Труди Канаван
Върховният повелител (18)

Глава 17
Ужасната истина

Когато Акарин започна да разказва, Сония затвори очи. Той описа набързо пътешествието си в търсене на знания за древната магия, и как издирванията му са го отвели в Сачака. Тонът му беше ироничен, сякаш се чудеше как може да е бил толкова глупав на младини.

После премина към срещата си с ичани на име Дакова. Въпреки че Сония вече беше чувала разказа му, тогава тя беше твърде шокирана от разкритията, за да забележи нотката на тревога и ужас в гласа му. Той си спомняше с горчивина за годините, прекарани в робство и за жестокостта на ичаните.

Девойката осъзна, че тогава, край извора, Акарин вероятно за пръв път беше разказал на някого за този период от живота си. Той беше пазил в тайна тези събития години наред, и то не само заради факта че е изучавал и използвал черна магия — за него беше болезнено и унизително да си спомня за нещата, които е видял и преживял.

Когато отвори очи, тя почти очакваше да види част от тази болка върху лицето му, но въпреки че изражението му беше сериозно, върху него нямаше никакви емоции. Той изглеждаше на магьосниците в залата като напълно спокоен и владеещ се. Те вероятно не забелязваха напрежението в гласа му. Както и тя не би го забелязала преди няколко месеца. Просто вече го беше опознала толкова добре, че можеше да види какво се крие зад фасадата му на невъзмутимост.

Тя долови съжалението в гласа му, докато разказваше за магьосника-ичани, който му беше предложил да го учи на черна магия, за да може да победи господаря си. Акарин обясни, че не се е надявал да оцелее, и че е очаквал, дори и да успее да убие Дакова, да го застигне отмъщението на брата Карико. Описа убийството на останалите роби със студена откровеност. После вмести пътуването до дома и няколко кратки изречения.

Гласът му леко се смекчи, докато описваше облекчението му при завръщането в Гилдията, и как е искал единствено да забрави Сачака и черната магия. Разказа как е приел да стане Върховен повелител, за да държи ума си зает с нещо, а също и да може да наглежда по-лесно ичаните. След това замълча и в залата настана пълна тишина.

— Две години, след като бях избран за Върховен повелител, до мен достигнаха слухове за странни ритуални убийства в града — продължи Акарин. — Стражата смяташе, че жертвите са белязани по определен начин, за да си личи, че са наказани от Крадците. Аз знаех, че истината е друга.

Проучих случаите, дегизирах се и започнах да обикалям из копторите, където действаха убийците — слухтях и задавах въпроси. Когато намерих първия убиец, той беше точно такъв, какъвто очаквах — сачакански черен магьосник.

За щастие той беше слаб и го подчиних с лекота. Прочетох мислите му и научих, че е роб, освободен и обучен в черната магия, като в замяна на това се е нагърбил с опасна мисия. Карико го беше изпратил, за да прецени каква е силата на Гилдията, а също, ако му се отвори възможност, да ме убие.

Дакова е разказал на брат си всичко, което е научил от мен, включително, че Гилдията е забранила черната магия и е станала много по-слаба, отколкото е била някога. Но Карико не се осмелява да нападне Гилдията сам. Решил е да убеди останалите да се присъединят към него. Ако успее да докаже, че Гилдията е толкова слаба, колкото брат му е смятал, че е, лесно би могъл да намери съюзници сред останалите ичани.

Акарин погледна нагоре. Сония проследи погледа му и видя, че е насочен към краля. Монархът наблюдаваше Акарин внимателно. Сония почувства как в нея се пробужда надежда. Дори и кралят да не повярваше изцяло в разказа на Акарин, сигурно щеше да сметне за необходимо да подложи думите му на проверка. Можеше дори да пощади живота му и да му позволи да остане в Гилдията, докато…

Погледът на краля внезапно се премести и се насочи към нея. Зелените му очи бяха непоколебими; тя преглътна и се насили да издържи погледа му. „Истина е — помисли тя. — Повярвай му“.

— Какво направихте с роба, когото намерихте в града? — попита Лорлън.

Сония премести погледа си надолу, към Разпоредителя, а после — към Акарин.

— Не можех да го освободя и да го оставя да продължи избиването на жители на Имардин — каза Акарин. — Не можех и да го доведа в Гилдията — той щеше да предаде всичко, което види, на Карико, включително и информацията за слабостта на Гилдията. Нямах друг избор, освен да го убия.

Лорлън повдигна вежди. Преди той да успее да зададе следващия си въпрос, Акарин продължи разказа си. В тона му имаше мрачно предупреждение.

