Труди Канаван
Върховният повелител (32)

Глава 31
Подготовка за война

Пажът въведе Лорлън в просторна стая. През огромния прозорец струяха ярки слънчеви лъчи. Малка група мъже бяха наобиколили огромна маса насред помещението. Кралят стоеше в средата, от лявата му страна беше лорд Болкан, а от дясната — капитан Арин, военният му съветник. Останалата част от групата се състоеше от капитани и придворни, някои от които му бяха познати, а други — не.

Кралят поздрави Лорлън с кимване, после погледна към нарисуваната на ръка карта на града.

— И кога ще бъдат завършени укрепленията на Външните стени, капитан Ветан? — попита той един сивокос стражник.

— Северната и Западната порта са готови. Южната ще бъде готова довечера — отвърна капитанът.

— Един въпрос, Ваше величество? — раздаде се младежки глас. Един добре облечен млад мъж стоеше от другата страна на масата.

Кралят го погледна.

— Да, Илорин?

Лорлън погледна изненадано младежа. Той беше братовчед на краля, на възрастта на учениците, вероятният наследник на трона.

— Защо укрепяме портите, когато Външната стена около Гилдията е разрушена? Достатъчно е сачаканците да изпратят разузнавачи, и ще разберат за тази слабост.

Кралят се усмихна мрачно.

— Надяваме се, че сачаканците няма да го направят. Очакваме да ни нападнат самонадеяно — обясни Болкан на Илорин, — и тъй като слугите им са източник на силата им, едва ли ще рискуват живота им, като ги пратят да разузнават. — Лорлън отбеляза, че Болкан не споменава за вероятността сачаканците да са открили тази слабост в съзнанията на воините от Крепостта или Калия. Възможно бе кралят да го беше помолил да скрие безнадеждността на положението им от неговия братовчед.

— Смятате ли, че тези укрепления ще спрат сачаканците? — попита Илорин.

— Не — отвърна Болкан. — Може би ще ги забавят, но няма да ги спрат. Целта им е да принудят сачаканците да изхабят част от силата си.

— Какво ще стане, щом влязат в града?

Болкан погледна към краля.

— Ще се бием с тях, докато имаме сили.

Кралят се обърна към един от другите капитани.

— Домовете евакуирани ли са?

— Повечето — отвърна мъжът.

— А останалите хора?

— Охраната на портите съобщава, че броят на хората, които са напуснали града, се е учетворил.

Кралят отново погледна към картата и въздъхна.

— Ще ми се тази карта да включваше и копторите. — Той погледна към лорд Болкан. — Те ще представляват ли проблем по време на битката?

Воинът се намръщи.

— Само ако сачаканците решат да се укрият там.

— А ако го направят, можем да подпалим сградите — предложи Илорин.

— Или да ги изгорим още сега, за да сме сигурни, че няма да използват нищо — додаде друг придворен.

— Пожарът ще продължи дни наред — предупреди ги капитан Арин. — Пушекът ще прикрива врага, хвърчащите въглени могат да подпалят и останалата част от града. Препоръчвам да не пипаме копторите, освен в краен случай.

Кралят кимна. Изправи се и погледна към Лорлън.

— Всички са свободни — нареди той. — Разпоредителят Лорлън и лорд Болкан могат да останат.

Стражниците бързо напуснаха стаята. Лорлън отбеляза, че двамата съветници на краля са останали.

— Имате ли добри новини за мен? — попита кралят.

— Не, Ваше величество — отвърна Лорлън. — Лорд Сарин не можа да открие как да използва черната магия. Той ви изпраща своите извинения и заяви, че ще продължи да опитва.

— Не чувства ли поне, че е близко до успеха?

Лорлън въздъхна и поклати глава.

— Не.

Кралят погледна към картата и се намръщи.

— Сачаканците ще бъдат тук след ден или два, ако имаме късмет. — Той погледна към Болкан. — Донесохте ли го?

