Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Върховният повелител

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-06-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6004

История

  1. — Добавяне

Глава 37
Очи в очи с врага

Роклята на прислужничка, която Сония намери, за да замени с окървавените си риза и панталони, беше предназначена за доста по-висока жена. Тя покриваше добре мантията, но ръкавите бяха твърде дълги и се наложи да ги навие, а и все настъпваше подгъва. Тъкмо беше възстановила равновесието си след поредното настъпване, когато в прохода се появи куриер. Той ги видя и ускори.

— Имам… лоши новини — рече запъхтяно мъжът. — Един от… сачаканците… намери проходите.

— Къде? — попита Акарин.

— Недалеч оттук.

— Отведи ни там.

Куриерът се поколеба, после кимна. Тръгна обратно по коридора, а лампата му хвърляше изкривени сенки по стените.

— Ще опитаме същата измама — каза Акарин на Сония. — Този път се излекувай, когато сачаканецът те пореже. Започне ли да тегли силата ти, няма да можеш да я използваш.

— О, втори път няма да направя тази грешка — отвърна тя. — Не и след като разбрах какво е усещането.

Водачът продължи да върви по коридорите, като от време на време спираше и разпитваше доброволците, разположени край изходите. По пътя се разминаваха с бягащи хора, после се появи една тъмнокожа фигура. Фарин.

— Вече сте тук — рече запъхтяно той. — Добре. Тя идва насам.

„Значи е жената — помисли си Сония. — Авала“.

— Колко е далеч?

Фарин кимна към посоката, откъдето беше дошъл.

— На петдесетина крачки, може би. Завийте наляво на пресечката.

Той отстъпи встрани и Акарин тръгна по коридора. Сония взе фенера от пазача и го последва с разтуптяно сърце. Когато стигнаха пресечката, двамата спряха и Акарин надникна в прохода отляво. После влезе в него и Сония го последва.

На следващия завой отново спряха.

— Тя идва. Чакай тук. Нека си мисли, че тя те е намерила. Аз няма да бъда далеч.

Сония кимна. Видя го как се отдалечава бързо от пресечката и се скрива в един страничен проход. Зад гърба й тихо отекнаха бързи стъпки.

Те постепенно се приближаваха. Зад завоя се появи слабо сияние. Яркостта му бързо се увеличи и Сония отстъпи назад. Появи се светлинно кълбо. Девойката засенчи очите си с длан, после ахна и престорен ужас.

Жената ичани я погледна и се усмихна.

— О, това си ти. Карико ще остане доволен.

Сония се обърна да побегне, но точно тогава настъпи подгъва си и падна по лице. Авала се разсмя.

„Това щеше да е страхотно изпълнение, ако бях решила да ставам актриса“ — помисли си кисело Сония, докато се опитваше да се изправи. Тя чу приближаващи се стъпки и някой я хвана за ръката. Девойката впрегна целия си самоконтрол, за да не отблъсне нападателката си назад със силата си.

Жената-ичани я изправи на крака и протегна ръка към главата й. Сония се вкопчи в китката й и се опита да проникне в тялото на жената, но усети съпротива.

Авала имаше щит.

Бариерата покриваше кожата й. За миг Сония се възхити на умението й, но после бързо я връхлетя паника. Тя не можеше да използва лечителските си сили върху жената.

— Бий се с нея — нареди Акарин. — Докарай я до пресечката. Трябва да я затворим между нас, за да не може да избяга.

Сония запрати срещу жената силова вълна. Очите на Авала се разшириха и тя залитна назад. Сония събра полите си, завъртя се и побягна по коридора.

Пред нея проблесна бариера. Тя я разби с един силов удар. След няколко крачки подмина пресечката. Появи се нова бариера. Сония спря и се обърна с лице към сачаканката.

Жената се усмихваше триумфално.

— Карико. Виж кого намерих.

Сония видя своя образ: дребничка и слабичка в дългата рокля.

— Какво жалко същество е тя!

— А, ученичката на Акарин — отвърна Карико. — Влез в съзнанието й. Щом единият е тук, и другият ще е наблизо… Но не я убивай. Доведи я при мен.

Сония поклати глава.

— Аз сама решавам кога и къде ще се срещнем, Карико — каза му тя.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна той, — както и бившият ти наставник. Ротан се казваше, нали? Нося неговия кръвен камък. Той ще гледа как умираш.

Сония ахна. Ротан? Но Ротан беше мъртъв. Защо му бе на Карико да прави кръвен камък на Ротан?

— Това означава ли, че Ротан е жив?