— През последните пет години проследих и убих девет такива шпиони. От мислите им узнах, че Карико е направил два неуспешни опити да обедини ичаните. Боя се, че този път ще успее. — Акарин присви очи. — Последният изпратен от него шпионин не беше роб. Тя беше ичани, и несъмнено е прочела мислите на лорд Джолън и е научила всичко онова, което исках да запазя в тайна от сачаканците. Ако беше направила така, че смъртта на Джолън да изглежда естествена и беше оставила семейството му и прислугата живи, никой от нас нямаше да се усъмни и сигурно нямаше да разбера, че ичаните знаят истината за Гилдията. Вместо това тя се е опитала да натопи мен и така ме принуди да ви разкрия за съществуването на ичаните. — Той поклати глава. — Надявам се да извлечете полза от това.

— Значи смятате, че тази жена-ичани е убила лорд Джолън?

— Да.

— И сте започнали да практикувате черна магия отново само заради тези шпиони?

— Да.

— Защо не ни разказахте за това преди пет години?

— Тогава заплахата не беше голяма. Надявах се, че ако продължа да залавям шпионите, в края на краищата ще убедя останалите ичани, че Гилдията не е толкова слаба, колкото Карико твърди, че е. Или че Карико може да се откаже да търси подкрепата им. Или че някой от останалите ичани ще го убие — той вече не се ползваше с подкрепата на брат си.

— Трябваше да оставите на нас да решим това.

— Не можех да рискувам — отговори Акарин. — Ако бъдех обвинен публично в използване на черна магия, ичаните щяха да научат за това и щяха да разберат, че Карико е бил прав. А ако успеех да ви убедя да ми повярвате, можехте да решите, че изучаването на черна магия е единственият начин да се защити Киралия. Не исках такова решение да тежи на съвестта ми.

Висшите магове се спогледаха. Лорлън беше замислен.

— Вие сте използвали черна магия, за да увеличите силата си, така че да можете да се борите с тези роби и с жената-ичани — каза той бавно.

— Да — кимна Акарин. — Но тази сила ми беше давана доброволно от моя прислужник, а напоследък — и от Сония.

Маговете си поеха дъх.

— Използвали сте черната магия върху Сония? — ахна лейди Винара.

— Не — усмихна се Акарин. — Нямаше нужда от това. Тя е магьосница и може да предава сила на другите по нормалния начин.

Лорлън се намръщи и погледна към Сония.

— Колко от всичко това знаеше Сония до момента?

— Всичко — отговори Акарин. — Както лорд Ротан отбеляза, тя случайно научи повече, отколкото трябваше, и аз взех мерки да накарам нея и бившия й наставник да си държат езика зад зъбите. Обаче наскоро реших да й разкрия истината.

— Защо?

— Осъзнах, че още някой трябва да знае за заплахата от страна на ичаните.

Очите на Лорлън се присвиха.

— И вие избрахте ученичка? Не магьосник, не някой от Висшите магове?

— Да. Тя е силна, освен това познава добре копторите, което би било от полза.

— Как успяхте да я убедите?

— Взех я да види един от шпионите и я научих да чете мислите му. Това, което видя, беше повече от достатъчно, за да я увери, че разказът ми за преживяванията ми в Сачака е истина.

Когато магьосниците осъзнаха какво означават думите на Акарин, залата се изпълни с глъчка. Погледите на Висшите магьосници се обърнаха към Сония. Тя почувства как лицето й пламва и се извърна.

— Казахте, че не можете да научите другиго на това умение — каза Лорлън тихо. — Излъгали сте.

— Не, не съм излъгал — усмихна се Акарин. — Не можех да обучавам другиго по онова време, защото щяхте да се сетите, че аз също съм бил обучен и щяхте да ме попитате къде е станало това.

Лорлън се намръщи.

— На какво друго сте научили Сония? — попита той.

Когато чу въпроса, тя почувства как кръвта й се вледенява.

Акарин се поколеба.

— Дадох й да прочете няколко книги, така че да може да разбере врага ни.

— Книгите от сандъка ви? Откъде ги намерихте?

— Намерих ги в един от коридорите под Университета. Били са оставени там от Гилдията, след като черната магия е била забранена, за в случай че това познание стане отново необходимо. Сигурен съм, че сте прочели достатъчна част от тях, за да знаете, че казвам истината.

Лорлън погледна лорд Сарин. Старият алхимик кимна.

— Вярно е, според летописите, които намерих в сандъка. Проучих ги внимателно и по всичко личи, че са автентични. В тях се съобщава, че преди черната магия да бъде забранена преди пет столетия, употребата й е била нещо обичайно. Магьосниците са имали чираци, които са им давали сила в замяна на знания. Един от тези чираци е убил учителя си и след това изтребил хиляди, опитвайки се да завладее страната. След като загинал, Гилдията забранила черната магия.

