Ане Холт
Група 25 (16)

Страх

Вероятно изобщо не биваше да има деца. Само при мисълта да остане бездетен усети как стомашната киселина изгаря дванайсетопръстника му. Сви колене и притисна с ръце мястото, където на младини с лекота напипваше последното си ребро. Сега ръката му потъна в меката тъкан, макар да лежеше по гръб. Болката пронизваше органите под отпуснатия му затлъстял корем.

Цялото съществуване на Маркус Кол се въртеше около сина му.

Работата, фирмата, роднините; всичко би изгубило значение без малкия Маркус. Когато Ролф се появи в живота им, баща и син бяха изградили силна връзка помежду си. Въпреки това тримата бързо се превърнаха в семейство и Маркус Кол бе готов на всичко, за да защити това семейство. Момченцето беше главината в семейното колело на Маркус Кол.

Малкият Маркус бързо се привърза към Ролф. Любовта им бе взаимна. След известно време Ролф спомена, че има желание да осинови заварения си син.

Повече не обсъждаха темата.

Маркус не бе споделял с никого младежките си мечти. Най-много от всичко искаше да има деца.

Като момче прояви завидно мъжество. Преустанови отношенията с баща си, а това изискваше голяма смелост. Не му беше трудно да отстоява същността си. Като тийнейджър се държеше твърдоглаво, но с годините помъдря и омекна. Някогашният инат се превърна в целеустременост. Високомерието — в гордост. Смекчаваше признанието за различната си ориентация с умела самоирония. Не изпитваше потребност да посещава гей средите в Берген и в Осло. Възприемаше обаче като голямо предизвикателство съблазняването на онези, които го привличаха неустоимо. Преди да се запознае с Ролф, Маркус прелъстяваше само хетеросексуални мъже. Ласкаеше го мисълта, че преди да го срещнат, са излизали само с жени. Не се гордееше обаче с решението им след края на връзката си с него да се върнат към живота си на хетеросексуални.

Маркус Кол-младши представляваше доста необичаен гей за времето си.

Освен това копнееше за деца. Когато на шестнайсет-седемнайсет години реши повече да не прикрива истинската си същност, единствената му тревога беше как да създаде потомство. Не сподели с никого какво го мъчи. Като всяка майка, която често разгадава притеснението на детето си по-успешно дори от него, и неговата майка се досещаше за безпокойството му. Но двамата не обсъждаха малката празнина в сърцето му: копнежът да има свое дете.

Години наред Маркус Кол се чувстваше доволен от живота си. Развиваше се добре, а и никъде не го пренебрегваха заради сексуалната му ориентация. Нито на работното място, нито в компания на приятели и колеги. Дори напротив: използваха го като доказателство за великодушието си. През последната половина на осемдесетте и в началото на деветдесетте години откритата хомосексуалност не беше нещо обичайно и присъствието му в живота на други хора им осигуряваше възможността да парадират с толерантността си.

Заслепен от хубавия си живот, Маркус не забелязваше колко е изморен. Хората го харесваха и той не си даваше сметка какви усилия полага, за да опитоми различността си. Увлечен в съществуване, което по нищо не се отличава от съществуването на хетеросексуалните, като изключим факта, че си лягаше с мъже, без да го крие, Маркус бавно, но сигурно вървеше към неизбежен психически срив.

Приятелите му станаха родители.

И Маркус Кол искаше деца.

Още от юноша.

Взе решение.

Замина за Калифорния, за да се споразумее със сурогатна майка и донор на яйцеклетки, точно когато пое управлението на бащините си компании. Бъдещето беше пред него, съдбата го благослови с много пари и възможността да обяснява честите си пътувания до САЩ с бизнес срещи.

В една късна януарска вечер през 2001 се появи в дома на майка си с момченце в ръце. Още щом отвори вратата, тя разбра всичко. Разплака се. Пое внимателно внука си от ръцете му, притисна го до гърдите си и влезе в просторния апартамент, който Маркус, Анине и Матиас й подариха, след като неочаквано забогатяха. Тя така и не успя да свикне с новия си дом, но този път седна с бебето на великолепния диван, където никой не беше сядал. Долепи нос до бузата му и зашепна съвсем тихо:

— Баба си е вкъщи, чедо. Най-после баба си е у дома. И ти си при нея.

— Казва се Маркус — представи го той, докато майка му плачеше от вълнение. — Не на мен, а на дядо.

Не можеше да си представи живота си без малкия Маркус.

А вероятно изобщо не биваше да го създава.

— Буден ли си? — промърмори Ролф и се обърна в леглото. — Колко е часът?

— Заспивай — прошепна Маркус.

— А ти защо не спиш?

Ролф се надигна на лакът.

— Почти всяка нощ будуваш — прозина се той.

— Не е вярно. Заспивай.

Само светлината от дигиталните цифри на будилника разпръскваше гъстия мрак в стаята. Маркус се взираше в дланите си. Кожата придоби зеленикав цвят в тъмното. Опита се да се усмихне.

Страхът дойде с раждането на сина му. Различността му, неопровержимият факт, че не е като останалите и никога няма да бъде, изпъкнаха с пълна сила. Лесно ще защитя себе си, мислеше си преди той. Но когато в живота му се появи дете, забеляза колко безпомощен се чувства при сблъсъка с предразсъдъци, които преди игнорираше, смятайки ги за отживелици. Маркус винаги бе вярвал, че светът върви напред, но след раждането на малкия Маркус понякога му се струваше, че развитието на обществото направи непредвидим асиметричен завой, който той не може да следва. Щастието и любовта към момченцето го преизпълваха, а страхът от безпомощността му пред хорската злоба и предубеденост късаха сърцето му. После се появи Ролф и нещата се пооправиха. Е, не съвсем. Маркус продължаваше да се чувства като белязан във всички значения на думата. Ролф внесе своята сила и оптимизъм във връзката им и малкият Маркус живееше безоблачно. За Маркус това беше най-важното и затова той реши да не споделя с никого периодите на депресия и безсилие. А и те се случваха все по-рядко.

Докато един ден разбра, че покойният Георг Кол, проклетият му баща, му е изиграл още един, последен номер.

