Ане Холт
Група 25 (5)

Непознатият

— Весела Коледа! Да си прекараш страхотно!

Главен инспектор Силе Сьоренсен подтичваше по стълбите. Махна за довиждане на своя колега, с когото се спряха да побъбрят пред входа на огромната, почти празна сграда на полицейското управление. Днес не приемаха граждани. Дежуреше само един сънлив полицай. Кимна на Силе Сьоренсен през стъклената преграда, когато тя се втурна през шлюзовидния вход на улица „Грьонланслайре“ 44.

— Децата ме чакат в колата — извика тя на колегата си. — Идвам само да си взема ските, останаха в кабинета, защото…

Той вече не се виждаше. Силе Сьоренсен се качи на етажа си, хукна задъхана към коридора и забави крачка, когато се приближи до вратата на кабинета си. Отне й време да намери нужния ключ. Всички ключове на връзката бяха леденостудени, защото прекараха цяло денонощие в колата. Не беше за подценяване и фактът, че Силе носеше прекалено много ключове, поне половината от които не знаеше за какви врати са. Най-сетне намери ключа за кабинета си и си отключи.

Някога архитектът на сградата, незнайно защо, бе получил награда за проекта си. Влезеше ли през тесния портал, човек се заблуждаваше, че вътре го очаква просторно и светло помещение. Гигантското фоайе се извисяваше на височината на няколко етажа, заобиколено от сводести галерии във формата на ръбести подкови. Кабинетите в сградата представляваха малки кубове, свързани с дълги коридори, които сякаш те захлупват. На Силе Сьоренсен полицейското управление винаги й се струваше задушно и тясно, независимо колко често проветряваше.

Отвън човек оставаше с впечатлението, че в резултат от променящите се годишни времена сградата се е килнала на една страна и се е подпряла на възвишението между затвора в Осло и църквата на улица „Грьонлан“. През петнайсетгодишната си кариера в полицията Силе Сьоренсен бе ставала свидетел на нееднократните опити на общината, държавата и разни оптимистично настроени граждани да променят облика на района. За жалост средновековният парк се намираше твърде далеч, за да огрее с блясъка си износената фасада на полицейското управление. А и операта не променяше гледката: наклонен бял покрив, който едва се виждаше от кабинета на Силе, разположен над мръсни дворове на жилищни кооперации и затиснат под капак от изгорели газове.

Прииска й се да отвори прозореца, но нямаше време да проветрява.

Погледът й се плъзна по писалището. За разлика от навиците в личния си живот, Силе Сьоренсен поддържаше безупречен ред на работното си място. Когато излезе от кабинета си в петък преди Коледа, Силе се почувства гузна, задето оставя поставката за документи върху бюрото си препълнена. Тогава изтръпна при мисълта какъв стрес я очаква през първия работен ден след празниците.

Сега забеляза върху бюрото си непозната папка.

Пресегна се и прочете жълтата бележка, залепена върху корицата й:

Главен инспектор Сьоренсен,

Прилагам няколко документа във връзка с Хавре Гани, вероятно роден на 16.12.1991. Моля ви да се свържете с долуподписания възможно най-скоро.

Старши инспектор Харал Бюл

телефон 937/231

Хлапетата щяха да се вкиснат и да мрънкат, ако Силе се забави в кабинета. От друга страна, тя ги остави на задната седалка, заети да разучават компютърните игри, подарък от вчера. Бе паркирала на непозволено място и не изгаси двигателя. Но понеже момчетата бяха увлечени в заниманието си, Силе реши да рискува и да разгледа папката.

Седна, без да съблича връхната си дреха, и отвори папката.

Най-отгоре — черно-бяла зърнеста снимка с резки преходи. Вероятно представляваше увеличена снимка от документ за самоличност, но едва ли изпълняваше новите изисквания за паспортна снимка. Момчето — защото младежът на снимката не приличаше на мъж — бе притворило очи. Устните му бяха разтворени. Арестантите често гримасничат, докато ги снимат в затвора, за да не ги разпознават лесно при евентуални следващи провинения. Кой знае защо, Силе Сьоренсен не допусна момчето нарочно да е направило странната физиономия. Стори й се по-скоро, че фотографът е бързал и го е домързяло да направи още една, нормална.

Просто Хавре Гани не е означавал нищо.

