Труди Канаван
Върховният повелител (29)

Глава 28
Нашествието започва

Сери огледа тълпата и усети как го жегва завист. Двамата крадци, Савли и Лимек, в чиято територия влизаше Пазарът, бяха много богати мъже и вече му беше ясно защо. Слънчевите лъчи се отразяваха в безкрайния поток от монети, които преминаваха от ръцете на купувачите в ръцете на продавачите по сергиите, и малкият процент от този приход, който им се даваше в замяна на услугите им, бързо можеше да се превърне в богатство.

Един прислужник се приближи до масата и сложи пред тях две халби. Савара отпи от своята, затвори очи и въздъхна.

— Правите много добра рака — каза тя. — Почти като нашата.

Сери се усмихна.

— Значи трябва да си намеря малко от Сачака.

Веждата й се повдигна предупредително.

— Скъпо ще ти излезе. Не са много търговците, които се осмеляват да пътуват през пустошта.

— Така ли? И защо?

Тя посочи с жест заобикалящата ги глъч.

— Ние не работим така. Нямаме пазари. Всеки ашаки притежава стотици роби…

— Ашаки?

— Могъщи свободни мъже. Робите им осигуряват почти всичко, от което се нуждаят. Те работят на полето, правят дрехи, готвят, чистят, грижат се за развлеченията, за почти всичко, от което един ашаки се нуждае. Ако робът има някакъв специален талант, като например да прави красиви грънци, или господарят-ашаки притежава мина, или произвежда повече реколта, отколкото може да използва, той ще търгува с друг ашаки.

— Тогава защо изобщо има търговци, които ходят дотам?

— Ако успеят да привлекат някой купувач, те правят значителни печалби. Продават най-вече луксозни стоки.

Сери огледа платовете на съседната сергия. Те се бяха появили на пазара предишната година, когато един от занаятчиите изобрети начин да прави повърхността им лъскава.

— Изглежда при вас, в Сачака, няма защо да се стараят да работят по-добре.

— Общо взето е така. Но ако робът има амбиции или иска да бъде възнаграден, той може да се опита да привлече вниманието на господаря си, като създаде нещо красиво и необичайно.

— Значи само красивите неща се подобряват.

Тя поклати глава.

— Подобряват се начините за обработка или производство на обикновени продукти, но само ако промяната не е голяма. Ако някой господар пожелае робът му да бере по-бързо рака и го бие, когато се провали, робът може да измисли начин за по-бързо събиране.

Сери се намръщи.

— Нашият начин по ми допада. Защо да бия някого, когато алчността или нуждата от изхранване на семейството ще накарат човек да работи по-добре и по-бързо?

— И на мен ми харесва повече. Няма ли да пиеш раката?

Сери поклати глава.

— Да не те е страх, че някой ще те разпознае и ще ти сипе отрова?

Той сви рамене.

— И без това е изстинала.

Тя се изправи.

— Да вървим.

Двамата тръгнаха към края от поредицата сергии, където Савара се спря пред една маса, отрупана с бурканчета и бутилки.

— Това за какво служи?

Съдинката, която беше взела, съдържаше две консервирани савли, плаващи в зелена течност.

— Ключ за вратите към удоволствието — отвърна собственикът на сергията. — Една глътка и ще се сдобиете със силата на боец. — После мъжът снижи глас. — Две, и ще изпитате удоволствие, което ще трае една нощ и един ден. Три, и сънищата ви…

— Ще се превърнат в кошмари, които няма да спрат три дни — завърши Сери. Той взе бурканчето от ръцете й и го остави върху масата. — Няма да ми плащаш за… Савара?

Тя стоеше с пребледняло лице, вперила поглед в далечината.

— Започна се — каза жената, толкова тихо, че той едва я чу. — Ичаните нападат Крепостта.

По гърба му полазиха тръпки. Сери я хвана за ръката и я отведе по-далеч от сергията и всички, които можеше да са я чули.

— Можеш ли да го видиш?