— Какво има? — попита Ролф, вече напълно буден.

Лежеше на хълбок, гол, сгънал единия си крак в коляното и изпънал другия. Над завивката, свлякла се до кръста му, ясно личаха очертанията на коремните му мускули въпреки оскъдната светлина.

— Нищо.

— Не ме лъжи!

Ролф придърпа нервно завивката и покри атлетичното си тяло.

— Защо просто не ми кажеш? Напоследък не си на себе си. Ако имаш неприятности в работата и трябва да ги запазиш в тайна, поне не ме дръж в пълно неведение. Не можем да…

— Няма нищо, наистина — настоя Маркус и му обърна гръб. — Хайде, да заспиваме.

По дишането на Ролф усещаше, че стои буден, забил пронизващия си поглед в гърба му. Трябваше да поговори с него още при появата на проблема. Сега, след месеци, прекарани в безконечни тревоги, Маркус се изуми защо тогава изобщо не обмисли варианта да сподели неприятностите с мъжа си. Шокира се от несъобразителността си: Ролф бе един от най-интелигентните хора, които Маркус познаваше, и щеше да намери изход. Ролф гледаше ведро и оптимистично на живота и притежаваше несломима вяра, че дори в най-потискащата трагедия може да се открие лъч надежда, ако търсиш достатъчно дълго.

Трябваше да поговори с Ролф, разбира се.

Още в самото начало.

Заедно щяха да се справят.

Ролф продължаваше да лежи неподвижно в леглото. И Маркус не помръдваше, приковал поглед в часовника. Примига, когато цифрите на екрана показаха 03:08. Пое си рязко въздух и трескаво затърси подходящи думи, с които да предаде мъчителната история, която отдавна трябваше да разкаже на Ролф.

Преди обаче да успее, Ролф се обърна на другата страна.

Двамата лежаха гърбом един към друг.

Само след минути дишането на Ролф стана равномерно и дълбоко.

Маркус осъзна защо е твърде късно да му споделя каквото и да било: Ролф никога нямаше да му го прости.

Никога.

Ако се изповядаше на любимия си човек, щастливият живот на Маркус щеше да приключи. Щеше да изгуби не само Ролф, но и малкия Маркус. Страхът го парализира и той не мигна до седем часа сутринта.

 

 

Ингер Юхане се стресна и се събуди, плувнала в пот. Чаршафите лепнеха по тялото й. Опита се да се освободи от неприятната им влажна прегръдка, но омота краката си в отвора на чаршафа при завивката. Все едно попадна в капан. Започна да рита ожесточено, за да се измъкне. Платът се раздра. Най-сетне извади краката си от примката на чаршафа и се помъчи да си спомни какво сънува.

Кошмарът обаче бе оставил бяло петно в мозъка й.

С треперещи ръце посегна към чашата с вода върху нощното шкафче и я пресуши на един дъх. После понечи да я остави на мястото й, но я изпусна. Стисна очи в очакване на трясъка и с облекчение се сети, че Кристиане е при Исак. А Рагнхил не се будеше лесно посред нощ.

Отпусна се върху възглавницата и се опита да се успокои, ала все още дишаше трудно.

Снощи говори с Ингвар по телефона повече от двайсет минути, но така и не спомена колко се тревожи за Кристиане. Премълча го и пред Исак, когато той, побеснял, дойде след края на учебните часове. Ингер Юхане бе забравила да му съобщи, че е взела Кристиане по-рано, без да се съобрази с уговорката им. Исак се качи по стълбите с нетипично за него начумерено изражение. Ингер Юхане се оправда, че си взела свободен ден и решила да използва случая и да прекара малко време насаме с Кристиане.

Извини се, задето го е оставила в неведение.

Както обикновено, Исак прие извиненията й, а когато потегли с дъщеря си, вече си бе възвърнал ведрото настроение.

Кристиане явно бе станала свидетел на убийството на Мариане Клайве. Ингер Юхане не се съмняваше в това. Дъщеря й бе видяла мъртвата във вечерта на кончината й. И все пак майката се питаше как да го обясни на Исак и на Ингвар. Кристиане не й го каза в прав текст. Ингер Юхане го прочете в езика на тялото й, в мимиките й, в подбраните от момиченцето думи и в интонацията й.

Подобни наблюдения обаче караха Исак да й се присмива, а Ингвар — да прикрива колко е обезсърчен.

Дори ако Ингвар най-неочаквано й повярваше, щеше да настоява да уведомят незабавно полицията. Исак щеше да постъпи по същия начин. Беше добър баща — дума да няма — ала не осъзнаваше колко уязвима е дъщеря му.

Кристиане не понасяше опитите на непознати да навлизат в личното й пространство и да я разпитват за нещо, което тя затваряше в себе си. Ингер Юхане искаше не по-малко от всички останали убиецът на Мариане Клайве да бъде заловен, но се интересуваше повече от здравето на дъщеря си.

Затова се налагаше да се справи сама с положението.

Пулсът й се успокои. Стана й студено върху влажните чаршафи и реши да ги смени. За четири минути постла чисто бельо върху своята част от леглото. Чаршафите на Ингвар щяха да почакат до утре.

Легна и затвори очи.

Не й се спеше. Мяташе се неспокойно в леглото и се мъчеше да се разсее с други мисли.

Кристиане е видяла нещо ужасно. Престъпление или жертва на престъпление.

Някой я преследва.

Ингер Юхане усети как пулсът й отново се ускорява.

Надигна се в леглото. Не можеше да продължава в този дух. В момента нямаше какво да се направи. Не можеше да позвъни на никого посред нощ, а и Кристиане се намираше в безопасност в дома на Исак. Все някак трябваше да изтърпи до сутринта.

Тогава ще поговори с Ингвар.

Решението я поуспокои.

Ще го помоли да се прибере в Осло. Няма дори да се наложи да му обяснява защо. Той щеше да разбере по гласа й, че се нуждае от него. Ингвар ще се прибере у дома и тя ще му разкаже всичко.

Ако подозренията й се окажат основателни, смъртна опасност заплашва Кристиане.

