Елис Питърс
Светите кости (10)

Глава десета

Брат Колумбаний влезе в малкия тъмен параклис, изпълнен с мирис на дърво и с тежкото ухание на отминалите векове, и затвори внимателно вратата зад себе си, без да пуска мандалото. Тази нощ не бяха запалени свещи. Само малкото кандило на олтара гореше с висок нетрепкащ пламък. Беше почти на едно равнище с мощехранителницата на света Уинифрид, поставена на дървени магарета пред олтара, която превръщаше в черна маса. Извън кръга от мека златиста светлина всичко тънеше в мрак. До олтара имаше малка вратичка, която водеше към ризницата, ала пламъчето оставаше съвършено неподвижно, сякаш тук нямаше място нито за течения, нито за душевните бури и страсти на живите същества.

Брат Колумбаний направи кратък, почти небрежен поклон пред олтара. Нямаше кой да го види, никакъв звук не долиташе от гробището или гората наоколо. Той избута настрани едната пейка и премести другата точно срещу мощехранителницата. Движенията му бяха доста по-целенасочени сега, когато наоколо нямаше хора. Беше готов да бди цялата нощ на колене, но нямаше смисъл да се хаби излишно, преди да дойдат другите, за да вземат света Уинифрид. Колумбаний разстла под коленете си предницата на расото си и се намести колкото може по-удобно със скръстени ръце, подпора за главата му. Червеникавокафявият мрак беше изпълнен с благоухания и наситен с топлината на дървото, а и нощта навън не беше студена. Не след дълго дрямката, която призоваваше, го заля на дълги вълни и притисна главата му.

Както става насън, беше минал сякаш само миг, когато се събуди стреснат. Всъщност бяха изтекли повече от три часа и наближаваше полунощ. Беше го споходило съновидение, един женски глас настойчиво и тихо бе повторил многократно името му „Колумбаний… Колумбаний…“ с неизтощимо и неумолимо търпение. Ясно усещаше в съня си, че тази жена притежава всичкото време на света и е готова да продължи да го вика вечно, докато за него нямаше време и на всяка цена трябваше да се събуди и да се отърве от нея.

Огледа се диво със схванати крайници, но наоколо нямаше друго, освен същия мек мрак. Отпреде му мощехранителницата чернееше още повече или поне така му се стори. Изглежда, пламъкът на кандилото, все така нетрепващ, се бе смалил и сега оставаше наполовина скрит зад тъмната маса на ковчега. Упрекна се, че не е долял масло, но в същия миг се сети, че кандилото остана пълно след погребението на Хрисиърт само преди няколко часа.

От всичките му сетива последен се възвърна слухът му и той със студен страх, който плъзна по кожата му, осъзна, че гласът от съня продължава да звучи и е преминал в действителността. Много тих, едва доловим, но не шепот, а ясен глас, едновременно далечен и близък, настоятелен:

— Колумбаний… Колумбаний… Колумбаний, какво направи?

Идваше от мощехранителницата, струеше със сиянието иззад нея, в което се бе вторачил с невярващи ужасени очи.

— Колумбаний, Колумбаний, вероломни служителю, осквернителю на волята ми и убиецо на моите защитници, какво ще кажеш в своя защита пред Уинифрид? Нима мислиш, че можеш мен да заблудиш, както заблуди своя приор и братята си?

Без да бърза и без да се извисява, гласът долиташе равен от тъмнеещия олтар и отекваше злокобно о свещената мощехранителница.

— Ти твърдиш, че си мой поклонник, а ме поруга като безчестния Крадък. Ще те отмине ли неговият край? Никога не ми е било угодно да напускам мястото си тук в Гуитърин. Кой те накара да говориш противното, ако не твоята собствена дяволска амбиция? Възложих на един добър човек да бъде мой защитник, а днес го погребаха тук, изтърпял мъченичество заради мен. Грехът ти е записан на небето и няма убежище за теб. Защо уби моя верен Хрисиърт? — неумолимо настояваше гласът, все така равен и застрашителен.

