Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Върховният повелител

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-06-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6004

История

  1. — Добавяне

Глава 5
Размисли

Въпреки че беше научил за убийство, носещо всички характерни белези на предишните случаи, Сери изчака да мине седмица от срещата му със Савара, преди да я уведоми, че е била права. Искаше да види колко дълго тя може да издържи доброволното си пленничество в наетата от нея стая. Когато Крадецът дочу, че жената е предложила бойни тренировки на един от „охранителите“ си, той вече знаеше, че търпението й се изчерпва. А когато шпионинът си призна, че е изгубил всичките схватки, любопитството взе връх в Сери.

Той крачеше из стаята си в очакване на пристигането й. Разследването му не беше разкрило кой знае какво. Собственикът на наетата от Савара стая каза, че се е нанесла няколко дни преди посещението й при Сери. Само двама от продавачите на оръжие в града бяха разпознали ножа й като сачакански. Прекупвачите на крадени вещи се бяха заклели, след подкупи и други начини на убеждаване, че никога не са продавали подобно оръжие. Сери се съмняваше, че някой в града може да му каже повече.

Разнесе се почукване на вратата и той се спря. Върна се зад бюрото си и прочисти гърлото си.

— Влез.

Савара влезе, сърдечно усмихната. „О, тя знае, че е красива, и как да използва това, за да постигне целите си“ — помисли си той. Лицето му остана безизразно.

— Серини — каза тя.

— Савара. Чух, че сте поспортували с един от моите хора.

Между веждите й се появи лека гънка.

— Да, беше енергичен, но той имаше по-голяма нужда от тренировка, отколкото аз. — Тя направи кратка пауза. — Останалите може би щяха да са по-голямо предизвикателство.

Сери успя да сдържи усмивката си. Жената беше успяла да види повече от един шпионин — значи беше много наблюдателна.

— Късно е да го проверяваме — каза той, свивайки рамене. — Вече им дадох друга задача.

Гънката между веждите й се задълбочи.

— А какво става с роба? Не извърши ли убийство?

— „Роба“? — повтори Сери.

— Мъжът, който замени последния убиец.

„Интересно — помисли си Сери. — Роб на кого?“

— Той уби, точно както ти каза — потвърди младежът.

Очите й проблеснаха триумфиращо.

— Значи ще приемеш помощта ми?

— Можеш ли да ни отведеш до него?

— Да — отговори тя без никакво колебание.

— Какво искаш в замяна?

Тя пристъпи към бюрото му.

— Да не казваш нищо за мен на господаря си.

По гърба му плъзна хлад.

— Моят господар?

— Онзи, който ти е наредил да убиваш всички тези хора — каза тя меко.

Тя не би трябвало да знае за него. Тя не би трябвало дори да знае, че Сери действа по чужди заповеди. Това променяше всичко. Младежът скръсти ръце и я изгледа внимателно. Когато се зае да разследва нейната полезност, без да се допита до онзи, който бе организирал преследването на убийците, не мислеше, че поема особено голям риск. Сега му се искаше да беше обмислил нещата по-добре.

Тази жена знаеше твърде много. Налагаше се да изпрати най-големия си майстор на ножа, за да се разправи с нея. Или самият той да я убие. Веднага.

Въпреки разсъжденията си, Сери знаеше, че няма да го направи „И не само защото тя ми е интересна — помисли си той. — Трябва да науча откъде знае толкова много за поръчението ми. Ще изчакам, ще я наблюдавам, и ще видя до какво ще доведе това“.

— Нали не си му разказвал за мен? — попита тя.

— Защо не искаш той да научава за теб?

Изражението й стана мрачно.

— По две причини. Тези роби мислят, че ги преследва само един враг. Ще ми бъде по-лесно да ти помогна, ако не знаят, че съм тук. Освен това в моята страна има хора, които ще страдат, ако господарите на робите научат, че съм тук.

— И ти си мислиш, че тези роби ще научат за теб, ако моят „господар“ както го наричаш ти, узнае?

— Може би. А може би не. Предпочитам да не поемам този риск.

— Молиш ме за това едва сега. Може вече да съм казал на клиента си за теб.

— Каза ли му?

Той поклати глава. Тя се усмихна с явно облекчение.

— Така и очаквах — че няма да му кажеш, преди да разбереш дали мога да направя това, което казах, че ще направя. Е, имаме ли сделка, както се изразявате вие, Крадците?

Сери отвори чекмеджето на бюрото си и извади ножа й. Чу как тя си пое дъх. Скъпоценните камъни върху ръкохватката блестяха на светлината на лампата. Младежът плъзна ножа по масата.