— Сигурно, щом има кръвен камък — прошепна й мисловния глас на Акарин. — Но може и да лъже, за да те разстрои и да отвлече вниманието ти.

Авала се приближаваше. Когато навлезе в пресечката, Сония въздъхна с облекчение. Жената вече се намираше между тях двамата. Но щом Акарин излезеше, Авала щеше да го познае.

— Карико няма да е съвсем сигурен, че си тук, докато не те види и някой друг ичани — каза тя на Акарин. — Бихме могли да го подлъжем да си мисли, че съм дошла сама. Ако се бия сама с Авала…

— Добре — съгласи се Акарин. — Ако отслабнеш, поемам аз. Само стой по-далеч от нея.

Когато жената-ичани я нападна, Сония издигна щита си и отвърна с мощни удари. В нападението на Авала нямаше никаква стратегия или хитрост и Сония осъзна, че не може да използва никаква част от обучението си, за да си спечели предимство. Това беше чиста битка на силата и кой пръв ще изчерпи енергията си.

Въздухът в прохода се нагорещи и стените започнаха леко да сияят. Жената отстъпи назад и внезапно всичко потъна в ярка белота. Сония примигна, но бе твърде заслепена, за да види каквото и да било.

„Тя ме заслепи!“.

Сония едва не се разсмя, когато осъзна, че Авала е използвала същия номер, който бе приложила тя, за да избяга от бандата на Регин. Само че учениците не бяха научили достатъчно от лечителство то, за да…

Зрението й се завръщаше бавно, но сигурно. Тя различи две фигури в коридора. По-близката беше на Авала. Зад нея стоеше Акарин. Той атакуваше жената свирепо и безмилостно. Авала погледна към Сония и на лицето й се изписа страх. Силата й се изчерпи, щитът й падна изведнъж и последният удар на Акарин я отхвърли към бариерата на Сония. Разнесе се противно изпукване и жената се свлече на земята.

Сония гледаше с разтуптяно сърце как Акарин бавно приближава към сачаканката. Очите на Авала се отвориха. Болката и гневът изчезнаха и устните й се изкривиха в доволна усмивка. Погледът й се плъзна по стената и тя изпусна една последна дълга въздишка.

— Стори ли ми се — каза Сония, — или тя наистина изглеждаше щастлива, че умира?

Акарин клекна до сачаканката и прокара пръст под яката на дрехата й. Докато продължаваше да оглежда дрехите й, Сония видя, че пръстите на едната й ръка бавно се отпускат и едно малко червено топче пада на пода.

— Кървав камък — изсъска Сония.

Акарин въздъхна и я погледна.

— Да. Не знаем чий е, но според мен трябва да приемем най-лошото — Карико знае, че съм тук.

 

 

Ротан примигна изненадано, когато в съзнанието му проблесна образът на жена. Когато я разпозна, го изпълни дива радост.

„Тя е жива!“.

— Сония! — възкликна Болкан. — Тя е тук!

— А, ученичката на Акарин. Влез в съзнанието й. Щом единият е тук и другият ще е наблизо… Но не я убивай. Доведи я при мен.

— Аз сама решавам кога и къде ще се срещнем, Карико.

Отговорът на Сония беше непокорен и безстрашен. Ротан се изпълни със страх и гордост.

— Очаквам го с нетърпение, както и бившият ти наставник Ротан се казваше, нали? Нося неговия кръвен камък. Той ще гледа как умираш.

Ротан усети как дъхът му спира. Образът бе изпратен от жената-ичани. Сигурно в момента се опитваше да залови Сония. И ако успееше…

— Ротан?

Той се обърна към Болкан и Дориен и видя, че са се втренчили в него.

— Направил си кръвен камък? — попита тихо Болкан.

— Карико го направи. В Калия… — Ротан се опита да диша спокойно. — Прочете съзнанието ми и когато видя Сония вътре, направи камъка. — Той потрепери. — Оттогава виждам и… чувствам смъртта на всеки, когото убива.

Очите на Болкан леко се разшириха и той се намръщи състрадателно.

— Какво представлява кръвният камък? — попита Дориен?

— Той дава възможност на създателя му да вижда в съзнанието на приносителя — обясни Болкан. — Макар Карико да го е направил, камъкът е настроен към Ротан, защото е направен от неговата кръв.

Дориен погледна баща си.

— Той те е заловил. Защо не ми каза?

— Аз… — Ротан въздъхна. — Не знам.

— Но онова, което ти е причинил… можеш ли да направиш така, че да не виждаш цялата тази смърт?

— Не, не мога да го контролирам.

