Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Върховният повелител

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-06-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6004

История

  1. — Добавяне

Част първа

Глава 1
Посланието

В древната киралийска поезия луната е наричана Окото. Когато Окото е широко отворено, неговото бдително присъствие възпира злото — или довежда до лудост онези, които са се осмелили да вършат лоши неща пред погледа му. Но когато е затворено и само снопче белота показва, че то спи, Окото позволява тайните деяния — независимо дали са добри или зли — да останат незабелязани.

Сери погледна към луната и се усмихна накриво. Тази фаза на Окото, тесен резен, беше предпочитана от тайните любовници, но той се промъкваше бързо между сенките на града, не за да отиде на среща. Неговата цел беше от по-мрачно естество.

Трудно му беше да прецени дали това, с което се занимава, е добро или лошо. Онези, които проследяваше, заслужаваха своята участ, но Сери подозираше, че възложената му работа има по-дълбоки цели от намаляването броя на убийците, които тормозеха града през последните няколко години. Той не знаеше всичко за тази отвратителна история — беше убеден в това, но със сигурност знаеше повече, отколкото всеки друг в града. Докато вървеше, обмисляше фактите, които му бяха известни. Беше научил, че убийствата не са извършени от един-единствен човек, а от поредица хора, всеки от който сменяше предишния. Знаеше също, че всичките тези хора са от една-единствена раса — сачаканската. И, което беше по-важно — знаеше, че те са магьосници. Доколкото му беше известно, в Гилдията нямаше сачаканци.

Дори и Крадците да знаеха нещичко по въпроса, те пазеха информацията си в тайна. Сери си спомни за срещата на Крадците, на които беше присъствал преди две години. Водачите на свързаните в съюз престъпни групи се бяха развеселили от предложението му да намери убиеца и да го спре. Онези, които сега го питаха подигравателно защо след толкова време още не е успял да направи това, може би смятаха, че убиецът е само един или пък не искаха да издадат какво знаят.

Всеки път, когато Сери се справеше с някой от убийците, следващият се заемаше със зловещото си дело. За беда това караше Крадците да смятат, че Сери се проваля в задачата си. Единственото, което можеше да направи той, беше да свива рамене в отговор на въпросите им и да се надява, че успехът в други престъпни дейности компенсира тази неудача.

В тъмния правоъгълник на вратата се появи фигурата на едър мъж. Далечната лампа освети сурово, познато лице. Гол кимна и закрачи със Сери.

Двамата достигнаха кръстовище на пет улици и се приближиха към клинообразна постройка. Когато прекрачиха през отворената врата, Сери почувства миризмата на пот, бол и готвено. Беше рано вечерта и пивницата беше пълна. Седнаха на бара и Гол поръча две халби бол и чиния солени кротове.

Той излапа своята половина от кротовете и едва след това започна да говори:

— Отзад. Блести пръстен. Какво ще кажеш, синко?

Гол и Сери често се преструваха на баща и син, когато искаха да скрият истинската си самоличност — което напоследък ставаше през повечето време, когато бяха сред хората. Сери беше само няколко години по-млад от Гол, но заради дребния му ръст и момчешкото лице често го взимаха за юноша. Той почака малко, после плъзна погледа си назад, към пивницата.

Въпреки че помещението беше претъпкано, успя лесно да забележи мъжа, който му беше посочил Гол. Характерното за сачаканците широко, кафяво лице на човека се открояваше сред бледите киралийски физиономии. Той наблюдаваше внимателно тълпата. Сери хвърли поглед към пръстите му и забеляза червен проблясък върху сребърния му пръстен.

— Какво мислиш? — промърмори Гол.

Сери отмести поглед от мъжа, вдигна халбата си и се направи, че отпива от бола.

— Твърде трудно за нас, тате. Да го оставим на някой друг.

Гол изсумтя в отговор, пресуши халбата си и я остави долу. Излезе, а Сери го последва. На няколко пресечки от пивницата младежът бръкна в палтото си, извади три медни монети и ги пусна в едрата длан на Гол. Едрият мъж въздъхна и закрачи нататък.

Сери се усмихна накриво, след това отвори решетката на близката стена. За непознатите Гол изглеждаше невъзмутим във всяка ситуация. Обаче Сери знаеше какво означава тази въздишка. Гол беше уплашен — и имаше за какво. Всеки мъж, жена или дете в копторите беше в опасност, докато тези убийци бяха наоколо.