— Да — отвърна тя. — Магьосниците от Гилдията изпращат мисловни образи. — Тя замълча и погледът й отново се зарея в далечината. — Първата порта току-що падна. Можем ли да отидем на някое уединено място, за да наблюдавам на спокойствие? Някъде наблизо?

Сери се огледа за Гол и откри заместника си да стои наблизо и да похапва пачи. Той бързо му каза нещо на жестовия език на крадците. Гол кимна и тръгна към Пристанището.

— Знам идеалното място — каза Сери на Савара. — Мисля, че ще ти хареса. Някога качвала ли си се на лодка?

— Имаш лодка? — Тя се усмихна. — Но разбира се, че имаш.

 

 

В съзнанието на Денил се появи образът на осем богато облечени мъже и жени, гледани отгоре. Те нанасяха удари по нещо, което се намираше под лорд Мейкин, магьосникът, който изпращаше образите. Фокусът му се премести отвъд нападателите, към тълпа от мъже и жени, които стояха на няколко крачки зад тях. Те бяха облечени с обикновени, износени дрехи, някои държаха въжета, завързани за каишките на малки зверчета, подобни на лимеци.

„Това ли са робите, за които говореше Акарин?“ — зачуди се Денил.

Картината се замаза, след което нападателите отново се появиха на фокус. Те бяха спрели да нанасят удари по Крепостта и предпазливо я приближаваха.

— Капитанът каза, че първата порта е била унищожена. Сачаканците влизат в крепостта. Слизаме долу, за да ги пресрещнем.

Връзката прекъсна и Денил отново се озова в стаята. Огледа се. През последния един час се беше забавлявал със спора между лорд Пийкин, Декан на алхимиците, и лорд Девин, магьосникът, който бе предложил да възстановят Наблюдателницата. Сега двамата се гледаха слисано, забравили за всички спорове.

— Вече сме на позиция — докладва Мейкин. — Атакуват вътрешната врата.

Последва образ на тъмен коридор, който завършваше с каменна стена. Въздухът трепереше от магически удари. Щитът на Мейкин и воините, които стояха до него, издържа.

В този миг стената избухна. Върху щита се посипаха отломки, последвани от облак прах, след което последваха силни удари и се раздаде още един взрив.

— Нанесохме удар на сачаканците изпод фалшивия под — обясни Мейкин.

Последваха объркани образи. Светлинни проблясъци озариха облака прах, но не разкриха нищо. Изведнъж в мъглата се появи сянка и атаката върху щита на воините се възобнови. Двама магьосници залитнаха назад, очевидно изтощени.

— Отстъпете. Към вратата.

Воините бързо се изтеглиха зад двукрилата метална врата. Мейкин бързо я затвори и я запечата с магия.

— Докладвайте! — нареди той на останалите в Крепостта магьосници.

Засипа ги объркана смесица от образи и послания.

— Повечето от нас са мъртви… виждам пет… не шест тела и…

— Вече са в Крепостта!

В съзнанието на Денил проблесна образа на висяща на едната си панта врата, после един сачаканец се втурна към него.

— Бягай!

— Назад! Това е капан!

От облака се появи ръка, стиснала извита кама. Връхлетя ги вълна от ужас… последвана от тишина.

Забравили забраната за мисловните разговори, приятелите и семействата в Гилдията започнаха да викат имената на защитниците на Крепостта. Последва какофония от мисловни гласове.

— Моля, пазете тишина! — извиси се гласът на лорд Болкан. — Не мога да им помогна, ако не ги чувам. Мейкин?

Появи се образ на изкъртена врата. От него лъхаше непоносима горещина.

— Отстъпете зад вратата — нареди Мейкин. — Нека си хабят силата.

Воините изтичаха зад стената, която блокираше коридора и се струпаха зад нея. Каменният блок започна бавно да се движи. Той се плъзна настрани и затвори прохода. Заключващият механизъм изщрака силно.

Магьосниците зачакаха.

— Ако минат през това — каза Мейкин, — ще ги ударим с всичко, което ни е останало.

В коридора настъпи тишина, а след това в съзнанията им се разнесоха един след друг три ужасени вика. Тримата магьосници, които бяха останали в Крепостта, бяха убити.