— Довечера ще проследиш този човек. Само това. Няма да го убиваш. Искам да съм сигурен, че е този, който казваш, че е. В замяна на това аз ще си държа устата затворена. Засега.

Савара се усмихна, очите й проблеснаха от нетърпение.

— Дотогава ще почивам в стаята си.

Докато я наблюдаваше как плавно върви към вратата, Сери почувства как сърцебиенето му се ускорява. „Колко ли мъже са си губили ума по тази походка — или по тази усмивка? — запита се той. — Обзалагам се, че някои са загубили нещо повече от ума си. Но с мен няма да се случи същото. Ще я наблюдавам много внимателно“.

 

 

Сония затвори книгата, която се опитваше да чете, и огледа библиотеката. Беше й твърде трудно да се концентрира. Мислите й продължаваха да се връщат към Акарин и към летописите.

Беше минала седмица, откакто й бе дал книгите, и още не се беше върнал да си ги вземе. Тя не можеше да намери спокойствие при мисълта за това какво лежи на бюрото в стаята й, покрито с купчина записки. Нямаше да може да се отпусне, докато той не се върнеше.

От друга страна, тя се боеше да се изправи срещу Акарин отново. Боеше се от разговора, който щеше да последва. Щеше ли да й донесе той още книги? Какво щяха да съдържат те? Засега й беше показал само части от забравена история. Нямаше инструкции как да се използва черната магия. Тайният сандък, който летописецът беше заровил — вероятно същият сандък, който архитектът лорд Корин беше открил и заровил отново — сигурно съдържаше достатъчно информация за „тайното оръжие“ и за това как да се изучи черната магия. Как трябваше да постъпи тя, ако Акарин й дадеше да чете една от тези книги?

Изучаването на черната магия беше нарушение на законите на Гилдията. Ако тя установеше, че чете инструкции за използването на черна магия, би трябвало незабавно да прекрати четенето.

— Виж, лорд Ларкин — чу се женски глас наблизо.

Сония се огледа и забеляза движение накрая на редицата с рафтове. Там беше застанало някакво момиче, полускрито зад един от прозорците на Ученическата библиотека.

— Учителят по архитектура? — попита друг момичешки глас. — Никога преди не съм го заглеждала, но виждам, че има доста приятна външност.

— И все още е неженен.

— От това, което съм чувала, не е много заинтересован от женитбата.

Последва кикот. Сония се надигна от креслото и разпозна първото момиче — тя беше една от петокурсничките.

— О, виж! Това е лорд Дарлън. Готин е!

Другата девойка възкликна одобрително.

— Жалко, че е женен!

— Аха — съгласи се първото момиче. — А какво мислиш за лорд Ворел?

— Ворел? Сигурно се шегуваш!

— Не си падаш по воини-здравеняци, а?

Сония предположи, че момичетата наблюдават магьосниците, насочващи се към Вечерната зала. Тя слушаше развеселена как двете обсъждат достойнствата на младите преподаватели.

— О, не… виж там… Този вече не бих го отказала!

— О, да! — съгласи се другата шепнешком. — Виж, спря се да говори с Директора Джерик.

— Но той е малко… студен.

— Сигурна съм, че мога да го поразгорещя!

Девойките се засмяха лукаво. Умълчаха се отново, после едната въздъхна замечтано.

— Толкова е красив. Жалко, че е твърде стар за нас.

— Не знам — отговори другата. — Не е чак толкова стар. Братовчедка ми е омъжена за много по-възрастен. Може да не му личи, но Върховният повелител е на не повече от трийсет и три — трийсет и четири.

Сония застина от изненада. Те говореха за Акарин.

Но разбира се, те не знаеха какво представлява той. Виждаха неженен мъж, който беше загадъчен, могъщ и…

— Библиотеката затваря!

Сония скочи на крака. Обърна се и видя лейди Тия, библиотекарката, която вървеше по пътеката между книжните рафтове. Когато минаваше покрай Сония, Тия се усмихна. Момичетата до прозореца въздъхнаха за последно и излязоха.

Сония събра книгите и бележките си. Вдигна ги, поколеба се и погледна отново към прозореца. Дали той беше все още там?

Тръгна към стъклото и погледна навън. Наистина, Акарин все още говореше с Джерик. Челото му беше смръщено. Въпреки че изражението му беше учтиво, то не издаваше с нищо мислите му.

„Как може тези момичета да го смятат за привлекателен?“ — зачуди се тя. Той беше строг и надменен. Не беше светлоок и сърдечен като Дориен, или дори сладникаво красив като лорд Фергън. Ако момичетата, които беше подслушала, не бяха постъпили в Гилдията, щяха да ги омъжат по най-изгодния за семействата им начин. Може би те продължаваха да търсят могъщи и влиятелни мъже по навик или заради обичаите. Сония се усмихна мрачно.

