Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният магьосник (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Труди Канаван

Заглавие: Върховният повелител

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2012

Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Петя Малинова

ISBN: 978-954-2989-06-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6004

История

  1. — Добавяне

Глава 20
Наказанието на Гилдията

Когато Денил стигна до кабинета на Разпоредителя Лорлън, той се спря, пое си дълбоко дъх и изпъна рамене. Молбата за среща с Висшите магове дойде по-рано, отколкото беше очаквал, и той не можеше да се отърве от мисълта, че трябва да е по-добре подготвен. Погледна към папката, която носеше под мишница и сви рамене. Дори да се беше сетил за нещо, вече бе твърде късно да прави някакви промени.

Той почука по вратата. Тя се отвори и Денил влезе вътре. Кимна учтиво на магьосниците, насядали в креслата. Тук бяха лейди Винара и лорд Сарин, както и Задграничният разпоредител Кито. Както обикновено, Лорлън седеше зад бюрото си. Разпоредителят посочи едно празно кресло.

— Моля, седнете, Посланик Денил — каза той. После изчака, докато Денил се настани на посоченото място. — Искаше ми се да изчакаме завръщането на лорд Болкан, преди да ви помолим да разкажете подробно за сблъсъка ви със заговорниците, но необходимостта да разследваме твърденията на Акарин колкото се може по-скоро ни убеди, че е по-добре да не губим време, а и вашата история би могла да хвърли малко светлина върху действията му. Така че разкажете ни какви бяха заповедите на Акарин.

— Преди около шест седмици получих писмо от него.

Денил отвори папката и извади писмото. После го повдигна леко във въздуха и го изпрати към бюрото на Лорлън. Разпоредителят го взе и започна да чете на глас:

— „От няколко години наблюдавам опитите на малка група елийнски придворни да овладеят магията без знанието и помощта на Гилдията. Едва напоследък те постигат някакви успехи. Сега, когато поне един от тях е успял да развие силата си, Гилдията е длъжна да намеси. В настоящото писмо съм включил информация за тази група. Приятелството ви с учения Тайенд Тремелин може да ви бъде от полза, за да ги убедите да ви се доверят. Възможно е заговорниците да се опитват да използват тази лична информация срещу вас, след като ги арестувате. Ще дам да се разбере, че съм ви помолил да им дадени тази информация, за да постигнете целите си“.

Както очакваше Денил, магьосниците размениха озадачени погледи.

— Предполагам, че става въпрос за работните ви отношения с учения? — попита Сарин.

Денил разпери ръце.

— И да, и не. Предположих, че става въпрос за слуховете около нас. Тайенд е, както ги наричат в Елийн, момък. — Сарин повдигна вежди, но нито той, нито който и да е от другите Висши магове, не показа непознаване на термина, затова Денил продължи. — Още откакто започна да ми помага в проучването ми, в Елийн започнаха спекулации за това дали в отношенията ни има нещо повече от обикновен научен интерес.

— И вие позволихте на заговорниците да повярват, че това е така, за да могат да ви изнудват, ако започнете да създавате проблеми? — попита Сарин.

— Да.

— Акарин не е твърде конкретен. Може да е имал предвид да ги накарате да мислят, че двамата с помощника ви сте заплашени от прогонване и екзекуция, ако се разбере, че ги обучавате как да използват магията.

Денил кимна.

— Обмислих и тази възможност, разбира се, и установих, че няма да е достатъчна, за да ми помогне да убедя заговорниците. — За голямо облекчение на Денил, Кито кимна.

— Значи Акарин е смятал да съобщи на Гилдията, че ви е помолил да се престорите на емоционално свързан с помощника си — каза Винара, — но когато сте се върнали, той е бил задържан. Разпоредителят Лорлън ви е предложил да заявите, че идеята е била ваша.

— Точно така.

Лечителката вдигна вежди.

— Имаше ли полза от това?

Денил сви рамене.

— Общо взето да, мисля. Какви са вашите впечатления?

Тя кимна.

— Повечето са приели обяснението ви.

— А останалите?

— Те са известни като клюкари.

Денил кимна. Сещайки се за въпросите на лорд Гарел във Вечерната зала, той се зачуди дали лейди Винара би поставила воина наред „клюкарите“.

Лорлън облегна лакти на бюрото си.