Не е бил достатъчно важен.

Снимката я трогна.

Устните на момчето блестяха, все едно ги бе облизал непосредствено преди фотоапаратът да щракне. Сочната му горна устна с ясно вдълбана трапчинка му придаваше детска уязвимост. Кожата около очите му беше гладка, а по бузите му не се забелязваха никакви наченки на брада. Само лекият мъх под носа му — прекалено голям, визуално доминиращ над всичките други части на лицето му — подсказваше, че е навлязъл в пубертета. В лицето му Силе откриваше младежка несъразмерност. Момчето й приличаше на беззащитно пале. Бързо пресметна на ум. Хавре Гани току-що бе навършил седемнайсет.

Когато обаче разлисти на следващата страница, разбра, че не е доживял рождения си ден.

През дългогодишния си стаж в отдела за борба с насилието и сексуалните престъпления Силе Сьоренсен се бе нагледала на ужаси, надхвърлящи многократно представите й от студентските години. И въпреки това снимката в папката я накара да подскочи. Изпод тъмна качулка се подаваше нещо, някога вероятно било лице. Чертите му не личаха, кожата бе силно подута и лилава. Едната очна кухина зееше празна, а другата почти не се виждаше.

Горната устна на трупа се губеше в процеп с назъбени краища, оголващ четири бели зъба и един сребърен. Силе Сьоренсен просто предполагаше, че е сребърен, разбира се: на снимката се виждаше само, че единият зъб е много по-тъмен от останалите, ослепително бели.

Тя побърза да отгърне на следващата страница. Предпоследният лист в тънката папка представляваше доклад, съставен от служител в Агенцията за чужденците. Силе не беше чувала името му. Върху доклада бе отбелязана датата 23 декември 2008.

Тоест, преди два дни.

Вчера, докато бях в сградата на полицейското управление, за да предам на пансиона „Трандюм“ двама задържани чужденци без разрешително за пребиваване в страната, случайно чух как двама колеги разговарят за труп с неустановена самоличност, намерен на пристанището в неделя, 20 декември. Единият полицай спомена, че в устата на полуразложеното тяло открили сребърен зъб. Веднага направих връзката: от шест седмици се мъча напразно да се свържа с малолетен бежанец от кюрдски произход на име Хавре Гани във връзка с молбата му за разрешително за пребиваване. По време на побой (регистриран в деловодството под номер 98/37/08) между престъпни банди в центъра на Осло през септември Хавре Гани изгуби десния си преден горен зъб. След инцидента беше задържан и го пуснаха да посети зъболекар още същия ден под мой надзор. Гана поиска да му сложат сребърен зъб вместо бяла коронка и доколкото знам, Агенцията за закрила на детето, Агенцията за закрила на бежанците и зъболекарят се споразумяха и удовлетвориха молбата му.

Тъй като досега в полицията не е постъпил нито един сигнал за изчезнал младеж, чието описание да отговаря на намерения на пристанището труп, ви призовавам най-отговорно да се свържете със стоматолога Даг Бро, за да сравните зъбите на починалия със снимките/картона на Хавре Гани в кабинета му. Практиката му се намира в медицински център „Тосен“, телефон 2229.

Силе Сьоренсен отгърна на последната страница в папката: копие от написан на ръка лист, адресиран до Харал Бюл:

Привет, Харал!

Заради наближаващите празници днес направих доста бърза и лишена от научна обосновка проверка на сигнала от Агенцията за чужденците. Доктор Бро се съгласи да се срещнем в кабинета му преди обяд. Показах му няколко снимки на зъбите на починалия, които лично бях направил (още в неделя сутринта; незадоволително качество, но си струваше да опитам). Той ги сравни със записките си и с рентгеновите снимки. Към настоящия момент заключи, че починалият най-вероятно действително е въпросният кюрдски бежанец. Изпратих всички документи по случая на Съдебномедицинския институт. Очаквам официално потвърждение или отхвърляне след Нова година, а не е изключено и по-рано, ако имаме късмет. Ще напиша доклад веднага щом се върна на работа. А сега искам да се отдам на ПОЧИВКА!

Весела Коледа!

Бенгт

P.S. Вчера разговарях със Съдебна медицина. По всяка вероятност младежът е бил убит с предмет, приличен на метална примка. Цяло чудо е, че не са му откъснали главата, сподели специалистът. Дали да не прехвърлим случая още сега към Отдел „Убийства“?