Воинът кимна. Той извади малка кесия от мантията си, отвори я и изсипа съдържанието й на масата. Лорлън рязко си пое дъх, разпознавайки пръстена на Акарин.

— Възнамерявате да повикате Акарин обратно?

Кралят кимна.

— Да. Знам, че е рисковано, но има ли някаква разлика, ако реши да ни предаде? Без него така или иначе ще изгубим битката. — Той взе пръстена от масата и го подаде на Лорлън. — Повикайте го.

Пръстенът беше студен. Лорлън го сложи на пръста си и затвори очи.

— Акарин!

Изчака малко, но отговор не последва. След като преброи до сто, той го повика отново. Нямаше отговор. Лорлън поклати глава.

— Не отговаря.

— Може би е повреден — каза кралят.

— Ще опитам отново.

— Акарин!

Никакъв отговор. Лорлън опита още няколко пъти, после въздъхна и свали пръстена.

— Може би спи — каза той. — Ще опитам отново след час.

Кралят се намръщи. Той погледна през прозореца.

— Опитай се да го повикаш без пръстена. Може би така ще отговори.

Болкан и Лорлън размениха разтревожени погледи.

— Врагът ще ни чуе — рече воинът.

— Знам. Повикайте го.

Болкан кимна и затвори очи.

— Акарин!

Последва мълчание. Лорлън реши да опита сам.

— Акарин! Кралят нареди да се върнеш.

— Ак…

— АКАРИН! АКАРИН! АКАРИН! АКАРИН!

Лорлън изпъшка, когато нечий чужд ум се сблъска като чук с неговия. Той чу други мисловни гласове да викат подигравателно името на Акарин и изключи съзнанието си.

— Е, това не беше особено приятно — промърмори Болкан, разтърквайки слепоочията си.

— Какво стана? — попита кралят.

— Сачаканците отговориха.

— С мозъчни удари — добави Лорлън.

Кралят се намръщи, после отстъпи от масата и стисна юмруци. Известно време крачи напред-назад, после се обърна към Лорлън.

— Опитайте отново след един час.

Лорлън кимна.

— Да, Ваше величество.

 

 

Домът, пред който се озова Денил, следвайки указанията на Тайенд, беше построен в най-добрите традиции на магическата архитектура. Фасада му бе украсена с вити колони и изящни, крехки балкони. Дори стъклената врата с изтънчени гравюри бе направена от магьосник.

Минаха няколко дълги минути, преди някой да отговори на почукването на Денил. Дочуха се приближаващи се стъпки и зад стъклото се появи неясна фигура. Вратата се отвори. Вместо портиер, пред Денил застана усмихнатият Тайенд и му се поклони.

— Простете за бавното обслужване — каза той. — Цялото домакинство на Зеренд замина за Елийн, така че тук няма никой, освен… — Той се намръщи. — Изглеждаш ужасно.

Денил кимна.

— Цяла нощ не съм спал. Аз… — Гърлото му се сви от прилива на чувства и той не можа да довърши изречението.

Ученият го придърпа вътре и затвори вратата.

— Какво се е случило?

Денил преглътна тежко и очите му запариха. Цяла нощ бе успял да запази самообладание и да утешава първо Ялдан и Езрил, а след това и Дориен. Но сега…

— Ротан е мъртъв — едва успя да изрече той. Усети как очите му се пълнят със сълзи. Тайенд го погледна изненадано, после пристъпи напред и го прегърна.

Денил се напрегна, но съжали за това.

— Не се тревожи — каза Тайенд. — Нали ти казах, че тук няма никой, освен мен. Няма дори слуги.

— Съжалявам — рече Денил. — Просто…

— Просто се притесняваш, че ще ни видят. Знам. И се старая да внимавам.

Денил преглътна тежко.

— Мразя това, че трябва да се крием.

— Аз също — каза Тайенд. Той се отдръпна назад и погледна Денил. — Но така трябва да бъде.