Изведнъж, без предупреждение, каменната стена изригна. Парче скала удари Мейкин в челото. Връзката прекъсна за миг, но воинът бързо се излекува. На пода до него се търкаляха две тела. Той вля силата си в щита на останалите.

Атаката срещу тях не отслабваше.

Воините залитнаха назад, изтощени. Мейкин почувства със смайване, че собствената му сила се изчерпва. Бариерата потрепери и още двама магьосници паднаха, поразени от удари.

— Отстъпете — извика Болкан. — Повече нищо не можете да направите.

В облака от прах се появиха няколко фигури. Когато първият стигна до Мейкин, той отстъпи встрани. Мъжът го погледна презрително и го подмина.

— Ако стражниците са изпълнили заповедите ни, последната врата би трябвало да е блокирана още след падането на първата — изпрати мисловно послание Мейкин.

Първият сачаканец спря пред вратата. Към него се присъединиха още шестима. Достатъчен бе един удар, за да откъсне вратата от пантите й. Сачаканците излязоха под ярките лъчи на слънцето.

— Добре дошли в Киралия — каза водачът, обръщайки се към другарите си. След това се обърна и погледна към коридора.

Погледът му се спря на Мейкин.

— Ти. Ти изпращаше образите.

Невидима сила блъсна Мейкин напред. Денил усети страха му и изведнъж връзката с магьосника прекъсна. Денил примигна и пред очите му отново се появи стаята. Пийкин залитна към близкия стол и се свлече в него.

— Истина е — изпъшка той. — Акарин е бил прав.

Разнесе се шумолене на хартия. Денил погледна към Девин.

Магьосникът гледаше собствената си ръка, която стискаше един свитък. Той дори не бе забелязал, че е разкъсал собствения си план за възстановяване на Наблюдателницата. Разгъна го, приглади го и отново го нави.

Виждайки сълзите в очите на алхимика, Денил извърна глава. Девин се беше борил години наред, за да получи признание за своите методи за предсказване на времето и едва наскоро бе постигнал успех. Но сега вече нямаше никакъв смисъл да строят Наблюдателницата.

Денил погледна през прозореца. Учениците и магьосниците стояха сами или на групи в градината, замръзнали като статуи. Само няколко слуги се мотаеха наоколо, озадачени и изнервени от странното поведение на магьосниците.

В този миг нов образ от Крепостта се появи пред очите на онези, които имаха способността да го видят.

Когато общуването с Мейкин прекъсна, Лорлън установи, че стиска здраво парапета на терасата. Сърцето му биеше бясно — реакция на последните изпълнени с ужас минути на воина.

— Разпоредителю?

Лорлън се обърна към краля. Мъжът беше пребледнял, но лицето му бе изкривено от гняв и решителност.

— Да, Ваше величество?

— Призовете лорд Болкан.

— Да, Ваше величество.

Болкан веднага отвърна на мисловния зов на Лорлън.

— Кралят ви иска в двореца.

— Предположих. Вече съм на път.

— Той идва — каза Лорлън.

Кралят кимна. Той се обърна и тръгна обратно към кулата. Лорлън го последва, но замръзна на мястото си, когато в съзнанието му проблеснаха нови образи от Крепостта. Той почувства нещо остро върху гърлото си. Когато се фокусира върху реалното си обкръжение, забеляза, че и двамата съветници на краля са притиснали ръце към гърлата си.

Кралят ги погледна.

— Какво има?

— Лорд Мейкин е все още жив — отвърна лорд Ролдън.

Кралят хвана магьосника за ръката и я притисна към челото си.

— Покажи ми — нареди му той.

Образът, който изпращаше Мейкин, беше от външната страна на Крепостта. От сградата излизаха обикновено облечени сачаканци, някои от които водеха дребни, приличащи на лимеци животни.

В ухото на Мейкин прогърмя глас.

— Точно така. Кажи им следното. Аз ще…

— Карико! Виж какво намерих! — извика някаква жена.

Гласът дойде от вътрешността на Крепостта. От коридора, залитайки, се появи един магьосник и падна на колене.