„Ако знаеха истината — помисли си тя, — изобщо нямаше да го смятат за толкова привлекателен“.

 

 

Към полунощ, три часа след като каретата се отдалечи от светлините на Капия, мракът стана гъст и непроницаем. Само слабата светлина на фенерите на каретата осветяваше пътя им. Вторачен в тъмнината, Денил се чудеше как ли изглежда каретата на обитателите на невидимите извънградски къщи; вероятно като движеща се китка от светлинки, видима от мили наоколо.

Минаха едно възвишение и край пътя пред тях се появи светла точка. Когато я наближиха, Денил видя, че това е фенер, слабо осветяващ предната част на сграда. Каретата започна да намалява скорост.

— Пристигнахме — промърмори Денил.

Той чу как Тайенд се раздвижва в седалката си, за да погледне през прозореца. Докато ученият се прозяваше, каретата се приближи до сградата, разклати се и спря. На табелата на странноприемницата пишеше: „Речен отдих: легла, храна и напитки“.

Кочияшът си мърмореше под носа, докато слизаше да отвори вратата. Денил му подаде монета.

— Почакайте ни вътре — нареди той. — Ще продължим пътя си след около час.

Мъжът се поклони, след което почука на вратата. След малко в средата й се отвори малко прозорче. Отвътре се разнесе хриптене.

— Какво мога да направя за вас, милорд? — попита приглушен глас.

— Искаме по напитка — отвърна Денил. — И да отдъхнем за един час.

Гласът не отговори нищо, но последва металическо дрънчене и вратата се отвори навътре. Дребният, сбръчкан човек на прага се поклони, след което ги въведе в голяма зала, пълна с маси и столове. Във въздуха се носеше тежката, сладникава миризма на бол. Денил се усмихна носталгично, спомняйки си за отдавнашното преследване на Сония. От доста време не беше опитвал бол.

— Казвам се Уренд. Какво желаете за пиене?

Денил въздъхна.

— Имате ли вино „Порени“?

Мъжът се изкикоти.

— Имате добър вкус. Но това може да се очаква от двама благородници като вас. Имам великолепна гостна за богати хора на горния етаж. Последвайте ме.

Кочияшът вече се беше настанил пред тезгяха с чаша бол пред себе си. Денил се зачуди дали е трябвало да дава на мъжа монета — не искаше да се окаже в преобърната карета по средата на пътя към дома на сестрата на Тайенд.

Последваха стопанина по тесните стълби нагоре, озоваха се в коридор и спряха пред една от вратите.

— Това е най-хубавата ми стая. Надявам се, че ще ви хареса.

Той побутна вратата и я отвори. Денил пристъпи бавно вътре и видя вехта мебелировка, втора врата и човек, седнал край нея.

— Добър вечер, Посланик. — Мъжът се изправи и се поклони изящно. — Аз съм Ройенд Марейн.

— За мен е чест — отвърна Денил. — Предполагам, вече се познавате с Тайенд Тремелин?

Мъжът кимна.

— Наистина. Поръчал съм вино. Искате ли?

— Ще пийнем по малко, благодаря — отговори Денил. — Ще потеглим отново на път след час.

Денил и Тайенд седнаха в две от креслата. Демът се разходи из стаята, огледа мебелировката и направи гримаса на отвращение, после погледна през прозорците. Беше доста висок за елийнец и с черна коса. Денил знаеше от Еренд, че майката на дем Марейн е киралийка. Демът беше на средна възраст, женен, баща на двама сина и много, много богат.

— Е, как ви се струва Елийн, Посланик?

— Тук ми харесва все повече и повече — отвърна Денил.

— А в началото не ви ли харесваше?

— Не че не ми харесваше, просто ми трябваше известно време, за да свикна с разликите. Някои от тях са интересни, други — странни.

Веждите на дема се повдигнаха.

— Кое при нас намирате за странно?

Денил се подсмихна.

— Елийнците винаги говорят откровено, но невинаги се изразяват ясно.

Лицето на мъжа се изкриви от усмивка, която изчезна веднага щом на вратата се почука. Когато елийнецът тръгна да отвори, Денил махна с ръка и напрегна волята си. Вратата се отвори. Демът се спря, осъзнавайки, че Денил е използвал магия, и върху лицето му се смениха изражения на копнеж и разочарование от несбъднати желания. След миг физиономията му отново стана безизразна, а през това време стопанинът влезе в стаята, носейки бутилка и три чаши. Докато той отваряше бутилката и наливаше виното, никой не каза нито дума. Когато човекът си тръгна, демът седна в креслото си и взе една от чашите.

