Ане Холт
Група 25 (15)

Изчезнало дете

Ингвар Стубьо се събуди много изморен. Чудеше се дали е редно изобщо да шофира. Проблемът не беше в изпитото снощи уиски. Ингвар консумираше алкохол в разумни количества. И все пак усещаше някаква тежест в тялото си, непреодолима сънливост. Едва стана от леглото. Май беше пипнал вирус.

След като изпи три чаши кафе, придружени от две порции бъркани яйца с бекон и прясно изпечен кроасан, се почувства по-добре.

Тръгна за Ус, без да предупреди домакините за посещението си. Така пое известен риск, защото нямаше как да знае дали ще завари Лукас Люсгор вкъщи, но предпочиташе да се възползва от психологическото предимство, което му осигуряваше моментът на изненадата. Досега не бе ходил в дома на Лукас и когато гласът от джипиеса настойчиво го насочи да завие надясно по потънал в храсталаци път, Ингвар реши да попита някого, преди да го послуша. Забеляза жена на около шейсет години. Бързаше по велоалеята. Явно знаеше къде отива.

— Извинете — той натисна копчето, за да свали прозореца до долу. — Познавате ли района?

Жената кимна недоверчиво.

Той й съобщи адреса, но и това не я направи по-разговорлива.

— Търся дома на Лукас Люсгор — побърза да поясни Ингвар, защото тя се канеше да го отмине.

— А, да — скръбно се усмихна жената. — Бедното момче. Третата пресечка вдясно. След около триста метра завийте наляво покрай малка порутена червена къща. Продължете направо, докато стигнете до бяла къща. Там пътят поема нагоре. На билото на склона се намира къщата на Лукас. Боядисана в жълто. С двоен гараж.

Ингвар повтори указанията й, тя кимна утвърдително, той й благодари за помощта и включи колата на скорост.

Пред къщата на Лукас погледна часовника.

08:10.

Сигурно бе закъснял.

Лукас работеше в Берген и се очакваше да тръгва рано от къщи. Ингвар не беше запознат подробно с инфраструктурата в Западна Норвегия, но в дните след Коледа забеляза колко натоварено е движението по артериите от южните селища към Берген. По отсечката летище „Флеслан“ — Берген ставаха големи задръствания, „Флеслан“ се намираше на северозапад от Ус, но според наблюденията на Ингвар жителите на градчето попадаха в същите автомобилни колони близо до Берген.

Ингвар сви пред къщата — от осемдесетте години, голяма, боядисана в жълто, с традиционните летви, разделящи прозорците, с еркери и други архитектурни белези на практично и напълно лишено от естетически вкус жилище.

Паркира пред портата и влезе в двора.

Отвътре се чуваха детски викове и унили въздишки, явно съпругата на Лукас изнемогваше. Ингвар тъкмо се качи по малкото каменно стълбище и слезе заднешком, защото чу жално мяукане. Върху покрива на антрето седеше пъстра котка. Щом погледна зелените й очи, тя мигом се спусна към водосточната тръба, слезе по стената и се шмугна в къщата, когато вратата се отвори.

— Здравейте — поздрави Ингвар, изкачи трите стъпала и подаде ръка.

Астри Тумте Люсгор го изгледа с изумление.

— Здравейте — вяло отвърна тя и стисна десницата му.

— Казвам се Ингвар Стубьо, работя в КРИПОС. Разследвам убийството на свекърва ви…

— Знам кой сте — Астри не го покани да влезе. — Лукас го няма.

— На работа ли е?

— Сигурно. Снощи остана да спи при баща си.

— Ясно.

Ингвар се усмихна. Астри още не се бе приготвила. Изпод широкия й халат се подаваха млечнобелите й слаби крака. Кокалчетата личаха ясно. Около очите й се забелязваха бръчки, а торбичките под тях бяха твърде отчетливи за възрастта й.

— Извинете — разпери ръце тя. — Днес малко изоставаме с графика, така че ако няма нещо друго…

Зад нея се провря главата на тригодишно момченце.

