Ане Холт
Група 25 (4)

Един мъж

Нищо не му носеше спокойствие.

И занапред го очакваше същото. Предложиха му да постоят при него, разбира се. Сякаш имаше нужда от тяхното присъствие. Сякаш животът му щеше да стане отново поносим, ако непознати хора се настанят в нейния стол: жълт, с износена тапицерия, оставен пред телевизора, а до него — наполовина изплетено ръкоделие в кошница.

Попитаха го има ли близки.

Допреди няколко часа имаше: Ева Карин, неговата спътница. А сега нямаше никого.

Питаме за сина ви, уточниха те. Искате ли да съобщите лично на Лукас, или ние да се погрижим за това? Жената, седнала на стола на Ева Карин, се изрази точно така: да се погрижим за това. Сякаш си струваше изобщо да си правят труда за каквото и да било.

Не изпитваше болка.

Болката причинява страдание. Болката боли. А той усещаше единствено отсъствието й. Усещаше празнина, която го караше да гледа ръцете си, все едно не са негови. Стисна в юмрук дясната си ръка и ноктите му се впиха в дланта. Не съществуваше нито болка, нито живот. Ева Карин остави след себе си само едно огромно безцветно нищо.

И Господ ме изостави, осъзна той.

Времето спря.

 

 

Часовникът й явно беше спрял. Тя тръсна ядосано ръка. Сигурно вече закъсняваха. Трябваше да прибере децата и да им облече хубавите дрехи, без да дава възможност на Кристиане да се противи.

Приближи се до прозореца.

На площадката пред къщата, зад оградата към улица „Хауге“, Рагнхил и Кристиане бяха изстъргали достатъчно скреж, за да направят съвсем миниатюрен снежен човек. Ръстът му едва ли надвишаваше десет сантиметра, но дори от втория етаж, където стоеше, Ингер Юхане видя, че снежният човек има шапка от пожълтяло дъбово листо и уста от низ дребни камъчета.

Майката скръсти ръце и се облегна на прозореца. Както обикновено, Рагнхил бе поела в свои ръце осъществяването на начинанието. Кристиане не помръдваше. Ингер Юхане не чуваше какво говори малката й дъщеря, но забеляза, че Рагнхил бъбри оживено, все едно пред нея стои най-заинтересованият слушател на света.

А вероятно момиченцето имаше право.

Ингер Юхане се усмихна. Рагнхил стана от земята, доволна от произведението си, и запя жизнерадостно. Гласът й се чуваше и в къщата. Над квартала се разнесе изпълнението й на „Да живееш, означава да обичаш“. Кой знае къде бе научила тази песен. Сигурно Кристиане бе предложила да пеят, докато довършват снежния човек.

Някаква фигура привлече вниманието на Ингер Юхане. Приличаше на мъж. Тя дори не разбра откъде се взе. Явно и той се чудеше накъде да поеме. Това я разтревожи. Случваше се често по улицата да скитат деца, но възрастните винаги вървяха с определена цел. Ингер Юхане познаваше повечето живущи в района.

Мъжът крачеше бавно с ръце в джобовете. Ниско нахлупената шапка и старателно усуканият около врата му шал скриваха лицето му. Походката му издаваше, че не е в първа младост.

Ингер Юхане отново тръсна ръка. Часовникът не работеше. Сигурно батерията се бе изтощила. Времето течеше, налагаше се да побърза. Понечи да се отдръпне от прозореца, но мъжът се спря до кофите за смет.

По-точно до кофите на тяхната къща.

Ингер Юхане усети как я облива паническа вълна, както винаги, когато Кристиане се намираше извън нейния контрол. Подвоуми се дали да хукне към децата, или да остане на прозореца. Разкъсвана от колебание, продължи да наблюдава какво се случва.

Мъжът явно извика на момиченцата, защото те го погледнаха. Макар че Рагнхил стоеше с гръб към майка си, движенията на ръцете й издаваха, че говори с непознатия. Той й махна да се приближи, но нито тя, нито Кристиане тръгнаха към него. Рагнхил даже отстъпи крачка назад.

Ингер Юхане се втурна към вратата; през хола, през коридора, през пристройката, където децата обикновено играеха. Спусна се по хлъзгавите стълби и хукна към децата, забравила да си обуе обувки или пантофи.