Лорлън изненадано разпозна лорд Фергън. „Но разбира се — помисли си той. — Фергън беше отпратен…“

Изненадата на Мейкин бе заменена от гняв. Нападението беше извършено толкова бързо, че той не бе забелязал отсъствието на опозорения воин.

Една сачаканка, облечена в лъскаво палто, излезе от сградата. Тя се спря до Фергън и погледна към Мейкин.

— Хубавичък е, нали?

— Не можеш да го задържиш, Авала — чу се гласът в ухото на Мейкин.

— Но той е слаб. Не мога да повярвам, че са си направили труда да го обучат. Сигурно не може дори да кипне вода.

— Не, Авала. Може и да е слаб, но е способен да им изпраща информация.

Жената протегна ръка, зарови пръсти в косата на Фергън и рязко дръпна главата му назад.

— Мога да му откъсна ушите. Така няма да може да ни чува.

— И ще изгориш красивите му очи, нали?

Тя се намръщи.

— Не, това ще го повреди.

— Убий го, Авала. Ще си намериш други красиви мъже в Имардин.

Авала се намръщи, после сви рамене. Извади една кама и поряза гърлото на Фергън. Очите му се разшириха и той се опита да се измъкне, но очевидно беше твърде слаб. Тя притисна длан към разреза му и той застина. Малко по-късно жената го пусна и той се свлече на земята.

Авала прескочи тялото му и се приближи към Мейкин, гледайки сачаканеца, който стоеше зад него.

— И къде отиваме сега?

— В Имардин — отвърна Карико. Камата му се притисна по-силно към гърлото на Мейкин. — Чуй ме добре, магьоснико. Кажи на твоята Гилдия, че скоро ще се видим. Ако ми отворят портите, може и да ги оставя да живеят. Е, поне някои от тях. Очаквам голямо посрещане. Подаръци. Роби. Злато…

Ножът помръдна. Връхлетя ги усещане за болка…

Лорлън изпъшка, когато изведнъж се озова отново в познатата обстановка. „Току-що изгубихме двайсет магьосници за по-малко от час! Двайсет от най-добрите ни воини…“

— Седнете, Разпоредителю.

Лорлън погледна към краля. Гласът му бе неочаквано мил. Той позволи да го отведат до креслото. Кралят и съветниците му насяда ха срещу него.

Владетелят потърка челото си и въздъхна.

— Не ми се искаше да разбирам точно по този начин, че твърденията на Акарин са верни.

— Да — съгласи се Лорлън. Спомените от битката все още се въртяха в съзнанието му.

— Трябва да направя своя избор — продължи кралят. — Или да позволя на един или повече магьосници да усвоят черната магия, или да помоля Акарин да се върне и да ни помогне. Вие какво бихте избрали, Разпоредителю?

— Бих върнал Акарин — отвърна Лорлън.

— Защо?

— Знаем, че ни каза истината.

— Така ли? — попита тихо кралят. — Може да ни е разкрил само част от нея. Може да се е съюзил с тези магьосници.

— Защо тогава ни прати предупреждение за нападението им?

— За да ни заблуди. Той каза, че ще ни нападнат след няколко дни, не днес.

Лорлън кимна.

— Може просто да се е заблудил. — Той се наведе напред и погледна монарха в очите. — Аз вярвам в почтеността на Акарин. Вярвам, че ако го помолим да си тръгне, след като ни помогне, той ще го направи. Защо да обучаваме на черна магия някой от нас, когото след това няма как да отпратим, при положение че можем да извикаме някой, който вече има тези умения?

— Защото не му вярвам.

Лорлън отпусна рамене. С това не можеше да спори.

— Вече поставих този въпрос пред Повелителите на отделните школи — каза кралят. — Те се съгласиха с мен. Моят избор е лорд Сарин, но аз нямам намерение да взимам това решение вместо Гилдията. Гласувайте го.

Той се изправи и тръгна към отворената врата на балкона.