— И така, разкажете ни как се срещнахте със заговорниците.

Денил продължи разказа си за това как бе уредил среща с дем Марейн и за посещението в дома на дема. Описа как е обучил Фаранд и как книгата, която Тайенд бе взел назаем, го беше убедила да арестува заговорниците.

— Възнамерявах да изчакам, за да проверя дали, след като обуча Фаранд на Контрол, те ще продължат да се консултират с мен — каза им Денил. — Помислих си, че така ще науча имената и на останалите заговорници. Но когато видях какво пише в книгата, разбрах, че рискувам твърде много. Дори демът да ми позволеше да я задържа, заговорниците можеха да разполагат с други. А ако изчезнеха, след като Фаранд усвоеше Контрола, те можеха да изучат черната магия и тогава щяхме да се изправим срещу нещо далеч по-страшно от група отцепили се магьосници. — Денил се поколеба и се намръщи. — Никога не бих и предположил, че вече сме се сблъскали с този проблем.

Сарин се размърда в креслото си и се намръщи.

— Смятате ли, че Акарин е знаел за тази книга?

— Не знам — отвърна Денил. — Дори нямам представа как е научил за заговорниците.

— Може би е засякъл силата на Фаранд по същия начин, както усети Сония, преди да е научила Контрола — предположи Винара.

— От такова разстояние? — попита Сарин.

Винара повдигна рамене.

— Той имаше доста уникални способности, с които несъмнено се беше сдобил чрез практикуването на черната магия. Защо да не може и това?

Сарин се намръщи.

— Посланик, споменавате за някакво проучване, което сте провеждали заедно с този учен. Какво е то?

— Проучване на древната магия — отвърна Денил. Той огледа стаята. Когато погледът му срещна очите на Лорлън, магьосникът леко му се усмихна.

— Аз им наредих да го започнат — каза Лорлън.

Денил кимна.

— Да, макар да не знам защо.

— Исках да открия част от познанието, което Акарин е изгубил — обясни Лорлън. — Но той узна за това и даде ясно да се разбере, че не одобрява. Казах на лорд Денил, че помощта му не е необходима повече.

— И вие не се подчинихте на заповедта му? — попита Сарин.

— Не беше заповед — каза Лорлън. — Просто им казах, че не е необходимо да проучват повече. Според мен Денил го е продължил от собствен интерес.

— Така е — потвърди Денил. — По-късно Акарин научи, че продължавам да се занимавам с това и ме призова обратно в Гилдията. Като че ли остана доволен от напредъка ми и ме окуражи да продължа. За нещастие не можах да постигна кой знае какъв допълнителен напредък. Единствените източници, които не бях проучил, бяха в Сачака, а той беше пределно ясен, че не трябва да ходя там.

Сарин се облегна назад.

— Интересно. Първо е забранил проучването, после ви е окуражил. Може би вече сте били открили нещо, което не е искал да намирате, но не сте разбрали значението му. След това е решил, че ще е по-безопасно, ако ви позволи да продължите проучването.

— И аз реших така — отвърна Денил. — Едва когато видях книгата на заговорниците разбрах, че древната магия, която проучвах, всъщност е черна магия. Не мисля, че той е искал да го научавам.

Сарин поклати глава.

— Не. Иначе нямаше да иска да четете книгата. В такъв случай сигурно не е знаел, че дем Марейн я притежава и арестът на заговорниците не е имал за цел да се сдобие с нея. — Той се намръщи. — В нея може би има информация, която той не знае. Колко интересно.

Денил огледа лицата на магьосниците, докато те обмисляха думите на Сарин.

— Мога ли да задам един въпрос?

Лорлън се усмихна.

— Разбира се, Посланик.

— Намерихте ли вече нещо, което да потвърждава историята ма Акарин?

Администраторът се намръщи.

— Все още не. — Той се поколеба. — Въпреки предупреждението на Акарин, ние не виждаме друг начин да научим истината, освен да изпратим шпиони в Сачака.

Денил кимна.

— Предполагам, че самоличността им ще остане в тайна дори за членовете на Гилдията.

— Да — отвърна Лорлън. — Но някои, като вас например, ще бъдат уведомени, защото иначе ще започнат да гадаят причината за липсата на определени магьосници.

Денил се напрегна.

— Наистина ли?

