Ане Холт
Група 25 (13)

Веднъж да стигнеш дотам

— Най-напред виж това — Шетил Берггрен постави четири предмета върху разстлана бяла кърпа. — Не бързай, огледай ги внимателно.

Говореше с тих, изпълнен с дълбоко съчувствие глас, все едно вече погребваха Мариане. Впрочем и той, и Сюньове носеха доста неподходящи за траурно събитие дрехи. В този съботен ден на десети януари износеният анорак на Шетил Берггрен висеше на закачалката, а след като заобиколи масата, собственикът му се принуди да вдигне свлеклия се вълнен чорап на единия си крак.

— Очаквах термоклин и скиорски обувки — отвърна Сюньове.

Полицаят мълчеше.

— Вече съм по-добре — беззвучно го увери тя. — Не се притеснявай за мен.

За пръв път от две седмици успя да заспи. Миналата вечер, след като убеди Берггрен и свещеника да я оставят на спокойствие, Сюньове нахрани кучетата и се просна върху леглото. Събуди се чак след четиринайсет часа. Прекара няколко секунди в недоумение къде се намира и какво изпитва. После съзнанието, че Мариане е мъртва, я порази с ужасна сила и тя избухна в сълзи. И все пак усещането беше по-различно. Вече нямаше за какво да се тревожи. Издирването приключи. Откриха трупа на Мариане. Рано или късно мъката щеше да стане поносима. Сюньове го знаеше след четиринайсет кошмарни дни. Мъчителното затишие най-сетне отстъпи на движение към някаква цел. Веднъж да стигне дотам и всичко щеше да се оправи.

Едва тази сутрин си даде сметка под какво напрежение е била през изминалите две седмици. Гърбът я болеше, вратът й се беше схванал. За закуска се помъчи да хапне малко овесена каша, но едва успя да размърда здраво стиснатите си челюсти. Затова предпочете да си вземе гореща вана. Остана дълго във водата, докато кожата по върховете на пръстите й се набръчка.

После обиколи тихите стаи в къщата. За пръв път пусна вътре Кая, за да се утешава и разсейва с присъствието на хъскито. Мариане настояваше кучетата да не влизат в къщата. Кая наистина доста се колеба, преди Сюньове да я примами да прекрачи прага и да се качи на дивана. Там двете се отдадоха на скръбта си, докато Шетил Берггрен пристигна да я вземе в три часа, както се бяха уговорили.

Пак я заведоха в същата стая в полицията. Сюньове отказа да разговаря с дошлия от Осло следовател и настоя да доведат отново Шетил.

— Разбирам колко ти е тежко в момента, Сюньове, и…

— Шетил — прекъсна го тя, — съвсем сериозно ти казвам, че съм по-добре. Ако имаше представа как се чувствах, докато Мариане беше в неизвестност, щеше да разбереш колко ми олекна…

Тя не довърши мисълта си и затвори очи.

— Искам само да приключим възможно най-бързо.

— Дезинфекцира ли раните по лицето си? — попита той.

— Не, повърхностни са.

Шетил Берггрен понечи да възрази, но впоследствие се отказа и кимна към кърпата върху масата.

— Може ли да ги докосна? — прошепна Сюньове.

— За съжаление не.

Брачната халка от бяло злато беше малко по-голяма от нейната. Инкрустираният диамант, съвсем матов, оставаше почти невидим, ако човек не знаеше за съществуването му. Мариане настоя пръстенът да има и скъпоценен камък. Сюньове, от своя страна, предпочиташе съвсем обикновена халка от най-обикновено злато без никакви украшения. Сюньове харесваше изчистените халки и искаше да се ожени за Мариане като всички останали влюбени, а пръстените им също да не се различават от традиционните.

— Така и не сключихме брак…

— Мислех, че сте…

— Бяхме се регистрирали като партньори в общината. Как само звучи, все едно развиваме общ бизнес. Изчаквахме новия закон да влезе в сила и да се оженим през лятото, както си му е редът.

Сълзите пареха по раните на лицето й.

— Този пръстен ми прилича на нейния.