— Кристиане! — извика тя, като се мъчеше да придаде на гласа си обичайното звучене. — Рагнхил! Там ли сте?

Подмина ъгъла на къщата и ги видя.

Рагнхил бе приклекнала пред малкия снежен човек. Кристиане явно бе забелязала птица или самолет в небето, защото се взираше във въздуха. Без да обърне никакво внимание на майка си, тя изплези език и се опита да улови някоя от леките снежинки, които започнаха да падат.

От мъжа нямаше и следа.

— Мамо — строго подхвана Рагнхил, — защо си излязла по чорапи?

Ингер Юхане погледна удивено надолу.

— Вярно — усмихна се тя. — Като малко дете съм, нали?

Рагнхил се разсмя и я посочи в червената си лопатка.

Кристиане продължаваше да гони снежинки.

— Какъв беше онзи мъж? — приветливо попита Ингер Юхане.

— Кой мъж?

Рагнхил облиза сополите, стичащи се от ноздрите й.

— Онзи, с когото си говорихте. Той…

— Не го познаваме. Я виж какъв хубав снежен човек си направихме! И то без сняг!

— Браво на вас. Време е да се прибирате. Ще ходим на гости. Какво ви попита този мъж?

— Дам-ди-рум-рам — нареждаше Кристиане, докато гледаше усмихнато към небето.

— Нищо — отвърна Рагнхил. — Защо ще ходим на гости? Тате ще дойде ли?

— Не, той е в Берген. Но този мъж сигурно ви е казал нещо, а? Видях как…

— Попита ни само дали сме си прекарали добре на празника — обясни Рагнхил. — Мамо, не ти ли е студено на краката?

— Студено ми е. Хайде, да влизаме, деца. По-бързо!

За нейна изненада Кристиане веднага тръгна към къщи. Майката хвана за ръка по-малката си дъщеря.

— И ти какво му отговори? — попита Ингер Юхане.

— Че тази Коледа е била най-готината за всички времена, украсена с много сметана.

— Той искаше ли… Опита ли се да те извика при себе си?

Стигнаха до пътечката и поеха към стълбите. Кристиане си говореше сама, но изглеждаше весела и доволна.

— Даааа — отвърна Рагнхил. — Но нали си ни учила да не ходим при непознати и да не се качваме в чужди коли.

— Точно така, момичето ми.

Ингер Юхане усещаше как пръстите й замръзват. Стъпи върху леденостуденото каменно стълбище и лицето й се сгърчи от болка.

— Попита ме дали съм получила хубави подаръци за Коледа — обади се Кристиане, докато отваряше входната врата, която вятърът бе затръшнал след Ингер Юхане. — Само мен. Рагнхил не я попита.

— Ами? И как разбра, че пита само теб?

— Ами той каза…

И трите спряха. В очите на Кристиане се появи познатия самовглъбен поглед, все едно преравяше архив в мозъка си.

— Какво правите тук, момичета? Добре ли си прекарахте на Коледа? Получи ли хубави подаръци, Кристиане?

Момиченцето издекламира думите на непознатия с равен глас. Настъпи тишина.

— Ясно — Ингер Юхане се усмихна пресилено. — Колко мило от негова страна. Хайде, трябва възможно най-бързо да се приготвим. Кристиане, ще ходим при баба и дядо. Баща ти ще дойде да ни вземе.

— А, не! — Рагнхил седна на стълбите и започна да хленчи: — Защо Кристиане ще бъде с баща си, а аз няма да бъда с моя?

— Татко ти го извикаха на работа, нали ти казах. А и ти винаги се забавляваш при дядото и бабата на Кристиане.

— Не искам да ходя! Не искам!

Малката се отскубна и се плъзна по стълбите с главата напред. Размаха ръце, все едно плува. Ингер Юхане я хвана и я издърпа нагоре малко по-грубо, отколкото възнамеряваше. Рагнхил се разплака.

Единствената надежда на Ингер Юхане беше, че Кристиане не е запомнила думите на непознатия.

— Искам си моя тате! — крещеше Рагнхил, докато се мъчеше да се откопчи от ръката на майка си. — Тате! Моят тате! Не искам да ходя при тъпия баща на Кристиане!