Лицето на Дориен пребледня.

— Ако заловят Сония…

— Да. — Ротан погледна сина си. — Това е тайната, която не можеше да ни кажеш, нали? Щом тя е тук, значи и Акарин е тук.

Дориен отвори уста, но от нея не излезе нито дума. Той погледна неуверено към Ротан и Болкан.

— Вече няма значение дали ще ни кажеш — рече воинът. — Те знаят за Сония. И сигурно са се досетили, че Акарин е с нея.

Дориен отпусна рамене.

— Да, те са тук. Преди пет дни Сония и Акарин минаха пред Южния проход. Аз ги доведох в града.

Болкан се намръщи.

— Защо не ги изпрати обратно в Сачака?

— Опитах. Всъщност тъкмо яздехме натам, когато един магьосник-ичани ни нападна. Едвам се измъкнахме. След това нападнаха Крепостта. Тогава разбрах, че всичко, което ни каза Акарин, е истина.

— Защо не каза на никого за това? — попита Ротан.

— Защото ако Гилдията узнаеше, че Акарин е тук, ичаните щяха да го прочетат в съзнанията на своите жертви. Акарин знаеше, че двамата със Сония имат по-добър шанс да ги избият един по един, но ако ичаните знаеха, че той е тук, щяха да се държат заедно.

Болкан кимна.

— Той знаеше, че ще ни победят. И какво…

Откъм града се разнесе трясък. Ротан се обърна и тръгна към фоайето, след което се обърна към Болкан.

— Още един. Този път по-близо. Какво става според теб?

Воинът сви рамене.

— Не знам.

Над вътрешния кръг се вдигна облак прах.

— От покрива ще се вижда по-добре — предложи Дориен.

Болкан погледна към младия магьосник и тръгна към стълбището.

— Да вървим тогава.

Воинът ги поведе към третия етаж, а след това по коридорите към стълбището. Изкачиха се на покрива и Болкан ги заведе до предната част на Университета. Там от повдигнатата платформа се виждаше добре Вътрешният кръг.

Магьосниците наблюдаваха мълчаливо. След продължителна пауза от центъра на града отекна нов взрив и във въздуха се вдигна облак прах.

— Цялата предна стена на къщата се срути — каза Дориен и посочи с пръст.

— Значи сега унищожават града — рече Ротан. — Защо си хабят силите?

— За да изкарат Акарин навън — отвърна Болкан.

— И ако унищожаването на Вътрешния кръг не помогне, те ще дойдат тук — добави Дориен.

Болкан кимна.

— По-добре да се приготвим да напуснем веднага, след като пристигнат.

Пътуването по проходите му се стори безкрайно. Колкото повече се отдалечаваха, толкова повече нарастваше удивлението на Денил. Преди години той беше минавал по проходите под копторите, докато преговаряше с Крадците за освобождаването на Сония, и бе предположил, че стигат до Външната стена. Сега осъзна, че Крадците са копали не само под кварталите, но дори и под Вътрешния кръг.

Той погледна към спътниците си. Тайенд изглеждаше весел както винаги. Фаранд бе изпълнен с удивление. Първоначално младият магьосник не повярва на върналия се в къщата Денил, че подземният свят на Имардин е уредил да ги изведат от града.

Водачът им спря пред голяма врата, охранявана от двама огромни мъже. Той им каза нещо и единият от тях почука по вратата. Разнесе се тракането на тежки резета и вратата тихо се отвори.

Показа се къс коридор, в който имаше още пазачи. Накрая му се виждаше друга врата. Тя не бе заключена и когато я отвориха, се озоваха в голяма претъпкана стая.

Денил я огледа и се засмя. През последните няколко часа се беше сблъсквал с толкова изненади, че сега само се развесели.

Стаята беше пълна с магьосници. Неколцина лежаха върху импровизирани легла и около тях сновяха лечители. Други похапваха от подносите с храна, наредени върху голяма маса в средата на стаята. Трети си почиваха в удобни кресла.

„И кои са оцелелите?“ — помисли си Денил. Той се огледа и забеляза, че от Висшите магове присъстват само директорът Джерик, лорд Пийкин, лейди Винара и лорд Телано. Той продължи да се оглежда, но никъде не видя Ротан.

„Може би не е успял да се върне в града“ — помисли си Денил. Кратката мисловна комуникация между ичаните и Сония беше изпълнила сърцето му с надежда. Той беше намерил Тайенд, наставникът му също можеше да е жив.

„Освен ако Карико не лъже“.