Той се опита да се изправи, но коленете му сякаш бяха заковани за дървената дъска. Отвори уста да проговори, но от стегнатото му гърло излезе само глухо гъргорене. Не, тя не можеше да е там, там нямаше никой! Но светците ходят, където пожелаят, и се разкриват, на когото поискат. Изстиналите му безчувствени пръсти се вкопчиха в пейката. Езикът му като остра треска остърга небцето му, когато се опита да каже нещо.

— Няма надежда за теб, Колумбаний, освен ако не си признаеш! Говори! Покай се!

— Не! — изграчи най-сетне Колумбаний. — С пръст не съм докосвал Хрисиърт! Целия следобед бях тука в твоя параклис, свята девственице. Аз прегреших срещу теб, заспах… Признавам го! Не ми приписвай по-тежък грях…

— Не заспа ти! — прекъсна го гласът, с един тон по-висок и с една отсянка по-яростен — Лъжецо! Кой носеше виното? Кой сипа отровата, за да вкара в грях и невинните? Брат Джеръм заспа, а не ти! Ти излезе в гората да причакаш Хрисиърт.

— Не… не, кълна се!

Целият треперещ, облян в пот, той натискаше с две ръце дъската, но нямаше сила да се повдигне, за да се изправи и да избяга оттук. А и можеш ли да избягаш от онзи, който е навред и вижда всичко? И кой смъртен можеше да знае онова, което той знаеше?

— Не, не е така! Аз спях тук, когато дойдоха да ме вземат. Джеръм ме събуди… Пратеникът е свидетел…

— Пратеникът изобщо не прекрачи прага. Брат Джеръм вече се беше отърсил от отровения си сън и излезе да го посрещне. А ти се преструваше и лъжеше, както се преструваш и лъжеш сега. Кой донесе сиропа от мак? Кой знаеше как се използва? Ти се престори на заспал и излъга дори когато призна, че си спал. А Джеръм, толкова малодушен, колкото ти си порочен, се зарадва, че не можеш да го обвиниш, без да осъзнава, че ти всъщност го обвиняваш в нещо много по-страшно, в твоето престъпление, в твоето убийство! Той не знаеше, че ти лъжеш. Но аз знам и те обвинявам! И възмездието, което настигна Крадък, ще се стовари незабавно върху теб, ако ме излъжеш още само един път!

— Не! — изпищя той и покри лицето си, сякаш го заслепяваха светкавици. — Милост! Аз не лъжа! Благословена девице, аз се опитах да изпълня волята ти… Нищо не знам! Не съм убивал! Не съм давал отровено вино на Джеръм!

— Глупак! — неочаквано изкрещя гласът. — Мислиш, че можеш мен да измамиш? Какво е това?

Във въздуха проблесна нещо и веднага след това на пода точно пред пейката се разби някакъв стъклен предмет. Лепкави капчици и остри парченца покриха коленете му. В същия миг кандилото угасна и наоколо се спусна черен мрак.

Обезумял от страх, Колумбаний опипваше пръстения под, а в дланите му се забиваха остри късчета стъкло. Той вдигна хленчейки едната ръка пред лицето и вдъхна заедно с мириса на потеклата кръв сладкия пресищащ аромат на маковия сироп. Но нали бе оставил стъклото на сигурно място в къщата на Кадвалон?

Мракът бе поизсветлял, през тесния прозорец започваше да струи бледа светлина от безлунното звездно небе и да очертава контурите на мощехранителницата и олтара. Между него и мощехранителницата неподвижно стоеше една фигура.

Далечното сияние на звездите вадеше от мрака очертанията на тялото й от кръста на горе. Беше се появила, докато той опипваше с окървавени длани късчетата стъкло и стенеше от смехотворна болка. Стройна и неподвижна, завита от главата до петите в бяло, света Уинифрид в покрова с тънко було пред лицето протягаше обвинително към него ръка.