— В нашето семейство не се говори така! — просъска Ингер Юхане, избута Кристиане през вратата и завлече малката. — Ясно ли ти е?

Рагнхил веднага млъкна, изненадана от внезапния гневен изблик на майка си. Момиченцето дори се засмя в опит да я разведри.

В главата на Ингер Юхане обаче съществуваше една-едничка мисъл:

Кристиане винаги запомня безпогрешно онова, което е чула.

— Никой не е безгрешен. Това не е причина да се ядосваш.

Маркус Кол-младши се усмихна на сина си, който ожесточено късаше упътването на парченца.

— Ела, ще го разгадаем заедно.

Момченцето се нацупи, но все пак се приближи и хвърли книжката с указанията върху ниската масичка. Хеликоптерът остана върху голямата маса, монтиран наполовина.

— Ролф обеща да ми помогне — изхленчи малкият с издадена напред устна.

— Нали знаеш какви са клиентите на Ролф.

— Богати, дебели и имат грозни кучета!

Бащата едва прикри усмивката си.

— Реши ли английски булдог да ражда на Коледа, няма как. Грозно или не.

— Ролф каза, че булдозите получават много разкъсвания. Изобщо не могат да раждат.

— Аха.

— Защо тогава им разрешават? Само се мъчат.

— Съгласен съм. Да видим…

Бащата взе упътването и започна да го прелиства, докато вървеше към внушителната маса в трапезарията. Поръча на заклет преводач на техническа литература да преведе книжката на норвежки, за да улесни сина си. Макетът на хеликоптера беше много голям и Маркус Кол почти съжали за покупката си. Макар синът му да проявяваше изключителен усет към техниката, явно го бе надценил. Продавачът в Бостън уточни изрично, че хеликоптерът е предназначен за момчета над шестнайсет години, защото тежи близо един килограм и има опасност да нарани някого, когато го пуснат да лети във въздуха.

— Хм — промърмори бащата и се почеса по наболата брада. — Не ми стана много ясно.

— Проблемът е в перката. Виж, тате!

Нетърпеливите му пръстчета се мъчеха да сглобят частите, но не се получаваше. Момченцето се отказа и остави перката с отчаяна въздишка. Бащата разроши гальовно косата му.

— Още малко търпение, малки ми Маркус! Търпение! Май трябваше да ти подаря търпение, а не хеликоптер за Коледа.

— Предупредих те да не ме наричаш така. Правя всичко според упътването, явно то е сгрешено.

Маркус Кол издърпа стол, седна и извади очилата от джоба на ризата си. Синът му, изгарящ от любопитство, се настани до него. Русата му къдрава косица погъделичка лицето на баща му, когато малкият се надвеси над книжката. Маркус усети нежен полъх на сапун и меденки. Прииска му се да притисне детето до гърдите си и да усети приятната топлина на сина, с когото се сдоби напук на всички и на всичко.

— Ти си най-голямото ми съкровище — прошепна той.

— Да, да, дрън-дрън. Какво означава това? Пъхнете по-дългата тръбичка в отбелязания на схемата пръстен, който се намира най-долу върху витло номер четири. Ама тука има само една тръбичка! Защо пише „по-дългата“? И къде е проклетият пръстен?

Декемврийското слънце изпълваше стаята с кротката си бяла светлина. Навън времето беше ясно и студено. Дърветата искряха, целите покрити със скреж на кристали, все едно някой ги е напръскал със спрей за Коледа. Между побелелите клони се виждаше фиордът в Осло — сиво-син, притихнал, без признаци на живот. Пращенето от камината се смесваше с хъркането на два английски сетера, които спяха в голяма кошница до вратата. От кухнята се носеше миризма на печена пуйка: Ролф въведе тази традиция, когато преди пет години най-сетне склони да се премести тук.

Животът на Маркус Кол-младши представляваше клише. Той го обожаваше.

