Ане Холт
Група 25 (17)

Следа

— Страхувам се, че пликът с делото на Никлас Винтер е изчезнал — съобщи секретарката на адвокат Кристен Фабер, влизайки в кабинета му сутринта на 15 януари, четвъртък. — Прерових всички шкафове, но не го намерих.

— Как така изчезнал? Да не ми казваш, че си изгубила папката на наш клиент?

Адвокат Фабер говореше с пълна уста. Шоколадовият пълнеж на кроасана бе полепнал по горната му устна.

— От понеделник не съм виждала тази папка — отговори спокойно секретарката. — Тогава я донесох в кабинета ви.

— Мамка му, какво трудно има в задачата да намериш плик с големи размери?

— Не съм проверявала във вашите чекмеджета, разбира се — невъзмутимо напомни тя. — За тях отговаряте вие.

Ядосан, Фабер започна да дърпа чекмеджетата на бюрото си едно по едно.

— Оставих плика в купчината на ъгъла — промърмори той. — Забутала си го някъде.

Без да отговаря, секретарката взе празната му чиния и я отнесе.

— Чакай! — извика той, преди да е излязла. — Това чекмедже заяде! И бюрото ми успя да съсипеш!

— Нищо не съм направила. Нали ви казах — не съм докосвала чекмеджетата ви. Ще се опитам да ви помогна.

Тя остави чинията и се приближи до адвокат Фабер. Вместо да го дърпа и друса, както направи той, тя се помъчи да го размести в случай че нещо вътре се е закачило и пречи на отварянето. Понеже и това не помогна, предложи да счупят ключалката.

— С нож за писма или с отвертка. Имаме кутия с инструменти в стаята с архива.

— Полудя ли?

Той я избута настрани и направи още един опит да издърпа опърничавото чекмедже.

— Имаш ли представа колко струва това бюро? Извикай дърводелец или ключар. Не знам кой ще се справи с чекмеджето, но се погрижи да го оправят, преди да се върна следобед. Ясно?

Без да я погледне, Фабер натъпка документите в куфарчето си. Откачи зимното си палто и адвокатската мантия.

— Едва ли ще приключим днес. Възможно е съдията да ни загуби доста време. Ако закъснея, ще ме изчакаш, нали? След днешното съдебно заседание ще ти възложа няколко проверки, така че се подготви.

Секретарката се усмихна и кимна леко.

Адвокат Фабер излезе и затръшна вратата. Тя се разположи удобно с чаша кафе и се зае да преглежда вестниците, без да бърза. После влезе в сайт за шофьорски курсове. Зрението на мъжа й непрекъснато се влошаваше и беше крайно време да вземе книжка, преди верният й шофьор да изгуби способността си да я кара до работа. Никога не е твърде късно да се научиш на нещо ново, разсъждаваше тя. Освен това разполагаше с много свободно време.

 

 

Ингер Юхане едва успя да изтрае до осем. През последния половин час времето се нижеше ужасно бавно и изнервена, тя не намери сили да чете вестник. От благоприличие не смееше да се обади толкова рано сутринта. След седемчасов непробуден дълбок сън се събуди още в пет. Нещо я прихвана и извади ски екипировката си. Реши да се поразходи, но се върна след 500 метра. Пътеките за скиори пак бяха засипани със сняг, а кънките — подарък от Ингвар за Коледа — се движеха отчайващо по непроходимия път. Тя искаше туристически ски, но продавачът в магазина убедил Ингвар, че в Нурмарка било много приятно за пързаляне. Успя някак да се върне до колата. Питаше се дали не е възможно да сменят в магазина проклетите щеки. А колкото до кънките, стягаха глезените й като обувки за слалом. Ингер Юхане нито можеше да се пързаля, нито имаше амбиции да се научи.

Въпреки всичко приключението й се отрази добре.

За закуска си направи яйца с бекон. Изяде ги с голям апетит. С чаша кафе в ръка седна на дивана. Телефонът й се зареждаше върху пода. Посегна към него, извади кабела на зарядното и отвори указателя в менюто.

