Елис Питърс
Светите кости (12)

Глава дванайсета

Повече от две години по-късно един сияен юнски следобед брат Кадфел пресичаше огромния вътрешен двор откъм рибарниците, когато забеляза сред пътниците при портата набита фигура, която му беше позната отнякъде. Бенид, ковачът от Гуитърин, малко по-закръглен около пояса и малко по-сив в косата, беше намерил време да осъществи старото си желание и в поклонническа одежда отиваше в светилището на Богородицата от Уолсингъм.

— Ако го бях отложил за по-нататък — довери му той, когато седнаха насаме пред бутилка вино в билковата градина, — нямаше да се радвам толкова на пътуването. А и сега имам добро момче, годно да върти ковачницата, докато ме няма. Става вече година и половина, откакто са мъж и жена. Щастливи са като чучулиги. Анист винаги е била упорита и този път не направи грешка.

— Имат ли вече деца? — попита брат Кадфел, представяйки си едно момченце с кичур червеникава коса, протрит от възглавницата в детска тонзурка.

— Не още, но едно е на път. Когато се върна, вече ще е родено.

— Анист добре ли е?

— Цъфти като роза.

— А Сайънид и Енгелард? Нали не са имали неприятности, след като си тръгнахме?

— Никакви, Бог да те благослови! Грифит от Хрис извести, че всичко е наред и така трябва да си остане. Те са женени, а аз трябва да ти предам най-топлите им поздрави и да ти кажа, че имат прекрасен син. Май вече стана на три месеца. Тъмен уелсец като майка си. Кръстиха го Кадфел.

— Добре, добре! — каза Кадфел, безсмислено удовлетворен. — Най-добрият начин да изпиташ сладостта от децата, като избегнеш горчивината, е да ги имаш чрез посредник. Но аз се надявам, че те никога няма да изпитат нещо друго, освен радост от момчето си.

Бенид поклонникът поклати глава, но без дълбоко съжаление и се протегна за бутилката.

— Беше време, когато и аз се надявах… Но това никога не можеше да стане. Бях стар глупак дори да си мисля за това. Така е по-добре. И Каи е добре. Изпраща ти поздрави и заръча да изпиеш една чаша за него.

Те изпиха много повече, преди да настъпи време за вечерня.

— Ще ме видиш отново утре по време на службата — каза Бенид, докато се връщаха към големия вътрешен двор, — защото съм натоварен от отец Хиу да предам поздрави на приор Робърт и игумен Херибърт и ще имам нужда от теб за преводач.

— Предполагам, че отец Хиу е единственият човек в Гуитърин, който още не знае истината — каза Кадфел с известно угризение. — Но нямаше да е почтено да стоварим такова бреме върху съвестта му. По-добре да го оставим да запази невинността си.

— Невинността му е напълно сигурна — каза Бенид, — защото никога не е казвал и дума по този въпрос. И това ме кара да си мисля, че може и да се догажда за нещо.

На следващата сутрин преди четенето на избрани глави от Библията той предаде за манастира като цяло и специално за членовете на мисията на приор Робърт благодарствени поздравления от енорията на света Уинифрид. Игумен Херибърт приятелски го разпита за параклиса и гробището, които лично никога не беше виждал, но на които, както каза, манастирът дължи своите най-скъпоценни придобивки.

— И се надяваме — внимателно каза той, — че нашата велика придобивка не ви е причинила равностойно лишение.

— Не, отче игумене — сърдечно го успокои Бенид. — Няма нужда да се притеснявате. Трябва да ви кажа, че на гроба, дето беше погребана света Уинифрид, стават чудеса. Сума ти народ идва. Станаха чудотворни излекувания.

Приор Робърт настръхна на мястото си и строгото му лице стана синкавобяло.

— Дори сега, когато светицата е под нашия олтар и всички вярващи идват тук да й се молят? Може би дребни неща, остатъците от Божията милост…

— Не, отче приор, велики неща! Носят жени в предсмъртни мъки при тежки раждания, слагат ги да легнат на гроба и те раждат дечица за чудо и приказ. Сляп от години човек дойде и си проми очите във вода, в която бяха накиснати пролетните й цветове, хвърли бастуна и си тръгна за дома прогледнал. Младеж със счупен крак, който беше наместен накриво, дойде с болки, но стисна зъби и затанцува пред нея. Докато танцуваше, болката изчезна и косата му се изправи. Не мога да ви разкажа и половината от чудесата, на които станахме свидетели в Гуитърин през последните две години.

Синкавият цвят на лицето на приор Робърт придоби зеленикава отсянка и под предпазливите му клепачи очите запръскаха зеленикава ревност. Как смееше това затънтено село, лишено от светицата си, ga надминава малките чудеса, като спрелия дъжд, повърхностните рани, които заздравяваха с прилична, но едва ли чудотворна бързина, и дори леко подозрителния брой недъгави, донесли и оставили пред олтара патериците си?

— Имаше едно тригодишно дете, което получи припадък — с удоволствие продължи Бенид. — Беше неподвижно като дъска в прегръдките на майка си и спря да диша. Тя тича през целия път от далечните полета, прегази реката и го занесе на гроба на света Уинифрид. Мъртво го положи на тревата. Но когато то се докосна до гроба, пое дъх и заплака, а тя го вдигна и си го отнесе вкъщи. И до днес си е живо и здраво!

— Какво, дори мъртвите оживяват! — извика приор Робърт, почти онемял от завист.

— Отче приор — успокоително каза брат Кадфел, — това със сигурност е още едно доказателство, възможно най-силното, за изключителните достойнства и сила на света Уинифрид. Дори пръстта, която някога е съдържала костите й, прави чудеса и всяко чудо трябва да допринася за славата и доверието в мястото, което подслонява самите кости, благословили пръстта, която все още благославя хората.

А игумен Херибърт благо се съгласи с казаното и добави, че всемирната Божия милост, където и да се прояви — в Уелс, Англия или на Божи гроб, — трябва да се прославя със също такава всемирна благодарност.

— Невинност или немирство беше това? — попита Кадфел, докато изпращаше Бенид отвъд къщичката на пазача.

— Сам прецени! Най-важното е, че това е истина! Тези неща се случиха и продължават да се случват.

Брат Кадфел остана да гледа след него, докато набитата му фигура се смали и изчезна зад чупката на стената. След това се обърна и тръгна към своята градина, където един млад новак на по-малко от шестнайсет години, измъчван от носталгия по дома, очакваше разпорежданията му, след като бе приключил със засаждането на марули. Момчето беше мълчаливо. Вероятно след като веднъж разбере какво може да си позволи с брат Кадфел, езикът му ще почне да мели и вече няма да има спиране. Той нищо не знаеше, но учеше бързо и скоро щеше да порасне.

Не виждам, помисли си Кадфел, прехвърляйки наум всичко случило се, как бих могъл да се справя по-добре. Малката уелска светица е отново на мястото, където винаги е искала да бъде, Бог да я благослови, и се грижи добре за своите. А ние получихме онова, което ни принадлежи, имаме право на него и вероятно заслужаваме. Явно тялото на един пресметлив убиец върши почти същата работа, стига да има достатъчно вяра. Почти, но не напълно! Знаейки онова, което сега всички знаят, добрите хора от Гуитърин могат да очакват големи работи. И ако малко от тяхната благодарност се отърква о Хрисиърт, е, защо не? Той го заслужава и знак за това е, че тя го прие. Може би дори му е благодарна за компанията!