Баща му почина преди девет години. Тогава Маркус Кол-младши навърши трийсет и пет. Отказа да приеме наследството. Георг Кол бе дал на сина си само едно: хубаво име. Името на дядо му. То помогна на Маркус да се преструва, че баща му не съществува, когато като малък не проумяваше как е възможно татко му да не намира време да го види даже през уикендите. Още едва дванайсетгодишен, Маркус разбра, че майка му не получава от баща му полагаемата се по закон издръжка за него и за другите си две деца. На петнайсет реши да престане да търси контакт със създателя си. Баща му бе пропилял всичките си шансове. Същата година на рождения си ден Маркус получи сто крони, мушнати в картичка. По почерка разбра, че не я е надписал баща му. Пъхна парите в плика и го изпрати обратно на подателя. Така се превърна в зрял мъж.

Оказа се изненадващо лесно да прекъсне връзката с баща си. Виждаха се само два-три пъти в годината и срещите им минаваха безболезнено. За Маркус ролята на баща играеше друг: Маркус Кол-старши. Намери сили да осъзнае, че биологичният му баща никога не е искал да става родител и никога няма да се промени. Това прозрение му даде свободата да пожелае по-смислен живот.

Не искаше наследството.

А то не беше никак малко.

Георг Кол натрупа значителен капитал от продажба на недвижими имоти през шейсетте и седемдесетте години. Предвидливо премести авоарите си на други, по-сигурни места, преди да настъпи големият срив в търговията с жилища по време на сериозната финансова криза на двайсети век. Георг Кол не притежаваше таланта да бъде грижовен баща, но за сметка на това умееше да множи парите си. Докато повечето предприемачи решиха, макар и с риск да изгубят всичко, да се насочат към проекти с бърза печалба, той предпочете да обезпечи капиталовложенията си.

След смъртта си Георг Кол остави средноголямо корабно дружество, шест жилищни сгради в центъра на града, поддържани в добро състояние, и старателно подредено портфолио с акции, които му носеха основната част от внушителните му доходи през последните пет години. Явно смъртта го бе сварила неподготвен; едва петдесет и осем годишен, той имаше елегантна и атлетична фигура. Масивен инфаркт го бе покосил на връщане от офиса в края на август. Понеже не се бе оженил повторно, а и не намериха завещание, по закон имуществото му се полагаше на Маркус Кол, сестра му Анине и по-малкия му брат Матиас.

Маркус не искаше и крона от парите на баща си.

На петнайсет намери сили да му върне парите, изпратени заради гузна съвест. На двайсет получи отговор. Писмо. До ушите на баща му стигнало, че големият му син е хомосексуалист. Маркус прегледа набързо написаното и веднага разбра какво цели баща му. Младежът вече беше приел явно демонстрирания отказ на баща си да се интересува от живота му; впрочем, тази нагласа не беше никак рядко срещана през 1984-та. Сега обаче чашата преля: баща му, който никога не бе вярвал в Господ, рисуваше пред сина си ужасяваща картина на неговото бъдеще, издържана в духа на най-мрачните описания на Содом и Гомор. Отгоре на всичко му напомняше, че от Америка пристига нова смъртоносна епидемия, която покосява само хомосексуални мъже. Заразените умирали в страшни мъки, с подути лимфни възли и нечовешки болки: досущ като жертвите на черната чума през средновековието. Георг Кол, разбира се, не възприемаше болестта като наказание свише. Според него самата природа си разчиствала сметките с обратните. Смъртоносната болест се явявала форма на естествен подбор; след няколко поколения такива като синът му щели да изчезнат от лицето на земята. Освен ако Маркус не се вземел сам в ръце. Бащата описваше какъв живот му предстои: без семейство, без сигурност, без обвързване, без задължения, обърнал завинаги гръб на щастието да бъде съвестен гражданин и почтен човек. Докато Маркус не осъзнаеше грешката си и не му докажеше, че е решил да се вразуми, баща му го лишаваше от наследство.

Тъй като запазената по закон част от наследството, която Георг Кол не можеше да отнеме на децата си дори със завещание, възлизаше на съвсем нищожна сума на фона на цялото му състояние, заплахата в писмото му звучеше напълно реално. Маркус обаче изобщо не се впечатли. Изгори писмото и се помъчи да забрави за случилото се. А когато петнайсет години по-късно, през 1999-та, при подялбата на наследството установиха, че баща му, убеден в безсмъртието си, изобщо не е съставил писмено завещание, Маркус остана непоклатим: отказа да получи парите на баща си.

