Ане Холт
Група 25 (8)

Син на щастието

С ръка върху дръжката на вратата, Трюде Хансен нямаше представа накъде е тръгнала. Олюлявайки се, тя се сети, че количеството, с което се сдоби, ще й стигне до утре. Успокоена, усети как краката й се подкосяват и се подпря на стената. Пусна бравата.

Вътре вонеше ужасно. Налагаше се да предприеме някакви мерки.

Съвсем скоро ще се взема в ръце, помисли си тя, докато се клатушкаше из малката стая. В ниша в стената имаше легло, покрито със спален чувал. В долната му част се червенееше козметична чантичка с картинка „Hello Kitty“. Някой бе решил да „разкраси“ котката с вампирски зъби и пиратска превръзка над едното око. Ръцете не я слушаха и едва успя да отвори ципа на чантата. Всичко си беше на мястото.

Оборудването. Три дози.

Не за първи път обмисли дали да не си бие цялото количество наведнъж. И неизменно изчисляваше апатично, по навик, каква е вероятността всичко да приключи, ако нарочно си бие свръхдоза. Да, разполагаше ли с достатъчно хероин, обмисляше дали да не се самоубие, но все стигаше до извода, че още й се живее. И сега не допускаше да умре. Но след краткотрайното опиянение няма да й остане никакъв наркотик.

Мисълта дрогата да свърши й се струваше по-ужасна от живота й.

Взе козметичната чантичка и се замъкна до близкия зелен диван, опрян до отсрещната стена. От вчера бе отрупан с празни бирени бутилки. През нощта някой бе изпуснал цигара върху едната възглавница и Трюде се вторачи за миг в големия обгорен кръг с черна дупка в средата.

Над дивана висеше снимката на Рюнар от конфирмацията му.

Тя я дръпна и се строполи сред празните бутилки.

Рюнар я гледаше от голямата снимка в златиста рамка. Косата му беше по-къса отпред, с къдрици. Костюмът — пастелносин. Тясната вратовръзка — розова. Беше толкова красив, спомни си Трюде. Нейният батко носеше най-стилното облекло от всички в църквата. След края на церемонията майка им бързаше да се приберат, преди някой от другите родителите да попита дали ще има почерпка, и Рюнар вдигна Трюде на ръце и я понесе към автобуса, макар тя да бе твърде тежка за деветте си години.

После ядоха пилешки крилца. Мама, Рюнар и тя. Всичките пари отидоха за нов костюм, фризьор и фотограф, затова Рюнар не получи никакви подаръци. Хапнаха обаче пилешки крилца и пържени картофки, а Рюнар пи и бира. Усмихваше се. Трюде се смя. Майка им ухаеше на чисто и хубаво.

Със сетни сили извади лъжицата и газовата горелка, която й даде Рюнар. Ей сега ще се почувства по-добре. Ей сега. Само ръцете да не я изоставят съвсем.

Замаяният й мозък се мъчеше да пресметне колко време измина от смъртта на Рюнар. 19+19? Не. Грешка. От 19-ти до 19-ти са 31 дни. Или 30? Не помнеше нито колко дни има ноември, нито колко дни изминаха. Дори не знаеше какъв ден е днес.

Беше сигурна само в едно: Рюнар почина на 19-ти ноември.

Тогава тя си беше у дома и го чакаше да се прибере. Рюнар й обеща да се върне веднага след като намери пари и купи хероин и всичко необходимо за малката си сестра. Цял живот й беше помагал.

Забави се. Забави се ужасно много. После дойдоха ченгетата.

Позвъниха на вратата в ранната утрин. Тя отвори. Съобщиха й, че през нощта Рюнар е станала жертва на обир в парка „Софиенберг“. Крадците му нанесли тежки травми на главата и когато го открили, вероятно вече бил мъртъв. Извикали линейка и го закарали в болницата. Там само установили смъртта му.

Полицайката й поднесе печалната вест, като се мъчеше да я успокои.

Трюде си спомняше само как й мушнаха някаква бележка в ръката. С номера и адреса на погребално бюро. Пет дни по-късно тя се успа и не успя да присъства на погребението.

Ченгетата не си мръднаха пръста да заловят злосторника. Не чу нищо повече за случая. Спринцовката се изпразни в подколенната й ямка и топлината плъзна по тялото й с такава бързина, че Трюде простена от задоволство. Бавно се отпусна върху зеления диван. Тънките й като клечки ръце обгърнаха снимката на Рюнар. Преди стаята да потъне в топли безцветни облаци, тя се сети как Рюнар й отстъпи последните три крилца в деня на конфирмацията и на първата си бира.