Денил въздъхна и избърса очите си.

— Погледни ме. Такъв съм глупак.

Тайенд го хвана за ръката и го поведе към гостната.

— Не, не си. Просто си изгубил близък стар приятел. Зеренд има добро лекарство за това, макар че скъпият ми втори — или може би трети — братовчед вероятно е взел най-добрите реколти със себе си.

— Тайенд — каза Денил, — Зеренд е направил много добре, като е тръгнал. Сачаканците са на ден или два път оттук. Не можеш да останеш в града.

— Няма да си ида у дома. Възнамерявам да преживея всичко това заедно с теб.

Денил го хвана за раменете и го разтърси.

— Сериозно говоря, Тайенд. Тези магьосници убиват, за да се сдобият със сила. Първо ще се бият с Гилдията, защото тя е най-силният им противник. След това ще започнат да търсят жертви, от които да възстановят изгубената си сила. Магьосниците ще бъдат безполезни, тъй като ще са изчерпили цялата си сила в борбата срещу тях. Целта им ще бъдат обикновените хора, особено онези, които притежават латентни магически сили. Като теб.

Очите на учения се разшириха.

— Но те няма да стигнат толкова далеч. Нали каза, че първо ще се бият с Гилдията. Гилдията ще спечели, нали?

Денил погледна Тайенд и поклати глава.

— Според инструкциите, които ни дадоха, не мисля, че ще спечелим. Може да убием един или двама от тях, но не и всичките. Заповедите ни са, щом се изтощим, да напуснем Имардин.

— О. Като се изтощиш, ще ти трябва помощ да се измъкнеш от тук. Аз ще…

— Не. — Денил постави ръце на раменете на Тайенд. — Трябва да си тръгнеш още сега.

Ученият поклати глава.

— Няма да си тръгна без теб.

— Тайенд…

— Освен това — додаде ученият, — след като завладеят Киралия, сачаканците ще тръгнат към Елийн. Предпочитам да прекарам няколко дни в твоята компания и да срещна смъртта, отколкото да се върна у дома и следващите няколко месеца да чакам пристигането на ичаните, проклинайки се за това, че съм те изоставил. Оставам и ти просто ще трябва да се примириш с това.

 

 

След тъмнината в каналите слънчевата светлина беше заслепяваща.

Когато се измъкна през отвора, Сония усети нещо под крака си, залитна и чу приглушена ругатня.

— Това беше кракът ми — промърмори Сери.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Извинявай, Сери, или може би вече трябва да те наричам Серини?

Сери изсумтя отвратено.

— Цял живот се опитвам да се отърва от това име, а сега трябва да го използвам. Подозирам, че доста от нас имат какво да кажат на Крадеца, който е решил, че трябва да се подвизаваме с животински имена.

— Майка ти сигурно е погледнала в бъдещето, когато те е кръщавала — рече Сония. Тя отстъпи встрани и от тунела излезе Акарин.

— Един поглед й беше достатъчен да разбере кой ще офейка, без да плати — отвърна Сери. — И винаги казваше, че накрая татко ще загази.

— Леля ми имаше същата дарба. Винаги ми казваше, че накрая ти ще загазиш. — Тя помълча. — Виждал ли си скоро Джона и Ранел?

— Не съм — отвърна той и се наведе, за да постави капака на мястото му. — От месеци.

Тя въздъхна. Смъртта на Ротан й тежеше като камък на сърцето.

— Бих искала да ги видя. Преди всичко да…

Сери вдигна ръка — сигнал да се запази мълчание — после ги набута в една ниша. Гол бързо се върна от края на алеята.

Появиха се двама мъже и тръгнаха към тях. Когато се приближиха, Сония разпозна по-тъмното лице. Тя почувства как някой леко я смушка в гърба.

— Хайде — прошепна Сери в ухото й. — Изкарай му акъла.