Дядо му, който впрочем избягваше да споменава най-големия си син Георг, се зае да го убеждава, че от тримата наследници единствен Маркус-младши е способен да стопанисва адекватно семейното имущество. И Маркус се разколеба. Наистина: брат му работеше като учител, сестра му — като консултант в книжарница, докато Маркус завърши икономика и мениджмънт. А когато и брат му, и сестра му настояха тримата да основат нова компания с парите от бащиното си наследство, като всеки от тях има равен дял, а Маркус да оглави управлението на компанията, той най-сетне склони.

— Опитай се да го възприемеш като добре скроена шега — пошегува се Матиас. — Този боклук цял живот не ни е дал и пукната пара, а сега ни се удава възможността да живеем царски с онова, от което се мъчеше да ни лиши.

Каква ирония на съдбата, помисли си Маркус. Великолепна ирония.

— Тате — нетърпеливо го сбута малкият Маркус. — Какво пише в упътването? Какво означава?

Маркус Кол се усмихна разсеяно и откъсна поглед от хребета, фиорда и бялото небе. Огладня.

— Ето така — той закрепи един малък винт. — Перката е готова. А сега ще направим така… Какво ще кажеш?

Момченцето кимна и нагласи металните пластини.

— Успяхме, тате! Може ли да го пуснем да лети още сега?

Малкият Маркус грабна дистанционното в едната, а хеликоптера — в другата си ръка. Държеше играчката много предпазливо, все едно не вярваше, че е здраво сглобена.

— Много е студено — възпротиви се баща му. — Както те предупредих още вчера, не ти обещавам да изнесем хеликоптера веднага. Може да минат две-три седмици, докато улучим подходящо време.

— Ама, тате…

— А ти ми обеща да не мрънкаш. Я се обади на Ролф да провериш дали ще се прибере за обяд!

Момченцето се подвоуми. После обаче остави дистанционното и играчката. На лицето му грейна неочаквана усмивка.

— И ще дойдат баба и всички останали — извика малкият Маркус и се втурна в коридора.

Вратата зад него се затръшна. Кънтенето й отекна в ушите му. Лекото похъркване на невъзмутимите кучета и пращенето на дървата в камината изпълваха просторната стая. Очите на Маркус се спряха върху огъня, после обходиха помещението.

Наистина живееше в клише.

Къщата в квартал Осен.

Голяма, но дискретно скрита от любопитни погледи. От улицата се виждаше само горният етаж. Още когато купи имота, реши да махне дъските по външните стени, които придаваха на къщата вид на ловна хижа. Така смяташе да постъпи и с тревната покривка на покрива и портала пред гаражите с надпис „Няма по-хубаво място от дома“, гравиран върху необработено дърво, украсено с драконови глави в двата края. Преди да се захване за работа по новата къща, в живота му се появи Ролф. Когато видя дома му за пръв път, Ролф щеше да се задуши от смях. Категорично отказа да се премести при Маркус и сина му, ако не му обещаят да запазят оригиналния битов колорит на имота.

Ние сме стандартно семейство с леко отклонение, шегуваше се Ролф.

Малко по-богати от повечето семейства, мислеше си Маркус, без да го казва на глас.

За Ролф парите бяха от второстепенно значение. Той държеше на семейния живот, на малкия Маркус, обграден от лели, чичовци, братовчеди и братовчедки, баба, приятели, които редовно посещаваха къщата в Осен. Ролф се радваше на кучетата, на ежегодния есенен лов с компания от приятели, стари и нови, включително момчетата, с които Маркус бе израснал и с които продължаваше да поддържа приятелски взаимоотношения. Ролф обичаше да се шегува с щастливия им обикновен спокоен живот.

Ролф винаги беше в добро настроение.

Всичко в живота на Маркус оправда надеждите му. Той успя дори да оползотвори парите на баща си. Георг Кол го осъди на вечно проклятие и го смяташе за изгубен. Ала отписвайки бъдещето на сина си, той му осигури такова. Лудешките години останаха в миналото и Маркус успя да се предпази от коварната болест, която покоси мнозина от познатите му, и те издъхнаха в болка, срам и самота. Маркус изпитваше дълбока благодарност за късмета си и когато изгори писмото от баща си, беше твърдо решен да не позволи бащиното му пророчество да се сбъдне. Георг Кол тънеше в жестока заблуда. Маркус щеше да се превърне в онова, което баща му така и не успя да постигне: в истински мъж.