Само след един сигнал за „свободно“ се обади безизразен глас:

— Да, моля.

— Здравей, Хане. Ингер Юхане съм. Как върви?

От всички идиотски реплики за започване на разговор по телефона се спрях точно на тази, укори се наум Ингер Юхане.

— Добре — отвърна Хане Вилхелмсен.

Ингер Юхане се задави с кафето.

— Моля?

— Добре съм. Благодаря за коледния подарък, който изпрати на Ида. Улучила си какво да й купиш. А ти как си?

По Коледа Хане Вилхелмсен сигурно е ходила на ускорен курс по вежливост, помисли си Ингер Юхане.

— Добре. Но съм постоянно заета, нали знаеш как е. През повечето дни от седмицата Ингвар работи в Берген и основно аз се занимавам с децата.

Хане едва ли бе напреднала особено на курса, защото посрещна изповедта на Ингер Юхане с хладно мълчание.

— Ще бъда съвсем кратка — обеща бързо Ингер Юхане. — Искам да те помоля за съвет.

— Слушам те.

— Искам… искам да поговоря с надежден служител в полицията. Предпочитам да е от Отдела за борба с насилието и нравствения упадък и по възможност да не е редови полицай, а с по висок пост.

— Тоест каквато бях аз преди шест години.

— Да, но…

— Защо се обръщаш към мен? Питай Ингвар.

Ингер Юхане отпи малко кафе, за да спечели време.

— Нали ти казах, че в момента е в Берген.

— Затова има телефони.

— Да, но…

— С Кристиане ли е свързано?

Хане се засмя. Ама тя наистина се смее, смая се Ингер Юхане.

— Не съвсем…

Точно с нея е свързано, призна си наум тя.

Не искам още да разговарям с Ингвар. Не желая отново да слушам скептичните му въпроси. Отказвам да изтърпя всичките му възражения и резерви. Трябва да щадим Кристиане, доколкото е възможно. Първо ще се опитам сама да намеря решение.

— Той често ме смята за малко…

— Неуравновесена?

Отново този необичайно безгрижен смях.

— За жена, която бързо изпада в тревожни състояния без сериозна причина — обясни какво е имала предвид Хане. — Това ли те притеснява?

— Вероятно да.

— Силе Сьоренсен.

— Какво? Кой?

— Говори със Силе Сьоренсен. Ако някой може да ти помогне, това е тя. Трябва да затварям. Бързам.

— Бързаш?

Твърдението на Хане Вилхелмсен, избрала да се отдаде на доброволно заточение в луксозен апартамент в западната част на Осло, й се стори направо абсурдно.

— Започнах да работя по малко — обясни Хане.

— Да работиш?

— Ингер Юхане, говориш много странно по телефона. Само задаваш кратки въпроси, повтаряйки моите реплики. Да, започнах да работя. За себе си, не за някой друг.

— Но… какво точно правиш?

— Отбий се тези дни и ще поговорим. Сега обаче трябва да затварям. Обади се на Силе Сьоренсен. Дочуване.

Гласът й в слушалката утихна. Ингер Юхане не вярваше на ушите си.

Двете с Хане Вилхелмсен се сприятелиха случайно. Ингер Юхане се обърна към пенсионираната по болест, изолирала се от обществения живот полицайка, защото й трябваше помощ за един проект. Почувства се добре дошла в дома на Хане. Не се виждаха често, но с годините изградиха мълчаливо топло приятелство, лишено от задължения и формалности.

За първи път Хане звучеше така по телефона.

Ингер Юхане остана изненадана и съвсем забрави да я разпита за Силе Сьоренсен. Ядоса се на пропуска си, но се сети, че е чела за нея в пресата. Силе Сьоренсен оглавяваше разследването по случая „Мариане Клайве“.

Идеално.

Ингер Юхане съобрази, че е прекалено рано да я търси на служебното й място. Ингвар например отиваше на работа след осем и половина. Вероятно същото важеше и за началниците в полицията.