— Здрасти — усмихна се то. — Казвам се Уилям, а баба е мъртва.

— Аз съм Ингвар. И съм полицай. Котката твоя ли е?

— Да, името й е Боргхил.

Не можеше да казва „р“ и се чу нещо като „Боил“.

Ингвар се усмихна широко.

— Много подходящо име за такава охранена и хубава котка — кимна той. — Отивай да се облечеш, приятелю. Нали ще ходиш на детска градина?

— Чу ли какво ти каза полицаят? — усмихна се бледо Астри и погали сина си по главата. — Обличай се веднага. Винаги трябва да слушаме полицаите.

Малкият се втурна към стаята си.

— Как сте? — попита Ингвар.

Тя продължаваше да държи вратата само наполовина открехната.

— Нали знаете… — очите й се наляха със сълзи. — Лукас страда — продължи тя и бързо избърса лявото си око. — Не стига, дето Ева Карин вече я няма, ами и Ерик стана толкова…

Скръсти слабите си ръце пред гърдите. После нервно прибра косата зад ухото си с дългите си тънки пръсти.

— И Лукас си е втълпил, че…

От пътя се чу клаксон. Ингвар се обърна. Съседът на Астри й махна приятелски, докато минаваше с колата, на чиято задна седалка се бяха събрали три деца. Тя вдигна леко ръка да отвърне на поздрава му.

— Какво си е втълпил Лукас? — попита Ингвар, защото тя не довърши мисълта си.

— Ами нищо… и аз не знам…

Котката Боргхил се показа на вратата и се отърка в голите й прасци.

— Наистина трябва да се връщам при децата — напомни тя и отстъпи крачка назад. — Ще закъснеят за детска градина и за училище. Съжалявам, задето сте изминали толкова път за нищо.

— Вината не е ваша.

Ингвар заслиза заднешком по стълбите.

— Прощавайте, че ви се натрапих. Такива напрегнати сутрини са ми познати до болка.

Без да отговори, тя затвори вратата. Ингвар се приближи до колата и я отвори автоматично. Качи се и се засуети с идиотската карта, която фабриката на „Рено“ бе предпочела вместо контактен ключ. Мушна я в отвора и натисна копчето. Колата не запали.

— И да не искаш, ще потеглиш! — закани й се той, издърпа картата, удари я в таблото и направи втори опит.

Този път двигателят запали. Ингвар шофира пет минути в колебание какво да предприеме. Реши да отиде на „Нюбебакен“. Струваше му се прекалено показно да посети Лукас в Университета. От Астри разбра, че състоянието на Ерик се е влошило, и не изключваше вероятността Лукас да остане при баща си през целия ден.

Увеличи скоростта.

Започна да вали, а слънцето надникна плахо зад тежката облачна пелена и оцвети пейзажа в сиво.

 

 

Лукас се събуди. Капакът на тавана бе посивял. Не усещаше дясната си ръка. Вдигна я внимателно. Явно я бе притиснал между креслото и тежестта на тялото си, докато е спал. Постепенно кръвообращението му се възстанови. Все едно мушна ръката си в гнездо на оси и те нажилиха кожата му. Стана и с изкривено от болка лице започна да тръска силно ръката си. Рамото му изпука недоволно.

09:10 сутринта на 13 януари.

В девет имаха среща в катедрата. На екрана на мобилния му телефон пишеше, че има пет пропуснати повиквания: три от колега от Университета и две от Астри.

Само дано не се е обадила на домашния телефон на татко, помисли си той. Не му се вярваше. Напоследък съпругата му избягваше да общува с Ерик.

Лукас се протегна, за да пораздвижи скованото си тяло.

Отдолу не се чуваше нищо. Сигурно баща му още не бе станал.

Снимката на сестра му си стоеше под ризата му, където я пъхна, преди да заспи. През нощта се бе огънала леко, но не я бе намачкал. Стегна колана си и мушна под него долния й край, за да не падне. После се качи върху стола-стълба и отвори капака на тавана.

