Елис Питърс
Светите кости (11)

Глава единадесета

Приор Робърт се изправи и пое за първата дневна служба, почти забравил за бягството на брат Джон, и дори когато си спомни за него, го отстрани за момента от съзнанието си. Беше светла и искряща утрин, много ясна и тиха. Дойдоха откъм църквата и завиха към старото гробище и параклиса с шествието богомолци по петите. От всяка пътека безмълвно се стичаха и други. Когато минаваха покрай вратарската къщичка на Кадвалоновото имение, излезе и Кадвалон да се присъедини към тях, както и Передур. Отец Хиу го подкани да дойде, а приор Робърт дори му се усмихна, но като светец на грешник. Даме Бранвен несъмнено се възстановяваше след своите фантазии.

Тъй като процесията нямаше строга подредба, братята и селяните можеха да се смесват. Започваше истинско общинско празненство, което беше странно, като се вземе под внимание раздорът, който го заплашваше в течение на няколко дни. Гуитърин искаше да види всичко докрай.

Передур си проби път до Кадфел и остана да крачи мълчаливо до него. Кадфел попита за майка му, а младият мъж поруменя и се намръщи, след това се усмихна виновно като дете и отговори, че е много добре, все още малко сънлива, но спокойна и приветлива.

— Можеш да направиш на Гуитърин и на мен добра услуга, ако искаш — каза брат Кадфел и му прошепна думите, които искаше да стигнат до Грифит от Хрис.

— Значи такава е работата! — каза Передур, забравяйки изцяло своите непростими грехове. Очите му се ококориха и той тихичко прошепна: — И така искаш да я оставиш?

— Това е положението и така искам да остане. Някой губи ли? Всички печелят. Ние, ти, Хрисиърт, света Уинифрид. Най-много света Уинифрид. И, разбира се, Сайънид и Енгелард — каза твърдо Кадфел, подлагайки на изпитание каещия се грешник.

— Да… Радвам се за тях — каза Передур, малко по-оживено от нужното. Главата му беше наведена, очите му гледаха надолу. Той изобщо не беше толкова радостен, но полагаше усилия. Волята беше налице. — След година-две никой няма да си спомня за елена, повален от Енгелард. Най-накрая ще може да се върне обратно в Чешайър, ако желае, и ще има земя, когато умре баща му. И щом веднъж престанат да го смятат извън закона, неприятностите му ще свършат. Аз ще предам думите ти на Грифит от Хрис още днес. Той е оттатък реката в имението на братовчед си Дейвид, но отец Хиу ще ми даде опрощение, ако се предам доброволно на закона — той се усмихна накриво. — Много е подходящо аз да свърша тази работа. Мога да се отърва от греховете си по същото време, докато му доверявам онова, което всеки трябва да знае, но никой не бива да изрича гласно.

— Добре! — доволно каза брат Кадфел. — Наместникът ще направи останалото. Една дума на принца и всичко е уредено.

Бяха стигнали мястото, където най-късата пътека до имението на Хрисиърт се сливаше с техния път. А отгоре идваше половината домакинство начело с Падриг, прегърнал арфата си. След него Каи, орачът, все още с внушителна превръзка на здравата си глава и артистично залитаща походка, безсрамно бляскаше с непокритото си от превръзката око. Нямаше ги Сайънид, Енгелард, Анист и Джон. Въпреки че той лично беше наредил, сега брат Кадфел внезапно се почувства натъжен от отсъствието им.

Наближаваха малката поляна със зеленясалата каменна стена на старото гробище, зелена от горе до долу. Почернял и овехтял, пред тях се показа параклисът на света Уинифрид. На източната му страна неправилната черна могила на гроба на Хрисиърт нарушаваше сочната пролетна зеленина на тревата. Приор Робърт се спря при портичката и се обърна към множеството с благо и почти любящо изражение. Кадфел преведе думите му:

— Отец Хиу и вие добри хора от Гуитърин, дойдохме тук с най-добри намерения, водени, както вярвахме и все още вярваме, от небесата и от самата света Уинифрид, не за да ви лишим от едно съкровище, а по-скоро за да позволим лъчите му да огреят, освен вас и много други хора. Това, че нашата мисия е натъжила някого, много ни наскърбява. Това, че сега сме на едно мнение и че вие сте готови да ни позволите да отнесем със себе си останките на светицата към една по-голяма слава, е облекчение и радост за нас. Сега вие сте уверени, че не желаехме зло, а само добро и че онова, което правим, го правим с почит.