Той заотстъпва пълзешком назад по пода, махайки немощно пред очите си, за да пропъди видението. От очите му рукнаха сълзи, от устата му потече несвързан неистов брътвеж:

— Заради теб… заради теб и за моя манастир! Направих го за славата на нашата обител! Той стоеше на пътя на волята Божия! Нямаше да даде да те вземем. Мислех, че е за добро…

— Говори ясно! — заповеднически нареди гласът. — Разкажи всичко от край до край!

— Сипах сиропа във виното на Джеръм и когато заспа, отидох в гората да чакам Хрисиърт. Намушках го… О, светицо сияйна, не позволявай да получа проклятие заради отстраняването на врага, който стоеше на пътя на блаженството…

— Намушка го в гръб! — каза бледата фигура.

В този миг внезапен студен полъх раздвижи диплите на одеждите й и го смрази до кости. Като че ли тя го бе докоснала.

— Намушка го подло в гръб! Разказвай всичко!

— В гръб беше! — изломоти Колумбаний, отстъпвайки на колене като ранено животно, докато ходилата му не опряха в стената. — Признавам, всичко признавам! О, всеблага светице, не мога нищо да скрия от тебе! Имай милост! Не ме поразявай! Всичкото беше за теб, за теб го направих!

— Направи го за себе си — гласът пареше като лед. — Искаше да се представиш за избраник на небето, за образец на благочестие, за да станеш ти приор, а не брат Ричард, и дори игумен. За митра жадуваше ти! Познавам те! Готов си през всичко да минеш, само и само да стигнеш до властта.

— Не, не! — задъха се той и се притисна към стената отзад, защото тя напредваше към него с обвинително вдигната ръка. — Всичко беше за теб, само за теб! Вярвах, че следвам волята ти!

— Моята воля за зло? — гласът се извиси до остър като кама писък. — Моята воля за убийство?

Тя се беше приближила още повече. Колумбаний се изправи нагоре по стената и замаха сляпо с ръце срещу нея, само и само да й попречи да го докосне, крещейки неистово. Лявата му длан се оплете в гънките на булото й и то се смъкна от главата й. По раменете й се разпиляха черни къдрици. Пръстите му докоснаха хладна и гладка буза — хладна, но не студена, и гладка с изящната стегнатост на млада плът, където в своя ужас беше очаквал ръката му да потъне в зеещите отвори на гол череп.

В ужасения му крясък прозвучаха победоносни нотки. Ръката, която се дърпаше, за да избегне докосването, внезапно се върна, за да сграбчи черните коси.

Колумбаний мигновено осъзна, че държи жена от плът и кръв, а в следващата секунда разбра и коя е тя. Почти едновременно в съзнанието му проблесна мисълта, че е тук сама. Оцелееше ли, тя щеше да разкрие всичко, но имаше още време до разсъмване, за да изчезне и той да се сдобие с цялата слава!

Ала Сайънид бе не по-малко схватлива. В мрака тя чу дълбокото вдишване, с което той се освобождаваше от страха си, и усети вълната от животинска ярост, която лъхна от него като мирис на развалено, почти толкова отвратителна, колкото и мирисът на неговия страх. Тя отскочи инстинктивно назад, измъквайки се от хватката му с цената на няколко изскубнати кичура. Но той докопа ленения чаршаф, който я обгръщаше. Тя се хвърли наляво, за да избегне дясната му ръка, и видя, че бърка в предницата на расото си. Пред очите й в мрака за миг блесна стомана. Същата кама, помисли си тя…

Отвори се врата, в параклиса нахлу вятър заедно с тропот на обути в сандали крака. Един силен глас прокънтя предупредително. Брат Кадфел влетя в параклиса от ризницата като стрела от арбалет.

Колумбаний се канеше да замахне втори път, стиснал здраво с лявата ръка ленения чаршаф, в който бе обвита Сайънид. Тя го изпревари и се завъртя като пумпал, отстъпвайки назад. Вместо да прободе сърцето й, острието се плъзна болезнено надолу по лявата й ръка. В същия миг хватката му се разхлаби и тя политна към стената, а Колумбаний изхвърча през входа. Брат Кадфел я пое с яките си ръце и й заговори ободрително.