— Тате!

Момченцето се втурна в стаята с разперени ръце.

— Идват! Ролф каза, че кучето родило три палета и всичко минало добре. Пътува за вкъщи и очаква с нетърпение…

— Радвам се, радвам се…

Маркус се засмя и последва детето в коридора. На двора се чуваха автомобили, гостите пристигаха.

Застана до вратата на стаята и погледна през рамо.

Най-сетне се освободи от съмненията, глождили го в продължение на седмици. Благодарение на безпогрешната си интуиция успя да спечели цяло състояние. През лятото на 2007-а се бореше със силното си желание да продаде всичките си акции и да се оттегли от пазара. Нощем четеше финансови анализи и доклади, но единственият смущаващ факт, който откри, беше стагнацията на американския имотен пазар. Когато след няколко седмици започна обезценяването на ипотечните облигации, свързано с ипотечните заеми, отпуснати на получатели с лоша кредитна история, Маркус веднага взе решение как да постъпи. За три месеца осребри американски акции на стойност над един милиард и се сдоби с огромна печалба. Тази стъпка му върна спокойния сън. Сумата остана в банка „Де ен Бе НОР“, докато лихвите отбелязаха спад.

Маркус Кол закупи недвижими имоти в момент, когато жилищата поевтиняха.

Ако успее да ги продаде след няколко години, го очакваше значителна печалба.

Той се чувстваше задължен да обезпечи своето бъдеще и бъдещето на семейството си.

Пресягайки се от отвъдното, Георг Кол се бе опитал за пореден път да опропасти живота на сина си, но Маркус бе твърдо решен да не му го позволи.

 

 

— Ще позволите ли?

Ингвар Стубьо кимна към жълтото кресло пред телевизора. Ерик Люсгор изобщо не реагира. Седеше в друго кресло, малко по-тъмно на цвят, и се взираше пред себе си с отпуснати в скута си ръце.

Едва сега Ингвар забеляза плетката и дългите, едва видими сиви косми, полепнали по облегалката. Придърпа един от столовете до масата и се настани на него.

Ингвар се задъхваше. Мъчеше го махмурлук, макар и неособено тежък, и непрекъснато изпитваше жажда. Полетът от „Гардермуен“ до Берген не му понесе. Наистина, пътниците в самолета бяха малко на брой: кой би тръгнал от Осло за Берген в 07:25 на първия ден от Коледа? Имаше обаче силна турбуленция и Ингвар не успя да поспи.

— Не съм дошъл за разпит — уточни той, защото не му хрумна по-подходящо начало на разговора. — Разпитът ще се състои през следващите дни, в полицията, когато се…

Когато се почувствате по-добре, възнамеряваше да каже Ингвар, но се усети навреме.

Намираха се в светла и уютна всекидневна. Мебелите не бяха нито модерни, нито стари. Някои изглеждаха захабени, например двете кресла пред телевизора. Трапезарията също приличаше на наследствено богатство. Гостната пък, която се помещаваше зад ъгъла на всекидневната с форма на Г, беше издържана в кремаво и отрупана с разноцветни декоративни възглавнички. Ингвар бе виждал същия интериор в брошура за обзавеждане, която Кристиане настояваше да й четат, докато заспи. Около прозорците по протежение на по-дългата стена стояха етажерки с книги. Заглавията им подсказваха, че съпрузите Люсгор имат разностранни интереси и владеят доста езици. Върху ниската масичка за кафе между двете кресла лежеше дебел том със заглавие на кирилица. Стените бяха отрупани с картини, окачени толкова нагъсто, щото Ингвар не успя да се съсредоточи върху нито една. Все пак вниманието му привлече олтарното изображение на Хенрик Сьоренсен, наречено „Христос“: светещата фигура на Месията с протегнати ръце. Вероятно не беше репродукция, а оригинал, защото художникът бе правил много скици, преди да изографиса църквата в Лилестрьом.