— Единият от шпионите ще бъде вашият наставник лорд Ротан.

 

 

Изкачването на планината изглеждаше безкрайно.

Сутрешното слънце разкри стръмни, гористи склонове. Макар пътят да бе добре поддържан и да показваше следи от скорошен ремонт, всичко наоколо бе пущинак. Ако през нощта бяха подминали някакви къщи, то те бяха добре скрити в мрака.

Пътят следваше извивките на планинските склонове и се спускаше в стръмните клисури. От време на време Сония зърваше надвисналите над тях оголени скали. Въздухът ставаше все по-студен, докато тя не се оказа принудена да издигне бариера от топлина около себе си, за да не трепери.

Сония копнееше пътуването им да свърши и същевременно се страхуваше от края му.

Непрекъснатото изкачване промени позата й на седлото и вече я боляха съвсем различни мускули. На всичкото отгоре грубият плат на панталоните бе протрил кожата й и на всеки няколко часа тя трябваше да се самоизцелява, за да премахне болката.

— Стой!

Щом чу гласа на Болкан, Сония въздъхна с облекчение. От сутринта бяха спирали само веднъж и то за кратко. Тя усети как конят й си поема дълбоко дъх и после го изпуска.

Няколко от магьосниците слязоха от конете си, за да се погрижат за тях.

Акарин се взираше в далечината. Тя проследи погледа му и забеляза, че между дърветата можеше да се види земята в подножието на планината. Скалите преминаваха в хълмове, които постепенно се изглаждаха в равнина. В гънките им проблясваха тесни реки и потоци. Всичко грееше под топлата светлина на следобедното слънце. Хоризонтът представляваше мъглива стена. Някъде отвъд него се намираше Имардин. Нейният дом.

С всяка следваща стъпка тя се отдалечаваше от всичко, което бе познавала: семейството си, старите си приятели, Сери, Ротан, Дориен. Имената на хората, които бе започнала да харесва през последните години, преминаха през ума й: Тания, Денил, Тия и Ийкмо — дори някои от учениците. Може би никога повече нямаше да ги види. Дори не бе успяла да се сбогува с повечето от тях.

Гърлото й се сви и Сония усети как очите й запариха. Тя ги затвори и се насили да диша бавно и нормално. „Сега не му е моментът да плача. Не и когато Болкан и останалите магьосници ме гледат — и особено не пред Акарин“. Тя преглътна тежко и извърна глава.

Когато отново отвори очи, видя как изражението на Акарин се променя. За миг, преди познатата маска отново да се настани на лицето му, тя зърна горчивина и раздразнение. Смутена от онова, което бе видяла, тя наведе глава.

Оусън започна да вади хляб, варени зеленчуци и парчета осолено месо. Акарин мълчаливо прие своя дял и се върна при коня си. Сония дъвчеше бавно, твърдо решена да прогони всички мисли за Гилдията от главата си и да се концентрира върху дните, които я очакваха. Къде щяха да намерят храна в Сачака? Отвъд прохода се простираше пустош. Сигурно можеха да си купят храна. Болкан щеше ли да им даде пари?

Оусън се приближи до нея и й предложи разредено вино. Тя го изпи и му върна чашата. Той се поколеба, сякаш искаше да каже нещо, но тя бързо се извърна встрани. Зад гърба й се чу въздишка и стъпките му, докато се отправяше към коня си.

— Напред — извика Болкан.

Просеките между дърветата постепенно зачестяваха. Разкриваха се големи пространства оголени скали. Студен вятър брулеше опашките на конете. Слънцето уверено се спускаше към хоризонта, пътят се изправи и мина между две високи каменни стени. Пред тях, оранжевееща под лъчите на залязващото слънце, се издигаше огромна, тумбеста колона, надупчена от няколко редици малки квадратни отвори.

Крепостта.

Докато се приближаваха, Сония оглеждаше постройката. В часовете по история тя беше научила, че Крепостта е била построена малко след Сачаканската война. Сградата бе по-висока, отколкото си я беше представяла, може би два или три пъти по-висока от главната сграда на Университета. Огромният каменен цилиндър запълваше тесния проход между двете скални стени. Никой не можеше да продължи нататък, без да мине през сградата.