— За Бога, глупава дъще, защо се приближи толкова до него? Нали ти казах да не излизаш иззад мощехранителницата!

— Тичай след него — гневно извика Сайънид. — На мен нищо ми няма! Той е убиецът на баща ми!

Кадфел изхвърча навън. Момичето беше уелска до дъното на душата си. Познаваше този тип. Сега не усещаше болка. Тя искаше кръв, и то с право. Следваше го по петите, докато той се носеше по тясната пътека през гробището. Нощта беше дълбока, кадифена и осеяна със звезди. В безмълвния безкрай шумът от тичането им заглъхваше бързо.

Внезапно от храстите отвъд гробищната стена се зададе стройна мъжка фигура. Колумбаний я зърна и за миг се спря, но Кадфел го следваше отблизо и беглецът се насочи право към сянката, която се опитваше да го пресрещне. Най-отзад Сайънид внезапно изкрещя:

— Енгелард, внимавай! Има кама!

Енгелард я чу и в последния миг се дръпна надясно, така че ударът, насочен към сърцето му, само разпори веещия се ръкав на дрехата му. Колумбаний вече отминаваше, устремен към прикритието на гората, когато дългата лява ръка на Енгелард се стовари върху тила му и го извади за миг от равновесие. С дясната ръка Енгелард сграбчи веещата се качулка и я дръпна назад. Полузадушен, Колумбаний се завъртя и отново замахна с ножа, но сега Енгелард беше подготвен и пресрещна удара. Двамата се олюляха и се вкопчиха един в друг. Щяха да бъдат съвсем равностойни, ако и двамата бяха въоръжени. Но неравенството скоро бе поправено. Енгелард извиваше юмрука, който държеше, без да обръща внимание на опитите на Колумбаний да го докопа за гърлото със свободната си ръка. Най-накрая скованите пръсти се разтвориха и изпуснаха камата. И двамата се наведоха за нея, но Енгелард успя да я вдигне, презрително я запокити в храсталаците и сграбчи противника си с голи ръце. Двубоят се затягаше. Колумбаний пъхтеше и се озърташе диво наоколо, търсейки някакъв изход.

— Той ли е? — настоятелно попита Енгелард.

Сайънид отговора:

— Да. Призна си.

За пръв път Енгелард погледна към нея и я видя под меката звездна светлина, която за свикналите им очи беше станала почти като дневна. Забеляза, че е разчорлена и гледа с широко отворени очи, че от лявата й ръка капе кръв. На звездната светлина цветовете почти не се различаваха, но изведнъж всичко пред очите на Енгелард стана кървавочервено. Това беше подлият убиец на Хрисиърт, който сега се бе опитал да убие дъщеря му!

— Ти си посмял да я докоснеш! — избухна Енгелард с нарастваща ярост. — Ти, манастирски плъх!

Той стисна Колумбаний за гърлото и буквално го повдигна от земята, разтърси го като плъх, както и го беше нарекъл, и го тръшна като отровна змия на тревата в краката си.

— Стани! — изръмжа той, сведен над легналото тяло. — Ставай да се биеш като мъж до смърт, наместо да се криеш в храсталаците и да нападаш в гръб или да се нахвърляш на беззащитни момичета.

Сайънид се втурна към него, притисна се до гърдите му и го отблъсна назад.

— Не! Не го пипай! Не искам да те набедят дори и за най-дребното!

— Той се опита да те убие…

— Не! Това е дреболия… само ме поряза. Ще мине!

Яростта му бавно стихваше. Той я прегърна и този път по-сдържано подкани своя прострян враг:

— Ставай! Няма да те пипна с пръст. Нека се разправят с теб по закон!

Колумбаний не помръдваше. Тримата стояха и гледаха надолу към него, като постепенно осъзнаваха, че тази пълна неподвижност е извънредно рядка за живите.

Хитрува — ядно каза Енгелард, — страх го е да не му се случи нещо по-лошо, и иска да събуди съжаление. Чух, че бил майстор в тия неща.