Посрещна го унило януарско утро.

Всичко беше влажно. Цветовете спяха зимен сън. Черният дъб контрастираше на сивия фон. Лукас провря горната част на тялото си през тесния отвор, повдигна се на ръце и излезе на покрива. Там се помъчи да успокои дишането си. Стъпи предпазливо върху аварийната стълба и почувства много по-силен страх, отколкото като дете. На половината път до водосточната тръба чу как се приближава автомобил. Замръзна на място.

Шофьорът изгаси двигателя и затръшна вратата.

Портата изскърца. Чу как отчетливи стъпки приближават от външната врата на къщата.

Два етажа под краката си Лукас долови приглушения звън на звънеца. Досега дори не посмя да погледне кой е дошлият. Събра кураж и протегна врат. От мястото си виждаше антрето, каменните стълби и мръсната метална изтривалка за обувки.

Веднага позна дошлия.

Вратата се отвори.

Лукас, притаил дъх, не сваляше поглед от Ингвар Стубьо. Хрумнеше ли му случайно да вдигне глава, с Лукас бе свършено.

Гласовете отдолу се чуваха ясно.

— Добро утро — поздрави полицаят. — Извинете за безпокойството. Търся Лукас. Исках само да обсъдим няколко неща. Тук ли е?

— Не — отвърна Ерик с обичайния напоследък равнодушен и беззвучен глас.

— Не? Говорих със съпругата му и…

Стубьо отстъпи крачка назад. Лукас затвори очи.

— Извинете — повтори едрият мъж. — Трябваше да се обадя предварително. Вие иначе как сте? Мога ли с нещо да…

— Добре съм — прекъсна го Ерик и затръшна вратата.

Лукас бе вече вир-вода. Оставил връхната си дреха в колата, той зъзнеше, докато леденостудените капки дъжд се сипеха по тила и се стичаха към гърба му. Инстинктивно се наведе напред, за да предпази снимката. Отвори очи.

Ингвар Стубьо, на пет метра от стената, го гледаше с наклонена глава. Погледите им се срещнаха и полицаят размаха предупредително пръст с лека усмивка. После поклати глава и посочи многозначително портата.

Лукас преглътна с мъка. Заляха го студени, после топли вълни.

За три минути щеше да слезе от покрива. Трябваше да използва това кратко време, за да измисли задоволително обяснение за поведението си, като внимава да не го види баща му. Дори само необходимостта да се оправдава пред Ингвар Стубьо му се струваше предостатъчно натоварване.

Вече скочи от дебел клон на дъба на около два метра над земята, а още не му бе хрумнало нищо подходящо.

Защо просто не му кажа истината, мина му през ум, но отхвърли идеята. Промъкна се крадешком покрай къщата и излезе, за да се срещне с полицая пред портата.

 

 

Ингер Юхане отдавна прозря, че истината обикновено се крие в първата жертва от войната. И въпреки това не приемаше, че някой ще изопачи дотолкова истината в статията, която четеше, докато Рагнхил хранеше плюшеното си мече.

— Виж, мамо — въодушевено посочи тя лепкавата му муцуна. — Той обожава каша!

— Не прави така — промърмори майка й. — Яж си кашата.

Отпи глътка кафе. Още усещаше тялото си натежало от приспивателното. Освен това закъсняваше, но не можеше да се откъсне от вестника.

— Какво четеш, мамо?

Рагнхил потопи муцуната на мечето в купичката с овесена каша, мляко и ягодово сладко. Ингер Юхане дори не вдигна глава. Не знаеше как да обясни на петгодишно момиченце войната в ивицата Газа.

— За едни лоши хора — разсеяно отвърна тя.

— Лошите хора отиват в затвора — доволно отбеляза Рагнхил. — Тате ги хваща и ги праща в пандиза!

— В пандиза?