На полицаите не им пукаше за такива като Рюнар.

Като нея и като Рюнар.

 

 

— Изобщо пука ли ви за нея?

За пръв път от четирийсет и пет минути Сюньове Хесел беше на косъм да изгуби самообладание. Наведе се към полицая и стисна здраво плота на масата, все едно се боеше, че ще посегне да го удари.

— Да, разбира се — отвърна той, без да я поглежда. — Но вероятно разбирате, че се налага да ви зададем няколко въпроса. Нямате представа колко много хора бягат от ежедневието си, без да…

— Мариане не е избягала! Как да ви обясня, че тя нямаше пито една причина да си отиде!

Полицаят въздъхна примирено. Прелисти книжата пред себе си и погледна часовника. В малката стая за разпити бе станало непоносимо горещо. На тавана шумеше вентилационна система, но явно термостатът се бе развалил. Сюньове Хесел си съблече пуловера и размърда тениската си, за да се разхлади. Между гърдите й се образува мокро овално петно, а под мишниците й лепнеше пот. Тя не се притесни. От полицая се носеше още по-неприятна миризма.

Полицаите на летище „Гардермуен“ поне се държаха любезно и отзивчиво, макар да я посъветваха единствено да се обърне към местния полицейски участък по местожителство. Изразиха искреното си съжаление, че не могат да й помогнат, и дори й предложиха чаша кафе. Възрастна жена в униформа се опита да я успокои: за никого не било тайна колко много хора изчезват непрекъснато; те обаче се връщали след известно време.

За Сюньове „след известно време“ означаваше късно.

Свечеряваше се и пътуването до Сандефиур се оказа сериозно изпитание.

— Хайде да обобщим — предложи полицаят и пресуши и последната глътка в бутилката с кока-кола.

Сюньове не отговори. Вече обобщиха два пъти, но полицаят така и не разбра сериозността на ситуацията.

— Вие все пак сте… — той си поправи очилата и прочете: — … автор на документални филми.

— Продуцент — поправи го тя.

— Да, продуцент. Значи се ориентирате в действителността по-добре от всеки друг.

— Нали щяхме да обобщаваме.

— Да. И така: Мариане Клайве е трябвало да отпътува за Волого… Волонго…

— Волонгонг. Намира се недалеч от Сидни. Отиде на гости на своя пралеля. Да отпразнуват заедно Коледа.

— Много кратък престой за толкова дълго пътуване.

— Моля?

— Само казвам, че на нейно място, ако бях решил да пропътувам цялото разстояние до Австралия, нямаше да остана там само една седмица.

— Това няма никаква връзка със случая.

— Да, да, права сте. Значи е тръгнала от Сандефиур на 19 декември, с влака в…

— 12:38.

— Мм. А в Осло е имала среща със своя приятел…

— Срещнали са се. Проверих.

— После е пренощувала в хотел и в неделя сутринта се е качила на самолета за Копенхаген, излитащ в 09:30.

— Не го е направила.

— Кое? Не е стигнала в Копенхаген?

— Изобщо не се е явила на „Гардермуен“. Тоест, възможно е да е отишла там, но не се е качила на самолета за Копенхаген. Следователно и съвсем логично не е пътувала нито до Токио, нито до Сидни.

Полицаят изобщо не обърна внимание на сарказма й. Почеса се по слабините без грам стеснение. Взе бутилката с кока-кола и пак я остави, защото беше празна.

— И защо разбирате за всичко това чак тази вечер? Вашата… приятелка няма ли мобилен телефон?

— Тя е не просто моя приятелка, а сме и женени. Мариане е моя съпруга, ако така предпочитате.

Киселата физиономия на полицая подсказваше недвусмислено, че този израз никак не му допада.

— Както повторих вече няколко пъти — Сюньове се наведе напред с мобилния си телефон в ръка, — получих от нея три съобщения! Как да се усъмня, че не е в Австралия?

— Но не сте разговаряли с нея по телефона?

— Не. От неделя се опитвам безуспешно да се свържа с нея. Снощи я набрах десет пъти. Веднага се включва телефонният й секретар. Затова предположих, че батерията й е изтощена.

— Мога ли да погледна тези съобщения?

Сюньове му подаде телефона. „Всичко е наред. Валнуваща страна. Мариане“, прочете на глас той и наблегна на правописната грешка.