Сония се обърна и видя как очите му проблясват весело. Тя изчака двамата мъже да се изравнят с нея, после изскочи пред тях и дръпна качулката си.

— Фарин.

Двамата мъже се приведоха и се втренчиха в нея, но после единият рязко си пое дъх.

— Сония?

— Позна ме, след всичките тези години.

Той се намръщи.

— Но аз си мислех…

— Че съм напуснала Киралия? — Тя скръсти ръце. — Реших да се върна и да си уредя дълговете.

— Дългове? — Той погледна нервно към спътника си. — Значи нямаш работа с мен.

— Така ли? — Тя се приближи към него и със задоволство забеляза, че той отстъпи назад. — Спомням си една наша уговорка. Не ми казвай, че си забравил, Фарин.

— Как бих могъл? — промърмори той. — Помня, че не изпълни своята част от сделката. Всъщност докато те пазех, ти изгори не една от къщите ми.

Сония сви рамене.

— Да, нямаше много полза от мен — сви рамене Сония. — Но не мисля, че си заслужаваше заради няколко опожарени къщи да ме предаваш на Гилдията!

— Нямах друг избор!

— Нямал бил избор? — възкликна Сония. — Доколкото разбрах, си спечелил доста. Кажи ми, останалите Крадци получиха ли комисионна от наградата? Чух, че си я прибрал цялата.

Фарин преглътна звучно и отстъпи назад.

— За компенсация — рече той със задавен глас.

Сония отново пристъпи към него, но откъм нишата се чу бръщолевене, което бързо премина в кикот.

— Сония — рече Сери, — трябва да те наема като куриер. Можеш да бъдеш доста страшна, когато поискаш.

Тя успя да се усмихне.

— Напоследък често ми го казват. — Но споменът за Дориен само я подсети за Ротан. Сърцето й отново се сви от болка и тя се опита да я преглътне. „Не мога да мисля за това сега — каза си тя. — Чака ме твърде много работа“.

Фарин присви жълтите си очи и се втренчи в Сери.

— Трябваше да се досетя, че ти стоиш зад тази засада.

Сери се усмихна.

— О, само й предложих да се пошегува с теб. Заслужила си го е. Все пак ти наистина я предаде на Гилдията.

— Ще я доведеш на срещата, нали?

— Да. Двамата с Акарин имат да разказват доста неща.

— Акарин…? — повтори Фарин с пресипнал глас.

Сония чу стъпки зад себе си, обърна се и видя Гол и Акарин да излизат от нишата. Акарин беше обръснал късата си брада, беше вързал косата си отзад и отново беше придобил предишната си внушителна външност.

Фарин отново отстъпи назад.

— Това е Фарин, нали? — попита спокойно магьосникът. — Черен, осмокрак и отровен?

Фарин кимна.

— Да — отвърна той. — Е, с изключение на краката.

— За мен е чест да се запознаем.

Крадецът кимна.

— И за мен. — После погледна към Сери. — Така. Тази среща обещава да е забавна. Последвайте ме.

Фарин тръгна към края на уличката, а спътникът му изгледа с любопитство Сония и Акарин, преди да забърза след него. Сери погледна към Сония, Акарин и Гол, и ги подкани с жест да го последват. Те минаха през един тесен проход между две сгради в края на уличката. Някъде по средата изскочи един едър мъж и препречи пътя на Фарин.

— Кои са тези? — попита настоятелно той, сочейки Сония и Акарин.

— Гости — отвърна Сери.

Мъжът се поколеба, после неохотно отстъпи към вратата. Фарин го последва в сградата. Преминаха по къс коридор, последван от стълбище. След като го изкачиха, Фарин спря пред една врата, обърна се и погледна Сери.

— Трябваше първо да попиташ, преди да ги доведеш.

— И да ги слушам как спорят с часове? — Сери поклати глава. — Не разполагаме с толкова време.

— Добре, да не кажеш, че не съм те предупредил.