Залата се изпълни с глъчка, която бързо премина във врява. Сония се заслуша внимателно и долови части от разговори.

— Откъде можем да сме сигурни, че в разказа му има някаква истина?

— Защо не сме чували за тези ичани?

Лорлън вдигна двете си ръце, призовавайки към тишина. Шумът утихна.

— Имат ли висшите магове въпроси към Акарин?

— Да — избоботи Болкан. — Колко на брой са тези магьосници изгнаници?

— Някъде между десет и двайсет — отговори Акарин. От няколко места в залата се чу кикотене. — Но те всеки ден черпят сила от своите роби, които имат магически потенциал, равен на нашия. Представете си черен магьосник с десет роби. Ако черпи сила от половината от тях веднъж на всеки няколко дни, само за седмици ще стане стотици пъти по-силен от всеки магьосник от Гилдията.

След тези негови думи настана тишина.

— Но тази сила изчезва, след като е изразходвана — отбеляза Болкан. — След битка черният магьосник отслабва.

— Да — отговори Акарин.

— Умният нападател първо би се разправил с робите — каза Болкан замислено.

— Защо не сме чували за тези ичани по-рано? — отекна из залата гласът на Разпоредителя Кито. — Всяка година през Сачака минават търговци. Понякога съобщават, че са видели магове в Арвис, но никога не са споменавали черни магьосници.

— Ичаните са изгнаници. Те живеят в пустошта и изобщо не се говори за тях в Арвис — отговори Акарин. — А сачаканският кралски двор е арена на опасни политически битки. Сачаканските магьосници пазят в тайна какви са силите и уменията им. Естествено, че не биха разкрили пред киралийските търговци и дипломати нещо, което не споделят дори със сънародниците си.

— Защо тези ичани искат да нападнат Киралия? — попита Болкан.

— По много причини — сви рамене Акарин. — Подозирам, че преди всичко искат да възстановят положението си и влиянието си в Арвис, но мнозина искат да си отмъстят за Сачаканската война.

Болкан се намръщи.

— Една експедиция до Арвис може да потвърди дали това е истина.

— Всеки, разпознат като магьосник от Гилдията, ще бъде убит, ако се добере до ичаните — рече Акарин. — А и подозирам, че малцина в Арвис са наясно с амбициите на Карико.

— Тогава как да се уверим, че говорите истината? — попита Винара. — Ще се съгласите ли да прочетем мислите ви?

— Не.

— Това трудно ще ни накара да ви се доверим.

— Този, който влезе в съзнанието ми, може случайно да научи тайната на черната магия — отбеляза Акарин. — Не мога да поема този риск.

Винара присви очи. Погледна към Сония.

— Тогава може би Сония?

— Не.

— Тя също ли е изучавала черната магия?

— Не. Но й споделих информация, която не може да бъде разкривана, освен при крайна необходимост.

Сърцето на Сония се разтуптя. Тя заби поглед в пода. Той беше излъгал заради нея!

— Истина ли е разказът на Ротан? — попита Винара.

— Да.

— Признавате, че сте поели наставничеството над нея само, за да накарате двамата с Ротан да си мълчат?

— Не, поех наставничеството над Сония също и защото тя има огромен потенциал. Потенциал, който ще е жалко да бъде пренебрегнат. Установих, че е честна, трудолюбива и извънредно надарена.

Сония го погледна изненадано. Почувства диво желание да се ухили, но успя да се сдържи.

После осъзна какво се опитва да постигне той и веднага изстина.

Той искаше да ги убеди да я оставят в Гилдията, защото тя притежава умения и информация, които може да им потрябват. Дори и да не му повярваха, можеше да се съжалят над нея. Тя беше негова заложничка. Той я беше подлъгал да й помага. Може би дори щяха да й простят. В края на краищата тя само беше прочела няколко книги, и то подстрекавана от Акарин.

Тя се намръщи. Това представяше Акарин в още по-неблагоприятна светлина. И той ги насърчаваше да гледат на нещата по този начин. Откакто беше научила истината от роба-ичани, тя таеше надеждата, че ако Гилдията разбереше как стоят нещата, магьосниците биха могли да му простят. Но сега Сония се запита дали Акарин изобщо е обмислял тази възможност.

Ако той не разчиташе да му простят, какъв тогава беше планът му? Със сигурност не можеше да допусне те да го екзекутират. Не, ако се стигнеше дотам, той можеше да си пробие път и да избяга. Дали щеше да успее?

Тя за пореден път се опита да прецени каква част от силата си е изразходвал той в битката с жената-ичани. Сърцето й се разтуптя бясно, когато съобрази, че той може и да е твърде слаб, за да избяга от Гилдията.