Не се виждаха никакви пукнатини или хоросан, макар Крепостта да бе построена много преди лорд Корен да открие как се топи камък. Сония поклати глава учудено. Сигурно отдавна починалите строители бяха изсекли Крепостта направо в скалата.

Двете големи метални врати в основата на сградата започнаха бавно да се отварят. Навън се появиха две фигури. Едната носеше униформата на капитан от Стражата, а другата — червената мантия на воин. Сония примигна изненадано и се втренчи невярващо в магьосника.

— Лорд Болкан — каза Фергън, а капитанът се поклони почтително, — това е капитан Ларвен.

„Но разбира се — помисли си тя. — Фергън бе изпратен в далечна крепост, за наказание, че ме е изнудвал. Досега не бях осъзнавала, че става въпрос за тази Крепост“.

Докато капитанът говореше с лорд Болкан, Сония заби поглед в ръцете си и прокле късмета си. Несъмнено Фергън бе очаквал с нетърпение този момент. Беше рискувал много в опитите си да убеди Гилдията, че не трябва да приемат хора извън Домовете. „Сега твърденията му, че на обитателите на копторите не бива да им се вярва, се оказаха верни“ — помисли си тя.

Но това не беше вярно. Тя бе научила черната магия само за да защити Гилдията и Киралия.

Той също бе вярвал, че защитава Гилдията. Тя изпита неочаквано съчувствие към него. Наистина ли между нея и някогашния й враг нямаше разлика?

„Не — помисли си тя. — Аз се опитвам да спася цяла Киралия. Той се опитваше да попречи на нисшите съсловия на Киралия да изучават магията“.

С крайчеца на окото си тя забеляза, че той я гледа.

„Не му обръщай внимание — помисли си тя. — Той не си заслужава“.

Но защо? Той не беше по-различен от нея. Тя събра смелост, надигна глава и отвърна на погледа му. Устните му се изкривиха презрително и очите му проблеснаха от задоволство.

— Мислиш, че си толкова над мен — изпрати му тя мисловно послание, — но помисли върху това. Аз съм по-силна от теб. Дори без забранената магия, която научих, пак мога да те бия по всяко време на Арената, воине.

Той присви очи и изпълнен с омраза, стисна зъби. Тя спокойно издържа погледа му.

— Убих един магьосник, който, също като теб, дебнеше беззащитните. Бих могла да убия отново, ако това е единственият начин да защитя Киралия. Ти не ме плашиш, магьоснико. Ти си нищо, жалък глупак, един…

Фергън се обърна внезапно към капитана, сякаш мъжът беше казал нещо важно. Тя изчака отново да отвърне на погледа й, но той не го направи. След като формалностите приключиха, капитанът отстъпи встрани и наду една свирка.

Конвоят навлезе в Крепостта.

Докато се придвижваха напред, широкият коридор зад тях се изпълни с отекващия тропот на копита. Конниците продължиха още няколко крачки, след което забавиха ход, приближавайки се към висока каменна стена, която блокираше наполовина прохода. След като преминаха един по един край нея, на неколкостотин крачки по нататък те се спряха пред затворена двойна метална врата. Тя бавно се отвори. Конвоят продължи напред, преминавайки по дървената част от пода, която отекна кухо под копитата на конете, след което се изнизаха поединично покрай втора каменна стена.

Студен въздух погали лицето на Сония. Тя вдигна глава и видя отворена двукрила метална врата, през която се стигаше до друга клисура.

От другата страна на Крепостта вече беше паднала нощ.

Поредица от лампи осветяваше стръмните стени. От другата им страна пътят продължаваше в мрака.

Когато конвоят се приближи до отвора, Сония установи, че сърцето й бие бързо. Щом бяха преминали през Крепостта, значи конят й вече стъпваше по сачаканска земя.

Тя погледна надолу.

„По-правилно е да се каже скала“ — поправи се тя. После се обърна върху седлото и погледна назад към Крепостта. Светлините зад някои от прозорците очертаваха силуетите на наблюдаващите ги обитатели.

Тропотът на копита заглъхна. Конят й спря.

— Слезте от конете.

Когато Акарин скочи от седлото, Сония осъзна, че заповедта на Болкан се отнася само за тях двамата. Тя се плъзна на земята и потрепна от болката в скованите си крака. Лорд Оусън се наведе, хвана поводите на конете и ги отведе настрани.