Фарин отвори вратата. Сония влезе и се озова в луксозно обзаведена стая. Меките кресла бяха подредени в кръг. Седем от тях бяха заети. Седемте мъже, които стояха зад тях, бяха телохранителите на Крадците, предположи тя.

Не беше трудно да се отгатнат имената на Крадците. Слабият, плешив мъж очевидно бе Савли^[1]. Жената с чип нос и червена коса вероятно беше Зил^[2], а брадаткото с рошави вежди трябваше да е Лимек^[3].

Докато ги оглеждаше, Сония се чудеше дали прозвищата на крадците бяха свързани с физическата им прилика с животните или те почваха по-късно да придобиват сходни белези с предпочетеното същество. Може би по малко и от двете, реши тя.

Хората в креслата гледаха втренчено към нея и Акарин, някои гневно, други — объркано. Едно от лицата й беше познато. Когато срещна погледа на Рави, тя му се усмихна.

— Кои са тези хора? — попита настоятелно Савли.

— Приятели на Сери — отвърна Фарин. Той отиде до едно от креслата и се настани в него. — Той настоя да ги доведе.

— Това е Сония — каза Рави. Погледът му се премести върху Акарин. — Което означава, че вие сте бившият Върховен повелител.

Гневът и недоумението бяха сменени от уплах и изненада.

— За мен е чест най-после да се срещнем — каза Акарин. — Особено с вас, лорд Сенфел.

Сония погледна към мъжа, който стоеше зад стола на Рави. Старият магьосник си беше обръснал брадата, което най-вероятно беше причината да не го разпознае веднага.

За последен път го беше видяла, когато Фарин се опитваше да го изнуди да я обучи в магическото изкуство, и по онова време мъжът носеше дълга бяла брада. Тогава я бяха упоили, в отчаян опит да овладеят магията й, и тя дълго време бе смятала, че срещата й се е присънила. Старецът погледна Акарин и лицето му пребледня.

— Значи най-после ме намерихте — каза той.

— Най-после? — Акарин помръдна с рамене. — От много време знам за теб, Сенфел.

Старецът примигна изненадано.

— Знаели сте?

— Разбира се — отвърна Акарин. — Фалшивата ти смърт не беше особено убедителна. Все още не съм сигурен защо ни напусна.

— Вашите правила ме… задушаваха. Защо не предприехте някакви мерки?

— Представяте ли си какво щяха да си помислят хората за предшественика ми? Той дори не беше забелязал отсъствието ви. А и вие не ни вредяхте по никакъв начин, затова реших да ви оставя на мира.

Старият магьосник се изсмя неприятно.

— Явно имате навика да нарушавате правилата, Акарин Делвон.

— Просто изчаквах момента, когато ще имам нужда от вас — додаде Акарин.

Лицето на магьосника стана сериозно.

— Гилдията ви викаше — каза той. — Като че ли те имаха нужда от вас. Защо не им отговорихте?

Акарин огледа кръга Крадци.

— Защото Гилдията не трябва да знае, че сме тук.

В очите на Крадците проблесна интерес.

— И защо? — попита Савли.

Сери пристъпи напред.

— Историята на Акарин не е кратка. Можем ли да донесем още столове?

Мъжът, който ги беше посрещнал на вратата, излезе от стаята и се върна с два обикновени дървени стола. След като всички седнаха, Акарин огледа лицата на събралите се и си пое дълбоко дъх.

— Първо нека ви разкажа как се сблъсках със сачаканците — започна той. Докато набързо им описа срещата си с Дакова, Сония наблюдаваше лицата на Крадците. В началото те го слушаха спокойно, но когато започна да описва ичаните, на лицата им се изписа тревога и безпокойство. Той им разказа за шпионите и как е вербувал Сери да ги издирва за него; те погледнаха стария приятел на Сония изненадано и заинтригувано.

Докато им разказваше за изгнанието им в Сачака, Савли изсумтя презрително.