ДС.

Силе Сьоренсен се облегна на стола. Обля я пот. Доброто настроение, с което влезе в кабинета, се беше изпарило. Съжали, задето изобщо отвори папката.

Прииска й се още веднъж да разлисти материалите, само за да види лицето на младия кюрд със сребърен зъб и гладки бузи, живял тук без родители, без корени, без дом. Силе се бе сблъсквала неведнъж с трагични съдби на деца като Хавре Гани. Така и не се научи да се дистанцира. Понякога вечер, когато се отбиваше в стаята на двамата си синове, които вече не й позволяваха да ги целува за лека нощ, но не можеха да заспят, ако майка им не ги завие грижливо, Силе изпитваше вина.

А вероятно и срам.

Навън изпищя клаксон. Сърцето й прескочи. Тя отвори прозореца и погледна към колата.

— Мамо! Мамо, идваш лиииииииии?

По-малкият й син се подаде от прозореца и изкрещя с всичка сила. Силе се ядоса. Остави папката на Хавре Гани най-отгоре върху купчината, отлепи бележката с номера на Харал Бюл и я мушна в джоба си.

Заключи кабинета си и се спусна към фоайето с надеждата да стигне до колата, преди синът й да се развика отново. Силе напълно забрави с каква цел дойде на работното си място в първия ден от Коледа, на път към дома на свекъра и свекърва си.

А именно: да си вземе ските.

Те останаха зад вратата на кабинета й. Когато се сети за тях, вече беше твърде късно.

 

 

Още не е твърде късно, заключи дежурният редактор. Началната заставка тръгваше само след две минути, но понеже не ставаше дума за водеща новина, едно кратко съобщение, придружено от снимка на епископа, в края на предаването щеше да свърши работа. Дежурният редактор бързо уведоми режисьора от компютъра.

— Веднага сядай да напишеш текст за Кристиан — изкомандва той младата стажантка. — Съвсем кратък. Свери информацията с Норвежката телеграфна агенция. Недостоверни съобщения за починали хора са последното, което ни трябва, пък било то и в скучна новинарска емисия.

— Какво става тук? — поинтересува се Марк Холден, един от доказаните специалисти по вътрешна политика в „Ен Ар Ко“. — Кой е умрял?

Той дръпна листа от ръцете на стажантката, прочете го за секунда и половина и й го върна. Тя дори не разбра, че го е взел.

— Много тъжна вест — отбеляза Марк Холден без грам съчувствие в гласа. — Не беше възрастна. На колко години беше? Шейсет? Шейсет и две? Там някъде. От какво е починала?

— Нищо не се споменава — отвърна разсеяно дежурният редактор. — Не знам да е излизала в болнични. Сега обаче трябва да се съсредоточа върху предаването. Ще те помоля да… — и той отпрати с ръка по-възрастния репортер.

Прикова очи в един от многото монитори в огромното помещение. Заставката тръгна. Всички водещи заглавия се появиха по реда си. Водещите в студиото носеха по-хубави дрехи от обикновено в чест на празника.

Дежурният редактор се облегна и качи краката си върху масата.

— Ти още ли си тук? — попита той младата жена. — От теб искам начаса да подготвиш съобщението за смъртта на епископа, а не другата седмица!

Чак сега забеляза насълзените й очи. Ръката й трепереше. Тя си пое въздух и се помъчи да се усмихне.

— Да, разбира се — промърмори тя. — Залавям се веднага.

— Да не би да я познаваш?

В гласа му нямаше и следа от съчувствие. Само дълбоко вкоренено любопитство, почти автоматизирана потребност да задава въпроси за всичко и всички.

— Да. С мъжа й са приятели на родителите ми. А освен това тя беше и… — тя се задави.

— … много популярна личност — довърши дежурният редактор.

Той захапа молива в ръката си и свали краката си от масата.

— Аз ще се заема — той посегна към кратката бележка. — Остави на мен, а ти подготви материала с архивни снимки за емисията в девет. Да се побере в рамките на една минута. Приблизително. Става ли?

Момичето кимна.

— Вчера, на Бъдни вечер, внезапно почина епископът на Бьоргвин Ева Карин Люсгор на шейсет и две годишна възраст.