От единия край на полумесеца зяпачи тръгна мърморене, което тихо премина до другия му край. Мърморене на съгласие, почти на самодоволство.

— И вие не ни зловидите за притежанието на това скъпоценно нещо, което ще отнесем с нас? Вярвате, че постъпваме справедливо и че отнасяме само онова, което ни е поверено?

Не би могъл да подбере по-добре думите си, помисли си брат Кадфел учуден и благодарен, дори да знаеше всичко или ако аз бях написал това обръщение за него. Ако сега последва един подходящ отговор, аз ще повярвам, че това е чудо лично за мен.

Тълпата се разтвори и даде път на набитата фигура на Бенид, за да стане говорител на енорията.

— Отче приор — простичко каза Бенид, — няма човек сред нас, който да ви се сърди за останките пред олтара вътре. Ние смятаме, че те са ваши, и вие ги отнасяте у дома си в Шрусбъри с наше съгласие, където според всички поличби по право им е мястото.

Това беше твърде много. То докара руменей от удоволствие, смесен с малко срам по бузите на приор Робърт и накара Кадфел да изгледа дълго и преценяващо всичките спокойни, тайнствени, усмихващи се лица и всичките широко разтворени и непроницаеми очи. Никой не мърдаше, никой не негодуваше, никой, дори отзад, не се кикотеше. Каи гледаше с простодушен възторг с едното си видимо око. Падриг излъчваше доброжелателно задоволство.

Те вече бяха научили! Дали от шепота, започнал около Сайънид, или поради някаква тяхна собствена земна догадка, хората от Гуитърин знаеха по същество, ако не с подробности, всичко, което си заслужаваше да знаят. И нито дума на глас, нито дума не на място, докато чужденците не си бяха тръгнали.

— Елате тогава — каза приор Робърт, дълбоко благодарен — да освободим брат Колумбаний от неговото бдение и да вземем света Уинифрид за нейното пътуване до дома.

Той се обърна, много висок, много царствен, много сребрист и тръгна величествено към вратата на параклиса, докато повечето хора от Гуитърин се струпаха в гробищата. С дълга и бяла благородна ръка разтвори широко вратата и застана на прага.

— Брат Колумбаний, ние сме тук. Твоето бдение свърши.

Направи само две крачки навътре, защото за очите му беше трудно да се нагодят след ярката светлина. След малко тъмнокафявите, миришещи на дърво стени изплуваха ясно пред очите му от сумрака в светлина, която стана толкова силна и ослепителна, че той се закова на място от страхопочитание и почуда.

Въздухът беше изпълнен с тежка натрапчива сладост, а отварянето на вратата пусна вътре лекия утринен вятър, който я раздвижи на големи благоуханни валма. Двете свещи горяха спокойно на олтара, а между тях малкото кандило. Молитвената пейка стоеше точно в средата пред мощехранителницата, но на нея нямаше никой. Над олтара и мощехранителницата се издигаше пряспа от бели цветове, сякаш чудотворен вятър ги беше пренесъл на ръце, без да изпусне и едно цветче по пътя, и ги беше духнал вътре през прозореца. Снежната сладост стигаше до пейката и покриваше нея и скупчените празни дрехи, захвърлени там.

— Колумбаний…! Какво е това? Него го няма тук!

Брат Ричард застана зад лявото рамо на приора, а брат Джеръм зад дясното. Бенид, Кадвалон, Каи и останалите се струпаха зад тях и се изляха от двете страни покрай черните стени, за да видят чудото, и разширяваха ноздри от давещата сладост. Никой не направи опит да мине по-напред от приора, докато той сам не тръгна бавно и не се наведе да разгледа по-внимателно всичко, което бе оставено от брат Колумбаний.

Черното бенедиктинско расо лежеше там, където е бил коленичил, полите разстлани назад, средната част на дрехата скупчена на гънки, а ръкавите разперени от двете страни като криле и свити в лактите, сякаш ръцете, които са ги изпълвали, все още завършваха с молитвено притиснати длани. Вътре в качулката се виждаше бяла ивица.

— Вижте! — благоговейно прошепна брат Ричард. — Ризата му е все още в расото, а ето и сандалите му!

Те се подаваха изпод подгъва на расото един до друг с подметките нагоре, така както са ги напуснали краката. А върху поставката за четене, там, където са почивали ръцете му, имаше купчинка пролетни цветове.