Сери мина през отвора и се спусна в тунела отдолу. Трите монети, които беше дал на Гол, щяха да бъдат връчени на три улични хлапета, за да предадат послание. Три хлапета — за в случай че някое от тях изгуби посланието или го предаде със закъснение. Получателите бяха най-различни занаятчии. Те щяха да предадат посланието по-нататък чрез стражници, разносвачи или обучени животни. Никой от мъжете и жените по веригата, през която щеше да премине посланието, не знаеше смисъла му. Само крайният получател щеше да разбере съдържанието му.

И тогава преследването щеше да започне отново.

 

 

Сония излезе от класната стая и бавно прекоси шумния, претъпкан главен коридор на Университета. Тя рядко обръщаше внимание на лудориите на другите ученици, но през този ден беше различно.

„Днес се навършва една година от предизвикателството — помисли си тя. — Една година, откакто победих Регин на Арената, и толкова неща се промениха“.

Повечето ученици се бяха събрали на групи от по двама или по няколко души и крачеха към задното стълбище и към столовата. Няколко момичета се мотаеха около вратата на класната стая и потайно си шепнеха нещо. От една аудитория в далечния край на коридора излезе учител, последван от двама ученици, носещи големи кутии.

Сония се вгледа в лицата на няколко ученици, които я бяха забелязали. Никой не я изгледа свирепо или пренебрежително. Някои от първокурсниците се вторачиха в инкола на ръкава й — знак, че е избраницата на Върховния повелител — и бързо отклониха погледи.

Когато достигна края на коридора, тя тръгна надолу към фоайето, по изящните, магически оформени стълби. Отекването на стъпките й беше меко, като камбанен звън. В залата се разнесе ехо, когато нечии стъпки се присъединиха към нейните. Сония вдигна поглед и видя, че трима ученици се изкачват към нея. По гърба й се плъзна хлад.

В центъра на тройката беше Регин. От двете му страни бяха неговите най-близки приятели, Кано и Аленд. Девойката запази безизразно лице и продължи да се спуска. Когато Регин я забеляза, усмивката му се стопи. Погледът му срещна нейния, после се отмести встрани, докато се разминаваха.

Тя погледна назад и въздъхна с облекчение. Всяка от срещите им след предизвикателството беше такава. Регин беше приел ролята на загубил с достойнство в честна битка и Сония му позволяваше да играе тази роля. Изкушаваше се да го подразни за поражението му, но беше сигурна, че ако го направи, той щеше да намери някой подмолен начин да си отмъсти. По-добре беше да се игнорират взаимно.

Победата над Регин в публично сражение обаче й беше донесла нещо повече от това, че тормозът му над нея беше престанал. Сония беше спечелила уважението на другите ученици и на повечето от учителите. Сега тя не беше просто момичето от копторите, чиято сила се е проявила за пръв път в нападението над Гилдията по време на годишното Прочистване на града от скитниците и измета. Когато си спомни за този ден, тя се усмихна печално. „Аз бях изненадана не по-малко от тях, че съм използвала магия“.

Сония си спомни също периода, през който беше „отстъпничка“, като се беше отървала от плен чрез сключването на сделка с Крадците. „Тогава изглеждаше като добра идея — помисли си тя. — Вярвах, че Гилдията иска да ме убие. В края на краищата, те никога по-рано не са обучавали някой извън Домовете. Обаче Крадците нямаха никаква полза от тази история. Така и не се научих да контролирам силата си дотолкова, че да им върша някаква работа…“

Въпреки че някои все още негодуваха против нея, тя вече не беше смятана за натрапницата, виновна за изгнанието на лорд Фергън. „Е, той не биваше да държи в тъмница Сери и да заплашва, че ще го убие, ако не правя каквото поиска. Искаше да убеди Гилдията, че на нисшите класи не може да се довери изучаването на магията, но вместо това доказа, че не може да се има доверие на някои от магьосниците“.

Сония си спомни отново за учениците в коридора и се усмихна. Съдейки по предпазливото им любопитство, тя предположи, че първото нещо, което са си спомнили за нея, е с каква лекота е спечелила предизвикателството. Сигурно се чудеха колко силна би могла да стане. Девойката подозираше, че дори някои от учителите се страхуват поне мъничко от нея.

След като слезе по стълбите, Сония прекоси фоайето и излезе през отворената врата на Университета. Спря се, погледна към сивата двуетажна сграда на края на градината и усмивката й угасна.

„Измина една година от Предизвикателството, но някои неща още не са се променили“.

Въпреки че беше спечелила уважението на учениците, Сония все още нямаше близки приятели. Работата не беше там, че те всичките се бояха от нея или от нейния наставник. Някои от съучениците й бяха правили опити да я включат в разговорите си от времето на Предизвикателството насам. Но въпреки че тя с радост си говореше с тях по време на часовете или обедната почивка, винаги отказваше да се присъедини към тях извън училище.