Най-внушителният предмет в стаята обаче се оказа поставена върху бюфета възстановка на раждането на Младенеца в яслите, широка повече от метър и висока около петдесет сантиметра. Намираше се в кутия със стъклена предна стена. Сред ангелите, миниатюрните пастири, овцете и мъдреците Младенецът лежеше върху сламата. В дъното на яслите светеше изкусно скрита лампа и образуваше ореол около главата на Исус.

— От Залцбург е — обади се неочаквано Ерик Люсгор.

Ингвар се стресна. После отново настъпи мълчание.

— Не исках да оглеждам жилището ви — извини се с усмивка Ингвар. — Но тази сцена е направо… изумително красива.

Вдовецът вдигна глава за пръв път от влизането на Ингвар.

— И Ева Карин казва същото. Яслите са изумително красиви, казва тя.

Той изхърка съвсем тихо, сякаш за да спре напиращите в гърлото му ридания. Ингвар придърпа стола си по-близо до него.

— В близките дни ще се появят много хора, които ще ви уверяват, че знаят как се чувствате — подхвана тихо той, като внимателно подбираше думите си. — Не е така. Макар повечето наши връстници… — Ингвар беше по-млад от Ерик Люсгор с десетина години — … да са преживели загубата на близък, нещата се променят, когато починалият е станал жертва на убийство. След трагичната смърт на съпругата ви остават толкова много въпроси. Престъпление от такъв тип…

Нямам представа какво е това престъпление, мина му през ума, докато говореше. Обективно погледнато, още нищо не беше установено със сигурност.

— … наранява не само жертвата, а и близките й. Би съкрушило всекиго. Това…

— Извинете.

Синът на Ерик, Лукас Люсгор, си отвори устата за пръв път, откакто посрещна Ингвар и го въведе в стаята. Лукас изглеждаше подпухнал от плач и изтощен, но сравнително овладян. Досега стоеше мълчаливо до прозореца към градината. Изведнъж смръщи вежди и се приближи към двамата мъже.

— При цялото ми уважение ви уверявам, но баща ми няма нужда от утеха. Или поне не от вашите опити да го утешите. С татко предпочитаме да ни оставите сами. Съгласихме се на този разпит… — той побърза да поправи грешката си — … на този разговор, а не разпит, защото искахме да съдействаме на полицията според силите си и с оглед на обстоятелствата. Готов съм да се явя на разпит в полицията веднага щом ме повикате. Колкото до татко обаче…

Ерик Люсгор се поизправи на стола, премига с усилие и повдигна брадичка.

— Какво ви интересува? — попита той и погледна Ингвар в очите.

Какъв съм идиот, помисли си Ингвар.

— Извинете ме за несъобразителността. Редно беше да ви оставя на спокойствие. Просто… Рядко се случва медиите да не ни дишат във врата, а сега имаме шанса да си осигурим преднина пред онази глутница — и той посочи с палец през рамо, все едно на стълбите пред дома им вече се бяха струпали журналисти. — Сгреших. Нужно ви е спокойствие.

Ингвар се изправи и си взе сакото, метнато върху облегалките на друг стол. С полуотворена уста Ерик Люсгор се взираше удивено в него. На челото му, точно над тежките очила в масивна черна рамка, се образува бръчка.

— Нямате ли някакви въпроси? — немощно попита той.

— Имам, и то много. Ще почакат. Може ли да използвам тоалетната ви, преди да си тръгна? — обърна се Ингвар към Лукас.

— В коридора, втората врата вляво — промърмори синът.

Ингвар кимна на Ерик Люсгор. На излизане от стаята се спря. Поколеба се.

— Само един-единствен въпрос — той се почеса по бузата. — Бих искал да разбера защо епископ Люсгор е излязла навън сама в единайсет часа на Бъдни вечер?

Настъпи неловко мълчание.

Синът погледна баща си, но не с очакване. По лицето на Лукас се изписа апатия, все едно вече знаеше отговора или просто не намираше въпроса за интересен. Ерик Люсгор отпусна ръце върху ръкохватките, облегна се и си пое дълбоко въздух, а после отново погледна Ингвар право в очите.

— Това не е ваша работа.

— Моля?

Ингвар се засмя, макар да осъзнаваше колко е неуместно.

— Бихте ли повторили?