Тази мисъл й беше непоносима. Ингер Юхане придърпа възглавницата на Ингвар, сложи я върху корема си и я притисна като дете.

Дали да не поработи?

Не.

Върху нощното шкафче имаше три книги. Дръпна едната. Намери докъде е стигнала и започна да чете. „Пътят“ от Кормак Маккарти изобщо не успокои нервите й. След три страници захвърли книгата и затвори очи.

Умът й работеше на високи обороти. Прилоша й.

Ингвар отдавна настояваше да си купят телевизор за спалнята. Сега Ингер Юхане съжали, задето не се съгласи. Не че в момента беше в състояние да гледа каквото и да било, но изпитваше неистова потребност да чува гласове. В пристъп на неблагоразумие дори се изкуши да събуди Рагнхил. Отказа се и пусна радиото на часовника.

В стаята се разнесе класическа музика, чиято печал по нищо не отстъпваше на постапокалиптичния роман на Маккарти. Ингер Юхане смени честотата и попадна на местна радиостанция, която цяла нощ излъчваше поп парчета. Усили звука, колкото й позволяваше смелостта, защото спалнята на съседите се намираше точно под тяхната.

„Дагенс Нерингслив“ падна на пода.

Тя се наведе да го вдигне. Беше го купила днес, но не го бе прочела. Нямаше почти нищо интересно. И водещата статия, и останалите новини на първа страница бяха свързани с финансовата криза. Колкото и да не й се искаше да си признае, колапсът на световните финансови пазари изобщо не я вълнуваше. Двамата с Ингвар работеха в обществения сектор и не ги застрашаваше уволнение, но лихвите бележеха главоломен спад. Напоследък дори забелязваха, че бюджетът им се увеличава.

Започна да чете от последната към първата страница, както обикновено.

В рубриката за борсови спекулации имаше публикувана голяма статия за покойния Никлас Винтер, творец на инсталации. Ингер Юхане бе виждала няколко негови произведения. Силно я впечатли „Венити Феър, реконструкция“, когато един неделен ден заедно с децата и Ингвар се разходиха по кея пред Кметството и посветиха цял час на изложените три инсталации. Кристиане се въодушеви не по-малко от майка си, Рагнхил предпочете да наблюдава чайките и фонтана, а Ингвар сумтеше презрително и клатеше глава: как е възможно подобни неща да се наричат изкуство, недоумяваше той.

Никлас Винтер нямал наследници.

Майка му, дядовците и бабите му били мъртви. Самият той нямал братя и сестри. Майка му също била единствено дете. Никлас Винтер оставил солидно състояние, ала не и наследници. Освен готовата „Мислех си за нещо синьо и, вероятно, сиво, скъпи“ се оказало, че в ателието на покойния творец има още четири големи инсталации. Ценителите не пестяха хвалебствени слова за „CockPitt“ — израз на хомоеротичното преклонение на Никлас Винтер пред съпруга на Анджелина Джоли. В статията пишеше, че анонимен купувач предложил четири милиона за творбата. Според източници на вестника купувачът бил самият актьор.

Напук на финансовата криза ценителите явно не се бояха да пръскат огромни суми за творбите на Никлас Винтер след смъртта му. „Статойл Хидро“ вече предявили претенции към поръчана от тях скулптура, но управителят на имуществото на Винтер намерил разтрогнатия договор. По първоначална преценка на управителя стойността на инсталациите възлизала на 15–20 милиона. А вероятно и на повече. Авторът на статията коментираше, че по ирония на съдбата Никлас приживе се осланял на благоволението на богати меценати и живял със заеми, а забогатял чак след смъртта си. Тази съдба не е никак необичайна за хората на изкуството, отбелязваше бизнесменът и колекционер Кристен Свеос, чиято колекция включвала две малки инсталации на Никлас Винтер. Свеос със задоволство следял как главоломно растат цените им.

От дописката към статията ставаше ясно, че Никлас Винтер е бил ХИВ-позитивен и е бил на медикаментозно лечение. Откакто навършил осемнайсет, три пъти постъпвал в клиника за наркозависими. Последният лечебен курс преди четири години се оказал успешен. След това създал най-забележителните си творби и двама от партньорите му изразяваха огромното си учудване, че Никлас отново е посегнал към хероина. Понеже всички му предричали скорошен сериозен пробив на международната сцена, през последните няколко седмици преди смъртта си той изглеждал удовлетворен, почти щастлив. Предишните му рецидиви се появявали като последствия от творчески неуспехи и затова на сътрудниците му не им се вярвало, че Никлас пак е потърсил утеха в дрогата.

Ингер Юхане вече дишаше по-спокойно. Усети умора. Докато чете за чуждото нещастие, човек започва да вижда собствените си неволи от друг ъгъл. Пусна вестника върху завивката и очите й се затвориха.

Кристиане се намира в безопасност, помисли си тя и почувства как сънят я надвива. За да не го прогони, дори не посмя да изгаси осветлението. Искаше да потъне в мрака под клепачите си. Да заспи.

Кристиане е на сигурно място, при баща си, а утре аз ще поговоря с Ингвар. Всичко ще се подреди.

Събуди се след четири часа и погледът й падна върху вестника, разтворен на статията за покойния скулптор на инсталации Никлас Винтер.

 

 

— Видяхте ли тази статия?

Адвокат Кристен Фабер вдигна неохотно очи от документите пред себе си и пое вестника от ръцете на секретарката си.

— За какво става дума? — промърмори той и се опита да не прави трохи, докато яде кифличката си.

По ризата му се посипа фин прашец от многолистно тесто с бадемов пълнеж. Наведе се напред и се помъчи да ги изтупа, без да оставят петна върху дрехите му.

— Този вестник не е ли от вчера?

— Да. След работа го взех вкъщи да го дочета и какво да видя! Нищо чудно, че клиентът ви не дойде! Мъртъв е.

— Кой?

Дъвчейки, адвокат Фабер вдигна вестника пред очите си.

— А — отрони той с пълна уста. — Този мъж, да. Боже мой, ама той беше млад, нали?

— Ако прочетете статията, ще разберете — усмихна се снизходително секретарката.