— Освен това за моя избор има още една, по-практична причина — продължи той. — Акарин е в Сачака. Може да не успее да се върне на време. Лорд Сарин смята, че Сония е усвоила черната магия за една седмица, въпреки че времето й е било заето и с уроци, и други дейности. Ако един магьосник се посвети изцяло на тази задача, той ще я усвои по-бързо. Аз… — Прекъсна го почукване по вратата. — Влез.

В стаята бързо влезе някакво момче и падна на едно коляно.

— Лорд Болкан е тук, Ваше величество.

Кралят кимна и момчето бързо излезе. В стаята влезе Болкан и коленичи пред краля.

— Свободно. — Кралят се усмихна тъжно. — Тъкмо навреме, лорд Болкан.

— Реших, че ще искате да говорите с мен, Ваше величество — отвърна Болкан, докато се изправяше. Той погледна Лорлън и кимна учтиво. — Разбрали сте, че Крепостта е паднала?

— Да — отвърна кралят. — И реших, че един от магьосниците ни трябва да усвои черната магия. Гилдията ще номинира кандидатите и ще избере един от тях чрез гласуване. Ако сачаканците се приближат до Имардин преди избраният магьосник да е подготвен, подкрепленията, които изпратихте към Крепостта, ще влязат в битка с тях.

Лорлън погледна монарха. Той изпращаше тези магьосници на смърт.

— Ние имаме нужда от тях тук, Ваше величество, за да може избраният магьосник да увеличи енергията си колкото се може по-бързо.

— Няма да им нареждате да нападат сачаканците, докато не стане ясно, че имаме нужда от още време. — Кралят се обърна към Болкан. — Можете ли да предложите друга стратегия, която да забави или отслаби врага?

Воинът кимна.

— Можем да се възползваме от отбраната на града. Всяко препятствие по пътя им ще отнема част от силата им.

— А стражниците? Могат ли да бъдат използвани?

Болкан поклати глава.

— Боя се, че те лесно могат да бъдат обърнати срещу нас.

Кралят се намръщи.

— Как така?

— Всеки немагьосник с латентна магическа способност представлява потенциален източник на сила. Препоръчвам да държим всички немагьосници далеч от пътя им.

— Може би трябва да ги изпратя по-далеч от Имардин.

Болкан се замисли и кимна.

— Ако това е възможно.

Кралят се изсмя.

— Щом се разпространят слуховете, че няколко сачакански черни магьосници се готвят да нападнат Имардин, градът ще се опразни и без да давам заповеди. Ще наредя на Стражата да поддържа ред и да се погрижи всеки кораб, който напуска Пристанището, да е натоварен с разумен брой евакуирани, след което ще отпратя и тях. Имате ли някакви други препоръки?

Болкан поклати глава.

— Останете с мен. Искам да обсъдите укрепването на града със стражниците. — Кралят се обърна към Лорлън. — Разпоредителю. Върнете се в Гилдията и се заемете с избора на черния магьосник. Колкото по-рано започне обучението му, толкова по-добре подготвени ще бъдем.

— Да, Ваше величество.

Лорлън се изправи и излезе от стаята.

— Какво смятате да правите сега?

Ротан се обърна и погледна Рейвън. Шпионинът мрачно се взираше в него.

— Не знам — призна си той. — Очевидно вече не се налага да ходя в Сачака.

— Можете да потърсите Сония.

— Да. — Ротан погледна на североизток. — Но Гилдията… Киралия… ще има нужда от всеки магьосник, за да се бие срещу тези сачаканци. Сония… Тя може и да има нужда от помощта ми, но това няма да спаси Киралия.

Рейвън наблюдаваше Ротан мълчаливо и очаквателно. Магьосникът усети болка в гърдите, сякаш сърцето му се разкъсваше в две посоки.

„Ичаните съществуват — помисли си той. — Акарин не лъжеше. Сония не е била измамена. — Изпълни го облекчение, че решението й, макар и неправилно, беше взето с добри намерения. — Сония е в Сачака. Ичаните са тук. Тя е в безопасност, поне засега. Ако помогна на Гилдията, може би тя все още ще има дом, в който да се прибере“.