Освен ако тя не му дадеше цялата си сила, включително и взетата от жената-ичани. Всичко, което трябваше да направи, беше да го докосне и да му предаде силата. Но воините около тях щяха да се опитат да я спрат. Щеше да й се наложи да се бие с тях. Но тогава, естествено, те щяха да разберат, че тя разполага с повече сила, отколкото би трябвало. След което нямаше да са склонни да й простят.

Така че единственият начин да спаси Акарин беше да разкрие, че и самата тя използва черната магия.

— Сония.

Тя погледна нагоре и видя, че Лорлън я изучава внимателно.

— Да, Разпоредителю?

Очите му се присвиха.

— Акарин научи ли те да четеш мислите на човек против волята му?

— Да.

— И сигурна ли си, че си разчела съзнанието на шпионина правилно?

— Сигурна съм.

— Къде беше в нощта, в която лорд Джолън загина?

— Бях с Върховния повелител.

Лорлън се намръщи.

— И какво правихте?

Сония се поколеба. Сега беше моментът да се разкрие. Но Акарин може би имаше причина да не желае тя да го прави. Той искаше в Гилдията да остане някой, който знае истината. „Ала каква полза от мен, ако той умре? По-добре да избягаме заедно. Ако Гилдията се нуждае от помощта ни, могат да се свържат с нас чрез пръстена на Лорлън“.

— Сония?

„В едно нещо съм сигурна. Няма да им позволя да убият Акарин“.

Тя си пое дъх и срещна погледа на Лорлън.

— Той ме учеше на черна магия.

Залата се изпълни с ахвания и възклицания. Сония видя с периферното си зрение как Акарин я зяпва, но тя не отмести поглед от Лорлън. Сърцето й биеше диво, чувстваше се зле, но се насили да продължи:

— Аз го помолих. Отначало той ми отказваше. Съгласи се едва след като беше ранен от шпионин на ичаните…

— Ти си изучавала черната магия доброволно? — възкликна Винара.

— Да, милейди — кимна Сония. — Когато Върховният повелител беше ранен, осъзнах, че ако той загине, няма да има кой да продължи борбата.

Лорлън погледна към Акарин.

— Сега със сигурност няма да остане такъв.

От думите му я побиха тръпки. Лорлън явно беше разбрал какво се опитва да постигне Акарин. Когато осъзна, че подозренията му се потвърждават, Сония изпита единствено горчивина.

Тя погледна към Акарин и беше изненадана от гнева, изписан върху лицето му. Девойката бързо извърна поглед. „Казах му, че ще действам според указанията му“. Тя почувства как съмненията й продължават да нарастват. „Къде сгреших? Дали току-що не разруших някой план, който не съм достатъчно умна да видя?“

Но Акарин не можеше да не е осъзнал, че тя ще разбере, че той се опитва да принесе в жертва себе си, за да остане тя в Гилдията. Би трябвало да се сети, че тя може да не е съгласна да го изостави.

— Сония.

С все още разтуптяно сърце, тя си наложи да се обърне към Лорлън.

— Акарин ли уби лорд Джолън?

— Не.

— Той ли уби свидетелката?

При този въпрос стомахът й се сви.

— Не знам. Не съм виждала тази свидетелка, така че не мога да отговоря. Мога да кажа само, че никога не съм го виждала да убива жена.

Лорлън кимна и погледна към Висшите магове.

— Има ли още въпроси?

— Да — обеди се Болкан. — Когато пристигнахме в седалището на Акарин, и двамата ви нямаше тук. Пристигнахте заедно по-късно. Къде бяхте?

— В града.

— Защо?

— За да се разправим с поредния шпионин.

— Уби ли Акарин шпионина?

— Не.

Болкан се намръщи, но замълча. Лорлън погледна към Висшите магове, а после — към останалата част от залата.

— Има ли други въпроси?

Въпросът му беше посрещнат с мълчание. Сония въздъхна с облекчение. Лорлън кимна.

— Ще трябва да обсъдим какво…

— Почакайте!

Лорлън се обърна напред.

— Да, лорд Болкан?

— Имам още един въпрос. Към Сония.

Тя се застави да погледне към воина.

— Ти ли уби тази жена-ичани?

Сония почувства как я изпълва хлад. Тя погледна към Акарин. Той се беше вторачил в пода с изражение на умора и примирение.

„Какво значение, че ще го кажа? — помисли си тя. — По този начин само ще докажа, че вярвам на думите му“.

Тя вирна брадичка и се втренчи в Болкан.

В залата отекнаха възклицания. Болкан въздъхна и разтри слепоочията си.

— Казвах ви да не допускаме да се доближават един до друг — промърмори той.

— Да.