Ане Холт
Група 25 (22)

Срещата

Ева Карин току-що навърши шестнайсет години. Мама й уши светлосиня рокля. Всъщност майка й бе ушила всичките й рокли. Новата обаче бе най-хубавата, с кройка като за зряла жена, като на Джаки Кенеди. Ева Карин дори не си бе мечтала за такава рокля. Не искаше нищо за рождения си ден. Съвсем го бе забравила.

Пожела си единствено тази ужасна страст в нея да изчезне.

Когато разопакова подаръка, се престори на доволна. Вече отдавна бе изгубила способността да се радва. Майка й беше толкова щастлива заради хубавия плат и сполучливия модел, че изобщо не забеляза колко е потисната дъщеря й.

Никой не вижда отчаянието на Ева Карин. Само Бог, ако Го има.

Вчера сутринта Ева Карин облече новата си рокля. Майка й се ядоса; нали уж щяха да я пазят за Седемнайсети май, националния празник. Ева Карин се оправда, че няма време да се преоблича, защото ще закъснее за училище, и майка й се примири. Почувства се и горда, задето дъщеря й няма търпение да се покаже с новия си тоалет. Тъмнооката чернокоса Ева Карин приличаше на американка в синята си дреха.

Тайно пъхна балетните си пантофки в чантата. Реши да ги обуе веднага щом изчезне от полезрението на майка си.

Ева Карин се натъкми, за да умре.

Не искаше никой да намери останките й. Тръгна към планината Льовстакен, където по-малките деца в семейството не можеха да се катерят, а родителите й никога не бяха стъпвали.

Ясният студен въздух щипеше лицето й. Загърна се с жилетката си. Внимаваше къде стъпва, защото по пътеката имаше много камъни и коренища. Не биваше да окаля пантофките си.

Баща й не вярваше в Господ.

Ева Карин искаше да вярва в Него.

Бе отправила безброй горещи молитви.

Всяка вечер четеше Неговата книга, а после я скриваше в чекмеджето с бельото, за да не я намери баща й. Религията е опиум за народа, повтаряше непрекъснато той. Ева Карин не познаваше друго семейство, където децата да не са кръстени и да не са приели конфирмация.

Прекара дълго време да търси какво казва забранената Библия за такива като нея. Намери единствено заклеймяващи слова.

Господ и баща й бяха единодушни по този въпрос: такива като нея нямат право да живеят.

За такива като нея се говори на друг език. Хората започват да се споглеждат с особени погледи, да използват факти и думи, чието значение се променя, когато се отнасят за хора като нея. Изразите добиват презрителен оттенък. Ева Карин не можеше да го понесе.

Преди си мислеше, че това се случва само на мъжете.

Има такива мъже, знаеше го. Нали точно те ставаха обект на многозначителни изказвания и погледи, на неприлични жестове, каквито момчетата в училище правеха зад гърба на господин Берща, а момичетата се кискаха в шепи. Всички, с изключение на Ева Карин. Нейното лице се обливаше в гъста червенина.

Спря на пътеката. Слънцето грееше през оскъдните листа на дърветата. Земята сякаш бе полята с разтопено злато. Гъста бяла съсънка растеше около дърветата и покриваше грижливо корените им като килим. Пееха птици. Високо над върховете на дърветата се носеха снежнобели облаци.

С Ерик дружат от половин година.

Ерик се държи възпитано. Никога не я докосва. Не се опитва да я целуне, нито да я опипва, както се оплакват приятелките й от гаджетата си. Ерик чете книги и е много ученолюбив. Заедно пият чай, а той й показва стихотворенията си. Не са особено впечатляващи. Но Ева Карин се чувства добре в компанията на Ерик. Чувства се спокойна. Не така обаче се чувства близо до Мартине.

Продължи да върви.

Не биваше да мисли за Мартине, нито да мечтае за нея, когато приятелката й идва да спи в дома й и майката на Ева Карин дори не чука на вратата, преди да влезе да им пожелае „лека нощ“.

Ева Карин се молеше неуморно на Бог да спре да изпитва страст към Мартине, да охладнее към нея. По цели нощи седеше, коленичила пред леглото си, с молитвено сплетени ръце и затворени очи. Никой не отговори на молитвите й, макар че няколко пъти подложи парчета стъкло под коленете си. Мартине си оставаше в сърцето й независимо дали се намираше при нея, или бе някъде далеч. Ева Карин се молеше до припадък, но Бог не чуваше молбите й. Вероятно баща й наистина има право: религията е опиум за народа, а такива като нея са противни.

Двамата с майка никога не бива да узнават, помисли си тя и се запрепъва, докато крачеше трескаво по пътеката. Баща й някога бе пял на малката си дъщеря, бе играл с нея, бе й правил колички за кукли в работилницата си; на Първи май я качваше с весели възгласи на раменете си и маршируваше с нея. Така прекарваха празника, докато тя стана прекалено тежка и й повериха да носи левия пискюл на знамето на профсъюза. Ева Карин не би допуснала баща й да разбере в какво се е превърнало малкото му момиченце.