Обгърнала чашата с две ръце, Ингер Юхане седна на дивана, изчаквайки да се разсъмне, и не спря да се чуди какво се е случило с Хане Вилхелмсен.

 

 

— Какво се е случило? — прошепна Астри Тумте Люсгор, когато в единайсет преди обяд отвори вратата и видя Лукас. По това време трябваше да е на работа. Изглеждаше съсипан, сякаш току-що са му съобщили скръбна вест за починал роднина.

— Болен съм — олюлявайки се, влезе в коридора. — Боли ме гърлото. Имам температура. Трябва да легна.

— Изплаши ме — Астри се хвана за сърцето със слабата си ръка; после посегна да го погали по бузата. — Пребледнял си, да не си видял призрак?

— Зле ми е — кисело отвърна той и се отдръпна от милувката й. — Много ми е зле.

— Така става, като стоиш на студа цяла вечер. Сигурно си пипнал някоя настинка.

Лукас дори не я погледна. Влезе в стаята. Остана доволен, че Астри отдава неразположението му на работата в гаража. Нямаше никакво желание да й разказва за глупавото си пътешествие по покрива на бащината си къща под ледения януарски дъжд. Още по-малко беше склонен да й сподели как, мокър до кости и премръзнал, прекара четвърт час в хладен автомобил под словесния обстрел на Ингвар Стубьо.

— Имаме ли парацетамол? — простена той. — А кока-кола? Имаме ли кока-кола?

— Имаме. Вчера купих парацетамол, след като… — тя млъкна. — Кока-колата е в хладилника. Парацетамол си вземи от аптечката в банята. Да ти напълня си бутилка с гореща вода?

— Да, ако обичаш. Чувствам се като…

Смяташе за напълно излишно да обяснява подробно състоянието си. Външният му вид говореше достатъчно красноречиво: зачервени очи, кожа — твърде бледа дори за зимния сезон, разранени влажни ноздри, напукани устни, в чиито ъгълчета бе засъхнала слюнка. Докато му подаваше чаша вода, Астри усети как от устата му я лъхна кисел неприятен дъх.

— Никак не те бива да понасяш неразположенията си, Лукас — усмихна се предпазливо тя.

Той се завлачи към втория етаж, а гърбът му сякаш изразяваше непокорство. Тя тръгна след него. Лукас отвори аптечката и започна да рови, а тя пусна чешмата и изчака водата да стане гореща.

— Стига де — подхвана окуражително тя. — Няма да умреш. Стегни се малко.

Без да отговори, той извади три таблетки и ги изпи с половин бутилка кока-кола. Докато ги преглъщаше, лицето му се изкриви в болезнена гримаса заради възпаленото гърло. Съблече се и влезе в прохладната спалня. Дрехите му, пръснати по пода, останаха като следи, бележещи стъпките му. Просна се върху леглото с последни сили, зави се до брадичката и се обърна на една страна.

— Ето бутилката с гореща вода. Къде да я сложа? — попита Астри.

Той мълчеше.

— Лукас — колебливо подхвана тя, — искам да поговорим.

Вчера цял ден гореше от нетърпение да разбере коя е жената на снимката в заключеното чекмедже. На няколко пъти се канеше да го попита, но все нещо изникваше и осуетяваше опитите й: децата, вечерята, домашните, гаражът. Когато най-сетне в десет и половина останаха насаме, Лукас настоя да гледа по телевизията предаване за някакво студио за татуировки в Лос Анджелис. Астри си легна и заспа.

Днес обаче съжали, задето не повдигна въпроса още вчера. Всъщност подсъзнателно позволи на обстоятелствата да й попречат, защото се срамуваше, че е отворила чекмеджето без негово позволение. Ядоса се на скрупулите си. Нямаше основания да се притеснява от постъпката си. Какво нередно има една съпруга да потърси лекарство в чекмедже, заключено от мъжа й заради децата?

— Лошо ми е — проплака той изпод завивката.

— Искам само да те попитам нещо — настоя тя.