— Не чета борсовата информация. Чакай да видим. Никлас Винтер, да. Аха. Свръхдоза, доколкото разбирам. Бедничкият. Явно… — той спря да дъвче. — Дявол да го вземе, ама той бил известен. Не съм знаел.

Адвокат Фабер остави вестника на бюрото пред себе си, а секретарката отиде да донесе метла и лопатка. Той продължи невъзмутимо да чете вестника, докато тя измете трохите от пода. Излезе и донесе термокана с току-що сварено кафе.

— Закуската ви не е никак здравословна — отбеляза кротко тя и му наля кафе. — Трябва да закусвате, преди да излезете от къщи. Пълнозърнест хляб или мюсли, а не кифлички. Кога за последно пихте мляко?

— Ако ми трябваше майка, щях да назнача моята. Къде са материалите по случая на Винтер?

Той започна да прелиства купчината папки с недовършени дела. Беше сигурен, че остави кафявия запечатан плик от лявата страна на бюрото, преди да се прибере, за да си вземе душ след изморителния полет от Барбадос. Сега обаче не можеше да го намери.

— Мамка му. След петнайсет минути трябва да съм в съда. Ще го потърсиш ли? Запечатан плик с надпис „На Никлас Винтер“ и ЕГН-то му.

Адвокат Фабер стана, облече си сакото и си взе чантата за документи.

— И, Вера, забранявам ти да го отваряш! Искам да запазя това удоволствие за себе си!

Вратата се затръшна след него и над кантората отново се спусна предишната тишина.

 

 

Астри Тумте Люсгор сама не знаеше харесва ли й тишината в къщата, след като Лукас замине на работа, а децата отидат на детска градина и на училище. Приятелките й прекарваха само обичайната една година в майчинство и после отново се връщаха към професиите си. Повечето й завиждаха за спокойствието, което се спускаше над дома й всеки ден между осем и половина и четири и петнайсет.

Самата тя дълго време също му се наслаждаваше.

Домакинската работа й отнемаше не повече от три часа, а често дори по-малко. Макар че водеше и вземаше децата и се занимаваше с покупките, пак й оставаше много свободно време. Прекарваше го в четене и разходки. Два пъти седмично ходеше на фитнес. Случваше се да й доскучае, но не за дълго. Следобедите минаваха приятно, защото през деня Астри свършваше с домашните задължения и когато Лукас се прибереше от работа, двамата имаха време да се занимават с децата. Това сплотяваше семейството и създаваше неповторим уют. Не минаваше ден, без Лукас да засвидетелства колко й е признателен за избора да се посвети на семейството си.

След смъртта на свекърва й обаче нещата коренно се промениха.

Лукас скърбеше за майка си по начин, който плашеше Астри.

Стана много дистанциран.

Вършеше всичко машинално.

Почти не разговаряше с нея и с децата. Понякога дори ги нагрубяваше. Обикновено вечер сядаше с най-големия им син да пишат домашни, но напоследък не успяваше да се съсредоточи върху материала за втори клас. Зае се да разчиства гаража, където имаха намерение да направят нови рафтове по цялата къса стена. Прекарваше в леденостуденото помещение няколко часа, влизаше вкъщи, изяждаше си мълчаливо вечерята, лягаше и заспиваше, без да я докосне.

В къщата цареше тишина, която никак не й харесваше.

Астри остави ютията и отиде до перваза да включи радиото. През мокрия прозорец надничаше поредният отчайващ ден. Крайно време е дъждът да спре, помисли си тя. Януари по принцип е много мрачен, но тази година надмина всички очаквания. Ниското налягане й се отразяваше зле: от няколко дни я мъчеше леко главоболие.

Днес се засили. Пробождаше безмилостно слепоочията й. Тя се опита да ги разтрие внимателно, но и това не помогна. Реши да си вземе парацетамол от банята, преди да довърши гладенето.

В аптечката нямаше болкоуспокояващи. Астри отчаяно размести пакетчетата с детски лейкопласт, таблетки флуор, дезинфекциращ разтвор и паста за зъби, но не откри нищо против болка, освен детски свещички.

Фактът, че не намери лекарство, сякаш влоши главоболието й.

Таблетките против мигрена на Лукас, сети се внезапно тя.

Те ще ми помогнат.

За беда обаче той не ги държеше в аптечката. Боеше се любопитните деца да не се доберат до тях. Затова ги заключваше в чекмеджето на голямото писалище в домашния си кабинет. Астри знаеше къде е ключът: зад първото издание на „Пътешествие около света за 80 дни“, което родителите на Лукас му подариха за двайсетия му рожден ден.

Досега Астри не си бе позволявала да бърка из чекмеджето му. Поколеба се, преди да пъхне ключа в ключалката.

Двамата с Лукас нямаха тайни.

Дали да не му се обади и да го попита?

Та той е мой съпруг, ще си взема само една таблетка, помисли си тя. Не й беше забранявал да отваря чекмеджето. Не им бе присъщо да си налагат забрани.

Ключалката щракна съвсем леко. Астри издърпа чекмеджето. Вътре имаше стара снимка на жена. Първоначално Астри прикова изумения си поглед във фотографията. После я извади внимателно и я огледа на светлината от настолната лампа.

Лицето й се струваше някак познато, но не се сещаше къде го е виждала. Чертите на жената и правилният нос напомняха на Лукас, вероятно случайно. Освен това единият преден зъб на непознатата закриваше съседния — точно като зъбите на Лукас. Тази особеност обаче се среща у доста хора. Например у известната певица и актриса Лил Линдфорш. Когато бяха съвсем млади и тя обожаваше всичко в него, често му казваше, че прилича на Линдфорш.

Макар да нямаше представа коя е жената, Астри не можеше да се отърве от усещането, че е виждала снимката и преди. Не си спомняше обаче къде. Докато се взираше в лицето й, усети как главоболието й малко по малко отшумява. Бързо прибра снимката в чекмеджето, заключи го и върна ключа на мястото му зад книгата.

На излизане от кабинета на Лукас затвори вратата много предпазливо, сякаш бе направила нещо нередно.