Сега в кръга от воини стояха само тя и Акарин. Над главата на Болкан висеше светлинно кълбо, което озаряваше района.

— Запомнете лицата на тези двама магьосници — извика Болкан.

Това са Акарин, бивш Върховен повелител на Гилдията на магьосниците, и Сония, бивша ученичка на Върховния повелител. Те са изключени от Гилдията и прокудени от Обединените земи за практикуване на черна магия.

Студени тръпки полазиха Сония. Но поне сега знаеше, че чува тези ритуални думи за последен път. Тя вдигна глава и погледна към тъмния път отвъд светлината на лампата.

— Почакайте!

Сърцето й подскочи. Оусън пристъпи напред.

— Да, лорд Оусън?

— Бих искал да поговоря още веднъж със Сония насаме.

Болкан бавно кимна.

— Много добре.

Оусън слезе от коня си и Сония въздъхна. Той се приближи до нея с напрегнато изражение на лицето.

— Сония, това е последния ти шанс. — Той говореше тихо, може би за да не го чуе конвоят. — Върни се с мен.

Тя поклати глава.

— Не.

Той се обърна и погледна Акарин.

— Ще й позволиш ли да отхвърли тази възможност?

Акарин повдигна вежди.

— Не, но като че ли тя е твърдо решена да се откаже от нея. Съмнява ме, че ще успея да я разубедя.

Оусън се намръщи и отново се обърна към Сония. Отвори уста, за да каже нещо, но размисли и само поклати глава. Отново погледна Акарин.

— Грижи се добре за нея — промърмори той.

Акарин го погледна безизразно. Оусън се навъси и рязко се обърна. Отиде бързо до коня си и се метна на седлото.

По сигнал на Болкан конвоят, който блокираше пътя към Сачака, потегли обратно.

— Напуснете Обединените земи — каза Болкан. Гласът му не беше нито ядосан, нито изпълнен със съжаление.

— Ела, Сония — каза тихо Акарин. — Чака ни дълъг път.

Тя го погледна. Лицето му бе сдържано и неразгадаемо. След като се обърна и тръгна по пътя, тя го последва на няколко крачки.

Зад тях се разнесе мърморене. Тя се заслуша внимателно.

Беше лорд Оусън.

— … земята ми отново. Прокуждам те, Сония. Не влизай в земята ми отново.

Тя потрепери, после отново се извърна към тъмния път.

 

 

Докато градината се къпеше в последните лъчи на залязващото слънце, Лорлън обърна гръб на прозореца и закрачи из кабинета си. Той обиколи поред всички кресла, след което се върна при бюрото си. Там се спря, погледна към купчината листи и въздъхна.

„Защо от всички възможни места избраха да изпратят Акарин точно в Сачака?“.

Той знаеше защо. Смяташе, че кралят се надява Акарин да изчезне в Сачака, заради нарушаването на един от най-важните закони на Гилдията.

Независимо колко кралят харесваше Върховния повелител, той знаеше, че няма нищо по-опасно от магьосник, който не спазва законите и който е твърде силен, за да бъде контролиран. Щом Гилдията не можеше да екзекутира Акарин, те трябваше да го изпратят при единствените магьосници, които биха могли да го направят — ичаните.

Естествено, ичаните може и да не съществуваха. В такъв случай Гилдията беше освободила магьосник, който доброволно се бе обучил на черна магия. Той можеше да се върне по-силен от всякога. Но на това не можеше да се попречи.

Ако ичаните съществуваха, беше наистина глупаво да изпращат на смърт единствения магьосник, който можеше да им разкаже повече за врага им. Но Акарин не беше единственият. Имаше я и Сония.

И точно тук кралят не беше преценил ситуацията както трябва. Той бе предположил, че някогашната обитателка на копторите, която бе манипулирана от доста магьосници, щеше лесно да бъде убедена. Лорлън мрачно се усмихна, когато си спомни гневния й отказ.

„Ако изпратите Върховния повелител Акарин в изгнание, ще трябва да изпратите и мен. По този начин, когато се вразумите, той може още да е жив и в състояние да ви помогне.“

Кралят се разгневи от неподчинението й. „И какво очаквахте? — искаше да му каже Лорлън. — Вярност? От човек, който е живял сред онези, които всяка година прогонвате от града по време на Прочистването?“. Накрая кралят бе решил, че щом момичето не приема присъдата на Гилдията и нейния владетел, то изгнанието е добро решение.