— Отче приор, всичките му дрехи са тук, ризата и долните гащи и всичко друго, както ги е носил. Сякаш… сякаш е бил измъкнат от тях и ги е оставил да лежат, както змията оставя старата си кожа и се появява в нова…

— Това е много чудно — каза приор Робърт. — Как да го разбираме, без да съгрешим?

— Отче, можем ли да вдигнем тези дрехи? Ако по тях има някакви следи или белези…

Нямаше никакви следи, в това брат Кадфел беше сигурен.

— Отче, изглежда така, както казах. Сякаш е бил измъкнат много внимателно от тези дрехи и ги е оставил да паднат, защото повече няма да му трябват. О, отче, ние сме свидетели на голямо чудо! Страхувам се! — каза брат Ричард, имайки предвид чудодейния благословен страх пред онова, което е свято. Той рядко говореше с такова красноречие и толкова разчувстван.

— Сега си спомням — каза приорът, развълнуван и смирен — молитвата, която каза снощи след вечерня. Как изплака от чист възторг да бъде взет от този свят, ако светицата го сметне за достоен за подобна благодат. Възможно ли е да са го сметнали за достоен?

— Отче, да го търсим ли? Тук и отвън в гората?

— За какво? — просто каза приорът. — Да не би да побегне гол през нощта? Един нормален човек? И дори да е полудял и да е хвърлил дрехите, с които е бил облечен, така ли щяха да бъдат оставени? Гънка по гънка, както е бил коленичил? В такъв порядък? Не е възможно да си съблечеш дрехите по такъв начин. Не, той е далеч отвъд тези гори и извън този свят. По чудотворен начин той беше избран и настоятелните му молитви са чути. Нека се помолим тук за брат Колумбаний, преди да вземем благословената светица, която го направи свой вестител, и да съобщим за това чудо на вярата.

Не можа да се разбере кога точно приор Робърт постави на заден план искрената си вяра, учудване и чувства, предизвикани от това чудо, осъзнавайки как да го използва, за да извлече колкото може повече слава от него. В държането му нямаше противоречия. Той беше почти сигурен, че брат Колумбаний е взет да живее в друг свят, както си беше пожелал. Щом е така, негово задължение бе да използва по най-добрия начин тази изключителна благодат в прослава на манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“ в Шрусбъри. И не само негово задължение, но и удоволствие да използва случилото се, за да увенчае с ореол и главата на приор Робърт, който беше намислил тази мисия, собствената си глава. Той отслужи литургията със съвършена вяра сред купчината бели цветове и струпаните пред краката му дрехи. Почти сигурно беше, че ще осведоми и Грифит от Хрис чрез отец Хиу за всичко случило се и ще го помоли да си отваря очите, в случай че изплуват някакви сведения, след като братята от Шрусбъри си тръгнат. Приорът беше плод на своята вяра и произход, своето обучение за святост и деспотично управление и не можеше да се отърве от никое от тях.

Хората от Гуитърин, тихи и наблюдаващи, се тълпяха да изпълнят всяко свободно място и не издаваха звук, не изказваха някакво мнение. Тяхното присъствие и мълчание минаваха за подкрепа. Каквото мислеха, пазеха го за себе си.

— Сега — каза приор Робърт, развълнуван почти до сълзи — нека вдигнем това благословено бреме и да благодарим на Бога за тежестта, която носим.

И той се приближи, за да предложи помощта на изящните си ръце и рамене, пръв сред вярващите.

Това беше най-тежкият миг за брат Кадфел, защото беше пропуснал едно-единствено нещо. Но Бенид, необичайно бърз в нужния момент, извика силно:

— Трябва ли Гуитърин да стои безучастен, след като е сключен мир?

И изтича да подложи здраво рамо под предната част на мощехранителницата, преди приорът да стигне до нея. Десетина души с якото набито телосложение на ковача въодушевено приеха предизвикателството. Освен Кадфел единственият монах, получил ъгълче мощехранителница на плещите си, беше Джеръм, който беше също толкова висок. И единствен той извика учуден от теглото и се огъна, докато Бенид не се премести по-близо и не пое по-голямата част върху себе си.

— С ваше извинение, отче приор! Но кой можеше да си допусне, че тези тънички малки костици могат да тежат толкова много?

Кадфел побърза да се обади:

— Тук сме заобиколени с чудеса, малки и големи. Истина каза отец приорът, че трябва да благодарим на Бога за тежестта, която носим. Не е ли доказателство за единствена по рода си милост това, че небесата направиха толкова осезаема нейната тежест?