Дежурният редактор си диктуваше на глас, докато пръстите му летяха по клавиатурата.

— Епископ Люсгор, родом от Берген, започва духовническата си кариера като свещеник на студентите, а после се премества в затвора. Дълго време работи като енорийски свещеник в Шенсволската църковна община в Ставангер. През 2001-ва я назначават за епископ. Ева Карин Люсгор е известна с…

Той се поколеба, премлясна с уста и отново се зае да пише:

— … дейността си на посредник, особено между враждуващите страни в спора относно допускането на хомосексуалните миряни в Норвежката църква. Епископ Люсгор винаги се е радвала на любовта на хората от родния й град. Нейната популярност пролича особено ясно по време на водената от нея литургия на стадион „Бран“ след първата титла на отбора в норвежкото футболно първенство. Покойницата оставя опечален съпруг, син и трима внуци.

— Нужно ли е да споменаваш онова за футболния мач? — попита Марк Холден. — Струва ми се малко не на място.

— А, добре си е — усмихна се дежурният редактор и с едно натискане на клавиша изпрати текста на режисьора. — Нищо му няма. Марк, слушай…

Холден бръкна в купата с бонбони.

— Мм.

— От какво умират хората на нейната възраст?

— Е, стига де. От какво ли не. Нямам представа. И все пак е странно, че не са посочили причината. Няма „след продължително боледуване“ или нещо подобно. Сигурно е получила удар или инфаркт. Може да е всичко.

— Била е само на шейсет и две…

— Е, и? Умират и много по-млади от нея. Лично аз благославям всеки ден, в който се събудя! Особено ако хапна и малко шоколад.

Марк Холден не успя да намери каквото търсеше. До купата имаше отделени три лактови бонбона и два шоколадови с кокос.

— Обрал си най-хубавите — промърмори недоволно Марк.

Дежурният редактор не отговори. Засече на едно изречение и не можеше да продължи. Захапа молива толкова ожесточено, че той изпука. Очите му гледаха монитора пред него, но мозъкът сякаш не следеше внимателно какво се случва там.

— Ей, Беате, я ела насам! — извика неочаквано той.

Младата стажантка се изправи от бюрото си и се приближи.

— След като привършиш с краткия материал за емисията в девет — подхвана той, като я посочи със счупения си молив, — ще започнеш да звъниш по телефона и да разпитваш от какво е починала Ева Карин Люсгор. Надушвам… — носът му се сбърчи като на заек — … сензационна история.

— Да звъня след емисията в девет? Днес е празник.

— Искаш ли да станеш журналистка, или не? — въздъхна демонстративно дежурният редактор. — Хайде, хващай се на работа.

Беате Крун стоеше като вцепенена.

— Нали каза, че родителите ти я познавали — продължи да й натяква той. — Обади им се! Обади се на когото искаш, но разбере от какво е починала тази жена! Ясно?

— Ясно — промълви младата жена и изтръпна, като си представи какво й предстои.

 

 

Ингер Юхане не се боеше от предстоящото, но й беше някак трудно да започне същинската работа. След като защити докторската си степен по криминология на тема „Сексуализация и насилие, сравнително изследване на социалната среда, в която израстват и натрупват началния си жизнен опит сексуални престъпници и изнудвани“ през пролетта на 2000 година, й отпуснаха постдокторантска стипендия, която й позволи да напише подробна студия за случаите на съдебните грешки в норвежката криминална история, водещи до осъждане на смърт. Тъкмо приключи проекта и на бял свят се появи Рагнхил. Двамата с Ингвар решиха единодушно Ингер Юхане да излезе в двугодишен отпуск по майчинство, а преди края на отпуска тя започна работа по втория си проект: изследване на съдбата на малолетни проститутки, социалната им среда, условията на живот и възможностите за възстановяването на нормалния им житейски ритъм.

През лятото получи нова задача от Специализираната дирекция на полицията.

С Ингер Юхане се свърза Ингелин Шиленгрен. Явно шефката на дирекцията бе получила недвусмислено сигнали, за да поиска изследване на причините за престъпленията от омраза.

За беда такива престъпления не съществуваха.