Обърнатата й с дланта нагоре дясна ръка изразяваше известно колебание. Сюньове си пое дъх и заговори бързо, сякаш го бе репетирала:

— И колието е нейно. Ключовете — също. Тази флашка не съм я виждала, но у нас има около трийсет, значи сигурно е нейна. Може ли да махнеш тези предмети? Махни ги!

Тя закри лице с ръцете си.

— Предполагам, че се налага да идентифицирам вещите й, защото няма да ми позволите да я видя — задавено промълви тя.

Шетил Берггрен не отговори. Сръчно, без да ги докосва, той прибра всеки от четирите предмета в отделен найлонов плик и внимателно ги зави в кърпата.

— Ще бъде извършена и ДНК-експертиза, разбира се — обясни той. — Но по всичко личи, че убитата жена е Мариане.

— Казаха, че е платила — Сюньове отпусна ръце върху коленете си, — от хотела съобщиха, че Мариане е платила за стаята!

— Да, нощувката е платена, но не от нея.

— А от кого? Кой друг би платил, освен убиеца, нали? Тогава лесно ще го… В хотела няма ли камери за видеонаблюдение? Списъци с гостите? Какво толкова трудно…

Забеляза изражението на Шетил и млъкна.

— Хотел „Континентал“ разполага с камери за наблюдение на отделни помещения в сградата — подхвана той. — Включително и на рецепцията. За беда обаче записите се унищожават след седем дни. Още следващата седмица ще заменят камерите с нови, дигитални, и информацията ще се запазва по-дълго. Досега са използвали старо оборудване и поради липса на място за съхранение на касетите със записите са ги изхвърляли.

— Старо оборудване в първокласен хотел? — Сюньове не вярваше на ушите си.

— Сметката за стаята на Мариане е била уредена още на деветнайсети. Проверихме касовия апарат. Домакинът твърди, че някакъв мъж платил в брой, но не успя да ни го опише. Заради Коледните празници в този ден имало много хора. Кафенето на Националния театър се пръскало по шевовете, а оттам до лобибара на хотела се минава покрай рецепцията.

— Да не би да искаш да кажеш, че…

Сюньове сама не знаеше как всъщност да разтълкува думите му.

— Освен това същата вечер в хотела имало сватба — продължи полицаят. — Суматоха, глъчка. Разказаха ни и за драматичен инцидент с дете — излязло само от хотела и едва не го прегазил автобус. Не, не автобус, трамвай. Така или иначе, настанала голяма олелия и домакинът посмъртно не може да се сети кой му е платил за стаята на Мариане.

— Но кой… кой, по дяволите, би имал интерес да го направи? Недоумявам как… Убил я е, скрил е тялото й, платил е сметката… толкова абсурдно ми звучи… Кому би хрумнало да направи подобно нещо!

— Точно това се опитваме да разберем и ние — спокойно я увери Шетил. — Ключът към разплитането на случая е въпросът защо е била убита Мариане. Ако разполагаш с каквато и да е информация…

— С никаква информация не разполагам — прекъсна го тя. — Нямам ни най-малка представа защо някой би искал да погуби Мариане! Ако изобщо се сещам за хора с подобна агресивна нагласа, това са шибаните й родители!

Шетил Берггрен се въздържа да обори лишеното й от основания твърдение.

Сюньове придърпа пуловера си надолу. Вдигна чашата с вода и пак я остави. Размърда халката на ръката си. Разроши косата си с пръсти.

Мъчеше се да ускори хода на времето.

През идните дни щеше да се съсредоточи върху усилията си да ускори хода на времето. Нали времето лекува всички рани. Всеки път обаче, когато поглеждаше часовника, установяваше, че е изминала едва половин минута.

А раните й не зарастваха.

— Може ли да си тръгвам? — промърмори тя.

— Да, разбира се. Ще те закарам. Ще се наложи да те тормозим с още въпроси, но…

— Кой?

— В смисъл?

— Кой ще ме тормози?

— Трупът е открит в Осло и престъплението е извършено там, затова столичната полиция поема случая. Ние ще им съдействаме с каквото можем, но…

— Искам да си отида вкъщи.