 

 

Отчайващата купчина документация за последните няколко неразкрити убийства върху бюрото на Силе Сьоренсен направо съсипа настроението й. Нямаше място дори за чаша кафе, макар всички книжа да бяха грижливо разпределени в папки. Силе седна на стола, избута настрани куп вестникарски изрезки и сложи чашата си. После се зае да прелиства папките.

Налагаше се наново да определи кои случаи са с приоритет пред останалите, защото папките непрекъснато набъбваха.

Провежданите от Обединението на полицейските служители в страната повече или по-малко законни митинги и протести срещу лошите условия на работа, ниското заплащане, недостига на кадри и несигурната пенсионна система доведоха през последната година до вербални престрелки между държавата и полицията. Блюстителите на реда вече не се съгласяваха лесно да работят извънредно. Случаите не се разкриваха с някогашната бързина. Членовете на организацията, чийто брой надхвърляше 11 000, постепенно започнаха да пренареждат приоритетите си. Макар статистическите данни да не бяха обработени, още през януари пролича, че разкриваемостта за 2008-а е спаднала драстично в сравнение с предходната година. Полицейските служители защитаваха правото си на свободно време и излизаха по-често в болнични, понякога и дружно преди празнични дни, когато се очакваше двойно натоварване на работното място.

Това улесняваше престъпниците.

Хората се чувстваха застрашени. Полицията, която винаги се бе ползвала с голямо обществено доверие, беше на път да изгуби одобрението на гражданите. В пресата все по-често се появяваха съобщения за пострадали от насилие, но не успели да подадат жалба в районната дирекция, защото там имало недостиг на персонал; за затворени през уикендите участъци в малките населени места и за жертви на обири, принудени да чакат няколко дни, докато служители на полицията се появят за оглед. Ако изобщо се появят.

Силе Сьоренсен, също член на профсъюзната организация, отдавна се бе отказала да си води сметка за извънредно положения труд. Единственото й мерило бяха реакциите на семейството й. Когато синовете й станеха прекалено буйни, а мъжът й — мълчалив, Силе се стараеше да ограничава часовете след редовното работно време, но иначе отскачаше до кабинета си при всеки сгоден случай.

Израсна като единствено дете в семейството на собственик на корабно дружество, затова никой не очакваше тя да избере полицейската кариера. Майка й изпадна в шок и истерия, когато разбра на каква професия се е спряла дъщеря й, и това състояние продължи през първата година от следването й. Потрошихме хиляди, за да ти осигурим образование в швейцарски и английски пансиони, жалваше се тя, а ти ще си опропастиш бъдещето, за да служиш на обществото! Ако държиш да общуваш с престъпници и тем подобна измет, защо поне не стана адвокат или в краен случай полицейски юрист?

Силе искаше да предизвика точно такава реакция.

Баща й обаче се усмихна широко, целуна я по челото и с радост прие новината, че е приета във Висшето полицейско училище. Силе остана разочарована.

Като малка тя никога не се бе противопоставяла на родителите си. Винаги се съгласяваше с решенията им. Не се възпротиви, когато на десет години я изпратиха в чужбина и ги виждаше само през ваканциите; не се възпротиви и когато на петнайсет я принудиха да прекара два месеца във френско езиково училище в Швейцария, където работният ден започваше в шест и половина, а монахините-католички не се колебаеха да прилагат методи за наказание, вероятно забранени от Женевската конвенция. Силе не възрази и когато баща й я застави да вземе пет учебни години за две и половина. Преди да навърши деветнайсет, завърши бакалавърска степен. След като стана пълнолетна и като награда за безропотното й търпение и изключително трудолюбие, баща й прехвърли повече от половината си състояние на нея — единствената си дъщеря.

Висшето полицейско училище се превърна в първия целенасочен протест на Силе Сьоренсен.

По време на първата година в полицията, докато работеше под опеката на легендарната Хане Вилхелмсен, Силе бързо осъзна, че професионалният й избор, продиктуван от желанието й да се опълчи на родителите си, ще се превърне в щастливата й звезда. Чувстваше се превъзходно. Почти всичките си знания за полицейската работа усвои от своя ментор — недружелюбната, затворена в себе си Хане. Силе не престана да й се възхищава, макар тя да предизвикваше неприязън сред колегите им заради особения си характер и начин на работа. Когато по време на драматична престрелка в горската местност Нурмарка раниха главен инспектор Вилхелмсен и тя за цял живот остана парализирана от кръста надолу, Силе страда, все едно бяха простреляли сестра й. Не преодоля разочарованието си от факта, че Хане обърна гръб на малцината си приятели в голямата олющена сграда на Главното полицейско управление на улица „Грьонланслайре“.

Силе Сьоренсен се гордееше с професията си, но униваше често заради рамките, в които бе принудена да оперира.

Реши първо да сортира случаите според сериозността им. Отдели в купчина безобидните инциденти с ножове и дребните сбивания в барове без животозастрашаващи последствия.

Този път ще ви се размине, помисли си недоволно тя, и се помъчи да забрави, че повечето от тези престъпления са дело на стари познайници на полицията. Забавянето в разследването на инцидентите щеше да предизвика острото недоволство на пострадалите. Налагаше се обаче да спазва наредбите на прокуратурата и на Специализираната дирекция на полицията, които я задължаваха да дава предимство на по-сериозните случаи. Вероятно гражданите не разбираха полицейското понятие за „сериозност“, но какво да се прави.

След около час бе разпределила случаите в пет купчини.

Силе изпи последните две-три глътки от хладното кафе, взе три купчини и ги прибра в шкафа зад гърба си.

Останаха две.

По-малката включваше убийствата. Три папки с документи. Първата — съвсем тънка, втората — също. Третата обаче пристегна с два двойни ластика, за да не се разпилее.

Стана и се приближи до корковата дъска на стената срещу бюрото си. Прегледа набързо бележките върху нея, свали ги и остави една от тях върху бюрото си, а останалите изхвърли в кошчето. Извади три листа формат А4 от шкафа. Събраха се един до друг на дъската.

Рюнар Хансен, написа тя с червен маркер върху първия лист.

Хавре Гани — на следващия.

24.11.08.