В своето сегашно състояние, едновременно смирен и възторжен, приор Робърт не сметна логиката на казаното за толкова странна, колкото самият брат Кадфел. Беше готов да приеме всичко, което можеше да увеличи неговия триумф. Така на здравите рамене на Гуитърин се падна да изнесат мощехранителницата и нейното съдържание от параклиса и да я понесат в процесия към къщата на свещеника с такова въодушевление, че почти се натрапваше впечатлението, че енорията няма търпение час по-скоро да се отърве от нея. Гуитъринци докараха конете и мулетата и дори ги снабдиха с малка каручка, за да бъде откаран скъпоценният сандък. Веднъж поставен отгоре й, ковчегът можеше да не се мести, докато не стигне в Шрусбъри. Никой не искаше да му се случи нещо неблагоприятно по пътя. Например брат Джеръм да грохне под него и да го изпусне, което да предизвика разтваряне на сглобките.

— Ще ни липсваш — със съжаление каза Каи, зает със сбруята. — Падриг измисли песен в прослава на Хрисиърт, която ще ти хареса, а и хубаво ще е да пийнем пак заедно. Но момчето ти праща благодарност и Божия благословия. Ще се крие само докато вие си заминете. Сайънид ми каза да ти предам от негово име да внимаваш с крушовите дървета, защото зимните месеци причиняват много неприятности на някои от нашите тук.

— Той е добър помощник в градината — разсъдливо потвърди Кадфел. — Малко непохватен, но се справи с прекопаването по-бързо от всеки новак, който е почвал при мен. На мен също ще ми липсва. Бог знае кой ще дойде на негово място.

— Леката ръка е безполезна при желязото — каза Бенид, стоейки малко по-назад, за да се полюбува на обкованите колела, с които беше съоръжил каручката. — Умела, да! Но не и лека. Ще ти кажа нещо, Кадфел! Ще се видим някога в Шрусбъри. От години имам желание да предприема голямо поклонение из цяла Англия и да стигна до Уолсингъм. Мисля, че Шрусбъри ще ми е на път.

Накрая, когато всичко беше готово и приор Робърт вече беше на коня, Каи прошепна на Кадфел:

— Когато стигнете върха на хълма, откъдето онзи ден ни видя да орем, хвърли един поглед от другата страна. Там има едно голо хълмче. Всички ще бъдем там. И това е за теб.

Без срам брат Кадфел присвои по-кроткото и умно от двете мулета, защото беше будувал цялата изпълнена с вълнения нощ и сега беше много уморен. С лек ход то равномерно щеше да следва конете и да стъпва внимателно. Седлото беше дълбоко и удобно, а той не беше забравил умението да се държи с коленете дори когато спи. По-голямото и тежко животно беше впрегнато да дърпа каручката. Тя беше тясна, но стабилна и вървеше добре дори по гориста местност, а лекият Джеръм щеше да може да язди или на гърба на мулето, или на стръките и хомота. Във всеки случай защо да се тревожи прекалено за удобството на Джеръм, който пръв беше скалъпил това видение на света Уинифрид? Джеръм щеше да ухажва Колумбаний също толкова усърдно, ако той беше успял да измести Робърт.

Процесията потегли тържествено и половината Гуитърин беше там да ги види как тръгват, и да си отдъхне с огромно облекчение. Отец Хиу благослови заминаващите гости. Передур почти сигурно беше оттатък реката, сеейки добрите семена в съзнанието на съдебния наместник. Той заслужаваше това поръчение да му се припише като заслуга. Истинските грешници са много, но истински каещите се — рядкост. Кадфел нямаше сериозни опасения за неговото бъдеще, след като преживееше чувството си към Сайънид. В края на краищата имаше и други момичета. Немного по-долу от нея.

Брат Кадфел се настани удобно на седлото и поклати юздите, за да даде на мулето да разбере, че може да го носи, накъдето си иска. Почти веднага задряма. Това все още не можеше да бъде наречено спане. Осъзнаваше сменящата се светлина и сенки под дърветата и свежия хладен въздух. Осъзнаваше и движението под него и имаше чувството, че нещо е завършено. Или почти, защото това беше само първата част от пътя към дома.

Той се изправи, когато стигнаха високия хребет над речната долина. Сега долу нямаше орачи. Той обърна глава към гористите височини от дясната си страна и зачака просеката между дърветата. Тя беше тясна и за кратко се мярна пътека, водеща към невисок гребен, отвъд който се виждаха близките черни дървета. На закръгленото хълмче се бяха струпали хора. Всички махаха и Кадфел отговори с въодушевление. После, напълно доволен, се отпусна удобно на седлото и заспа.