Сюньове стана. Шетил Берггрен забеляза колко голям изглежда пуловерът й над отслабналото й тяло. Раменете й бяха отпуснати. Само за две седмици бе свалила пет-шест килограма, а жена с нейното тегло не биваше да си го позволява.

— Трябва да се храниш — отбеляза полицаят. — Грижиш ли се за себе си?

Без да отговори, тя взе шушляковото си яке от облегалката на стола.

— Няма нужда да ме караш до вкъщи. Ще се прибера пеш.

— Това са само три минути…

— Ще се прибера пеш — повтори тя.

На вратата се обърна към него.

— Ти не ми повярва, Шетил. Когато ти споделих колко съм притеснена за живота на Мариане, ти не ми повярва.

Той мълчеше и гледаше ноктите на ръцете си.

— Надявам се, че съвестта ти не ти дава мира.

Той кимна, но не вдигна очи.

Не изпитвам никакви угризения, помисли си той. Не се чувствам виновен, защото Мариане е била мъртва много преди да дойдеш в полицията.

Не изрече гласно възраженията си.

 

 

Нямаше никакви възражения относно ефективността. Назначеният на щат в полицията художник направи не само скица на лицето. Нарисува портрет на предполагаемия убиец в цял ръст и във фас, и в профил, както и емблемата или украшението, което според Мартин Сетре непознатият клиент носел на ревера си. Силе Сьоренсен разгледа набързо четирите скици и ги нареди една до друга върху бюрото. Пред себе си.

По принцип не възлагаше големи надежди на такива рисунки, макар този път именно тя да ги бе поръчала.

Опитът й сочеше, че повечето хора не умеят да дават полезни за разследващите органи показания. Често описваха по коренно различен начин една и съща ситуация или един и същ човек. В показанията си свидетелите разказваха с оживление и в подробности какви предмети или събития са забелязали, а впоследствие се оказваше, че предметите липсват на местопрестъплението, а събитията изобщо не отговарят на истината. Свидетелите не изричаха преднамерени лъжи. Те просто не си спомняха случилото се и запълваха празнините в паметта си с продукти на собствения си опит и въображение.

Понякога фотороботите наистина се оказваха със съдбоносно значение за разплитането на даден случай. За целта обаче беше необходимо художникът да е много добър, а свидетелят — изключително наблюдателен. Съществуваха сложни компютърни програми, които облекчаваха и прецизираха работата на художниците, но Силе Сьоренсен предпочиташе скици на ръка.

Желанието й бе изпълнено.

Тя огледа внимателно портрета: бял мъж на възраст между трийсет и пет и петдесет години. В приложения към папката коментар прочете, че Мартин Сетре го описал като плешив, но се колебаел дали главата му не е просто бръсната. Така или иначе, нямал коса. Кръгло лице. Тъмни очи без очила. Правилен нос, масивна, почти четвъртита долна челюст. Леко оформена двойна брадичка. От скицата на фигурата му личеше, че е едър, но не непременно дебел. Ръстът му не надвишаваше 170 сантиметра.

Следователно дребен, набит мъж с усмивка на устните.

Силе предположи, че художникът се е повлиял от показанията на Мартин. Явно мъжът непрекъснато се е усмихвал. В приложения коментар откри потвърждение на теорията си.

Хубави зъби. Дрехи в потискащи цветове: тъмно палто над тъмна риза. Тъмна вратовръзка с хлабав възел. Скицата бе издържана в черно-бяла гама и сивите нюанси обезсърчиха Силе. Вдигна я срещу светлината и я огледа по-подробно. Сигурно има хиляди мъже с подобна външност, заключи мислено тя. Мартин уточни, че мъжът е заговорил него и Хавре на английски, но използването на чужд език се славеше като един от най-старите трикове за камуфлаж.

По бузите му имаше леко изразени трапчинки.

Кнют Борк влезе в кабинета й, без да почука, и тя подскочи върху стола.

— Извинявай — сконфузи се той. — Нямах представа, че си тук! Нямаш ли по-приятни занимания събота следобед?

— Ако не съм тук, защо вратата ще е отворена? — реторично попита тя.