Брат Кадфел клекна до лежащото тяло, подбутна го по рамото и рязко се дръпна назад, когато главата се люшна свободно насам-натам. После пъхна ръка в пазвата му и се наведе към разтворените устни. Те разбраха всичко още преди Кадфел да каже:

— Дълго ще трябва да го чакаш, приятелю. Не си знаеш силата! Вратът му е строшен.

 

 

Тримата стояха мълчаливо загледани надолу и постепенно осъзнаваха какво е станало. В крайна сметка това беше нещастен случай, но и един вид правосъдие. Ала Кадфел виждаше и заплахата за младия им живот, защото колко струваха всичките им доказателства срещу Колумбаний, щом той не можеше да повтори показанията си пред двама уважавани свидетели?

Кадфел се отпусна на пети и се замисли. Наново ги обгръщаше нощната тишина, така бързо след краткотрайното избухване на яростта и страстите. Той се заслуша. Нищо не смущаваше тишината. Бяха далеч от всеки дом и едва ли някой бе видял станалото. Ако не друго, това означаваше поне спечелено време.

— Не може да е умрял — съмняваше се Енгелард. — Та аз едва го докоснах! Човек не умира толкова лесно!

— Този умря. Какво да правим сега? Това изобщо не ми влизаше в сметките! — не го каза със съжаление, а за да им даде да разберат, че всички трябва да си размърдат мозъците.

— Как какво да правим? — за Енгелард нещата бяха прости. — Ще извикаме отец Хиу и приора и ще им разкажем точно какво се случи. Какво друго можем да направим? Съжалявам, че го убих, нямах такова намерение. Но и не мога да кажа, че усещам някаква вина заради това.

Не очакваше и обвинения. Истината винаги е най-доброто разрешение. Кадфел почувства неохотно разположение към тази невинност. Светът рано или късно щеше да я победи, но засега дори несправедливото обвинение не беше успяло да я разклати. Момчето все още вярваше в разума на хората. Кадфел се съмняваше, че Сайънид е толкова сигурна. В нейното мълчание се усещаше тревога. От порязаната й ръка все още течеше кръв. Първо трябваше да се превърже, а и така те можеха да се заемат с нещо, докато той размишляваше.

— Хайде, действайте! Ти ми помогни да отнеса обратно в параклиса този леш. А ти, Сайънид, потърси камата му. Не можем да я оставим тук. След това трябва да измием ръката ти и да я превържем.

Двамата изпълниха нарежданията му без никакви въпроси, въпреки че Енгелард, след като се увери, че Сайънид не е сериозно ранена, и я превърза внимателно, отново изказа твърдото си мнение, че най-добрият изход е да разкажат цялата истина. Кадфел зачатка с огнивото и запали свещите, после доля кандилото, от което благоразумно беше изсипал масло, преди Сайънид да заеме мястото си.

— Мислиш, че целият свят ще бъде на наша страна, след като не си извършил нищо лошо — каза той на Енгелард. — Дете мое, единственото доказателство, което имаме за вината на Колумбаний, е неговото признание, което чуха двама от нас. По-точно единственото доказателство, което имахме, защото вече нямаме и него. Ако беше жив, двамата можехме още веднъж насила да измъкнем истината от него. Сега вече никога няма да ни достави това удовлетворение. И положението е извънредно сериозно. Ще бъде огромна грешка да се изправим срещу манастира в Шрусбъри и цялата мощ на бенедиктинския орден, подкрепян и от епископа, и от принца. Повярвай ми, всички власти ще се обединят срещу нас, за да избегнат скандала, и най-малкото един чужденец без роднини тук ще успее да им се противопостави. Те просто не могат да си позволят придобиването на света Уинифрид да бъде поставено под въпрос. Ще обявят, че един отчаян беглец, търсен за друго престъпление, е извършил второ убийство. Жалко — каза той, — че накарах Сайънид да те повика. Грешката не е твоя и не те обвинявам. Аз заплетох тази история и аз трябва да я разплета. Но забрави за идеята да отидем при отец Хиу, съдебния наместник или някой друг с истината. По-добре да използваме остатъка от нощта, за да нагласим някак нещата. До справедливостта може да се стигне по не един път.