— Оох… нямам глас, Астри! Ще ми донесеш ли мляко с мед? Моля те.

Тя се поколеба. Усещаше безсилие и раздразнение. Тревога.

— Добре — изморено отвърна тя. — Ще ти донеса, разбира се.

На излизане затвори тихо вратата и слезе в кухнята. Когато се върна с чаша мляко в ръка, Лукас вече спеше.

 

 

— Заповядайте — Силе Сьоренсен подаде на Ингер Юхане чаша горещ шоколад. — По навик прекалявам със сутрешното кафе и затова съм си купила и друга напитка.

— Благодаря. Ухае чудесно. Хиляди благодарности, че се съгласихте да ме приемете толкова скоро.

Мощният смях на Силе Сьоренсен някак не се връзваше с крехкото й телосложение.

— Първо, слушала съм много за вас, и, второ, бих приела веднага всеки, изпратен от Хане Вилхелмсен. Как е тя, впрочем?

Ингер Юхане се чудеше какво да отговори. Хане не обичаше да я обсъждат.

— Все така, нали знаете — сви рамене тя с надеждата безсъдържателният й отговор да подскаже на Силе да смени темата. После реши да поеме сама инициативата: — Не знам откъде да започна — прокашля се тя.

— Да?

— Криминолог съм и работя като…

— Както вече ви казах — прекъсна я Силе, — знам коя сте. Може ли да си говорим на „ти“, Ингер Юхане?

— Да, разбира се. В момента работя по проект, свързан с омразата.

— Интересно.

Съдейки по вида й, човек би помислил, че е напълно искрена. Погледът й беше директен, а главата — леко наклонена, както обикновено човек слуша съсредоточено.

— С престъпленията от омраза — уточни Ингер Юхане. — Специализираната дирекция на полицията ми възложи да изготвя подробно изследване по темата.

Силе Сьоренсен примига. Остави чашата върху бюрото и внимателно я бутна навътре. Присви очи, а върхът на езика й облиза устните.

— Разбирам.

— Тоест, да пиша за нападения над индивиди, мотивирани от…

— Наясно съм какво означава престъпление от омраза.

Едно от най-дразнещите качества на Силе Сьоренсен явно е навикът й да прекъсва събеседника си, помисли си Ингер Юхане.

— Да, разбира се — кимна тя. — Без съмнение знаеш.

Двете помълчаха известно време. Всяка очакваше другата да вземе думата. Ингер Юхане се мъчеше да отгатне възрастта на главния инспектор. Около трийсет и пет, малко по-млада от нея. Не, нямаше и толкова. Поддържаният външен вид и хубавите дрехи на Силе не дразнеха въпреки строгата обстановка.

Колко е фина, помисли си Ингер Юхане.

Самата тя никога не се бе чувствала фина през живота си.

Безупречният маникюр на Силе я накара да скрие засрамено ръце под дупето си.

— Какво точно ще включиш в изследването? Престъпления, насочени срещу конкретна обществена или етническа група? Или ще се занимаваш по-общо с темата?

Наведена напред, Силе се облакъти на бюрото.

— Знаеш ли… — пое си дъх Ингер Юхане. — Ще започна от самото начало. Ще ми отделиш ли половин час?

Големият диамант върху левия безименен пръст на Силе Сьоренсен проблесна на ярката светлина в кабинета, когато тя махна подканващо с ръка.

— Давай. Цялата съм слух.

Ингер Юхане изпи шоколада и заговори, без да подозира, че над горната й устна се е образувал доста неприятен на вид кафяв мустак.

 

 

Ингвар още не се беше чул с Ингер Юхане и го мъчеше смътно безпокойство. Върна се в хотелската стая, за да си вземе записките. Неочаквано му се прииска да си полегне за малко. Подозираше, че неслучайно е оставил бележките си в хотела: обядът в ресторанта превъзхождаше многократно храната в полицейската столова, а понеже влизаше в цената за престоя му, Ингвар дори не се чувстваше гузен. Вина изпита само по отношение на шоколадовия пудинг.