— Аз…

Кнют Борк, висок, с подчертано бяла, почти бледа кожа, с рижаворуса коса и леденосини очи, пламна като светофар на кръстовище.

— Не се притеснявай, нищо не е станало — усмихна се Силе и протегна ръка. — Какво искаше да ми оставиш?

— Това — той й подаде тънка папка. — Информация по случая на Мариане Клайве.

Силе пое документите и ги остави до фоторобота, без дори да ги погледне.

— Само това ни липсваше — поклати глава тя. — Зрелищно убийство в един от най-луксозните хотели в града. Прочете ли какво бълват таблоидите?

Той повдигна вежди и въздъхна.

— Нещо ново? — кимна към папката тя.

— Разпити на свидетели. Явно половината жители на Осло са се стекли в проклетия хотел през въпросната вечер. Нали знаеш какво става обикновено. Всички те смятат, че имат интересни сведения за полицията. Заляха ни с обаждания.

Силе взе чашата с кафе.

— Понякога е за предпочитане да няма никакви свидетели, вместо да звънят хиляди — съгласи се тя. — За беда се налага да проверим всички подадени сигнали. Може да се обади важен свидетел. Наздраве!

Изстиналото кафе й загорча.

— Няма ли да се прибираш? — попита тя.

— Намерил се кой да ме пита — промърмори той. — Това ли е фотороботът? Дай да го видя.

Кнют заобиколи бюрото, надвеси се над скиците и констатира:

— Липсват отличителни белези.

— Прав си. На височина е под среден ръст и както се досещаш, не е единствен.

— Мислиш ли, че тази следа ще ни отведе някъде?

Той вдигна едната скица на нивото на лицето си.

— Съмнявам се — въздъхна тя. — Но нямаме друга.

— А това какво е? — Кнют посочи рисунката на ревера. — Карфица?

— Нещо такова. Познато ли ти изглежда?

— Трилистна детелина, нали?

— Да.

— Всички скици са черно-бели, само детелината е червена.

— Мартин настоя, че е напълно сигурен в цвета й. Обикновено предупреждаваме художника да не използва други цветове, освен черно и бяло, защото са подвеждащи. Но тази карфица или каквото е там, без съмнение е била червена.

— А тези… завъртулки? Те какво представляват?

Двамата отново се надвесиха над скиците. Във всяко листенце на детелината бе изрисувана фигурка, напомняща на букви от чуждестранна азбука.

— По думите на Мартин във всяко листенце имало по една буква — поясни Силе. — Но не си спомня какви са били тези букви.

Кнют Борг взе от бюрото кутийка с ментови бонбони.

— Може ли да си взема един? — попита той и бръкна, преди Силе да му отговори.

— Разбира се — промърмори тя. — Вземи си пет. Тази емблема ми се струва някак позната, а?

— Да — Кнют Борк се разсмя гръмогласно. — Определено ми е позната! Баба ми има такава емблема на всяко яке!

Изведнъж смехът му секна. Силе вдигна глава. Целият облян в червенина, Кнют се мъчеше да си поеме въздух като риба на сухо.

— Добре ли си? — предпазливо попита тя. — Да не би… Силе тутакси стана, а столът се удари в стената зад гърба й. Кнют Борк бе значително по-висок от нея и за миг тя се запита дали да не се качи върху бюрото, но се отказа, застана зад него, обгърна го с две ръце, притисна към тялото му десния си палец и рязко натисна корема под гръдния му кош.

От устата му изхвърчаха три черни бонбона.

Той започна да кашля и тя го пусна.

— Благодаря — едва промълви той. — Не успях… Виж! Посочи стената срещу тях. Залепналите на половин сантиметър един от друг бонбони оформяха триъгълник.

— Попадение право в целта — задъхваше се той.

Силе го погледна с вдигнати вежди и седна.

— Сега ще ми обясниш ли каква е тази емблема?

Той се хвана за гърлото, прокашля се още веднъж и подхвана с доста прегракнал глас:

— Емблемата на Сдружението на норвежките жени.

— Какво?