Сония въздъхна и тръгна надолу по стъпалата пред входа на Университета. Всеки нов приятел щеше да е още един инструмент, който Върховният повелител можеше да използва срещу нея. Ако тя някога намереше възможност да разкрие престъпленията му пред Гилдията, всеки, за когото я беше грижа, щеше да се окаже в опасност. Нямаше смисъл да дава на Акарин по-богат избор на жертви.

Мислите на Сония се върнаха към нощта, сега вече преди две и половина години, когато тя се беше промъкнала в Гилдията със своя приятел Сери. Въпреки че вярваше, че Гилдията иска смъртта й, по всичко личеше, че рискът си заслужава. Не беше в състояние да контролира силата си, което я правеше безполезна за Крадците, и Сери се надяваше, че тя може да се научи как да го прави, като наблюдава магьосниците.

По-късно същата вечер, след като бяха видели неща, които я очароваха, тя се беше приближила към сивата сграда, разположена отделно от останалите постройки. Когато бе погледнала през вентилационната решетка на подземната стая, Сония видя магьосник с черна мантия, който демонстрираше странна магия…

Магьосникът взе блестящото острие и погледна към слугата си.

— Борбата ме изтощи. Имам нужда от силата ти.

Слугата се отпусна на едно коляно и протегна ръка. Магьосникът прокара острието на ножа по кожата, после притисна ръката си към раната…

… и тя почувства странно усещане, като пърхане на насекоми в ушите й.

При този спомен Сония потрепери. Тя не беше разбрала какво точно се е случило през онази нощ, а след това станаха толкова много неща, които би искала да забрави. Силата й нарасна до такива опасни размери, че Крадците я предадоха на Гилдията и тя откри, че магьосниците не желаят смъртта й — те й предложиха да се присъедини към тях. После лорд Фергън хвана Сери и започна да я изнудва да прави каквото й каже. Но планът на Воина се провали, когато Сери беше намерен в тъмница под Университета и Сония се съгласи съзнанието й да бъде прочетено от Разпоредителя Лорлън, за да се докаже, че Фергън я е манипулирал. И по време на това прочитане на съзнанието й споменът за магьосника с черната мантия в подземната стая се върна в цялата си пълнота.

Лорлън разпозна в този магьосник своя приятел Акарин, Върховния повелител на Гилдията. Разпозна също забранен ритуал на черната магия.

От мислите на Лорлън Сония си създаде представата на какво е способен черният магьосник. Чрез използването на забраненото изкуство Акарин можеше да увеличи силата си отвъд естествените й граници. Известно беше, че Върховният повелител и без това е необичайно силен, но според Лорлън като черен магьосник той би могъл да победи дори съвкупната сила на останалите магове от Гилдията.

Ето защо Лорлън реши, че конфронтацията с Върховния повелител е недопустима. Престъплението щеше да остане тайна, докато не бъде намерен сигурен начин, по който да се справят с Акарин. Само на Ротан, магьосникът, който щеше да стане наставник на Сония, му беше позволено да узнае истината — в процеса на обучението й той вероятно щеше да види спомена й за Акарин и така или иначе да научи истината.

При мисълта за Ротан тя почувства остра тъга, последвана от тъпа ярост. За нея Ротан беше нещо повече от наставник и учител; той й беше като баща. Тя не беше сигурна, че щеше да издържи тормоза на Регин, ако не беше подкрепата на Ротан. За негова беда му се бе наложило да търпи последствията от пусканите от Регин злонамерени слухове, че настойничеството му е спечелено в замяна на услуги в леглото.

А после, когато слуховете и подозренията бяха отминали, всичко се беше променило. Акарин беше дошъл в покоите на Ротан, за да им каже, че е установил, че са наясно с неговата тайна. Той беше прочел съзнанието на Лорлън и искаше да прочете и техните. Те бяха наясно, че Акарин е твърде силен, за да се сражават с него, така че не се осмелиха да му откажат. След това, спомни си тя, Акарин беше започнал да се разхожда из стаята.

— Вие и двамата сте готови да ме предадете, ако ви се удаде случай — каза той на Ротан. — Аз ще поема наставничеството над Сония. Това ще ми гарантира мълчанието ти. Докато тя е моя, ти няма да позволиш никой да разбира за заниманията ми с черна магия. — Погледът му се отмести върху Сония. — А благополучието на Ротан ще бъде гарантирано само в случай че ми сътрудничиш.