— А кое в Елийн ви изглежда привлекателно?

— Имате отлично вино. — Денил вдигна чашата си и се усмихна. — Освен това сте свободомислещи и толерантни. Много неща, които тук изглеждат нормално, биха скандализирали обществото в Киралия.

Ройенд погледна към Тайенд.

— Сигурно сте забелязали подобни шокиращи и скандални неща, иначе не бихте ги броили сред разликите между нашите две страни.

— Нямаше да съм подходящ за Посланик, ако бях сляп за тези неща, какъвто мисли, че съм Елийнският кралски двор.

Демът се усмихна, но очите му останаха студени.

— Вие вече се проявихте като много по-добре информиран, отколкото съм очаквал. Това ме кара да се чудя дали сте толкова свободомислещ и толерантен, колкото сме ние? Или се придържате към консервативните възгледи на останалите киралийски магьосници?

— Аз не съм типичният киралийски магьосник. — Денил погледна към Тайенд. Ученият се усмихна накриво и поклати глава. — Въпреки че съм овладял умението да се преструвам на такъв. Мисля, че ако себеподобните ми ме познаваха по-добре, изобщо нямаше да ме сметнат за подходящ представител на Гилдията.

— О — възкликна Тайенд тихо, — но дали ти си неподходящ за Гилдията, или Гилдията е неподходяща за теб?

Ройенд се изкикоти.

— И все пак са ви предложили да станете Посланик…

— Което ме доведе тук — сви рамене Денил. — Често ми се е искало Гилдията да не беше създадена от толкова консервативна култура. Различните мнения водят до дискусии, които подпомагат взаимното разбиране. Напоследък имам още по-големи основания да ми се иска нещата да бяха различни. Тайенд има голям потенциал. Много е жалко, че не го е развил, само защото киралийците не толерират мъже с неговите наклонности. Има някои неща, на които мога да го науча, без да нарушавам законите на Гилдията, но това е крайно недостатъчно, за да се разгърне таланта му.

Погледът на дема се напрегна.

— Учили ли сте го вече на нещо?

— Не — поклати глава Денил, — но съм склонен да заобиколя законите на Гилдията заради него. Веднъж убих човек, за да спася живота на Тайенд. Следващия път може да не съм наблизо, за да му помогна. Иска ми се да го науча на Лечителство, но ако го направя, ще прекрача границата и ще го поставя в дори още по-голяма опасност.

— От страна на Гилдията?

— Да.

Демът се усмихна.

— Само ако научат. Рисковано е, но не си ли струва?

Денил се намръщи.

— Не мога да поема подобен риск, без да съм се подготвил за най-лошото. Ако някога се разкрие, че Тайенд е изучавал магия, ще му се наложи да се крие от Гилдията. Няма да има към кого да се обърне, освен към семейството си и приятелите си в Библиотеката — а аз се боя, че те не могат да му помогнат кой знае колко.

— А вие?

— Няма нещо, от което Гилдията да се бои повече, отколкото от напълно обучен магьосник, който е станал отстъпник. Ако аз изчезна, те ще бъдат още по-решени да ни намерят и двамата. Ще трябва да остана в Капия и да направя каквото мога, за да помогна на Тайенд да не бъде заловен.

— Значи се нуждаете от чужда защита. Хора, които знаят как да скрият бегълци.

Денил кимна.

— А какво сте готови да дадете в замяна?

Денил присви очи, изучавайки мъжа.

— Не и нещо, което може да бъде използвано, за да нарани останалите. Дори и Гилдията. Познавам Тайенд. Не мога да съм сигурен в намеренията на останалите, преди да започна да им вярвам така, както вярвам на него.

Демът кимна бавно.

— Разбира се.

— Е — продължи Денил, — какво смятате, че ще струва защитата на Тайенд?

Дем Марейн вдигна бутилката и напълни чашата си.

— Не мога да кажа със сигурност. Това е интересен въпрос. Трябва да питам някои мои колеги.

— Разбира се — изрече Денил спокойно. Изправи се и погледна към мъжа. — Очаквам с нетърпение да чуя мнението им. Боя се, че сега трябва да тръгваме. Семейството на Тайенд ни очаква.

Демът се изправи и се поклони.

— Много ми беше приятно да си поговорим, Посланик Денил, Тайенд Тремелин. Надявам се, че ще имаме още много такива възможности в бъдеще.

Денил наклони учтиво глава. После прекара ръка над чашата на дема и с леко магическо усилие затопли виното. Марейн рязко си пое дъх. Магьосникът се усмихна, обърна се и тръгна към вратата. Тайенд го последва.

Когато излязоха в коридора, Денил погледна назад. Демът държеше чашата си с две ръце, потънал в размисъл.