Тоест, съществуваха, разбира се, но не и статистически погледнато. Не и измерени в цифри. Служителите на Дирекцията, съвместно с колегите си от полицейския участък в Осло, вече бяха започнали да разглеждат всички жалби, подадени през 2007-а, където прозират расови, етнически, религиозни или сексуални мотиви за извършеното престъпление. Окончателният доклад се очакваше да излезе всеки момент. Ингер Юхане вече се бе запознала с по-голямата част от събрания материал.

Броят на регистрирани престъпления от такъв характер се оказа съвсем незначителен.

За 2007-а година в Норвегия бяха документирани 399 случая на престъпления от омраза. 35 процента от тях се дължаха на грешки при въвеждането им в системата на полицейския наказателен регистър. С други думи, за престъпления от омраза можеше да се говори в едва 250 от тези случаи.

За цяла година. В страна с близо пет милиона жители.

На фона на общия брой подадени тъжби тези 250 случая изглеждаха направо смехотворни и не предизвикваха никакъв интерес.

Но играчите на политическата сцена не си и помисляха да пренебрегват тази статистика. Всяко огласено посегателство, извършено по ксенофобски или расистки подбуди, говореше, че реалните мащаби на престъпността от омраза са много по-големи. Тъй като червено-зелената коалиция искаше преди изборите през есента на 2009-а година да е доказала на малцинствата, които надигаха вой до бога всеки път, когато градските вандали набият някой гей или осквернят еврейската синагога на възвишението Санкт Ханс, че води успешна борба с дискриминацията, възложиха на Ингер Юхане да подготви подробна студия за мащабите на престъпленията, извършени от омраза.

Темата на студията беше формулирана толкова неясно, че й трябваше цяла есен да уточни и дефинира границите на предстоящата си работа. Вече бе започнала да събира данни — сравнително по-изчерпателни — от други страни. Интересуваше се предимно от случаите в САЩ, но не пренебрегна и европейските държави, които също имаха традиция в систематизирането и изследването на този вид престъпления. Материалите на Ингер Юхане се увеличаваха с всеки изминал ден, без тя да е решила в каква посока ще поеме.

После дойде финансовата криза.

Към някои области от научноизследователската дейност в Норвегия потекоха огромни субсидии. Понеже и полицията се облагодетелства финансово заради множеството предприети мерки, с цел да се предотврати финансов колапс и икономиката да не излезе от релси, бюджетът на Ингер Юхане се увеличи четири пъти и отвори нови възможности. Например да привлече млади специалисти и асистенти в изследванията си. Същевременно финансирането създаде и нови проблеми. Ингер Юхане тъкмо успя да ограничи рамките на проекта си и промените наложиха да пренареди „пасианса“ си.

Не й беше никак лесно да започне същинската работа.

Но все пак очакваше с трепет и вълнение резултата от новия си проект.

Свечери се. Кристиане се държа удивително кротко в дома на баба си и дядо си, а Рагнхил се развесели, когато им дадоха по един голям плик с коледни вкуснотии. Понеже Кристиане щеше да остане три дни при баща си и родителите му, и Рагнхил изяви желание да им гостува. Както винаги, Исак се усмихна широко и веднага се съгласи да поеме грижите за сестрата на дъщеря си. Вероятно и той като Ингвар и Ингер Юхане бе забелязал, че близо до Рагнхил Кристиане се държи по-спокойно, спи по-добре и е по-весела.

Ингер Юхане остана сама в тихата къща. Съседите от долния етаж сигурно бяха заминали при роднини за празниците: когато се прибра в осем, у тях не светеше. Ингер Юхане запали осветлението във всички стаи и отвори вратите; кучето имаше навика да обикаля от стая в стая, ако не го затворят да спи при Кристиане. Шумът от лапите му и лекото топуркане, докато Джак се наместваше удобно върху пода, смекчаваха усещането й за самота в редките случаи, когато й се удаваше възможността да прекара вечерта без децата и съпруга си. Ингер Юхане взе лаптопа, седна на дивана и го сложи върху коленете си. Отпиваше малки глътки вино, докато сърфираше разсеяно из мрежата. Реши да поиграе онлайн скрабъл, но телефонът я прекъсна.

— Здрасти, аз съм.

Отдавна не бе изпитвала такава силна радост да чуе гласа му.

— Здравей, скъпи. Как си?

Ингвар се позасмя.