Ингер Юхане погледна дъщеря си над ръба на вестника.

— Откъде научи тази дума?

— Пандиз, арест, дранголник, затвор. Означават едно и също. Има и филия за бременно задържане.

— Килия за временно задържане — поправи я Ингер Юхане. — Кристиане ли те учи на такива неща?

— Мм — кимна Рагнхил и облиза муцуната на мечето. — Какво пише за лошите хора?

— Има интервю с един човек на име…

Погледна снимката на Ехуд Олмерт и отгърна на следващата страница.

— Няма време да ти обяснявам — усмихна се тя. — Ще отидеш ли да си измиеш зъбите? Ти започни, а аз ще довърша.

Дъщеря й взе мечето под мишница и тръгна към банята. Ингер Юхане се канеше да сгъне „Афтенпостен“, но погледът й случайно падна върху заглавие, което препращаше към пета страница. Макар и неохотно, отново разтвори вестника.

Случаят „Мариане“ все още остава загадка — над 300 разпитани свидетели досега.

Последното, от което Ингер Юхане се нуждаеше рано сутринта, беше още едно ужасно убийство. Въпреки това не се стърпя и прочете набързо статията. Разследващите не разполагали с никакви веществени доказателства, или поне не съобщавали за такива, и засега смятали, че убийството е извършено в хотела. Нямало следи от местене на трупа. Главен полицейски инспектор Силе Сьоренсен уверяваше читателите, че убийството на четирийсет и две годишната начална учителка Мариане Клайве е сред топ приоритетите на полицията, а екипът щял да се увеличи през следващите няколко дни. Сьоренсен не се съмняваше в разплитането на случая, но това ще отнеме време, предупреждаваше тя. Доста време. Ингер Юхане умишлено избягваше да чете материали по случая. Откакто съобщиха за намерен в хотел „Континентал“ труп, тя прескачаше жълтите заглавия в таблоидите и по-обективните статии в „Афтенпостен“. Преживя достатъчно тревоги покрай сватбата на сестра си и нямаше да понесе новината, че освен опасния инцидент с трамвая Кристиане се е намирала близо до местопрестъпление.

Недоумяваше какво я накара да прочете статия по въпроса точно днес. Ядосано хвърли настрани вестника.

Рязко се изправи.

— Не — каза на глас тя и стисна юмруци. — Не.

Без да разтреби остатъците от закуската, отиде в банята, все едно шумът от шляпането на пантофите й по паркета щеше да прогони плашещото я прозрение.

— Мама ще довърши миенето на зъбките — обяви Ингер Юхане високо и дръпна четката рязко от ръцете на Рагнхил. — Стига си хленчила. Отваряй устата.

Жената умря.

Ингер Юхане чуваше гласа на Кристиане толкова ясно, сякаш по-голямата й дъщеря стоеше до нея.

— Албертине — неволно каза на глас тя. — Говорела е за Албертине, разбира се.

— Не искам да идва бавачката — изкрещя Рагнхил, докато се опитваше да захапе четката.

Жената умря, мамо.

Кристиане повтори това изречение няколко пъти, докато с Ингер Юхане се прибираха в хотела след инцидента с трамвая.

— Мамо — изпищя Рагнхил със стиснати зъби, — натискаш много силно! Боли ме!

— Извинявай, миличка — Ингер Юхане пусна четката като опарена. — Извинявай, пиленце! Мама постъпи много глупаво!

Приклекна и прегърна момиченцето. Сгуши лице във врата на Рагнхил и я притисна към гърдите си.

— Мамо, ще ме удушиш! — дърпаше се малката. — Не мога да дишам, мамо!

Ингер Юхане я пусна и сложи ръце върху раменете й. Вгледа се в очите й и се насили да се усмихне.

— Рагнхил, трябва да ми помогнеш — тя преглътна с голямо усилие. — Ще се опиташ ли?

— Дааа…

Рагнхил сбърчи чело, все едно очакваше да я подмамят да направи нещо неприятно.