— Ще остана — рече той на глас. — Ще се върна в Имардин.

Рейвън кимна.

— Можем да изтъргуваме каруцата и стоките в Калия за два от починали коня — ако подкрепленията не са ги взели всичките.

Подкрепленията. Лорд Ийкмо и останалите не бяха стигнали до Крепостта. Те сигурно щяха да се върнат в Имардин, за да се присъединят към останалите от Гилдията.

— Бих могъл и да изчакам подкреплението в Калия и да се върна с тях — каза Ротан.

Шпионинът кимна.

— Значи там ще се разделим. За мен беше чест да работя с вас, лорд Ротан.

Ротан успя да се усмихне накриво.

— И на мен ми бяха приятни компанията ти и уроците ти, Рейвън.

Шпионинът изсумтя.

— Добре лъжете, лорд Ротан. — После сви рамене. — Но нали аз съм ви обучавал. Жалко, че уроците ми няма да бъдат приложени на практика. Ала пък сега ще можете да използвате онова, което сте научил като магьосник. — Той погледна към Ротан. — Да защитавате Киралия.

 

 

Когато малката къщичка се появи между дърветата, Сония предположи, че това е поредната ферма, но Дориен я посочи гордо и каза:

— Домът ми.

Той завърза коня си пред къщата. Останалите наблюдаваха нервно как Акарин и Сония слизат от конете си. Сония отведе животното до единия от мъжете.

— Благодаря, че ми го зае — каза тя.

Той я погледна недоверчиво и улови юздите. Сония се върна при Акарин, докато Дориен благодареше на мъжете и ги отпращаше.

— Тревожат се — каза той, като се върна при тях. — Първоначално ви извеждам от страната, след това се появява един мъртъв сачаканец и мнението ми за вас се променя.

— Какво им каза? — попита Акарин.

— Че сме били нападнати и вие сте ни спасили. След това съм решил, че в замяна на това заслужавате подслон и храна, и че ще съм им благодарен, ако запазят това в тайна.

— Ще го направят ли?

— Не са глупаци. Знаят, че става нещо важно, въпреки че не са наясно с подробностите. Но ще направят каквото им се казва.

Акарин кимна.

— Ние сме им задължени. Ако не бяха уловили конете и не се бяха върнали за нас, щяхме все още да вървим пеша. За това се иска много кураж.

Дориен кимна.

— Влизайте. Вратата е отключена. Ако сте гладни, има пресен хляб и малко супа от вчера. Аз трябва да се погрижа за коня.

Сония и Акарин влязоха в къщата. Озоваха се в стая, голяма колкото самата постройка. До стената имаше пейка и няколко полици. По кошницата със зеленчуци и плодове, и пръснатите тенджери, и прибори, Сония се досети, че там Дориен приготвя храната си. Останалата част от стаята бе заета от маса и няколко дървени стола. Стените бяха покрити с рафтове и всяко свободно пространство бе запълнено с буркани, шишета, кутии и книги.

Две врати водеха към останалите стаи. Едната беше отворена и през нея се виждаше неоправеното му легло.

Акарин отиде до масата за готвене, а Сония се настани в един от столовете и започна да разглежда наоколо. „Толкова е разхвърляно — помисли си развеселено тя. — Въобще не прилича на стаите на Ротан“.

Изпълни я странно спокойствие. Образите, които беше изпратил Мейкин, я бяха ужасили, но сега, часове по-късно, тя чувстваше само вцепенение и умора. Както и странно спокойствие.

„Те знаят — помисли си тя. — Гилдията, Ротан — всички знаят, че сме казали истината. Не че това ще ни помогне особено“.

— Гладна ли си?

Тя погледна към Акарин.

— Глупав въпрос.

Той взе две купи, напълни ги със супа от тенджерата и откъсна два комата хляб от голямата пита на пейката. Докато носеше купите към масата, над тях започна да се вдига пара.

— Истинска храна — промърмори Сония, когато Акарин постави купата в ръцете й. — Не че готвенето ти не ми хареса — додаде тя.

— Просто съставките бяха ограничени.