За през нощта спряха в Пенмачмо, в приюта на църквата. Брат Кадфел, без да се извини някому, се оттегли веднага след като се погрижи за мулето си, и продължи да наваксва пропуснатия сън. След полунощ го събуди брат Джеръм, изпаднал в силна възбуда.

— Брате, голямо чудо! — възторжено проблея Джеръм. — Тук пристигна пътник, измъчван от големи болки, причинени от лоша болест, и така стенеше, че всички в общата спалня бяхме лишени от сън. Приор Робърт взе няколко от цветовете, които намерихме в параклиса, натопи ги в светена вода и даде на горкия човек да пие. След това го изведе в градината и му разреши да целуне крака на мощехранителницата. И веднага болката му намаля и преди да го сложат да си легне отново, заспа. Сега спи като дете! О, брате, ние сме оръдието на учудваща милост!

— Трябва ли толкова да те учудва това? — попита Кадфел строго и злобно, ядосан, че го събудиха, но и много по-смаян, отколкото искаше да признае. — Ако имаш някаква вяра в това, което носим от Гуитърин, не трябва да се учудваш, че то твори чудеса по пътя ни.

Още повече че, помисли си той откровено, след като Джеръм го беше напуснал в търсене на по-отзивчива компания, аз би трябвало да вярвам! Смятам, че започвам да схващам природата на чудесата! Защото може ли нещо да бъде чудо, ако има някакъв смисъл в него? Чудесата нямат нищо общо със смисъла. Те му противоречат, преобръщат го и си играят с него. Спасяват, когото си искат. Ако имаха смисъл, нямаше да са чудеса. Той се почувства успокоен и развеселен и отново с готовност заспа с мисълта, че всичко е наред със света, за който винаги бе знаел, че е странен и объркан.

Малки чудеса, повечето обикновени, някои смешни, ги следваха през целия им път до Шрусбъри, но колко ли от захвърлените патерици наистина са били нужни и колко ли от нужните скоро след това са били взети наново? И колко от словесните спънки са били причинени по-скоро от волята, отколкото от езика, и колко слаби сухожилия по-скоро в мозъка, отколкото в краката — трудно можеше да се прецени, без дори да се броят търсещите сензация, които бяха готови да превържат око или внезапно да се парализират само за да са в крачка с най-новия светия. Всичко това създаде голяма слава, която не само ги придружаваше, но и ги изпревари и вече носеше дарове и наследства на манастира „Свети първоапостоли Петър и Павел“.

Когато стигнаха предградията на Шрусбъри, тълпи от хора излязоха да ги посрещнат и да придружат процесията до граничната църква „Свети Джайлс“, където мощехранителницата щеше да изчака Великия ден. Това не можеше да стане без благословията на епископа и нужното съобщение до всички църкви, за да се усили трупащата се слава. За брат Кадфел не беше изненада, че когато настъпи денят, той се случи със сиво небе и дъжд, та да има място за друго малко чудо. И въпреки че дъждът плющеше по всички полета от околността, капка не падна върху процесията, докато най-сетне пренасяха ковчега на света Уинифрид към новото й място под олтара.

Пред събраните монаси приор Робърт даде пълен отчет за мисията си на игумен Херибърт.

— Отче, за мое съжаление трябва да призная, че се върнахме само четирима, след като потеглихме от Шрусбъри шестима братя. Завръщаме се без славата и благослова на нашия манастир, но носим със себе си съкровището, което тръгнахме да придобием.

За почти всичко съществено той беше в грешка, но едва ли някой някога щеше да му каже това и значи никой не губеше. Брат Кадфел леко дремеше зад колоната си по време на благоговейната възхвала за брат Колумбаний, от когото те биха желали да направят нов светия, но за съжаление не разполагаха с нещо повече от изоставените му дрехи, защото останките му бяха завинаги извън техния досег. Освобождавайки съзнанието си от благочестивите гласове, Кадфел сам се поздрави, че е успял да направи щастливи колкото може повече хора, и се унесе в сън. Присъни му се нагорещено острие на нож, което умело разрязваше дебелия слой восък на един печат, без изобщо да го повреди. Беше изтекло много време, откак не бе упражнявал някои от по-съмнителните си умения, и се радваше, че — както и подозираше — не бе забравил нито едно от тях.