— За кого говори Кристиане, когато казва „жената“? — попита майката и се помъчи да се усмихне по-окуражаващо.

— Ами за всички, които не познава. Ако не са мъже, де.

— Сигурно и онези, дето не ги познава особено добре, а?

— Не…

— Как така не? Албертине например сте я виждали пет-шест пъти. Кристиане нарича и нея „жената“, нали?

Рагнхил се разсмя. Сълзите по миглите й заблестяха на силното осветление в банята.

— Колко си глупава, мамо! Кристиане нарича Албертине с името й. Днес нали няма да ни гледа тя? Нали ти ще си вкъщи и…

Жената умря.

— Да, да — Ингер Юхане стана. — Днес аз ще те гледам, бъди спокойна.

Вече не беше на себе си. Сякаш не тя, а друг човек извади таблетка флуор и я пъхна в устата на Рагнхил. Сякаш друг човек отиде да вземе кутиите с храна от кухнята, без дори да поглежда към вестника. Слизайки по стълбите към външната врата, Ингер Юхане не усещаше меката детска длан в своята.

Душата. Не се вижда как си отива.

Празничната вечеря на Коледа.

Тогава Кристиане заговори за смъртта.

— Мамо — тихо я разтърси Рагнхил, след като си обу гумените ботуши. — Държиш се много странно.

Ингер Юхане не намери сили да й отговори.

Нито да се усмихне.

 

 

Ингвар бе останал с впечатлението, че Лукас Люсгор е изключително сериозен млад мъж. Вероятно си състави такава представа за сина на Ева Карин, защото двамата се запознаха по трагичен повод. Той обаче долавяше и някаква печална тревожност в цялостната нагласа на Лукас, която не се дължеше непременно на кончината на майка му.

Ингвар не го беше виждал да се усмихне нито веднъж.

И сега, когато Лукас се появи пред портата, целият вир-вода, кривата усмивка му придаваше глуповато изражение.

— Добър ден — поздрави той и протегна ръка, но отново я прибра. — Намокрих се ужасно. Съжалявам.

— Елате да се качим в моята кола. Вътре ще се стоплите.

Лукас послушно го последва.

— И така — Ингвар се отпусна върху седалката и сложи ръце върху волана, но без да пали двигателя. — Какво беше това упражнение?

Глуповатата усмивка като на провинил се тийнейджър още лепнеше по лицето на Лукас: опит да омаловажи случилото се. Гримасата по-скоро показваше, че няма представа как да се оправдае.

— Амиии — подхвана смутено той, — канех се просто да… Като малък, когато се преместихме в Ставангер, направих същото няколко пъти. Покатерих се върху покрива. Вероятно за да покажа колко съм сърдит. Майка ми си изгуби ума от ужас. Но аз… се забавлявах.

— Мм — кимна Ингвар. — Звучи познато.

Пръстите му забарабаниха по волана.

— И това обяснява защо преди трийсетия си рожден ден, под проливен януарски дъжд, няколко седмици след смъртта на майка ви, през които баща ви преживява психически срив, решавате да се покатерите отново на покрива като в добрите стари дни?

Заваля силна градушка. Трополенето на ледените топчета по покрива на колата стана оглушително. Ингвар запали двигателя и пусна парното на най-силната степен. Не разбра нищо от обясненията на служителя от „AVIS“ за особеностите на ръчната спирачка и затова сега натисна педала за спирачката и освободи от скорост.

— Лукас, нямам никакво желание…

Подсмръкна и се обърна към събеседника си в тясната седалка.

— Нямам никакво желание да продължавам да ви галя с перце, ясно?

Очите на Лукас се спряха върху полицая.

— Вие сте зрял мъж, баща на три деца, образован. От смъртта на майка ви мина известно време. Честно казано, омръзна ми да не получавам отговори на въпросите си.