— Хората във вашата Гилдия са големи глупаци — каза той. — Трябвало е да ви задържат тук, докато не разберат дали ичаните съществуват.

— Може би е по-добре, че не го направиха — каза Акарин. — Ичаните не знаят, че съм тук, и това ни дава предимство. Макар да съм по-силен от всеки магьосник в Гилдията, аз не мога да победя осем ичани. Двамата със Сония можем да победим един от тях, ако го отделим от останалите. Но ако ичаните разберат, че сме тук, те ще останат в група и ще ни намерят. — Той огледа хората. — Затова не отговорих на призивите на Гилдията. Ако те разберат, че съм тук, ичаните ще го научат от съзнанието на първия заловен магьосник.

— Но ти го разкри на нас — отбеляза Савли.

— Да. Това също е риск, но не толкова голям. Очаквам хората в тази стая да стоят далеч от сачаканците. Всички слухове за нашето присъствие могат да бъдат отхвърлени като безсмислици.

— Значи искаш това от нас? — попита Рави.

— Искат да им помогнем да примамят един сачаканец по-далеч от останалите — отвърна Зил.

— Да — потвърди Акарин. — И да ни дадете достъп до плановете на Пътя на крадците под целия град.

— Те не включват всички части от Вътрешния кръг — предупреди го Савли.

— Но повечето сгради са празни — каза Зил. — Заключени са, обаче за нас това не е проблем.

Сония се намръщи.

— Защо са празни сградите?

Жената я погледна.

— Кралят нареди на Домовете да напуснат Имардин. Чудехме се защо, докато Сенфел не ни разказа за пораженията при Крепостта и Калия.

Акарин кимна.

— Гилдията е осъзнала, че всички в Имардин са потенциален източник на магия за ичаните. Сигурно са посъветвали краля да опразни града.

— Но той е казал само на Домовете да напуснат, нали? — каза Сония. Когато Крадците закимаха, тя тръсна гневно глава. — Ами останалите?

— След като Домовете се изнесоха, всички разбраха, че нещо става — каза й Сери. — Доколкото разбрах, хиляди хора са си събрали багажа и са напуснали града.

— Ами обитателите? — попита тя.

— Те ще се скрият — успокои я Сери.

— В копторите, извън градските стени, където ичаните ще отидат най-напред. — Тя поклати глава. — Ако ичаните решат първо да спрат и да се подсилят, обитателите няма да имат никакъв шанс. — Тя почувства как гневът й расте. — От краля мога да очаквам да прояви такава глупост, но не и от Гилдията. В копторите сигурно има стотици потенциални магьосници. Те трябва да бъдат евакуирани първи.

— Потенциални магьосници? — намръщи се Савли. — Какво имаш предвид?

— Гилдията търси магически потенциал единствено сред децата от Домовете — каза Акарин, — но това не означава, че сред другите съсловия няма такъв. Сония е доказателство за това. На нея й беше позволено да се присъедини към Гилдията само защото силата й беше толкова голяма, че се беше проявила без външна помощ. В нисшите съсловия сигурно има стотици потенциални магьосници.

— И те са по-привлекателни жертви за ичаните от магьосниците — добави Сония. — Маговете ще изхабят силите си по време на битката, така че накрая от тях няма да има какво да се вземе.

Крадците се спогледаха.

— А ние си мислехме, че нашествениците няма да ни безпокоят — промърмори Рави. — Сега, изглежда, ще ни ожънат като някаква магическа билка.

— Освен ако… — Сония пое дъх и погледна към Акарин. — Освен ако някой не вземе силата им преди ичаните.

Очите му се разшириха, когато осъзна какво предлага тя, но после се намръщи.

— Дали ще се съгласят? Аз не бих взел енергията на никой киралиец насила.

— Мисля, че повечето ще приемат, ако разберат за какво ни е необходима.

Акарин поклати глава.

— Но това е невъзможно. Трябва да проверим хиляди хора и да им обясним какво ни трябва, а разполагаме само с един ден.