Взе си две порции и му стана тежко. Това леко неразположение натежа в полза на следобедната почивка. Събу си обувките и се отпусна на леглото. Беше прекалено меко заради двете завивки върху матрака, но той се намести по-удобно с надеждата да поспи.

Не му се спеше. Искаше да намери Лукас.

След епизода на покрива синът на Ева Карин Люсгор сякаш си играеше с Ингвар на котка и мишка. Решен да не безпокои Астри след потискащия им разговор в Ус, Ингвар потърси Лукас на мобилния му телефон, но се свърза с гласовата му поща. А този човек нямаше навика да звъни на хората, чиито обаждания е пропуснал. Ингвар се видя в чудо. Обади се в Университета, но там не знаеха къде е Лукас Люсгор. Явно след сполетялото го нещастие колегите му се стараеха да не го притискат и проявяваха снизхождение към отсъствията му.

Клепачите на Ингвар натежаха.

Притесняваше се защо Ингер Юхане не му се обажда.

По време на снощния им разговор му се стори много странна.

Ингвар се сепна и отвори очи.

Нямаше време за сън.

Раздразнението, задето опърничавият син на епископа отказва да окаже пълно съдействие, го разбуди напълно.

— Дори да не искаш, ще ти се наложи — закани се той.

Набра номера на домашния телефон в Ус и зачака.

Дълго време никой не вдигна и Ингвар понечи да затвори, но го изненада слаб женски глас:

— Да, моля.

— Здравейте. Обажда се Ингвар Стубьо. Съжалявам, че ви притесних така във вторник, дано не съм…

— Няма проблем. Не се извинявайте. Свързахте се с Лукас, нали?

— Да, да. Сега обаче пак се налага да поговоря с него. Не ми отговаря на мобилния. Случайно да знаете къде се намира?

— Тук е, вкъщи.

— Нима? По това време на деня?

— Да. Разболя се. Възпалено гърло и висока температура… чувства се много зле.

— Разбирам.

Ингвар си спомняше отлично мокрия до кости, зъзнещ Лукас Люсгор отпреди два дни.

— С какво мога да ви помогна? — попита Астри.

— Засега няма с какво.

Зад нея се чу течаща вода, после някой затръшна вратата на шкаф.

— А, сетих се за една дреболия — реши да се възползва от предложението й Ингвар. — Всъщност не е от съществено значение. За да не смущавам почивката на болния ви съпруг, ще попитам вас. Става дума за… убежището на вашата свекърва.

Той се засмя ведро. В слушалката не се чуваше нито звук.

— Имам предвид стаята на първия етаж, където е четяла, когато не е можела да заспи. Там…

— Знам за коя стая говорите. Почти не съм влизала вътре. Само два-три пъти. Какво по-точно ви интересува?

— Там имаше четири снимки. Две-три семейни и един портрет, ако не ме лъже паметта. Питам се чий е портретът?

— Онази жена с…

Гласът й изчезна като отрязан с ножица.

— Ало? Там ли сте? — учуди се Ингвар.

— Да. Нямам представа коя е тази жена. Ще попитам Лукас, когато се събуди.

— О, няма нужда. Не го притеснявайте с такива подробности. Ще му се обадя лично след няколко дни.

— Има ли нещо друго?

— Не. Пожелайте му да оздравява бързо.

— Благодаря. Дочуване.

Тя затвори, преди Ингвар да се сбогува с нея. Той остави телефона върху нощното шкафче и пак се отпусна в леглото. Скръсти ръце на тила си.

Вече поне знаеше със сигурност, че човекът на снимката е жена.

Почувства се малко виновен, задето не беше напълно честен с Астри. Угризенията на съвестта му обаче се изпариха почти веднага, защото подозираше, че и тя го излъга. Съпругата на Лукас млъкна по средата на изречението си: явно се сети за нещо.

И предпочете да го премълчи.

Ако не друго, едно беше сигурно: Ингвар бе надушил следа.