— Казах, че това не е ваша работа.

— Налага се да…

Смълчаха се.

— Ще го обсъдим друг ден — заключи най-сетне Ингвар, вдигна ръка за довиждане и излезе от стаята.

Изненадващият и абсурден отговор на Ерик Люсгор го накара да забрави за момент, че му се ходи до тоалетната, но след като затвори вратата на всекидневната, усети, че трябва да побърза.

В коридора, втората врата вдясно, промърмори си той, натисна дръжката и отвори вратата.

Спалня. Неголяма, вероятно около десет квадрата. С правоъгълна форма и прозорец на по-късата стена. Чисто, спретнато единично легло, постлано с чаршафи в нежно лилаво. До възглавницата — сгъната ефирна дреха, навярно нощница. Ингвар вдиша въздуха в стаята.

Категорично отхвърли възможността да е гостна. Сладникавата миризма на сън се смесваше с лек, едва доловим аромат на парфюм.

Вратата се отваряше само донякъде, защото се удряше в гардероба вътре.

Ингвар трябваше да постъпи разумно: да затвори вратата и да намери тоалетната.

В малката стая нямаше писалище, само нощно шкафче с купчина книги и лампа; над нея — етажерка с четири семейни снимки в рамки. Ингвар веднага разпозна Ерик и Лукас. На една от снимките — черно-бяла, явно направена преди много години — двамата родители се возеха на корабче с малкия Лукас.

На стената между гардероба и леглото висеше картина в ярки цветове от червената гама, а на плетения стол пред леглото бяха метнати няколко дрехи. Тежки тъмни завеси скриваха прозореца.

Нищо повече.

— Ей, тоалетната не е там!

Ингвар бързо излезе в коридора. Лукас Люсгор се приближи с бързи крачки и разперени ръце.

— Какво правите? Да не претърсвате дома ни? Кой ви е дал правото да…

— Казахте ми да вляза във втората врата вдясно! Исках само…

— Втората врата вляво! Тук!

Лукас посочи нетърпеливо вратата срещу Ингвар.

— О, извинете ме. Нямах намерение да…

— Моля ви просто да побързате и да ни освободите от присъствието си.

Лукас Люсгор изглеждаше на видима възраст около трийсет и пет години. Мъж с обикновен външен вид и необикновено широки рамене; тъмна коса, дълбоки трапчинки, очите — вероятно сини. Цветът им не можеше да се определи лесно, защото бяха скрити зад очила, а светлината от лампата на тавана се отразяваше в тях.

— От време на време майка ми имаше проблеми със съня — обясни той, след като Ингвар отвори посочената врата. — И обичаше да чете, когато страда от безсъние. И за да не пречи на баща ми…

Той кимна към малката спалня.

— Разбирам — усмихна се Ингвар и влезе в тоалетната.

Не бързаше. Какво ли не би дал да разгледа тази спалня още веднъж! Ядосваше се, задето не прояви повече наблюдателност. Не обърна внимание например какви бяха дрехите, метнати на стола: официални за Бъдни вечер или ежедневни. Не прочете и заглавията на книгите върху нощното шкафче. Засега нямаше причина да подозира, че някой от семейството е замесен в убийството на тяхната — както личеше — обичана съпруга и майка. Ингвар Стубьо обаче знаеше по-добре от всеки друг: често ключът към разплитането на дадено убийство се крие в самата жертва; в нейни занимания, останали тайна за близките й, или пък в някоя на пръв поглед незначителна подробност, която и жертвата, и семейството й са подминали.

Често една такава дреболия се оказваше съществена.

Едно нещо знам със сигурност, разсъждаваше той. Затвори си ципа и пусна водата. Ева Карин Люсгор или е страдала от тежка форма на безсъние, щом толкова често е търсела убежище в малката спалня, или просто съпрузите са спели отделно.

Ингвар си изми ръцете, подсуши ги старателно и излезе в коридора.

Лукас Люсгор го чакаше. Отвори входната врата.

— Значи ще чакаме да се свържете с нас — сухо каза той, но не подаде ръка на Ингвар.

— Да, разбира се.

Ингвар си облече палтото и излезе в антрето. Понечи да пожелае на домакините Весела Коледа, но за щастие се усети навреме.