— Но аз ви казах всичко…

— Не на мен тия! — просъска Ингвар и се наведе към него. — В полицейските среди съм прочут с безграничното си търпение. Някои дори ме упрекват в прекалена толерантност. Наричат ме добър до простотия. Но ако дори за миг допуснете, че ще ви пусна да излезете оттук, преди да ми обясните каква беше тази каскада на покрива, се лъжете жестоко.

Прозорците се изпотиха. Лукас мълчеше.

— Какво правехте на покрива? — повтори Ингвар.

— Слизах от таванското помещение.

Ингвар удари с юмрук по волана и колата се разтресе.

— Каква работа сте имали в таванското помещение и защо, дявол да го вземе, не слязохте по стълбите в къщата като нормален човек?

— Не е свързано със смъртта на майка ми — смутолеви Лукас и извърна поглед. — Става дума за нещо друго. За нещо… лично.

Зъбите му тракаха и той разтри тялото си, за да се стопли.

— Оставете на мен да преценя дали е лично, или не — изръмжа Ингвар. — Имате точно двайсет секунди да ми дадете задоволително обяснение за постъпката си. Ако ли не, ще ви задържа в ареста, докато започнете да ни съдействате.

Лукас го гледаше втренчено със смесица от съмнение и страх.

— Исках да намеря нещо — прошепна едва доловимо той.

— Какво?

— Нещо съвсем… — той закри лице с ръце.

— Снимка — отговори си Ингвар.

Лукас притаи дъх.

— Онази от спалнята на майка ви. В деня след убийството я видях там, а после изчезна.

Градушката премина в проливен дъжд. Едрите капки се пръскаха като експлозиви в предното стъкло. Светът навън се виждаше смътно, с размити контури. Все едно се намираха в копринена буба. Ингвар усети как нетипичният за него гняв си отиде толкова бързо, колкото и дойде.

— Откъде знаете какво съм търсил на тавана? — Лукас отпусна ръце в скута си.

— Не знаех, просто отгатнах. Намерихте ли снимката?

— Не.

Ингвар въздъхна и се опита за пореден път да се настани удобно в седалката.

— Коя е жената на снимката?

— Нямам представа. Наистина не знам.

— Но сигурно имате някакво предположение.

Отново се умълчаха. Срещу тях се зададе кола. Предните й фарове превърнаха стъклото в калейдоскоп от жълти и светлосиви цветове. После отново стана мрачно.

— Предупреждавам ви съвсем сериозно — продължи Ингвар. — Ще направя всичко по силите си, за да ви стъжня живота, ако не започнете веднага да общувате с мен нормално.

— Подозирам, че имам по-голяма сестра, която не познавам. Вероятно тя е жената на снимката.

Дете, изчезнало дете, помисли си Ингвар. Беше се сетил за такава вероятност.

— Благодаря — кимна той. — Иска ми се да бяхте открили снимката.

— За жалост не успях. Татко сигурно я е изхвърлил. Какво щяхте да правите с нея? Ако я бях намерил, имам предвид?

За първи път, откакто Лукас слезе от покрива, Ингвар се усмихна. Прокара пръсти през косата си и поклати леко глава.

— Ако разполагахме със снимка на сестра ви, щяхме да я намерим за няколко дни, Лукас. Стига да е жива и да не живее прекалено далеч от Норвегия. Все пак не знаем дали въпросната жена ви е сестра, нито дали снимката е свързана по някакъв начин с убийството на майка ви. Но ви уверявам, че ако имах снимката, нямаше да пестя време и усилия да намеря сестра ви!

— И какво… Как щяхте да я намерите с помощта на една-единствена анонимна снимка?

— Разполагаме с голяма база данни. С компютърни програми. А дори и най-усложнените технологии да не дадат резултат, щях да… — кракът му върху педала на спирачката изтръпна, той включи на първа скорост и изгаси двигателя — … да тръгна от врата на врата из Берген, да залепя плакати със снимката й из цялата страна със собствените си ръце, да се обадя във всички телевизии и вестници, но щях… да я намеря. Бъдете сигурен!