Сония тръгна по пътя към седалището на Върховния повелител. Всичко това се беше случило толкова отдавна; струваше й се, че е станало с някой друг, или с герой от случка, за която беше чула. Тя беше негова подопечна вече повече от година и половина, и неща не бяха толкова зле, колкото беше очаквала. Той не я използваше като допълнителен източник на сила, нито пък се опитваше да я въвлече в тъмните си дела. Освен разкошните им съвместни вечери всеки първоден, тя почти не го виждаше. Разговаряха единствено за обучението й в Университета.

„Освен през онази нощ“ — помисли си тя.

Докато си спомняше, тя забави крачка. Преди много месеци, след като се беше прибрала след часовете, тя чу шумове и крясъци от долния етаж на сградата. Когато слезе в подземието, видя Акарин да убива някакъв човек с черна магия. Тогава магьосникът й каза, че човекът е сачаканец, изпратен да го убие.

— Защо го уби? — попита тя. — Защо не го предаде на Гилдията?

— Защото, както сама можеш да предположиш, той и себеподобните му знаят повече за мен, отколкото бих искал да е известно на Гилдията. Сигурно се чудиш кои са тези хора, които желаят смъртта ми и какви са причините им. Мога да ти кажа само едно: сачаканците все още мразят Гилдията, но освен това се страхуват от нас. От време на време изпращат по някой като този, за да ме провери.

Сония знаеше за съседите на Киралия не повече, отколкото останалите третокурсници. Войната между Сачаканската империя и Киралия влизаше в учебната програма. По думите на учителите, Киралия беше спечелила войната чрез създаването на Гилдията и споделянето на знанията между магьосниците. През седемте века, изминали оттогава, Сачаканската империя така и не се беше възстановила, и по-голямата част от земите й пустееха.

Като знаеше тези неща, на Сония не й беше трудно да повярва, че сачаканците все още мразят Гилдията. Това вероятно беше и причината Сачака да не е част от Обединените земи. За разлика от Киралия, Елийн, Вин, Лонмар и Лан, Сачака не беше подписала договора, според който всички магьосниците трябва да бъдат обучавани и наблюдавани от Гилдията. Възможно беше в Сачака да има магьосници, но тя се съмняваше, че те са добре обучени.

Ако те наистина представляваха заплаха, Гилдията със сигурност щеше да е наясно с това. Сония се намръщи. Може би някои от магьосниците знаеха. Може би това беше тайна, известна само на Висшите магове и на краля. Кралят не би искал обикновените хора да се безпокоят относно съществуването на сачаканските магьосници — освен ако сачаканците не станат сериозна заплаха, разбира се.

Бяха ли тези убийци сериозна заплаха? Сония поклати глава. Убийци, изпращани от време на време да унищожат Върховния повелител, не можеше да са опасни, щом той можеше да ги отстранява толкова лесно.

Тя изведнъж се спря. Вероятно Акарин ги отстраняваше с такава лекота само защото се е подсилил с черна магия. Сърцето й прескочи един удар. Това можеше да означава, че убийците са страшно силни. Акарин беше предположил, че те знаят, че той използва черна магия. Не биха го нападнали, ако не са сигурни, че имат шанс да го убият. Не означаваше ли това, че те също използват черна магия?

Тя потрепери. „А аз спя всяка нощ в къщата на мъжа, когото те се опитват да убият“.

Може би затова Лорлън все още не беше намерил начин да се справи с Акарин? Може би той знаеше, че Акарин има основания да използва черната магия. Може би той изобщо не възнамеряваше да сваля Акарин.

„Не — помисли си тя. — Ако намеренията на Акарин бяха почтени, аз нямаше да съм негова заложничка. Ако той можеше да докаже, че има основателни причини за поведението си, щеше да се опита да го направи и нямаше да допусне двама магьосници и един ученик постоянно да търсят начини да го победят. И ако е загрижен за моето благополучие, защо ме държи в седалището си, където и аз съм застрашена от убийците?“

Сония беше сигурна, че Лорлън е загрижен за нея. Ако той знаеше, че Акарин има основателни причини за поведението, би й казал. Той не би допуснал тя да вярва, че е в по-лоша ситуация, отколкото е в действителност.

Тя изведнъж си спомни за пръстена на Лорлън. Вече повече от година в града се носеха слуховете за убиец, който носи сребърен пръстен с червен скъпоценен камък. Същият като на Лорлън.

Но това сигурно беше съвпадение. Тя познаваше отчасти съзнанието на Лорлън и не можеше да си го представи да убива някого.