Захапала капачката на маркера, Силе разсъждаваше усилено. Добави въпросителен знак след последната дата:

24.11.08?

Все още не разполагаха с категорични данни кога точно е бил убит Хавре Гани. Поне беше ясно, че е станал жертва на насилствен акт. Въпреки окаяното състояние на трупа съдебните медици откриха неопровержими доказателства, че е бил удушен с примка. Нямаха основания да допуснат, че момчето само е опъвало металната жица, докато главата му почти се откъсне от тялото, а после се е хвърлило в морето. Институтът по съдебна медицина изрази предположение единствено относно часа на смъртта, но материалите от разследването показваха, че няма данни някой да е видял момчето живо след срещата му с мистериозния клиент в понеделник, 24 ноември, пред Централната гара на Осло. Провериха записите от всички охранителни камери. Нищо. Това потвърди версията на бездомния Мартин Сетре: непознатият ги спрял точно пред изхода.

Умен проклетник, помисли си Силе и въздъхна.

На третия лист написа Мариане Клайве.

19.12.07.

Затвори маркера и се отдалечи на няколко крачки. Без да се обръща, седна върху бюрото.

Три убийства. И трите неразкрити.

Мъчеха я силни угризения заради Рюнар Хансен. Не смееше да погледне тънката папка с данните по случая му. Затова се втренчи в името на незнайния наркоман, пребит и ограбен в парка „Софиенберг“. Убийството му бе минало почти незабелязано, като изключим бърз оглед на местопрестъплението след намирането на трупа му, доклад от извършената аутопсия, кратка бележка в „Афтенпостен“ и два разпита на свидетели, успели да разкажат единствено, че Рюнар Хансен не е имал нито постоянен дом, нито постоянна работа, а сестра му се казва Трюде.

Разследването на случая „Хавре Гани“ напредваше. Разпространиха фоторобота само сред служителите на полицията. Засега решиха да не го пускат в медиите, защото външният вид на престъпника беше съвсем обикновен и на дежурната полицейска линия щяха да завалят телефонни обаждания от хора, убедени, че са разпознали убиеца. Кнют Борк продължаваше да изучава средите на столичните сводници и проститутки. Силе поръча да й изготвят подробен доклад за живота на Хавре, преди да пристигне в Норвегия, за да си създаде още по-ясна представа за нещастната му съдба.

Разследването на случая „Мариане Клайве“ вървеше с пълна пара.

Убийството на четирийсет и две годишната начална учителка имаше всички необходими предпоставки да се превърне в медийна сензация. „Ве Ге“ се добра до нейни лични снимки само два часа, след като от полицията разпространиха новината за нейната кончина. Читателите видяха портрет на необикновено красива жена с гъста, вълниста руса коса, елегантна фигура, дълги крака и атлетично тяло. Медиите си падаха по точно такива лесбийки. Силе я оприличаваше на хандбалистката Гру Хамершенг. Под името Мариане Клайве на корковата дъска Силе закачи страница от „Ве Ге“. Макар да не можеше да се нарече знаменитост, съпругата на Мариане Клайве — Сюньове Хесел — се радваше на популярност в норвежките филмови среди и медиите напълно оправдано наричаха опечалената вдовица „известната носителка на множество награди за документални филми“. Сюньове също изглеждаше добре на снимките с шушляково яке и сплетена коса на 5208 метра надморска височина в Непал.

Допълнително помагаше и фактът, че убийството на Мариане Клайве бе извършено в хотел „Континентал“. Два дни след намирането на трупа „Ве Ге“ отдели цяла страница за репортаж от дома на Фритьоф Хансен — простодушен човечец, назначен да върши каквато работа възникне в хотела. Той открил тялото на убитата и понеже за късмет бил запален по криминалните сериали, не допуснал никого на местопрестъплението до идването на полицията и предотвратил унищожаването на важни улики. На снимката Фритьоф Хансен седеше на кресло в дома си с половинлитрова кутия бира и малко пликче чипс и с вид на човек, понесъл на плещите си цялата мъка на света.

Понякога на Силе Сьоренсен й се искаше масмедиите да не съществуват. Случваше се дори да си помечтае как би работила, ако нямаше свобода на печата.

Посегна към чашата с кафе.

Вътре нямаше нищо.

Намръщи се и огледа имената на дъската. Без да снема поглед от трите листа, взе маркера, захапа капачката между зъбите си и написа „ПАРКЪТ СОФИЕНБЕРГ“ под Рюнар Хансен, „ПРОДАВА СЕ НА МЪЖЕ“ под Хавре Гани и накрая, над снимката на Мариане Клайве, облечена в горнище на бански костюм, изрязани дънки и груби планински ботуши в слънчевата планина Гауста, отбеляза „СЪЖИТЕЛСТВО“.

Пак седна върху бюрото. На вратата се почука.

Изплю в шепа капачката на маркера и извика:

— Влез!

— Здрасти — задъхано поздрави Кнют Борк. — Исках само да…

— Ела и застани до мен — нареди му тя.

Полицай Борк вдигна рамене и се подчини.

— Какво правиш? Какво е това? — посочи дъската той.

— Трите убийства, които разследвам.

— Три са прекалено много.

— Имах четири. Едното го дадох на друг. Забелязваш ли нещо особено?

— Особено? Първо трябва да прелистя материалите по…

— Няма нужда. Познаваш случаите отлично, Кнют. Само огледай написаното на дъската.

— Паркът „Софиенберг“ — прочете той. — Продава се на мъже. Съжителство.

Все още не виждаше никаква връзка межди трите надписа.

— С какво е известен паркът „Софиенберг“? — попита Силе.

— Ами… с какво… а, да! С шофьорите на линейки и…

— Не. Тоест, прав си, и с тях, но с какво друго? Не визирам частта на запад от църквата, а зад нея. От източната страна.

— С хомосексуалистите — сети се Кнют. — Покупко-продажби и замяна. Не бих минал оттам по тъмно.

— Бинго — усмихна се сухо Силе. — Там е намерен трупът на Рюнар Хансен. Бил е убит в мрачна дъждовна ноемврийска нощ. Между дванайсет и дванайсет и половина. Само това успяхме да разберем. Кога е бил пребит, имам предвид.