Лукас кимна.

— Точно това очаквах да ми кажете. Може ли вече да тръгвам? Оставих колата наблизо.

Ингвар присви очи.

— Да. Само не забравяйте какво ви предупредих. Отсега нататък ще проявявам нулева толерантност към потайностите ви. Разбрахте ли?

— Да — кимна Лукас и отвори вратата. — Довиждане.

Излезе, но се сети за нещо и се наведе:

— Благодаря ви, задето не ме издадохте на баща ми.

— Няма проблем — махна Ингвар, запали колата, даде мигач, излезе на платното и бавно пое по улицата.

Лукас се завтече към автомобила си, придържайки с ръка ризата над корема си, където напипваше снимката. Нямаше намерение да я споделя с никого.

Поне засега.

 

 

— Училището още не е свършило — повтори Кристиане за петнайсети път, откакто се прибраха. — Часовете още не са приключили.

— Така е — спокойно потвърди майка й. — Искам обаче да те питам нещо много важно, миличка. Затова днес те взех по-рано.

— Часовете още не са приключили — настоя момичето и пое по стълбите с движенията на робот. — Училището свършва в четири и ме взема тате. Днес отивам при него. Училището свършва в четири.

Ингер Юхане я последва мълчаливо. Влязоха в хола и тя разпери бодро ръце:

— Днес двете с теб ще си играем с мечета! Само ние двете, никой друг! Искаш ли горещ шоколад със сметана?

— Дам-ди-рум-рам — Кристиане започна да се люлее наляво-надясно на дивана.

Ингер Юхане седна до нея, повдигна пуловера и ризката й и започна внимателно да масажира с пръсти слабото й гръбче. Кристиане се усмихна и се отпусна на коленете й. Поседяха така известно време. Момичето запя:

— Оплети си ти венец, да танцуваме ела, че цигулка свири там, в разцъфтялата гора.

— Колко хубава песен — прошепна Ингер Юхане.

— Не стой сърдита ти, намръщена, нерада, ела и потанцувай с вас, нали и ти си млада…

Тишина.

— Много хубава пролетна песен — похвали я пак майка й. — Пролетна песен през януари. Браво, момичето ми.

— Пей за пролетта и тя ще дойде.

Смехът на Кристиане звънтеше като кристал. Ингер Юхане погали с показалец ясно очертаващия се гръбначен стълб на дъщеря си.

— Гъделичкаш ме — смееше се Кристиане. — Много е приятно.

— Помниш ли сватбата на леля Марие?

— Да. Къде е Суламит?

— Суламит я няма вече, съкровище, нали си спомняш какво стана с нея.

На една година й подариха червена пожарникарска кола и Кристиане реши, че това не е кола, а котка. Нарече я Суламит. И така, Суламит бе нейна вярна спътница цели осем години. Постепенно колелцата изпопадаха, а цветовете избледняха. Стълбата на покрива падна. Очите на предните фарове ослепяха и малката Суламит не приличаше нито на пожарникарска кола, нито на котка, когато Ингвар по невнимание я прегази, докато обръщаше пред гаража.

Кристиане не успя да преодолее смъртта й.

— Суламит е хубава котка. Може ли да ми вземеш нова, мамо?

— Нали имаме куче. Джак не обича котки.

— Аз съм невидимо дете.

Пръстите на Ингер Юхане пърхаха като пеперуди по тънката кожа на гърба на Кристиане.

— Понякога никой не ме вижда.

— Кога например? — прошепна майката.

— Суламит, суламат, сулатуламилития на тепсия.

— На сватбата на леля ти ли никой не те виждаше?

— Гъделичкай ме, мамо.

— Тогава ти забеляза ли нещо необичайно, въпреки че си била невидима?

Ингер Юхане правеше отчаяни опити да разбере какво е имала предвид дъщеря й в нощта, когато самата тя, изплашена до смърт и побесняла от гняв, мислеше само как да прибере на топло премръзналата Кристиане.