Сония достигна вратата на седалището, спря се и си пое дъх. А ако мъжът, когото Акарин беше убил, не бе убиец? А ако беше сачакански дипломат, разкрил престъпление на Акарин, и Върховният повелител го беше примамил в седалището си, за да го убие… и тогава бе открил, че мъжът е магьосник?

Стига! Достатъчно!

Тя тръсна глава, сякаш по този начин можеше да се отърве от това безплодно подозрение. Обмисляше тези възможности от месеци, като си припомняше отново и отново какво беше видяла и чула. Всяка седмица гледаше към Акарин през масата по време на вечеря и й се искаше да има куража да го попита защо се е заел с изучаването на черната магия, но винаги премълчаваше. След като не беше сигурна дали отговорът ще е искрен, защо да си прави труда да го пита?

Сония се пресегна и поглади дръжката на вратата с пръсти. Както винаги, дръжката се завъртя при най-лекия допир. Девойката пристъпи вътре.

Високата, тъмна фигура на наставника й се надигна от един от столовете в гостната. Сония почувства познатия пристъп на страх и го прогони. Покрай главата й се понесе кълбо от светлина. Очите на Акарин останаха в сенките. Едното крайче на устните му се повдигна, сякаш се забавляваше.

— Добър вечер, Сония.

Тя се поклони.

— Върховни повелителю.

Той направи жест с бледата си длан, сочейки стълбището. Тя остави чантата си с книги и записки, и тръгна нагоре по стълбите. Той я последва, заедно с носещото се в средата на стълбището кълбо от светлина. Когато достигна втория етаж, Сония тръгна по коридора и влезе в стая, обзаведена с голяма маса и няколко стола. Във въздуха се носеше възхитителен аромат, който накара стомаха й тихичко да изкъркори.

Докато тя сядаше, Такан, прислужникът на Акарин, й се поклони, след което излезе.

— Какво учихте днес, Сония? — попита я Акарин.

— Архитектура — отвърна тя. — Методи за строителство.

Едната му вежда леко се повдигна.

— Обработване на камъка чрез магия?

— Да.

Акарин се замисли. Такан се върна в стаята с голям поднос, сервира няколко блюда и се отдалечи. Сония изчака Акарин да си избере храна от блюдата, след което напълни и собствената си чиния.

— Как ти се стори — лесно или трудно?

Сония се поколеба.

— Отначало трудно, после — по-лесно… Не е много различно от лечителството.

Акарин я изгледа втренчено.

— Наистина. А каква е разликата?

Тя се замисли.

— Камъкът няма естествена бариера на съпротива, за разлика от тялото. Той няма кожа.

— Това е вярно, но нещо като бариера може и да се създаде, ако…

Акарин изведнъж млъкна. Сония вдигна поглед и го видя да се мръщи, вторачен в стената зад гърба й. Погледът му срещна нейния, той се отпусна и сведе очи към масата.

— Имам една среща тази вечер — каза той, като бутна креслото си назад. — Ще трябва да се насладиш на вечерята сама, Сония.

Изненадана, тя го изгледа как се отдалечава към вратата, а после върна поглед към недоядената вечеря. Понякога, когато се прибереше, тя намираше Такан да я чака в гостната с добрата новина, че Върховният повелител няма да присъства. Но само два пъти досега Акарин беше напускал вечерята по-рано. Сония сви рамене и продължи да се храни.

Когато довърши вечерята си, Такан се появи отново и нареди блюдата и чиниите в подноса. Сония го погледна и забеляза тънка бръчка между веждите му.

„Изглежда разтревожен“ — помисли си тя.

Спомни си за по-ранните си предположения и усети как по гърба й плъзва хлад. Дали Такан се боеше, че в седалището може да е влязъл друг убиец, търсещ Акарин? Внезапно й се прииска да се върне в Университета. Тя се изправи и погледна към прислужника.

— Не се безпокой за десерта, Такан.

Лицето на мъжа внезапно се промени. Сония усети разочарованието му и се почувства виновна. Той може и да беше верен прислужник на Акарин, но също така беше и отличен готвач. Сигурно беше направил нещо, от което е особено горд, и беше обезсърчен от това, че и двамата си тръгват, без да го опитат.

— Нали… няма да се развали за няколко часа? — попита тя нерешително.

Той й хвърли бърз поглед и тя не за пръв път забеляза в погледа му проблясък на остър ум — нещо, което почтителното му поведение не можеше да скрие напълно.

— Няма, милейди. Да ви го донеса ли в стаята, когато се върнете?

— Да — кимна тя. — Благодаря.

Такан се поклони.