Когато няколко от магьосниците се отдръпнаха от отрупаните с храна маси, Денил видя един богато облечен мъж да седи в ъгъла на стаята и установи, че все още има какво да го изненада.

„Ето къде се е озовал кралят“ — помисли си той. Преди да съобрази какво изисква протоколът в подобна ситуация, монархът го погледна, кимна му и се обърна към събеседника си. Изражението му ясно подсказваше, че не иска да бъде прекъсван.

Едрият мъж му изглеждаше познат. Денил се усмихна, когато се досети къде го е виждал. Това беше Горан, крадецът, с когото Денил беше преговарял за освобождаването на Сония.

„Кралят разговаря с Крадците. — Денил се засмя мислено. — Сега вече съм видял всичко“.

— И така — каза Тайенд. — Няма ли да ме представиш?

Денил погледна учения.

— Сигурно трябва. Ще започна с Висшите магове.

Той тръгна към лорд Пийкин. Алхимикът разговаряше с Девин и Ларкин.

— Посланик — каза Пийкин, когато Денил се приближи до тях, имате ли някакви новини?

— Според моя водач само трима ичани са останали живи — отвърна Денил. Той се обърна към Тайенд. — Това е Тайенд Тремелин, който бе на посещение в Имар…

— Видяхте ли Сония? Акарин с нея ли е? — попита Девин с едва сдържано вълнение.

— Не, не съм я виждал — отвърна предпазливо Денил. — Така че не знам дали Акарин е с нея. — Той погледна към Фаранд, който му кимна почти незабележимо. Акарин им бе наредил да не разкриват присъствието му и Денил нямаше да каже нищо, докато не се наложеше.

Девин изглеждаше разочарован.

— Тогава как е възможно толкова ичани да са мъртви?

— Може би това е дело на Сония — предположи Ларкин.

Останалите магьосници го погледнаха скептично.

— Знам, че крадците сами са убили един — обади се Тайенд. — Онзи, който се нарича Фарин, ми го каза.

Пийкин поклати глава.

— Крадците побеждават ичаните. Това не ни ли прави некадърници?

— Някакви други новини? — попита Ларкин.

Денил огледа стаята.

— Лорд Оусън тук ли е?

Алхимиците поклатиха глави.

— О. — Денил ги погледна и въздъхна. Значи не знаеха за Лорлън.

— Имам и други новини, но не са добри.

 

 

Складът беше изпълнен с глъчка. През последния час се беше събрала малка тълпа. След като се разчу, че жената-ичани е влязла в проходите, при тях се появиха двама Крадци, Рави и Савли. Скоро след това Сенфел им предаде краткия мисловен разговор между жената, Карико и Сония. Всички напрегнато очакваха още новини, когато Такан обяви, че Акарин и Сония са убили жената.

Всички бяха забравили за присъствието на прислужника, но сега, когато той им беше напомнил за връзката си с Акарин, не спираха да го засипват с въпроси, на които сачаканецът очевидно не можеше да отговори.

Сери погледна към обидения и недоволен Гол. Младежът знаеше, че заместникът му се сърдеше заради това, че беше отишъл сам в Двореца. Жегна го вина. Гол трябваше да го пази.

Припомняйки си сблъсъка с магьосника-ичани, Сери се замисли какво ли щеше да се случи, ако Гол беше отишъл с него. Би могъл да нареди на заместника си да примами сачаканеца настрани. Но щеше ли да го направи, ако знаеше, че това ще доведе до смъртта на Гол? А Гол щеше ли да се подчини или дори да го предложи сам? Досега Сери не бе имал поводи да се съмнява в лоялността на Гол, но стигаше ли тя чак дотам?

„Интересни въпроси — помисли си Сери, — но се радвам, че не ми се наложи да открия отговорите им“.

Младежът се намръщи.

„Какво ли щеше да си помисли Гол за Савара, ако знаеше какво е направила?“. Двамата се бяха разделили пред портата на двореца и оттогава той не я беше виждал.

Гласовете в стаята изведнъж секнаха. Сери вдигна глава и видя, че Сония и Акарин идват към него. Той пристъпи напред и се ухили.

— Такан току-що ни каза за жената.

— Да — отвърна Акарин. — Тя носеше кръвен камък, така че Карико сигурно вече знае, че сме тук.

— Както и за проходите под града — добави Фалин. — Тук вече не сме в безопасност.

— Дали другите ичани ще слязат в проходите? — попита Рави.

— Сигурно — отвърна Акарин. — Ще се опитат да ни намерят и да ни убият колкото се може по-бързо.

Савли скръсти ръце.