— Не ми се струва особено… — той се помъчи да намери точната дума — … особено романтично.

После прочете следващото съобщение: „Добре съм. Мариане“ и погледна Сюньове над ръба на очилата си. Тютюнът се бе полепил по ъглите на устата му и той непрекъснато плюеше малки зрънца във въздуха.

— Винаги ли си пишете толкова кратки съобщения?

За пръв път от началото на разговора Сюньове онемя.

Нямаше представа какво да отговори. Въпросът на полицая беше съвсем на място: именно тези кратки, суховати и необичайно неемоционални съобщения я бяха притеснили. Когато в понеделник получи първото, не му обърна голямо внимание. Мариане сигурно е напрегната и бърза, предположи тя. Или леля й изисква цялото й внимание. За липсата на очаквано текстово съобщение или за краткото му съдържание можеше да има хиляда основателни причини. На Бъдни вечер получи само „Весела Коледа“ и остана дълбоко наранена. Последното съобщение с информацията, че Мариане се чувства добре, не й даде да мигне две нощи.

— Не — отговори тя, защото й стана неловко от продължителното мълчание. — Според мен не ги е писала тя. Освен това Мариане не би сгрешила думата „вълнуващ“.

Полицаят облещи драматично очи като клоун на провалено детско парти. Зад ушите му стърчаха косми, устата му беше влажна и червена, а носът напомняше кръгъл картоф.

— Значи имаме теория-а-а-а — заключи доволно той. — Някой е откраднал мобилния телефон на Мариане и е изпратил тези съобщения вместо нея!

— Не казах това — възропта тя, макар обясненията й отпреди малко да насочваха точно към този извод. — Ами ако Мариане е станала жертва на престъпление и…

Престъпление. Изричайки думата, я прониза физическа болка. Досега дори не се осмели да допусне подобна мисъл, камо ли да придаде словесен облик на най-големия си страх.

Престъпление.

— … и извършителят се опитва да го прикрие?

— Да го прикрие?

— Да! Да ни попречи да разберем, че е изчезнала! Или че е…

За втори път в рамките на едно денонощие сълзите й се канеха да рукнат в присъствието на друг човек.

Някой почука на вратата.

— Квам! Дежурните те търсят!

В стаята влезе униформен полицай и се усмихна. Сложи ръка върху рамото на смърдящия си колега и посочи към вратата.

— Трябва да побързаш.

— В момента…

— Аз ще поема разпита.

Старши инспектор Квам стана с кисела физиономия и започна да събира книжата от бюрото.

— Остави ги, аз ще довърша. Става дума за изчезнал човек, нали?

Квам сви рамене, кимна леко за довиждане и излезе. Вратата се хлопна силно зад гърба му.

— Сюньове Хесел, отдавна не сме се виждали — подхвана полицаят.

Тя пое подадената й ръка.

— Шетил? Шетил… Берггрен?

— Неповторимият! Видях те навън и… — той вдигна едната си длан и я разклати наляво-надясно — … се притесних, когато Ула Квам пое проверката на сигнала. Той не е… пенсионер е и понеже по Коледа не ни достига персонал, викаме заместници като него. Разбираш какво имам предвид. Всички си имаме грижи. Дойдох веднага, щом приключих с другите си задължения.

С Шетил, една година по-малък от Сюньове, учиха в едно и също училище. Тя едва ли щеше да го запомни, ако не беше станал шампион по лека атлетика. Още първата година в гимназията постави рекорд на 3000 метра в парка Бюгор. Приеха го в младежкия национален отбор още преди да постъпи в Полицейската академия.

Все още имаше вид на отличен бегач, способен да надбяга всеки.

— Следя внимателно кариерата ти — усмихна се широко той, преплете пръсти на тила си и се облегна, а столът се залюля назад. — Страхотни програми! Особено онези…

— Помогни ми, Шетил.

Стори й се, че зениците му се стесниха, вероятно защото двата предни крака на стола се удариха в земята и светлината влезе право в очите му. Шетил се наведе напред.

— Нали затова съм тук. Работата ни като полицаи е да защитаваме гражданите и да им служим.

Отново се опита да я разведри с усмивката си, но Трюде и този път остана сериозна.

— Убедена съм, че със съпругата ми се е случило нещо ужасно.

Шетил Берггрен прибра бавно книжата в папка и я избута вляво.

— Най-добре ми разкажи всичко отначало — подкани я той.

 

 

В началото разбираше реакцията на баща си.