— Досега не съм помогнал много на бергенската полиция. Сгафих жестоко, като отидох да посетя вдовеца в дома му само часове, след като бе научил за смъртта на съпругата си; вече успях да се спречкам със сина на жертвата, преядох на вечеря и сега ми е зле.

— Лоша работа — засмя се и тя. — Къде си отседнал?

— В хотел „Радисън“ на крайбрежието. Стаята е чудесна. Когато разбраха откъде идвам, ми дадоха луксозен апартамент. На Коледа тук е пълно мъртвило.

— А знаят ли причината за посещението ти?

— Не, направо не е за вярване. Изминаха точно двайсет и четири час от убийството на епископ Люсгор, а журналистите още не са надушили нищичко. Сигурно са преяли.

— Или препили. Вероятно просто бергенските полицаи умеят да пазят информацията си в тайна, за разлика от колегите си в Осло. Току-що гледах вечерната емисия новини. Съобщиха за тъжната вест, но само толкова.

В слушалката чу как Ингвар си сваля вратовръзката. Ингер Юхане се разнежи: познаваше го толкова добре, че можеше само по звука от телефона да прецени какво прави.

— Чакай секунда да си събуя обувките и да махна това проклето въже от врата си. Готово. Какво е положението при теб? Сигурно е било ужасно да чистиш, докато децата ти надуват главата, а? Изморена ли си? Съжалявам, задето…

— Не се притеснявай. Нали знаеш, че една безсънна нощ не ми се отразява чак толкова зле. Децата излязоха да поиграят в градината за няколко часа и всичко беше наред, само дето…

В продължение на цял следобед и цяла вечер Ингер Юхане успяваше да прогони мисълта за непознатия. Но сега безпокойството отново стегна сърцето й и тя млъкна.

— Ало? Ингер Юхане?

— Да, да, тук съм.

— Станало ли е нещо, мила?

Ингвар ще подцени случилото се; ще въздъхне с познатата си примиренческа въздишка и ще я посъветва да престане с тревогите си за децата. Ингвар ще прояви минимално разбиране към ужаса на Ингер Юхане заради появата на непознат, който знае името на по-голямата й дъщеря. Ако добави, че този мъж е бил загърнат във връхната си дреха, с нахлупена шапка и грижливо увит в шал, Ингвар ще я убеди, че е бил съседът, а тя не го е познала. Помежду им ще се промъкне гадна студенина, която няма да й позволи да заспи спокойно в тишината на къщата, нарушавана единствено от пъхтенето и непрекъснато пърдене на Джак.

— Нищо — отговори тя и се помъчи да звучи ведро. — Просто ми липсваш. Двамата с Джак сме сами. Рагнхил пожела да остане при родителите на Исак.

— Чудесно. Исак е много широко скроен и винаги…

— Ти полагаш не по-малко грижи за неговата дъщеря! Не го превъзнасяй…

— Успокой се, мила. Не това имах предвид. Радвам се, че празненството се е получило и ще прекараш една вечер без децата. Рядко ти се удава такава възможност.

Тя премести лаптопа върху ниската масичка и се зави грижливо с одеялото.

— Прав си — усмихна се искрено тя. — Всъщност усещането е приятно. Като изключим присъствието на Джак. Какво му даваме да яде, че пърди така ужасно?

Ингвар се разсмя.

— Какво правиш в момента?

— Поработвам, сърфирам, пия вино. Мисля си за теб.

— Звучи ми добре. Само не ми харесва, че работиш. Днес е Коледа! Лично аз реших да си почивам тази вечер. Капнал съм от умора. Утре се надявам да разпитам сина на епископа. Един Господ знае как ще мине. Отсега си спечелих враждебността му.

— Глупости. Теб всички те харесват, Ингвар, и понеже си най-добрият полицай на света, всичко ще мине като по мед и масло.

В слушалката отново се разнесе смехът на Ингвар.

— Трябва да престанеш да ме хвалиш така пред децата! Точно преди Бъдни вечер, докато чакахме на опашка в супермаркета, Рагнхил се надигна в количката за пазаруване и обяви на всеослушание, че баща й бил най-, най-, най-… — май го повтори десет пъти — добрият полицай на света! Стана ми ужасно неудобно, а хората на опашката се смяха.