— Те няма да посмеят да се усъмнят в думите на Сайънид — смело каза Енгелард.

— Глупаво момче, те ще кажат, че Сайънид от любов може да е стигнала толкова далеч, че да се отклони от истинската си природа, както стори Передур. А моето влияние е незначително, при това съм заинтересован да защитя не само себе си, а и колкото може повече от участниците в тази бъркотия — дори и моя приор, който е високомерен, суров и, в интерес на истината, понякога твърде глупав, но не и убиец, нито пък лъжец. И моя орден, който не заслужава Колумбаний. Сега млъкни и ме остави да мисля! А през това време може да почистите парченцата от шишенцето. Този параклис сутринта трябва да е спретнат и тих както винаги.

Те послушно се заеха с отстраняването на следите от нощните вълнения и го оставиха на мира, за да търси за тях изход от бъркотията.

— Чудя се — най-накрая каза той, — защо промени всички слова, които те бях накарал да изречеш, и да сложиш такива яростни думи в устата на света Уинифрид? Защо каза, че никога не си искала да напускаш Гуитърин и че и сега не го искаш? Че Хрисиърт е бил не само добър човек, но избраният от теб защитник?

Тя се обърна и го изгледа с почуда.

— Така ли казах?

— Каза го, и то много убедително. Но колкото и добре да прозвуча, не това репетирахме. Откъде взе тези думи?

— Не зная — объркана отговори Сайънид. — Не помня какво съм казала. Думите сякаш идваха от само себе си и аз само ги изричах.

— Може би светицата е използвала случая — каза Енгелард. — Надойдоха всякакви чужденци с видения, които тълкуват в своя изгода, а всъщност никой не е попитал света Уинифрид какво иска тя. Всеки заявява, че знае по-добре от нея.

„От устата на невинните…“, каза на себе си Кадфел и започна да обмисля плана, който постепенно се очертаваше в съзнанието му. От всички, които трябваше да останат доволни от резултата, света Уинифрид трябваше да бъде на първо място. Опитай се, помисли си той, да направиш всички щастливи и ако това е постижимо, защо да забъркваш някакви неприятности? Вземи Колумбаний например! Само преди няколко часа по време на късната молитва той се молеше гласно пред всички нас, ако девицата го сметне за достоен, да го вземе от този свят още тази нощ, веднага да бъде прибран от тялото му. Е, получи си желаното! Може би щеше да оттегли молбата си, ако знаеше, че ще бъде изпълнена толкова буквално. Защото целта му беше тя да го озари със святост, докато е още жив, за да й се радва. Но светците имат право да предполагат, че молителите им мислят онова, което изричат. И въздават според него. Ако светицата наистина е проговорила чрез Сайънид, помисли си той, кой съм аз, че да го поставям под съмнение? Значи иска да остане тук, в нейното си село и това е съвсем разумно желание. Земята, където е почивала, беше разкопана. Никой няма да забележи нещо, ако бъде разкопана наново тази нощ.

— Като че започваш да виждаш нещо — обади се Сайънид, която го наблюдаваше с бледа, доверчива усмивка.

— Струва ми се, че започвам да виждам нашия път — каза Кадфел. — Сайънид, имам за теб поръка, но няма защо да бързаш, защото ние тук имаме достатъчно работа, докато теб те няма. Вземи този чаршаф и иди да го постелеш под цъфналия глог. Разтръскай клоните и ни донеси една купчина цвят.

Без да пита нищо, тя взе ленения чаршаф, който беше използвала за покров, и тръгна да изпълни нареждането му.

— Дай ми камата — енергично каза Кадфел, след като тя излезе.

Избърса острието в булото, което Колумбаний беше дръпнал от главата на Сайънид, и премести свещите така, че да осветяват големите червени печати, които затваряха мощехранителницата на света Уинифрид.