Когато на Бъдни вечер полицаите позвъниха на вратата на жилището му в Ус, за да съобщят за смъртта на майка му точно преди Лукас и семейството му да си легнат, той най-напред се сети за баща си. Полицаите му поднесоха скръбната новина с непресторена печал. Доведоха пастора от Фана — най-близкия колега на Ева Карин Люсгор — но клетият старец, покрусен от мъка, остана в колата, докато двамата полицаи поеха тежката задача да съобщят на Лукас за убийството на майка му.

Той веднага се притесни за баща си.

Лукас обичаше и майка си, разбира се. Скръбта го вцепени и изсмука силите му, щом осъзна какво му казват. И въпреки мъката надделя тревогата за баща му.

Ерик Люсгор имаше благ характер.

Някои го наричаха недодялан, ала други умееха да ценят сдържаната му добродушна природа. Той нямаше занимания извън семейството си. Впрочем дори вкъщи не правеше нищо особено. Говореше малко, но пък умееше да слуша. Нужно бе време, за да го харесваш. Имаше приятели, разбира се: неколцина приятели от детинство и колеги от училището, където Ерик работи, докато проблемите с гърба му не наложиха незабавно трудоустрояване.

В най-голяма степен обаче го характеризираше ролята му на съпруг на епископ Ева Карин Люсгор.

Сам татко не е никой, сепна се Лукас, след като научи за смъртта й.

Отначало го разбираше.

Лукас никога нямаше да забрави онази свещена, но оказала се зловеща нощ, когато полицията го откара на улица „Нюбебакен“. По-възрастният полицай го попита имат ли нужда от компания до разсъмване.

Нито той, нито баща му искаха чужди хора в дома си.

Ерик Люсгор се съсухри до неузнаваемост. Отвори вратата, пусна сина си да влезе и безмълвно се върна в хола. Беше толкова слаб и приведен, че фигурата му изобщо не хвърляше сянка.

От риданията му околните ги побиваха тръпки. Беззвучният му плач преминаваше постепенно в проточен сподавен вой. Не хлипаше. Животинският израз на болката му плашеше Лукас. Синът се чувстваше по-безпомощен, отколкото бе очаквал, най-вече защото баща му избягваше всякакъв физически контакт. Не говореше. Чак когато започна да се развиделява и през прозореца нахлу гарвановочерната дъждовна коледна утрин, Ерик склони да полегне и да поспи. Отказа категорично помощта на Лукас. В продължение на повече от десет години Ева Карин му събуваше чорапите всяка вечер, помагаше му да си легне и втриваше в болния му гръб мехлем, изпратен от признателен член на църковната община в Ставангер.

Тогава Лукас сметна реакцията на баща си за напълно разбираема.

Но чашата преля.

Изминаха пет дни от убийството, без нищо да се промени. Баща му буквално не сложи и залък в устата си. Пиеше много вода, а следобед и кафе със захар и мляко. Лукас го заведе в дома си с надеждата срещата с внуците да го поразведри, но старецът отказа да хапне каквото и да е. Идеята на Лукас претърпя пълен провал. Децата останаха ужасени от плача на дядо си, а най-голямото — на осем години — и без друго не можеше да приеме, че никога, никога, никога повече няма да види баба си.

— Това не може да продължава, татко.

Лукас придърпа една табуретка до креслото на баща си и седна.

— Крайно време е да обсъдим погребението. Трябва да хапнеш нещо. Заприличал си на призрак.

— Погребението ще се състои чак след като полицията даде официално разрешение — отвърна Ерик; дори гласът му бе изтънял.

— Прав си, но се налага да уредим подробностите около церемонията.

— Ще го направиш и сам.

— Не е редно, татко. Трябва да го обсъдим заедно.

Мълчание.

Старият часовник беше спрял. Ерик Люсгор вече не вдигаше месинговите тежести под часовника всяка вечер, преди да си легне. Не изпитваше потребност да чува как времето тече.

На светлината от прозореца танцуваха прашинки.

— Трябва да хапнеш нещо, татко.

Ерик вдигна очи и внимателно обгърна ръцете на сина си в своите — за пръв път, откакто Ева Карин почина.

— Не. Ти трябва да се храниш. Ти трябва да продължиш да живееш.

— Татко, ти…

— Ти беше нашето щастие, Лукас. Едва ли има по-желано дете на света от теб.

Синът му се усмихна.

— Всички родители казват така на децата си — преглътна той. — Аз също.

— Не знаеш много неща.