— Хомосексуалист ли е бил?

— Нямам представа. Но засега те съветвам да се съсредоточиш върху репутацията на мястото. Досещаш ли се какво намеквам?

Тя го погледна красноречиво. По лицето на Кнют премина сянка на изненада, когато схвана идеята й.

— Дявол да го вземе — отрони той и поглади русата си едва набола брада. — Чудя се как от дружеството на гейовете и лесбийките още не са гракнали!

Дружеството отдавна се опитваше да убеди Министерството на правосъдието да обърне внимание на насилието върху хомосексуалистите. Проблемът, разсъждаваше Силе Сьоренсен, е, че нападенията срещу хомосексуалистите по нищо не се различават от всички други нападения, извършени под въздействието на алкохол. Срещу жени. Срещу мъже. Срещу хетеросексуални и хомосексуални. Пияни до безпаметност, някои хора стават агресивни; посягат на други, пронизват ги с нож, изнасилват, убиват. На всеки хомосексуалист-жертва на престъпление Силе би могла да изброи стотина хетеросексуални. Не разбираше какво толкова се оплакват.

Този случай обаче й се струваше доста фрапантен.

— Рюнар Хансен е намерен в парк, известен като пазар на хомосекс — бавно подхвана тя. — Хавре Гани изчезва безследно с клиент. Мариане Клайве съжителства с жена. Всички те са убити по различен начин, на различни места и приживе са нямали нищо общо помежду си, доколкото ни е известно. Но… — тя присви очи — … моя отговорност е да разкрия три напълно независими едно от друго убийства, всички свързани с омраза към хомосексуалистите. Какви са шансовете да се случи подобен прецедент?

— Големи — отвърна Кнют Борк и захапа нокътя на палеца си. — Какво, по дяволите, става? И защо никой досега не е забелязал връзката помежду им?

Силе мълчеше. Двамата продължиха да оглеждат корковата дъска.

— Първата жертва няма близки. За втората не се знае нищо. Е, във вестниците излезе съобщение за намерен на пристанището труп, вероятно на млад бежанец. Но нищо повече. А колкото до Мариане Клайве… — тя се поколеба и Кнют реши да й помогне:

— … убийството й е толкова особено и абсурдно, че никой не би се сетил да го разглежда в контекста на сексуалната й ориентация.

Силе се приближи до дъската. Свали трите листа и изрезката от вестника, смачка ги на топка и ги хвърли в кошчето. Кнют Борк, скръстил ръце пред гърдите си, седна пред бюрото.

— Засега няма да споделяме това откритие с никого — решително заяви Силе. — Възможно е всички тези съвпадения да се плод на чиста случайност, но не е изключено и да става дума за…

— … нещо много, много зловещо — довърши Кнют Борк, без да забележи, че си е разкървавил палеца.

 

 

За втори път в рамките на три седмици Ингер Юхане остана съвсем сама вкъщи. Тишината й се струваше направо зловеща. Апартаментът беше неузнаваем без обичайните викове и смях на децата. Усети се как стъпва внимателно по пода, за да не вдига шум.

— Я се стегни — промърмори тя и пусна компилацията, която Лине Шутер състави лично и записа на диск. Подари й го за Коледа.

Кристиане щеше да остане при Исак до петък, а Рагнхил, както всяка втора сряда, гостуваше на баба си и дядо си.

От няколко часа Ингер Юхане се мъчеше да се свърже с Ингвар, но се включваше гласовата му поща. Вероятно беше на заседание. След тревожната, изпълнена с опасения нощ, която прекара, Ингер Юхане си даде сметка, че се налага незабавно да поговори с Ингвар. Вече нямаше място за колебания както през нощта, когато непрекъснато си променяше мнението. Взе решение и това й помогна да погледне малко по-оптимистично на случващото се.

Само да знаеше какво точно е видяла Кристиане!

Все още се питаше дали е станала свидетел на самото убийство, или само е видяла трупа. Не й се щеше да продължава да я разпитва. По-нататък ще повдигна отново въпроса, помисли си тя, докато стъпваше на пръсти, без да знае къде отива.

Компилацията на Лине не й беше по вкуса. Намали звука. Кнют Нилсен пееше една от баладите си.

Време беше да хапне нещо, но не чувстваше глад.

Заседанието на Ингвар се проточи твърде дълго; остави му съобщение да й се обади преди цели три часа.

Можеше да поработи.

Или да почете.

А защо да не изгледа някой филм?

Грабна телефона и набра номера на Исак, без изобщо да мисли. Той вдигна веднага.

— Здрасти, Ингер Юхане се обажда.

— Здравей — в гласа му се появи познатата усмивка.

— Искам само да разбера…

— … как е Кристиане — довърши той. — Чувства се чудесно. Ходихме на басейн и въпреки че там не допускат деца в делнични дни, жената на билетната каса направи изключение, защото Кристиане е много кротка.

— Сама ли я пускаш в дамската съблекалня?

— Разбира се. Вече е голяма да я вземам с мен в мъжката! Растат й гърди, а са се появили и косми на разни места. Дъщеря ни става жена, Ингер Юхане. Как да не я пускам сама в съблекалнята!

Тя не отговори.

— Ингер Юхане — подхвана малко обезсърчен той, — нищо няма да й се случи! Сега правим такос и тя приготви плънката съвсем сама. Накълца на ситно зеленчуците с цялото усърдие, на което е способна. Когато дойде при мен, винаги готвим заедно за вечеря. Скоро ще навърши четиринайсет, не можеш цял живот да я третираш като бебе.

Тя е бебе.

Най-уязвимото бебе на света.

— Ало?

— Да, тук съм — смънка тя. — Радвам се, че си прекарвате добре. Исках само да…

— Искаш ли да говориш с нея? До мен е.

Зад Исак се чу оглушителен трясък.

— Опа! Нещо падна — обясни той. — Съгласна ли си да се чуете след малко?

— Няма нужда. Чао. Ще се видим в петък.

— Чао!

