща си.