Въпреки неизменния рев на автомобили и гласове на минувачи шумът на града сякаш не проникваше в мъртвешки тихата къща на „Нюбебакен“. Лукас не чуваше дори ударите на собственото си сърце.

— В смисъл? — попита той.

— Със смъртта на човека в земята се заравят много неща. Нека Ева Карин отнесе тайните ни в гроба.

— Имам право да знам, татко. Ако тези тайни са свързани с живота на майка, с вашия живот…

Дрезгавият смях на баща му го изплаши.

— Знай само, че те обичахме безкрайно. Ти беше голямата ни любов — моята и на майка ти.

— Беше?

— Майка ти почина — сурово припомни баща му. — А аз няма да изкарам още дълго.

Лукас пусна ръцете му.

— Стегни се, татко. Вземи се най-после в ръце!

Стана и започна да снове напред-назад из стаята.

— Това трябва да спре веднъж завинаги! Чуваш ли какво ти казвам?

Ерик не обърна внимание на гневното му изстъпление. Продължаваше да седи в креслото си със същото обезсърчено изражение, което от пет дни не бе слизало от лицето му.

— Няма да те оставя така! — изкрещя Лукас. — Майка не би се примирила!

Взе малка порцеланова фигура от масичката. Два гълъба в красиво сърце — сватбеният подарък от родителите на Ева Карин. Фигурката, оцеляла след осем пренасяния, бе любимата вещ на майка му. Лукас стисна гълъбите за гърлата. Заудря ги в бедрото си до болка, фигурката се пръсна. Острите парчета се впиха в дланите му и когато най-сетне ги пусна, върху килима пръсна кръв.

— Няма да ти позволя да умреш! Мамка му, да не съм чул повече такива приказки!

Само това липсваше.

Лукас Люсгор не си бе позволявал никога, дори по време на лудешките младежки години, да псува в присъствието на родителите си. Баща му се изправи неочаквано рязко и с три крачки се озова до него. Вдигна ръка. Юмрукът му спря на сантиметри от челюстта на сина му и Ерик замръзна в абсурдна поза. Вече изглеждаше висок, внушителен. Лукас бе наследил широките рамене от него. Сякаш баща му изведнъж възвърна обичайната си осанка и тегло. Лукас спря да диша. Под погледа на баща си се почувства нищожен, отново дете. Непослушното момченце на тате.

— Защо майка излезе на Бъдни вечер? — прошепна той.

Ерик отпусна ръка.

— Това засяга само мен и нея.

— Знам защо.

— Погледни ме.

Лукас бе забил очи в дланите си. В долната част на палците му се бяха образували дълбоки порезни рани. Кръвта продължаваше да капе по килима.

— Погледни ме — повтори Ерик.

Лукас не намери сили да изпълни заповедта му. Усети удара на бащината си длан по небръснатата си буза. Накрая все пак вдигна глава.

— Нищо не знаеш — отсече Ерик.

Напротив, помисли си Лукас. Винаги съм го знаел. Или поне отдавна подозирам.

— Наистина не знаеш абсолютно нищо — настоя баща му.

Намираха се толкова близо един до друг, че всеки усещаше дъха на другия върху кожата си. И както мъчителните спомени се затварят в капсули и се превръщат в грижливо пазени тайни, ако не бъдат споделени с никого, така и двамата мъже мислеха за нещо, което смятаха, че другият не подозира. Баща и син, смутени и засрамени всеки по свой начин, стояха неподвижно, защото нямаха представа какво да си кажат.

 

 

— Срамувам се да ти го кажа, Сюньове, но обикновено изчакваме известно време, преди да се заемем с разследването на подобни случаи.

Шетил Берггрен поне успя да свали температурата в малката стая за разпит. Запретнал ръкави, той барабанеше разсеяно с молив по бедрото си.

Сюньове вече му разказа всичко, както си беше, без да премълчи нищо. Недоумяваше защо с всяка своя дума сякаш му доказваше, че изчезването на Мариане не е никак подозрително.

— Аха — отрони примирено тя.

— Защо обаче не си разговаряла още с родителите й?

— Мариане не поддържа връзка с тях, откакто заживяхме заедно!

— Разбирам — той поглади късоподстриганата си глава. — По принцип съм съгласен с теб, че имаш основания за притеснение. Просто…

Шетил стана видимо по-резервиран отпреди час и половина, когато я спаси от разпита на Ула Квам. Започна да нервничи на стола и престана да си води бележки.

— Първо трябва да се свържеш с най-близките й хора, а доколкото разбирам, не си го направила.