Лорлън въздъхна и отново закрачи из стаята. Честно казано, що се отнася до информацията за ичаните, Гилдията нямаше да има нужда от Сония, докато пръстенът на Акарин се намираше в джоба му… стига самият Акарин да е жив. Но ако Лорлън започнеше да предава информацията от Акарин на Гилдията, все някога трябваше да разкрие откъде я получава. Пръстенът беше инструмент на черната магия.

Как щеше да реагира Гилдията на новината, че нейният Разпоредител притежава и продължава да използва нещо такова?

„Трябва да го изхвърля“ — помисли си Лорлън. Но знаеше, че няма да го направи. Извади пръстена от джоба си и го сложи на пръста си.

— Акарин? Там ли си?

Нищо.

Лорлън беше опитал няколко пъти да се свърже с Акарин чрез пръстена. Понякога му се струваше, че улавя слабо усещане на гняв или страх, но реши, че то е просто плод на въображението му. Мълчанието го измъчваше. Ако не бяха докладите на Оусън по време на пътуването, щеше да се притесни, че Акарин е мъртъв.

Лорлън спря да обикаля стаята, отиде зад бюрото си и се свлече в креслото. Свали пръстена и го пусна обратно в джоба си. Минута по-късно на вратата се почука.

— Влез.

— Послание от краля, милорд.

Слугата влезе, поклони се и постави дървения цилиндър на бюрото му. Върху капака му бе отпечатан инколът на краля, а восъкът бе посипан със златен прах.

— Благодаря ти. Свободен си.

Слугата се поклони и излезе от стаята. Лорлън разчупи печата и извади лист, навит на руло.

„Значи кралят иска да поговорим за Сачака“ — развесели се Лорлън, след като прочете официалното писмо. Той го нави отново на руло, върна го в цилиндъра и го пъхна в кутията, където държеше кралските послания.

Мисълта за срещата с краля му се стори неочаквано привлекателна.

Онова, за което копнееше от доста време, бе просто да направи нещо. Дълго време беше възпиран и безпомощен. Той се изправи, но изведнъж замръзна, дочувайки името си да отеква в главата му.

— Лорлън!

Оусън. Лорлън усети как съзнанията на останалите магьосници, привлечени от повикването, постепенно избледняват.

— Да, Оусън?

— Всичко свърши. Сония и Акарин са в Сачака.

Лорлън усети как пулсът му се забавя.

— Би ли попитал капитана дали някой в Крепостта е забелязвал нещо необичайно в Сачака?

— Ще попитам и утре ще ти предам отговора му. Той помоли да оставим няколко магьосници при него в случай че Акарин и Сония се опитат да се върнат.

— Обясни ли му, че това няма да му помогне в никакъв случай?

— Не, не исках да ги изнервям повече, отколкото и без това са.

Лорлън обмисли молбата на капитана.

— Оставям на лорд Болкан да реши.

— Ще му предам. — Настъпи пауза. — Трябва да вървя. — До съзнанието на Лорлън достигна образ на стая с голяма открита камина и насядали покрай голяма маса магьосници. Той се усмихна.

— Приятна вечеря, Оусън. Благодаря ти, че ми съобщи.

— Благодаря ви, че съобщихте и на мен — разнесе се чужд глас.

Лорлън примигна изненадано.

— Кой беше това? — попита Оусън.

— Не знам — отвърна Лорлън. Той обмисли разговора им и потрепери. Ако някой чакаше край границата, заложил капан за посетителите, той вече знаеше, че Акарин и Сония са на път.

След това обмисли какво може да са обсъждали магьосниците през последните няколко дни и дъхът му спря. „Какви сме глупаци — помисли си Лорлън. — Никой от нас не се замисли какво би означавало, ако историята на Акарин се потвърди“.

— Болкан? — повика го той.

— Да?

— Моля те, кажи на хората си, че от този момент всички мисловни разговори се прекратяват. Аз ще съобщя на останалите в Гилдията.

Когато присъствието на Оусън и Болкан се изгуби, Лорлън извади пръстена на Акарин от джоба си. Когато го слагаше на пръста си, ръцете му трепереха.

— Акарин?

Но единственият отговор беше мълчание.