Сония излезе от стаята, прекоси коридора и се спусна по стълбите. Зачуди се отново каква роля играе Такан в тайните на Акарин. Беше видяла как Акарин черпи сила от Такан, като Такан явно не беше наранен или убит от това. И в нощта на опита за убийство Акарин й беше казал, че Такан е от Сачака. Това повдигаше друг въпрос: ако сачаканците мразят Гилдията, защо един от тях е прислужник на Върховния повелител?

И защо Такан понякога се обръщаше към Акарин с „господарю“, вместо с „милорд“?

 

 

Когато пратеникът се появи, Лорлън диктуваше поръчка за строителни материали. Той взе листа хартия от мъжа, прочете го и кимна.

— Кажи на главния коняр да подготви карета за мен.

— Да, милорд. — Пратеникът се поклони и излезе от стаята.

— Отново при капитан Баран? — попита Оусън.

Лорлън се усмихна мрачно на помощника си.

— Боя се, че да. — Той погледна към перото, което Оусън държеше над листа хартия, и поклати глава. — Изгубих си мисълта — добави той. — Ще довършим утре.

Оусън избърса перото.

— Надявам се, че Баран този път е намерил убиеца. — Той последва Лорлън извън кабинета. — Лека нощ, Разпоредителю.

— Лека нощ, Оусън.

Докато помощникът му вървеше по коридора към жилищните помещения на магьосниците, Лорлън се замисли за младия магьосник. Оусън беше забелязал редовните му посещения до Градската стража скоро след като бяха започнали. Младият мъж беше наблюдателен, а Лорлън имаше достатъчно акъл в главата, за да не започва да измисля сложни извинения. Понякога истината е за предпочитане дори пред съвършената измама. Той беше обяснил на Оусън, че Акарин го е помолил да надзирава опитите на Стражата да открие убиецът.

— Защо вас? — попита Оусън.

Лорлън очакваше това.

— А, трябва да върша все нещо през свободното си време — пошегува се той. — Баран е семеен приятел. Така или иначе бях чул от него за тези убийства, така че разговорите ни по този повод просто станаха официални. Можех да изпратя някой друг, но не исках да научавам последните новини чрез посредник.

— Мога ли да попитам дали Гилдията има особени причини да се интересува от тези убийства? — осведоми се Оусън.

— Можеш — отговори Лорлън с усмивка. — Но аз мога и да не отговоря. Как мислиш, има ли причина?

— Говори се, че някои хора в града смятат, че Гилдията е замесена.

— Ето защо Гилдията трябва да наглежда случая. Хората не трябва да имат усещането, че не се интересуваме от проблемите им. Обаче не трябва и да демонстрираме голям интерес, защото ще решат, че в слуховете има някаква истина.

Оусън се съгласи да запази в тайна посещенията на Лорлън до Стражата. Ако останалите членове на Гилдията научеха, че Лорлън следи напредъка на капитан Баран, те също щяха да се запитат дали не е замесена магия.

Лорлън все още не беше сигурен дали магията има пръст тук. Имаше само едно престъпление, преди около година, в което умиращ свидетел беше заявил, че убиецът го е атакувал с магия. Изгарянията върху тялото му изглеждаха като причинени от топлинен удар, но оттогава насам Баран не беше открил друго доказателство, че убиецът — или убийците — използват магия.

Баран също се беше съгласил засега да запази в тайна възможността убиецът да е магьосник-отстъпник. Както беше обяснил Лорлън, ако новината се разчуеше, кралят и Домовете щяха да очакват да се проведе ново преследване като онова, което беше организирано за Сония. Поуката, която си извлякоха от този случай беше, че ако магьосниците плъзнат из целия град, това само ще накара отстъпника да се скрие по-добре.

Лорлън достигна до фоайето. Видя как каретата излиза от конюшнята и се насочва към стъпалата на Университета. Когато тя пристигна, Разпоредителят слезе долу, даде на кочияша адреса и се качи вътре.

„Така че какво знаем все пак?“ — запита се той.

По цели седмици, понякога месеци, жертвите биваха убивани по един и същ ритуален метод, наподобяващ ритуалите на черната магия. След това за няколко месеца убийствата преставаха, докато вниманието на Стражата бъде привлечено от нова поредица от убийства. Новите убийства също бяха ритуални, но с леки промени в сравнение с предишните.

Според Баран възможните причини за измененията в ритуала бяха две: или убиецът беше един и променяше почерка си, или всяка поредица от убийства се извършваше от различен човек. Един убиец би могъл да промени почерка си, за да избегне разкриването му или за да усъвършенства ритуала; ако убийците са различни, това би могло да означава, че са част от някаква банда или култ, изискващи извършването на убийства като условие за посвещаване или като проверка на лоялността.