Барабаненето по бедрото му се усили.

— Не си се обадила дори на родителите й.

Сякаш бащата и майката на четирийсет и две годишна жена знаят всичко за нея.

— Те не дойдоха на сватбата ни — унило отбеляза Сюньове. — Защо да предполагам, че имат някаква информация за Мариане?

— Нали е отивала на гости на лелята на майка си? Възможно е майка й да е…

— Тази пралеля се появи буквално от нищото! Чуй ме, Шетил. Мариане прекъсна всякакви отношения с родителите си след ужасен разрив преди повече от тринайсет години. Конфликтът помежду им е свързан с мен, разбира се. Тя поддържаше контакти с брат си, но съвсем спорадични. Дядовците й и бабите й починаха, а баща й е единствено дете. Майката държи братята и сестрите си в пълно подчинение. С други думи Мариане няма семейство. През есента пристигна писмо от пралеля й, адресирано до нея. Старицата емигрирала преди раждането на Мариане и била смятана за… персона нон грата в рода. Бохем. Омъжила се за афроамериканец в началото на шейсетте, а подобен брак се приемал като скандален в изисканите семейства в Сандефиур. После се развела и заминала за Австралия. Тя… — Сюньове млъкна. — Защо изобщо продължавам да ти разказвам куп маловажни подробности за особена старица, ненадейно осъзнала, че една от племенниците й е отритната от семейството точно като нея? Нали съм тук именно защото Мариане не е пристигнала при пралеля си!

Тя размаха бурно ръце и катурна пълната чаша с кафе. Изруга, защото врялата течност плисна върху бедрата й. Скочи от стола. Със светкавична бързина Шетил Берггрен изля върху краката й бутилка минерална вода, за да ги охлади.

— По-добре ли си? Да донеса ли още студена вода?

— Не, благодаря — промърмори тя. — Всичко е наред. Благодаря ти.

Шетил Берггрен взе хартия за подсушаване от диспенсъра до малката мивка в ъгъла.

— Освен това ти спомена, че и преди се е случвало да изчезва — отбеляза той с гръб към нея.

Сюньове се отпусна върху неудобния стол.

— Не е изчезвала. Късаше с мен. Има голяма разлика.

— Заповядай — той й подаде дебел пласт хартия. — По думите ти Мариане веднъж е изчезнала за четиринайсет дни, без да се обажда. Както сега. Това — надявам се, разбираш — има значение за разследването. Само преди три години, след скандал помежду ви, твоята… Мариане е заминала за Франция, без дори да ти каже, че е в чужбина. Ние в полицията сме длъжни да вземем предвид тази информация, когато преценяваме дали да впрегнем всички сили в…

— Този път не сме се карали.

Вместо да се върне на мястото си зад масата, Шетил седна върху бюрото и подпря единия си крак на стола до нея — вероятно знак за приятелска загриженост.

— Приличам на развалина — смутолеви тя и се отдръпна. — И воня като кон. Съжалявам.

— Сюньове — подхвана спокойно той, без да издаде, че е напълно съгласен с твърденията й, и сложи топлата си длан върху рамото й, — ще видя какво мога да направя. Ще запиша подадения от теб сигнал. И това е някакво начало. Но не гарантирам, че ще организираме акция по издирването й. Не и на първо време. Съветвам те да направиш следното.

Тя стана, най-вече за да се отърве от докосването му, което не й беше приятно. Протегна се да си вземе пуловера. Шетил Берггрен скочи на пода.

— Обади се на всичките ви приятели. Ако се касае за… изневяра…

За щастие Сюньове тъкмо прокарваше главата си през пуловера. Червенината бързо плъзна по лицето й и тя започна да дърпа недодялано дрехата. Най-сетне успя да се овладее.

— … обикновено поне двама-трима от приятелския кръг на двойката знаят за това.

— Ясно — кратко отвърна тя.

— Ако имате обща банкова сметка, провери дали е теглила пари и откъде ги е изтеглила. След няколко дни ще ти се обадя да разбера какво е положението. Може и да се отбия у вас. Още ли живееш в старата къща на улица „Хюста“?

— Двете с Мариане живеем там.

Изричайки го, Сюньове осъзна, че това е лъжа.

— Само дето Мариане вече едва ли е между живите — сурово каза тя, взе си анорака и тръгна към вратата. — Благодаря ти, Шетил. Благодаря ти за нулевото съдействие!

Затръшна вратата с такава сила, че тя се разлюля в пантите.