— Там убиха една жена — отвърна момичето и се изправи до майка си. — Мариане Клайве. Начална учителка. Съпруга на известната авторка на документални филми Сюньове Хесел, носителка на множество отличия! В Норвегия две жени имат право да сключват брак. Двама мъже също.

— Прекаляваш с четенето на вестници — усмихна се Ингер Юхане и прегърна дъщеря си.

Гласът на Кристиане изведнъж стана монотонен и напевен:

— Нашата обичана и непрежалима майка и съпруга.

— Да не си започнала да четеш и некролози?

— Кръстът означава, че покойникът е християнин. Давиловата звезда — че починалият е изповядвал юдаизма. Какво означава птицата, мамо? — Погледът на Кристиане се спря за миг върху Ингер Юхане.

— Че опечалените се молят покойникът да почива в мир — прошепна Ингер Юхане.

— Искам и на моя некролог да има птица.

— Ти няма да умреш.

— Все някой ден ще умра.

— Всички ще умрем.

— Ти също, мамо.

— Да, аз също. Но няма да е скоро.

— Откъде знаеш?

Двете шепнеха тихичко, сгушени на дивана една до друга. Майката бе обгърнала с ръка телцето на четиринайсетгодишната си дъщеря като предпазен колан. Дневната светлина се отразяваше в пода и ги заслепяваше. Ингер Юхане усещаше под ръката си позаоблилите си гърди на слабичкото момиче — неизбежния знак, че и Кристиане ще стане жена, макар при нея пубертетът да закъсня.

— Няма откъде да знам — съгласи се майката. — Просто предполагам, че няма да е скоро, защото боледувам рядко и не съм много възрастна. Виждала ли си мъртвец, миличка?

— Ти ще умреш преди мен, мамо.

— Надявам се. Никой родител не иска да надживее децата си.

— Кой ще ме гледа след смъртта ти?

От самото раждане на Кристиане — още тогава майката усещаше, че бебето й не е напълно здраво — Ингер Юхане си задаваше същия въпрос. Без да намира отговор.

— Тогава ще бъдеш голяма, миличка. Сама ще се грижиш за себе си.

— Никога няма да мога да се грижа сама за себе си. Не съм като другите деца. Уча в специализирано училище за аутисти.

— Ти не си аутист, ти си…

Ингер Юхане се поизправи на дивана и повдигна с пръст брадичката на дъщеря си.

— Вярно е: по-различна си от останалите деца. Уникална си. Обичам те безкрайно точно такава, каквато си. И знаеш ли, душице — майката се усмихна и успя да привлече вниманието на Кристиане, — и аз не съм като повечето хора. Всъщност мисля, че всеки човек се чувства различен по някакъв начин. Винаги ще има кой да се грижи за теб. Например Рагнхил. И Амюн. Той ти е племенник!

Кристиане се разсмя отново със звънливия си кристален смях.

— Но те са по-малки от мен!

— Когато умра, и те ще са пораснали. Те ще се грижат за теб.

— Видях мъртвец. Душата тежи двайсет и един грама, но не се вижда как си отива.

Ингер Юхане мълчеше. Продължаваше да държи брадичката на Кристиане, ала по погледа на момичето пролича, че то отново се затвори в себе си и престана да я допуска в мислите си. Гласът й стана равен и механичен:

— Мариане Клайве почина на четирийсет и две годишна възраст на 19 декември 2008. Внезапно на Бъдни вечер ни напусна епископ Ева Карин Люсгор — нашата обичана и непрежалима майка и съпруга. Поклонението ще се състои по-късно. Кръстът означава, че е била християнка.

— Стига толкова — прошепна Ингер Юхане и я притегли в обятията си. — Стига с тези приказки.

Стана дванайсет. Облак закри яркото януарско слънце. Над стаята падна приятен мрак. Ингер Юхане затвори очи, докато люлееше дъщеря си.

— Аз съм невидимо дете — прошепна Кристиане.