— Няма да ви намерят. Не знаят пътищата и никой няма да им ги покаже.

— Трябва само да хванат някой водач и да прочетат мислите му — напомни му Акарин.

Крадците се спогледаха.

— Тогава трябва да изпратим помагачите извън града — каза Сери и погледна към Акарин. — Отсега нататък аз ще ви водя.

Магьосникът му кимна.

— Благодаря.

Сония се обърна към Акарин.

— Ако слязат долу, могат да се разделят в опит да ни притиснат от всички страни. Можем да се възползваме от това и да ги нападнем поотделно.

— Не — поклати глава Акарин. — Карико няма да посмее да се раздели със съюзниците си. — Той погледна към Фарин. — Какво правят ичаните?

— Разговарят — отвърна Фарин.

— Сигурно — изръмжа Сенфел.

— Вече не — намеси се нов глас. Всички се обърнаха към бързо приближаващия се куриер. — Отново започнаха да събарят сгради.

Акарин се намръщи.

— Сигурен ли си?

Мъжът кимна.

— Смяташ, че се опитват да ни накарат да излезем и да ги спрем? — попита Сония.

— Възможно е — отвърна Акарин.

„Акарин не знае какво правят ичаните — помисли си Сери. — Но аз знам“.

Той прикри усмивката си.

— Вземат магията от сградите, за да се подсилят с нея.

Акарин го погледна изненадано.

— Как разбра?

— Подслушах Карико и други двама, докато бях в двореца.

Фарин се задави.

— Двореца? Какво си правил там?

— Просто разглеждах.

— Разглеждал бил! — повтори Фарин, поклащайки глава.

Акарин въздъхна.

— Това не е добре — промърмори той.

— Колко сила могат да получат? — попита Сония.

— Аз… не съм сигурен. В някои къщи е вложена повече магия от други.

— Ти също можеш да вземеш от тази магия — предложи Сенфел.

Акарин потрепна.

— Убеден съм, че собствениците им няма да имат нищо против домовете им да се използват за защита на града — додаде Сери.

— Доста нещо събориха — каза Рави. — Не всички сгради във Вътрешния кръг са подсилени с магия. Сигурно не са останали много.

— Но още не са били в Гилдията — напомни им Сенфел.

Лицето на Акарин се изкриви от болка.

— Университетът. Той не е единствената магически подсилена сграда, но съдържа повече енергия от всичко в града.

Сония си пое дълбоко дъх.

— Не, не е така. Арената трябва да е по-силна.

Сенфел и Акарин се спогледаха. Старият магьосник изруга силно.

— Точно така — съгласи се Акарин.

Сери погледна към тримата магьосници.

— Лоша работа, така ли?

— О, да — отвърна Сония. — Бариерата около Арената се подсилва всеки месец от няколко магьосници. Трябва да е достатъчно силна, за да издържи освободената при всички тренировки на воините енергия — която понякога е доста силна.

— Трябва да попречим на ичаните да я вземат — каза Акарин. — Ако го направят, все едно сме предали града в ръцете им.

— Ние ли ще вземем силата? — попита Сония.

— Ако се наложи.

Сония се поколеба.

— И после… ще се изправим срещу тях?

Той отвърна на погледа й.

— Да.

— Достатъчно ли сме силни?

— Почерпихме сила от четирима ичани, ако включим и Парика. Използвали сме малко от нашата, а взехме доста и от доброволците.

— Можете да го направите пак — напомни им Сенфел. — Мина почти ден, откакто източихте резервите им. Те ще са възстановили повечето си енергия.

— Освен това останаха само трима ичани — посочи Фарин.

Акарин се изправи.

— Да, мисля, че е време да се изправим срещу тях.

Сония леко пребледня, но кимна утвърдително.

— Така изглежда.

Групичката се умълча, после Рави се прокашля.

— Хубаво тогава — рече той. — Ще ида да доведа доброволците колкото се може по-бързо.

Акарин кимна. Когато Крадецът се обърна към вратата, Сери погледна Сония и я хвана за ръката.

— Значи моментът дойде. Страх ли те е?

Тя сви рамене.

— Малко. По-скоро изпитвам облекчение.

— Облекчение?

— Да. Най-накрая ще се изправим срещу тях, без капани, отрови и дори черна магия.

— Хубаво е, че предпочиташ честната битка, стига и те да мислят така — отвърна Сери. — Просто внимавай. Няма да се успокоя, докато не свърши всичко и не разбера, че си добре.

Тя се усмихна, стисна ръката му и двамата с Акарин излязоха от стаята.