Лорлън погледна надолу към пръстена на ръката си. Няколкото жертви, които бяха извадили късмета да видят убиеца и да оцелеят, свидетелстваха, че той е носил пръстен с червен скъпоценен камък на ръката си. „Същият пръстен като този ли?“ — запита се Разпоредителят. Акарин беше създал камъка от стъкло и от собствената си кръв в нощта, в която беше открил, че Лорлън, Сония и Ротан знаят, че той е изучавал и използва черната магия. Пръстенът му позволяваше да види и чуе всичко, което Лорлън прави, и да се свързва със съзнанието му без останалите магьосници да усещат.

Всеки път, когато убийците използваха ритуал от черната магия, Лорлън не можеше да не обмисли възможността Акарин да е извършителят. Върховният повелител не носеше пръстен, но би могъл да си го слага само когато излиза от Гилдията. Но защо му беше да го прави? Той нямаше нужда да следи себе си.

А ако пръстенът позволяваше на някой друг да види какво върши убиецът?

Лорлън се намръщи. Защо Акарин ще иска някой друг да наблюдава какво върши? Освен ако не действаше под командването на другиго. Това беше стряскаща възможност…

Лорлън въздъхна. Понякога се улавяше, че се надява никога да не научи истината. Знаеше, че ако Акарин е убиецът, самият той ще се чувства отчасти виновен за смъртта на жертвите. Искаше му се да се беше изправил срещу Акарин отдавна, още когато беше научил от Сония, че Върховният повелител си служи с черна магия. Но се страхуваше, че Гилдията не би могла да победи Акарин в пряка битка.

Така че Лорлън беше запазил престъплението на Акарин в тайна и беше убедил Сония и Ротан да сторят същото. После Акарин беше разбрал, че им е известно за престъплението му и беше взел Сония за заложница, за да е сигурен, че Лорлън и Ротан ще си държат езиците зад зъбите. И сега Лорлън не можеше да се изправи срещу Акарин, без да рискува живота й.

„Но ако открия, че Акарин е убиецът и знам, че Гилдията може да се справи с него, няма да се поколебая. Нито старото ни приятелство, нито дори опасността за Сония няма да ми попречат да го спра“.

И Акарин сигурно беше наясно с това — чрез пръстена.

Разбира се, имаше вероятност убиецът да не е Върховният повелител. Той беше наредил на Лорлън да разследва убийствата, но това не доказваше нищо. Възможно беше просто да иска да знае колко близо е Стражата до разкриването на убиеца…

Каретата спря. Лорлън погледна през прозореца и примигна изненадано, когато видя, че са пред Градската стража. Толкова беше увлечен от размислите си, че не беше забелязал кога са пристигнали. Каретата се разклати, когато кочияшът слезе, за да отвори вратата. Лорлън излезе и тръгна през тротоара към входа на сградата. Капитан Баран го посрещна в малкото фоайе.

— Добър вечер, Разпоредителю. Благодаря ви, че пристигнахте толкова бързо.

Въпреки че Баран беше все още млад, челото му беше набраздено с бръчки. Тази вечер те изглеждаха още по-дълбоки.

— Добър вечер, капитане.

— Имам някои интересни новини за вас и трябва да ви покажа нещо. Моля, елате в кабинета ми.

Лорлън го последва в коридора до малка стая. Останалата част от сградата беше тиха, въпреки че вечер винаги присъстваха и по няколко стражници. Баран покани Разпоредителя да седне, после затвори вратата.

— Помните ли как ви казах, че и Крадците може да търсят убиеца?

— Да.

Баран се усмихна накриво.

— Вече имам потвърждение. Беше неизбежно ако и Стражата, и Крадците разследват убийствата, пътищата им да не се пресекат. Оказа се, че Крадците от месеци имат шпиони тук.

— Шпиони? В Стражата?

— Да. Дори честен човек може да бъде изкушен да приеме пари срещу информация, когато тази информация може да доведе до разкриването на убиец — особено при положение че Стражата няма никакъв напредък. — Баран сви рамене. — Все още не знам кои са всичките шпиони, но засега нямам нищо против да продължат със заниманията си.

Лорлън се подсмихна.

— Ако ви е нужен съвет по преговори с Крадците, бих ви изпратил лорд Денил, но той сега е Посланик на Гилдията в Елийн.

Капитанът повдигна вежди.

— Това би бил интересен съвет, въпреки че никога няма да имам възможността да се възползвам от него. Нямам намерение да преговарям с Крадците за сътрудничество. Домовете никога не биха одобрили това. Договорихме се с един от шпионите да ми предава каквото може. Засега информацията му не е от полза, но по-нататък това може да се промени. — Бръчките между веждите му отново станаха по-дълбоки. — А сега за това, което искам да ви покажа. Казахте, че искате да огледате следващата жертва. Тя беше открита тази вечер, така че донесоха тялото тук.