В една от онези.

Ева Карин е една от онези.

Искаше да умре. Взе едно от бръснарските ножчета на баща си.

Между дърветата се зададе момче. Не вървеше по пътеката като нея. Появи се отстрани. Ева Карин извърна лице — не искаше момчето да види сълзите й. Никой не биваше да разбира, че е тръгнала към смъртта си. Ускори крачка.

Изведнъж момчето й препречи пътя.

Усмихна се.

Не беше момче, а по-скоро мъж. С неподдържана коса. Не се беше подстригвал от цяла вечност. Ева Карин отстъпи крачка назад.

— Не се страхувай — успокои я той и вдигна към нея длани. — Искам само да си поговорим.

Протегна й ръка. Тя я хвана.

Без да си дава сметка защо, Ева Карин тръгна с него из гората. Вървяха между дърветата, газеха в златото и в съсънката. Стигнаха до малка поляна, огряна от слънцето. Непознатият седна и се облегна на едно стъбло. Потупа леко земята, за да й даде знак да седне и тя.

Мъжът беше облечен в сини американски дънки и бяла риза без яка. На бос крак бе обул чифт сандали с цяла подметка, каквито имаше и бащата на Ева Карин: изваждаше ги от килера чак през лятната ваканция. Непознатият говореше на бергенски диалект, но не приличаше на никой от познатите й.

Ева Карин седна. Слънцето я милваше с щедрите си лъчи. Тя присви очи срещу ярката светлина.

— Не го прави — каза мъжът със сините очи.

— Трябва — възрази Ева Карин.

— Не бива да го правиш — настоя той.

Ева Карин не се възпротиви, когато непознатият мъж отвори чантата й, извади бръснарското ножче, което бе скрила в една гънка на подплатата, сложи го в шепата си, прорязана от белег, и я затвори.

— Я виж — усмихна се той и бавно разтвори юмрука си.

Ножчето беше изчезнало.

Смехът му отекваше из цялата гора. Чуваше се в шумоленето на вятъра, в листата на дърветата, в песента на птиците. Смехът му й подейства заразително. Тя се усмихна. Когато видя, че я развесели, той плесна леко с ръце.

— Обожавам да правя такива фокуси — призна той.

Ева Карин се отпусна. Доспа й се.

— Животът е неприкосновен — продължи той. — Никога не го забравяй.

— Не и моят живот — сведе очи тя. — Аз съм… грешница.

Поколеба се дали е редно да използва точно тази дума. В устата на шестнайсетгодишно девойче й звучеше нелепо.

— Всички сме грешни. Но това не е основателна причина всички жители на този град да се втурнат към седемте му планини, за да се самоубият.

— Аз… обичам друго момиче.

Още една твърде претенциозна дума за годините й. Освен това думата „обичам“ се казваше на тъмно, прошепваше се тихо, едва доловимо.

— Най-велика от всичко е любовта — усмихна се той, а гората наоколо пак започна да се смее. — Като се замисля, май това е най-вярното нещо, което съм казвал.

Леко погали бузата й. Ръката му беше едновременно тежка и лека. Топла и студена. Не можеше да я опише.

— Слушай мен, а не всички онези, които си мислят, че ме познават — сериозно рече той.

— Четох толкова много — прошепна Ева Карин. — Но не намерих утеха.

— Тогава чуй какво ще ти кажа. Не обръщай внимание на думите, които ми приписват.

Той коленичи и се обърна към нея. Главата му закри слънцето и се превърна в черен силует, обграден от ослепителна светлина. Ева Карин затвори очи. Усети отново тежката лекота на ръцете му в своите.

— Аз не съм строг, Ева Карин. Баща ми понякога става малко сърдит и гневлив, но самият аз преживях толкова много, че не бих се осмелил да осъждам любовта.

Тя не го виждаше, но сякаш чуваше усмивката му.

— Заклеймявам злобата. Мрака. Но не и светлината и любовта.

— Но аз…

— Бъди вярна на себе си и на мен.

— Как да…

— Не мога да ти дам рецепта как да живееш, Ева Карин. Сама ще намериш решение. Ако се спънеш и паднеш, ако изпаднеш в униние и те обземе страх, не се колебай да ме повикаш. Известно време слушах мълчаливо молбите ти. Исках да изчакам точния момент.

Той се изправи и отстъпи крачка встрани. Слънцето обля Ева Карин с топлите си лъчи. Тя заслони очите си с длан и погледна нагоре.

— Не изневерявай на способността си да обичаш — заръча й той на тръгване. — И никога не оценявай живота си според чужди шаблони.

Той пресече половината поляна и пак се обърна към нея.

— Знай, че само едно нещо на този свят е свещено и неприкосновено: животът.

— Животът — прошепна тя.

Той се изгуби от очите й, но не и от сърцето й.