— Буквите в листенцата на трилистната детелина са С, Н и Ж. Сдружение на норвежките жени.

Почти със засегнат вид тя придърпа скицата на емблемата. Червена трилистна детелина със стъбло. На всяко листенце — по една буква.

— Трябва да го проверя — промърмори тя, остави скицата и въведе името на сдружението в полето за търсене на монитора.

— Виждаш ли, излязох прав. Нали точно това ти казах — победоносно заяви Кнют Борк.

Силе се взираше в основната уеб страница на сдружението.

Логото им наистина представляваше червена трилистна детелина с буквите С, Н и Ж.

— Какво, по… — мислите й се разхвърчаха напосоки. — Клиент на проституиращи младежи и предполагаем убиец — подхвана наново тя, като насичаше думите. — От мъжки пол. Обикаля и отвежда млади момчета. В центъра на Осло.

Преглътна и навлажни устни с език.

— С емблемата на Сдружение на норвежките жени на ревера. Какво, по дяволите, означава това? Да не ни прави на глупаци?

Кнют Борк взе скицата, отиде до корковата дъска, закачи я там и се отдръпна на две крачки. Продължи да я разглежда с наклонена глава. После изведнъж се обърна към Силе и кимна:

— Вероятно си права. Прави ни на глупаци.

 

 

Мъжки глас му съобщи по телефона, че се обажда от полицията. За миг Маркус Кол-младши го възприе като глупава шега. След секунди обаче осъзна грешката си, стана и започна да снове нервно напред-назад из стаята. В старанието си да не издаде притеснението си не успя да асимилира думите на полицая.

Няма как да са узнали.

Невъзможно е, мъчеше се да се убеди той.

Спря пред големия прозорец с южно изложение.

В осветената градина, разположена върху лек наклон, натежалите от сняг борове изглеждаха почти флуоресциращо сини на фона на сгъстения мрак отвъд оградата. Ниски облаци покриваха града и фиорда. От мястото си Маркус имаше чувството, че на света не съществува нищо друго, освен неговия дом.

И мъжът на телефона.

— Извинете ме — Маркус се опита да звучи по-дружелюбно. — Бихте ли повторили? Връзката е лоша и не ви чух.

— Обаждам се във връзка с подадения от вас сигнал — каза мъжът с неприкрито раздразнение. — В понеделник сте съобщили, че имате информация за банда крадци, обикаляща из квартала ви.

Вейна лек ветрец и от близкото дърво се посипа сняг. Сухите кристали заблестяха на светлината от външната лампа. По-надолу в градината два високи смърча с голи, съвършено прави стъбла и сферични корони напомняха бдителни войници на пост.

Маркус се помъчи да се отпусне.

Оказа се прав. Не знаят нищо, разбира се.

Нямаше основания да се тревожи.

— О, това ли — отрони той и преглътна. — Не сте говорили с мен.

— Не сте ли Ролф Шлетан? — попита гласът. — Позвъних на телефон 2307.

— Телефонът е същият, но сигнала е подал съпругът ми Ролф — Маркус се съсредоточи върху равномерното си дишане. — Аз съм Маркус Кол.

Последва няколкосекундно мълчание в слушалката.

Моментът, в който осъзнават, че човекът срещу тях е различен, помисли си Маркус; този кратък отрязък от време, наситен с безмълвно смущение. Или презрение. Или и двете. Свикна с това, както човек свиква с достатъчно дълго носена стигма. Преди малкият Маркус да тръгне на училище, Маркус Кол-младши се съгласи да публикуват статия за него във вестник „Дагенс Нерингслив“ и да го представят като единствения хомосексуалист с мъж и дете в списъка на стоте най-богати хора в страната. Надяваше се, след като публично признае ориентацията си, хората да престанат да спекулират по въпроса и така да предпази сина си от долни сплетни, а себе си — от необходимостта да наблюдава как събеседниците му онемяват за няколко секунди, когато им обясни, че съжителства с мъж.

Не всички четат „Дагнес Нерингслив“, съобрази обаче той няколко седмици по-късно.

— Аха — обади се най-сетне полицаят в слушалката. — Той… той там ли е? Ролф Шлетан?