— Интересно дали мислите за онова, за което аз си мисля? — попита Сенфел.

— Което е какво? — Савли изглеждаше объркан. — Ако го разбираш, Сенфел, по-добре ми го обясни.

— Ако намерим обитатели, които имат магически потенциал, Акарин и Сония могат да вземат силата им — каза Сенфел.

— Не само ще лишим ичаните от плячката им, но и нашите магьосници ще станат по-силни — каза Зил, която се бе надигнала в стола си.

„Нашите магьосници? — Сония потисна усмивката си. — Като че ли Крадците вече са ни приели“.

— Но дали обитателите ще се съгласят? — попита Акарин. — Те не харесват особено магьосниците.

— Ще се съгласят, ако ние ги помолим — каза Рави. — Каквото и да си мислят обитателите за нас, те признават, че сме се борили за тях по време на първото Прочистване и след това. Ако потърсим помощ в борбата срещу нашествениците, до края на деня ще разполагаме с хиляди доброволци. Можем да им кажем, че разполагаме с няколко наши магьосници. Ако си помислят, че не сте от Гилдията, ще проявят още по-голяма готовност да помагат.

— Виждам обаче един проблем — каза Савли. — Ако го направим, хиляди обитатели ще ви видят. Дори да не ви познават, те ще видят лицата ви. Ако ичаните прочетат съзнанията им…

— Аз мога да помогна — каза Сенфел. — Ще проверя всички кандидати. Само онези с потенциал ще видят Сония и Акарин. Което означава, че само около стотина души ще знаят, че те са тук.

Сери се усмихна.

— Видя ли, Сенфел? Все пак се оказа полезен.

Старият магьосник му хвърли изпепеляващ поглед, после отново се обърна към Акарин.

— Ако убедим доброволците да останат на едно място — някоя тайна къща с удобни легла и обилна храна — те ще могат да възстановят силата си и така утре вие ще можете отново да увеличите енергията си.

Акарин погледна магьосника и кимна.

— Благодаря ти, Сенфел.

— Не ми благодарете още — отвърна Сенфел. — Може да побягнат още като ме видят.

Савли се изхили.

— Поне веднъж може да се държиш по-мило, Сенфел. — Той пренебрегна сърдития поглед на възрастния мъж и огледа кръга от Крадци. — След като вече познаваме същността на тези ичани, разбирам, че идеите ми за борба срещу тях нямаше да проработят. Трябва да стоим колкото се може по-далеч от тях.

— Да — съгласи се Фарин. — И да предупредим за това обитателите.

— Даже ще бъде още по-добре — каза Рави, — ако ги вкараме в проходите. Малко ще ни е тесничко и въздухът няма да достига, но той погледна към Сенфел, — доколкото знам, магьосническите битки не траят дълго.

— А как ще примамим някой ичани встрани от главната група? — попита Зил.

— Чувам, че Лимек има добър шивач — обади се Сери и погледна многозначително рошавия Крадец.

— Да не искаш да ти стъкне мантия? — рече мъжът с дълбок глас.

— О, те никога няма да повярват, че един магьосник може да е толкова дребен — изсумтя Фарин.

— Хей! — възмути се Сери. Той посочи Сония. — Има и дребни магьосници.

Фарин кимна.

— Може и да изглеждаш убедително в мантия на ученик.

Сония усети как нещо докосва ръката й и погледна надолу.

Пръстите на Акарин се допираха леко до кожата й.

— Тези хора са по-смели, отколкото очаквах — рече мислено той. — Изглежда, разбират колко опасни и могъщи са ичаните, но въпреки това са готови да се бият с тях.

Сония се усмихна и му изпрати мисловен образ на обитатели, които хвърлят камъни по магьосниците по време на Прочистването, а след това и на канализацията, която бе позволила на Сери да ги вкара тайно в града.

— Че защо да не са? Та те от години се бият с магьосниците и ги надхитрят.