— Да, освен това нямам дарбата на Такан.

— Дори Такан нямаше да се справи по-добре.

— Щеше да останеш изненадана. Защо мислиш, че Дакова го и държа толкова дълго?

Двамата се хранеха мълчаливо, наслаждавайки се на простата храна. Дориен влезе в стаята тъкмо когато Сония остави купата си на масата. Той я погледна и се усмихна.

— Вкусно?

Тя кимна. Той седна на един от столовете.

— Трябва да поспиш — каза му Акарин.

— Знам — отвърна Дориен, — но не мисля, че ще мога. Имам твърде много въпроси. — Той поклати глава. — Този магьосник… как успяхте да минете през Прохода, щом той го е пазил?

— Чрез малка измама — отвърна Акарин. Когато започна да обяснява, Сония се взря в него. Той изглеждаше различен. Не толкова резервиран и сдържан. — Помислих си, че Парика е влязъл в Киралия с намерението да ни намери, но когато Крепостта бе нападната, разбрах, че той е бил част от нашествието.

— Той беше толкова силен. — Дориен погледна Сония. — Как успя да го спреш?

Тя усети как се изчервява.

— Спрях сърцето му. С лечителска магия.

Дориен я погледна изненадано.

— И той не оказа съпротива?

— Ичаните не могат да лекуват, така че той не знаеше какво му причинявам. — Сония потрепери. — Мисля, че втори път няма да мога да го направя.

— На твое място щях да постъпя по същия начин. Все пак той се опита да те убие. — Дориен погледна Акарин. — Имаше ли други ичани в Прохода?

— Не. Но това не означава, че няма да дойдат по-късно.

— Тогава трябва да предупредя местните.

Акарин кимна.

— Ичаните ще търсят немагьосници, особено такива с латентни магически способности.

Очите на лечителя се разшириха.

— Значи ще ловят фермери и селяни по целия път до Имардин.

— Ако Гилдията прояви разум, тя ще евакуира всички села и ферми по пътя. Карико няма да позволи на останалите ичани да губят много време по пътя. Той ще се притеснява, че Гилдията може да промени мнението си за мен и да ни позволи да се върнем, за да успея навреме да се подсиля и да се изправя срещу него.

Дориен мълчеше и гледаше втренчено Акарин. Като че ли се бореше със себе си. После погледна към Сония.

— Какво ще стане, ако Гилдията не ви призове? Какво могат да направят?

Акарин поклати глава.

— Нищо. Дори и да ме повикат и да ми позволят да използвам черната магия, аз пак няма да разполагам с достатъчно време, за да стана толкова силен, колкото осем ичани. Ако все още бях Върховен повелител, щях да накарам Гилдията да напусне Имардин. Щях да науча малцина избрани на черна магия, след което щях да си върна Киралия.

Дориен го погледна ужасено.

— Да напуснете Киралия?

— Да.

— Трябва да има друг начин.

Акарин поклати глава.

— Но вие се върнахте. Защо го направихте, ако не смятате да се биете?

Акарин се усмихна уморено.

— Не очаквам да спечеля.

Дориен погледна към Сония. Тя почти можеше да чуе мислите му: „И ти ли си замесена в това?“.

— Какво ще направите? — попита тихо той.

Акарин се намръщи.

— Все още не съм решил. Надявах се тайно да се върна в Имардин и да изчакам Гилдията да ме повика.

— Все още можем да го направим — намеси се Сония.

— Нямаме нито коне, нито пари. Без тях не можем да стигнем до Имардин преди ичаните.

Дориен леко се усмихна.

— С това бих могъл да ви помогна.

— Ще се подчиниш на заповедите на Гилдията?

Лечителят кимна.

— Да. Какво ще направите, щом стигнете до града?

— Ще изчакам Гилдията да ме повика.

— А ако не го направят?

Акарин въздъхна.

— Тогава не мога да направя нищо. Днес изтеглих малко сила от Парика, но не достатъчно, че да се изправя срещу ичаните.

Сония поклати глава.