— Слава Богу, по него няма кръв. Съблечи го! — нареди той.

Опипа първия печат, кимна доволен и пъхна върха на тънкото острие в пламъка на лампата…

Свършиха с всичко доста преди разсъмване. Тръгнаха заедно за селото и се разделиха в края на гората, откъдето почваше най-кратката пътека за нагоре към хълмовете и имението на Хрисиърт.

Сайънид носеше със себе изцапания чаршаф и булото, а парченцата стъкло бяха заровили в гората.

Добре, че слугите, които зариха гроба на Хрисиърт, бяха оставили инструментите си на гробището, за да оформят могилата на следващия ден. Това им спести много време и усилия да се промъкват незабелязано към нечий навес.

— Няма да има скандал — каза Кадфел, когато спряха там, където пътеките се разделяха. — Никакъв скандал и никакви обвинения. Мисля, че можеш да го прибереш при себе си, но гледай никой да не го види, докато не тръгнем. После нещата бързо ще се умирят. Няма основания принцът или неговият наместник да са по-настървени срещу Енгелард, отколкото срещу Джон. Аз ще пошушна няколко думи на Передур, Передур ще ги пошушне на наместника, а той ще ги пошушне на Оуейн от Гуиниъд. Отец Хиу ще го държим настрани. Няма защо да обременяваме съвестта на този добър човек. И ако монасите от Шрусбъри са щастливи и хората от Гуитърин също, защото бързо ще научат какво се шушука, за какво ще му е на някой да разбърква нещата, изричайки ги на глас? Един мъдър принц, какъвто ми се струва Оуейн, ще остави нещата такива, каквито са.

— Цял Гуитърин ще дойде — каза Сайънид и потрепери цялата, — за да гледа как отнасяте мощехранителницата.

— Толкова по-добре. Ние искаме колкото може повече свидетели, колкото може повече излияния, колкото може повече дивене. Аз съм голям грешник — философски каза Кадфел, — но не чувствам разкаяние. Чудя се дали краят оправдава средствата.

— Знам едно — каза тя. — Сега баща ми може да почива в мир и това го дължи на теб. А аз ти дължа това и повече. Помниш ли, когато първия път слязох от дървото? Помислих, че ти ще си като другите монаси и няма да искаш да ме погледнеш.

— Дете мое, би трябвало да съм си загубил ума, за да не искам да те погледна. Толкова внимателно те гледах, че ще те помня през целия си живот. Но за вашата любов, деца, и за това, как ще се справите с нея, аз не мога да ви помогна.

— Няма и нужда — каза Енгелард. — Аз съм чужденец с надлежен договор. Този договор може да бъде разтрогнат по взаимно съгласие и мога да стана свободен човек, като поделя цялата си собственост с моя господар. А сега Сайънид е мой господар.

— И никой не може да възрази — каза Сайънид, — ако аз реша да му дам половината си собственост. Чичо Мюрис няма да застане на пътя ни. Да омъжи наследница за слуга чужденец, е едно, а да я омъжи за свободен човек и наследник на имение, дори да е в Англия, е съвсем друго нещо.

— Особено — каза Кадфел — като се знае, че из този край той най-добре се оправя с добитъка.

И Хрисиърт в достойния си гроб нямаше да им се сърди за щастието. Той не беше свидлив човек.

Енгелард, който не беше от приказливите, показа благодарността си простичко. Сайънид импулсивно се затича обратно, прегърна Кадфел и го целуна. Това беше тяхното сбогуване, защото ги беше посъветвал да не се мяркат отново в параклиса. Тя ухаеше сладко и упойващо и остави непорочен аромат по ръцете му, когато си отиде.

 

 

По пътя към къщата на свещеника Кадфел направи отклонение към воденичния яз и хвърли камата на Колумбаний посред черната вода. Колко е хубаво, мислеше си той, докато крачеше към постелята си, в която щеше да полежи не повече от час преди утренната, че братята, които изработиха мощехранителницата, са толкова съвестни занаятчии и настояха да я облицоват отвътре с олово!