Лорлън почувства как по гърба му плъзва хлад, сякаш нещо студено и лепкаво е потекло под яката на мантията му. Баран махна към вратата.

— В мазето е. Искате ли да го видите сега?

— Да.

Той се изправи и последва Баран в коридора. Мъжът запази мълчание, докато двамата се спускаха по стълбите. На долния етаж тръгнаха по коридора. Въздухът стана чувствително по-студен. Спряха пред тежка дървена врата, Баран я отключи и влязоха.

Силната миризма на билки, прииждаща от коридора, не можеше да заличи вонята в стаята. Задната стая беше оскъдно обзаведена. Между голите каменни стени имаше три пейки. Върху едната от тях имаше голо мъжко тяло. На другата имаше купчина дрехи, спретнато сгънати.

Лорлън се приближи и неохотно огледа тялото. Както и при всички скорошни убийства, жертвата беше прободена през сърцето, имаше и плитък прорез през едната страна на врата на мъжа. Въпреки това изражението на човека беше неочаквано спокойно.

Докато Баран описваше мястото, където жертвата е била намерена, Лорлън си спомни за разговора, който беше дочул по време на едно от събиранията на Гилдията във Вечерната зала. Лорд Дарлън, млад лечител, описваше свой пациент на трима от приятелите си.

— Когато пристигнахме, той вече беше мъртъв — каза тогава Дарлън, клатейки глава, — но жена му настояваше да направим нещо, сякаш сме всемогъщи. Така че аз го огледах.

— И откри ли нещо?

Дарлън се намръщи.

— След смъртта в тялото остава много жизнена енергия, множество органи все още са активни въпреки разлагането, но сърцето и мозъкът му бяха тихи. Обаче открих друго сърцебиене. Едва доловимо и бавно, но определено сърцебиене.

— Как е възможно това? Две сърца ли е имал?

— Не. — Гласът на Дарлън беше измъчен. — Той… той се е задавил, поглъщайки севли[1].

Двамата от приятелите, също лечители, избухнаха в смях. Третият, алхимик, изглеждаше озадачен.

— Какво ще прави севли в гърлото му? Те са отровни. Да не го е убил някой?

— Не — въздъхна Дарлън. — Ухапването им е отровно, но кожата им съдържа вещество, което предизвиква еуфория и видения. Някои хора харесват този ефект. Те смучат гущерите.

— Смучат гущерите? — попита недоверчиво по-младият алхимик. — И какво направи ти?

Лицето на Дарлън се беше зачервило.

— Севлито се задушаваше, така че го измъкнах. Изглежда, жената не знаеше за този навик на съпруга си. Изпадна в истерия. Не искаше да стои вкъщи от страх, че там гъмжи от севлита и някое от тях ще се вмъкне в гърлото й през нощта.

Тези думи накараха двамата лечители отново да прихнат. Лорлън почти се усмихна при спомена за това. Лечителите се нуждаеха от чувство за хумор, макар понякога то да изглеждаше доста странно. Във всеки случай този разговор даде идея на Разпоредителя. Тялото на обикновен мъртвец беше пълно с енергия, но тялото на някой, убит с черна магия, би трябвало да е пресушено откъм енергия. За да провери дали убиецът е използвал черна магия, Лорлън трябваше да изследва някоя от жертвите с лечителския си усет.

Докато Баран довършваше описанието на местопрестъплението, Лорлън пристъпи напред и положи длан върху ръката на мъртвеца, затвори очи и насочи съзнанието си към трупа.

В първия момент се учуди колко лесно се е получило, после съобрази, че в момента на смъртта естествената бариера на тялото е изчезнала. Проучи тялото и откри само съвсем слаби следи от жизнена енергия. Процесът на разлагане беше прекъснат — забавен — защото в тялото не беше останало нищо живо.

Лорлън отвори очи и вдигна длан от ръката на мъртвеца. Огледа плиткия разрез на врата на жертвата, уверявайки се, че точно това е убило мъжа. Пробождането в сърцето вероятно беше извършено по-късно, за да даде погрешна следа относно причините за смъртта. Разпоредителят погледна надолу, към пръстена на ръката си.

„Точно така — помисли си той. — Убиецът е използвал черна магия. Но дали това е жертва на Акарин, или в града вилнее друг черен магьосник?“.

Бележки

[1] Севли — отровен гущер. — Б.пр.