— И тази сутрин не бяхме достатъчно силни, за да се изправим срещу ичани, но пак успяхме да го убием. Защо да не приложим същия номер и на останалите? Можем да се престорим на изтощени, да им позволим да ни заловят и да използваме лечителската си сила, за да ги убием.

Акарин се намръщи.

— Това би било много опасно. Никога не си преживявала източване на енергията. Започне ли, повече не можеш да използваш собствената си сила. Няма да можеш да се лекуваш.

— В такъв случай трябва да действаме бързо.

Лицето на Акарин помрачня още повече.

— Останалите ичани ще видят какво правиш. Дори и да не го разбират, те ще действат предпазливо. Достатъчно е само да спуснат щит върху кожата си, за да ти попречат да прилагаш лечителските си сили върху тях.

— Тогава ще се погрижим да не видят. — Сония се наведе напред. — Ще се изправяме срещу тях само когато са сами.

— Може да се държат в група.

— Тогава ще ги подмамим да се разделят.

Акарин я погледна замислено.

— Те не са свикнали с градската среда, а копторите са същински лабиринт.

— Бихме могли да получим подкрепата на Крадците.

Дориен я погледна и присви очи.

— Ротан каза, че си прекъснала всякакви връзки с тях.

При споменаването на името му тя потрепна.

— Как е той?

— Не съм се чувал с него, откакто Лорлън забрани мисловното общуване — отвърна Дориен. После погледна към Акарин. — Той ще се радва да научи, че Сония е жива. Ако кажа на Гилдията, че съм ви видял, може да им предам, че сте готови да помогнете.

— Не. — Изражението на Акарин беше разсеяно и замислено — Ако двамата със Сония възнамеряваме да поставим капани в града, те не трябва да знаят, че сме там. Ичаните веднага ще разберат и ще ни подгонят.

Дориен се изпъна.

— Гилдията ще пази присъствието ви…

— Ичаните ще го научат от ума на първия магьосник, когото убият. — Акарин погледна Дориен и очите му потъмняха. — Откъде си мислиш, че научих този номер?

Дориен пребледня.

— О!

— Гилдията не бива да знае, че сме в града — каза Акарин с нотка на решителност в гласа. — Затова не трябва да им казваш нито че си ни видял, нито за срещата си с Парика. Колкото по-малко хора знаят за връщането ни, толкова по-малки са шансовете ичаните да разберат какво планираме.

— Значи вече имаме план? — попита Сония.

Акарин й се усмихна.

— Поне зачатък на план. Предложението ти може и да свърши работа, макар че едва ли ще мине при Карико. Дакова се научи да се лекува от мен, но запази умението за себе си. Не съм сигурен дали го е разкрил пред брат му, но дори и така да е, Карико сигурно знае, че лечителството е възможно и се е досетил, че може да се използва, за да навреди на някого.

— Значи ще избягваме Карико — каза тя. — Това ни оставя седем ичани за убиване. Мисля, че известно време ще бъдем доста заети.

Дориен се засмя.

— Определено имате план. Когато Гилдията започне да обсъжда стратегията, може да подхвърля някой друг намек. Ако има нещо, което искате да им кажа…

— Не мога да си представя как ще ги убедиш да се скрият — отвърна Акарин.

— Но може и да го направят, след като се сблъскат с ичаните и се изтощят — посочи Сония.

Акарин кимна.

— Предложи им да съсредоточат енергията си срещу един ичани. Сачаканците не са свикнали да си помагат и да се поддържат. Те не знаят, че могат едновременно да захранват една бариера.

Дориен кимна.

— Нещо друго?

— Ще мисля по пътя. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по добре.

Лечителят се изправи.

— Ще оседлая коня си и ще ви намеря животни.

— Може ли да потърсиш и някакви чисти дрехи? — попита Сония.

— Трябва да пътуваме предрешени — додаде Акарин. — Слугинска униформа ще бъде идеална, но всъщност всякакви обикновени дрехи ще свършат работа.

Дориен повдигна вежди.

— Ще се преструвате на прислужници?

Сония го заплаши с пръст.

— Да. Само гледай да не свикваш.