— Да, но в момента приспива сина ни.

Мълчанието продължи дълго и Маркус започна да си мисли, че връзката се е разпаднала.

— Ало?

— Да, тук съм — обади се полицаят. — Ще го помолите ли да ми позвъни? Имам нужда от допълнителни разяснения по подадения сигнал и…

— На номера, от който звъните, ли да ви потърси? — прекъсна го Маркус.

— Ъъъ… да. Да попита за полицай Петершен. Дали ще успее да се свърже с мен тази вечер?

— Не ми се вярва. Имаме ангажимент. Но ако е важно, ще се погрижа да ви се обади, разбира се. След около половин час.

— Добреее… би било чудесно. Снощи е имало нов обир и искам…

— Ще му предам.

Без да се сбогува, Маркус затвори и остави телефона на масичката. Изведнъж стаята му се стори прекалено тъмна. Бавно обиколи всички лампи и ги включи. Градината вече почти не се виждаше от прозореца заради контраста между мрака отвън и ярката светлина, окъпала помещението.

Маркус остана изненадан и малко ядосан, когато Ролф му сподели тревогата за следите от автомобилни гуми до портала им. Подразни го, че партньорът му се хваща за всяка дреболия. Някой просто е свил в площадката, опита се да го убеди Маркус. Понеже нямаше ограда, площадката образуваше естествена отбивка на пътя при задаваща се насреща кола. По време на празниците валеше сняг и Маркус непрекъснато виждаше следи от чужди автомобилни гуми.

Едва когато Ролф му обясни по-подробно какво е забелязал, Маркус се заинтригува от наблюденията му. Колкото и да не му се искаше да си го признае, му се стори странно защо му е на някакъв шофьор да спира до къщата им и да стои известно време там, както сочеха различната дълбочина на следите и фасовете. Ролф твърдеше упорито, че е видял същата кола горе на пътя, докато е оглеждал следите пред портала, и шофьорът изчезнал веднага щом Ролф го забелязал. Маркус не знаеше какво да каже.

Подозренията на Ролф съвпадаха с надигащата се в душата на Маркус тревога. Все по-често се улавяше как наднича през рамо в очакване да види нещо. Или по-скоро някого. Досега не можеше да конкретизира страха си, но непосредствено преди Коледа усещането, че някой го следва като сянка, се засили. Едва след настъпването на новата година си даде сметка, че паническата атака, която го извади от строя четири дни преди Коледа, макар да не бе получавал такива пристъпи от няколко години, се дължеше не само на измъчващите го угризения.

Не можеше да се отърве от чувството, че някой му диша във врата.

Проблемът — от гледна точка на Маркус Кол, разбира се — се състоеше в интуитивното усещане, че този някой не цели да ограби дома му.

Ако изобщо наистина го шпионираха.

— Не — на глас отсече той и отново седна в креслото.

Сигурно си внушавам.

Да, въобразявам си. Няма друго обяснение.

Сега се чувстваше твърде изплашен, за да разсъждава рационално. Не изключваше наблюденията на Ролф, макар и задълбочени, да показват, че двойка влюбени случайно са се отбили там, за да се натискат. За малко целувки и по цигара. Или просто някой отговорен водач на автомобил е спрял, за да говори спокойно по телефона.

На вратата се позвъни.

Бавачката, сети се той и затвори очи.

Десет часът. Маркус се чувстваше твърде изморен да излиза тепърва.

След три месеца и пет дни се навършваха десет години от смъртта на баща му.

Отвори очи, стана и ощипа ушите си, за да се поободри. Отново се позвъни. Докато излизаше от стаята, реши, че датата 15 април ще бележи края на всичките му тревоги. Макар денят да бе изгубил първоначалното си значение, той щеше да го използва като крайъгълен камък в живота си. На 15 април щеше да настъпи решителният обрат и всичко да потече постарому. Само да оцелее дотогава. Къщата на възвишението щеше да се превърне в неговото укрепление; в безопасен обръч около семейството му, извън обхвата на бащината му власт.

Дал си това обещание, Маркус се почувства малко по-добре.