— Рагнхил е права — усмихна се широко Ингер Юхане. — Наистина нямаш равен.

— Глупачето ми. Лека нощ.

— Лека нощ, скъпи.

Гласът на Ингвар се изгуби. Ингер Юхане остана вторачена в телефона, сякаш се надяваше той да не е затворил и да я успокои: не се тревожи, мъжът до оградата не е искал да навреди на децата. Изправи се бавно, остави телефона и се приближи до прозореца. Новата луна се издигаше над съседната къща. Сух студ стегна Осло в мразовитата си прегръдка, а небето си оставаше ясно ден след ден. От цяла седмица жителите на града имаха възможност да се насладят на пленителни залези. Малкото самотни снежинки, които паднаха преди обяд, покриха поляната пред къщата с ефирен слой. Небето отново се проясни. Навън падна гъст мрак и на Ингер Юхане най-сетне й се приспа.

 

 

Тя гледаше през прозореца, без да знае дали някога пак ще й се доспи. Вероятно вече бе заспала, защото всичко й се струваше нереално и чуждо като в сън. Роди се в тази къща, в тази стая. Цял живот живя тук, бе гледала през този прозорец с летви на кръст, които разделят картината на четири части, на четирите части на света, както й разказваше баща й, когато беше малка и вярваше на всяка негова дума. Сега всичко се изкриви и изопачи.

Дъждовните капки по прозореца не й бяха непознати. В Берген валеше често, почти непрекъснато, тя плачеше и всичко се размиваше пред очите й. Животът се разпадаше на парчета. Изгледът от малката къща вече не й принадлежеше.

Прекара в чакане цяло денонощие — безконечна нощ и още по-безконечен ден — измъчвана от неизвестност, която не можеше да прекрати. Примири се, че целият й живот следва път, начертан от независещи от нея обстоятелства. И сега не й оставаше друго, освен да търпи, докато нескончаемите часове се нижат един след друг. Край на очакването сложи гласът на водещия по телевизията. Съобщиха й онова, което тя инстинктивно знаеше, откакто се събуди във фотьойла преди точно двайсет и четири минути и се вторачи в екрана със стегнато от ужасно предчувствие гърло и разтреперани ръце.

И преди бе чакала така.

Цял живот бе чакала и свикна.

Този път обаче всичко беше различно. Споходи я откровение, което не можеше да е истина, но въпреки това й се струваше реално, защото открай време живееше така: съвсем, съвсем сама.

Някой позвъни на вратата. Звукът я стресна, а и вече стана късно. От гърдите й се изтръгна вик на уплаха.

Отвори и веднага го позна. Не се бяха виждали от цяла вечност, но очите му не се бяха променили. И двамата се разплакаха. Той поиска да влезе. Тя не искаше да го пусне в дома си. Нямаше желание да вижда нито него, нито когото и да било.

Все пак се отмести от вратата. Той влезе, тя затвори и отправи към Господ гореща молитва да се събуди от този кошмар.

Боже, смили се над мен. Имай милост, Боже.

Нека това се окаже сън.

 

 

— По това време всички спят! — отчая се Беате Крун.

Младата стажантка прикова поглед в дежурния редактор. Наближаваше полунощ. Двамата останаха сами в редакцията, обградени от безмълвни, трепкащи монитори и бръмчащи компютри и вентилатори. Някой бе направил опит да украси стаята за Коледа с малко червени гирлянди и норвежки знаменца. В единия ъгъл се мъдреше опърпана елха, а играчката на върха й се бе килнала застрашително на една страна. От шоколадовите бонбони и сладките, донесени в редакцията, за да утешат работещите на Коледа, нямаше и троха. По пода на купчини стояха хартия и стари вестници.

— А родителите ти? Успя ли да се свържеш с тях?

Дежурният редактор не се предаваше лесно. Запали си цигара. Беате си даде сметка, че неговата дързост — да пуши въпреки категоричната забрана — я впечатли.

— И те спят — отговори тя. — Освен това нямам желание да ги плаша посред нощ. В нашето семейство имаме правила. Не си звъним преди седем и половина сутринта и след десет вечерта. Освен ако някой не е починал.

— Нали някой почина!

— Имах друго предвид…

Той я прекъсна със звучно дръпване от цигарата и нетърпелив жест.

— Сега ще ти покажа как се прави — ухили се той с цигарата между зъбите. — Гледай и се учи.

Извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и го долепи до дясното си ухо.

— Ало, Юнас! Обажда се Сьолве!

Трисекундно мълчание.

— Сьолве Боре, кой друг! От „Ен Ар Ко“! Къде си в момента?

Беате Крун прочете някъде, че най-често използваната реплика при започването на разговор по мобилен телефон била да се осведомиш къде се намира събеседникът ти. Оттогава внимаваше да не го прави.

— Слушай сега, Юнас. Снощи почина епископ Люсгор. Сигурно си разбрал. Та…

Явно Юнас го прекъсна. Дежурният редактор се възползва от възможността, за да си дръпне от цигарата.

— Сигурно, сигурно. Искам само да разбера от какво е починала. Любопитно ми е. Имам някакво предчувствие…

Пауза.

— Не можеш ли да се свържеш с тях? Все някой ти дължи услуга. Ще…

Пак го прекъснаха. Около него се носеше гъст облак дим и Беате Крун се опасяваше, че противопожарната аларма ще се задейства. Отстъпи крачка назад, за да не й се вмиришат дрехите.

— Супер! Супер, Юнас! Обади ми се, като си готов! Няма значение колко е часът!

И затвори.

— Така — той започна да пише по клавиатурата. — Ела да те науча на един трик. Виж това.

Беате се наведе колебливо над рамото му и прочете разпространеното от Норвежката телеграфна агенция съобщение за смъртта на епископ Люсгор. В текста нямаше промяна.

— Има ли нещо необичайно, което да ти прави впечатление? — попита дежурният редактор.

— Не.

Тя се обърна настрани и се изкашля дискретно.

— Нямам представа колко такива съобщения съм прочел през живота си — продължи невъзмутимо той. — Сигурно безброй. Всичките са еднакви: издържани в патетичен стил, без да казват нищо особено. И все пак вътре винаги има нещо, което подсказва как е починал покойникът. „Днес, на еди-коя си дата, неочаквано в дома си издъхна Н.Н.“; „След кратко боледуване почина Х.Х.“, „При пътна злополука в Драмен загина Н.Н.“ Все в този дух.

Докато пръстите му описваха кавички във въздуха след всеки даден пример, клавиатурата се покри със слой от пепел. Клавишите и бездруго бяха изтъркани и буквите не се виждаха.

— А тук — посочи съобщението той — пише само „Вчера на шейсет и две години почина епископ Ева Карин Люсгор…“ и така нататък и така нататък.

— Не е задължително това да означава нещо — натърти стажантката.

— Права си — съгласи се редакторът с широка усмивка. — Вероятно не означава нищо особено, но трябва да се провери. Как според теб станах журналист в „Ен Ар Ко“ без образование, преди да навърша двайсет и две? — Той посочи многозначително към челото си. — Просто имам усет за сензациите, това е.

Телефонът звънна. Беате Крун прикова поглед в него, все едно дежурният редактор го бе накарал да звънне като част от фокус.

— Сьолве на телефона — изфъфли той и пусна фаса си в бутилка с минерална вода. — Да, точно така.

Няколко секунди мълча. Глуповатата му самодоволна усмивка изчезна. Присви очи, протегна се да вземе химикалка и написа няколко неразбираеми думи в празното поле на вестника пред себе си.

— Благодаря. Благодаря ти, Юнас. Задължен съм ти.

За миг прикова очи в телефона, после изведнъж вдигна глава. Беше се преобразил.

— Епископ Люсгор е била убита — съобщи той. — Убили са я точно на Бъдни вечер.

— Как… — подхвана Беате Крун, докато се свличаше на стола. — Откъде разбра… С кого говори?

Дежурният редактор се облегна на стола и я погледна право в очите.

— Надявам се тази вечер да съм ти преподал ценен урок — тихо рече той. — Най-важното от всичко е да разбереш, че няма такъв филм като журналист без добри източници. Работи здраво и не пести време, за да си набавиш информатори. Никога не ги пренебрегвай. Никога.

Беате Крун напразно се мъчеше да потисне руменината, обляла лицето й.

— А сега — дежурният редактор се усмихна обезоръжаващо и си запали втора цигара, — сега започваме същинското звънене по хорските къщи. Няма да има прошка, ще ги събудим!