Той затвори и Ингер Юхане хвърли телефона доста небрежно върху масичката. Приближи се до големия прозорец, но вече не стъпваше на пръсти. Удряше ядосано пети в пода, без да знае дали насочва агресията срещу себе си, или срещу Исак.

Все още не бе закачила пердета на прозорците.

От натрупалия сняг оградата към улица „Хауге“ изобщо не се виждаше. Разликата между мястото, където бе чистил снегоринът, и тротоара беше огромна. Хората вече се чудеха какво да правят със снега, изринат от дворовете им. Поради липса на друга възможност го изсипваха върху улицата и така снегът се озоваваше на същото място, откъдето го бе разчистил снегоринът.

Навън не се виждаше жива душа. Студът, лъхащ от стъклото, я накара да потръпне. Големият снежен човек, който децата от отсрещната къща направиха през изминалия уикенд, се взираше в нея с гарвановочерните си очи. Беше се разделил с носа си. Ръцете му — две брезови клонки — стърчаха, разперили злокобно кокалести пръсти. На главата му бяха нахлупили износена шапка, а яркочервен шал закриваше половината му лице.

Напомняше й на мъжа до оградата.

Олюля се.

Утре ще купи пердета.

Изведнъж осъзна колко се е заблуждавала.

Тревогата, която не й даваше покой от Коледа, не се появи с непознатия. Чувството, че някой следи дъщеря й, не се дължеше на факта, че някакъв мъж е попитал Кристиане какви подаръци е получила за Коледа. Причината за бурната реакция на Ингер Юхане се коренеше във вече отдавна загнездения в сърцето й страх. Търсенето на свински ребърца за празника, суматохата около приготовленията и желанието да угоди на майка си само за малко я бяха откъснали от опасенията й.

Не мъжът до оградата отключи безпокойството й. То съществуваше от деня на сватбата в хотел „Континентал“. Откакто Кристиане се озова на релсите пред трамвая и се отърва от сигурна смърт, Ингер Юхане усещаше, че отчаянието й не е свързано единствено с инцидента. Все пак всичко приключи благополучно. Макар по природа да беше изключително тревожна натура, майката не помнеше да е изпитвала толкова силен страх, откакто преди пет години Венке Бенке отправи към нея индиректна заплаха.

Ингер Юхане изтича до компютъра и го включи.

Измина сякаш цяла вечност, докато на екрана се появи началната страница. Въведе името на световноизвестната криминална писателка, но го сгреши четири пъти от бързане. Гугъл намери 26 900 резултата. Ингер Юхане ограничи търсенето. Искаше да разбере единствено дали Венке Бенке все още живее в Нова Зеландия.

Писателката-убийца се измъкна безнаказано. Съвсем хладнокръвно и с мотиви, останали загадка за Ингер Юхане. Венке Бенке отне живота на няколко знаменитости през зимата и пролетта на 2004-а година. Ингер Юхане реши да помогне на Ингвар и Сигмюн в разследването. Тримата стигнаха единодушно до извода, че Бенке е извършила престъпленията, но не разполагаха с доказателства. В един прекрасен пролетен ден, когато разследващите вече се бяха разделили с надеждата да заловят убиеца, нашумялата писателка спря Ингер Юхане на улицата. Тогава тя буташе количката с невръстната Рагнхил. С невъзмутима усмивка Венке Бенке призна за убийствата. Думите й нямаше да издържат като доказателство в съда, но бяха достатъчно ясни за Ингер Юхане. Преди да продължи пътя си, писателката отправи завоалирана заплаха срещу майката и я остави да увисне във въздуха между тях, без да я конкретизира. Въпреки това Ингер Юхане я разбра отлично и заживя в постоянен страх. Той се поуталожи чак когато след година Венке Бенке се омъжи за петнайсет години по-млад от нея новозеландец от племето маори и замина да живее с него в родината му. Писателката идваше в Норвегия само за да рекламира новоизлезлите си книги. Затова Ингер Юхане старателно избягваше да чете културните страници във вестниците.

Ето.

Снимка в септемврийски брой на „Ве Ге“.

Венке Бенке на слънце сред стадо овце. Заедно с мъжа си купили ферма близо до Те Анау. Миналата есен дори не се прибрала в Норвегия, за да представи последната си книга. Затова „Ве Ге“ решили да я посетят. В интервюто тя казваше „Сега това е моят дом. Тук пиша по-добре. Тук живея по-добре. Искам да остана тук.“ и показваше гордо овцете си.

Ингер Юхане си отдъхна.

Нямаше защо да се притеснява за Венке Бенке.

Страховете й се появиха на 19 декември вечерта, когато бе убита Мариане Клайве. Ингер Юхане примига. Под клепачите й числото 19 гореше в зелено.

Проклетото число 19.

Отново отвори очи и се вторачи в нищото.

Телефонът звънна.

Ева Карин Люсгор беше убита на 24 декември.

Никлас Винтер, за чиято смърт прочете снощи, починал на 27 декември.

Той е починал от свръхдоза, не е бил убит, припомни си тя.

Телефонът не се предаваше. Тя посегна да го вземе. Обаждаше се Ингвар.

19, 24 и 27.

Сборът от цифрите на трите числа е 25.

Да биеш свръхдоза на наркоман е един от най-честите начини за прикриване на убийство.

Телефонът замлъкна. След секунди отново започна да звъни.

— Ало — немощно се обади тя.

— Здравей, съкровище. Видях, че си ми звънила много пъти. Извинявай, задето ти се обаждам чак сега, но цял следобед имахме заседания. Напредваме много бавно и…

— Няма проблем — промърмори тя. — Не беше нищо спешно.

— Всичко наред ли е, скъпа? Звучиш ми малко… странно.

— Не. Тоест да. Всичко е наред, скъпи. Просто… бях задрямала и телефонът ме събуди. Май ще си лягам.

— Толкова рано?

— Все не мога да се наспя. Може ли да затваряме, не искам да се разсънвам.

— Да, да…

Разочарованието в гласа му почти я разубеди.

— Лека нощ, скъпа — пожела той.

— Чао, съкровище. Ще се чуем утре, а? Лека нощ.

Тя стоя дълго със замлъкналия телефон в ръка. От уредбата се чуваше как Тони Бракстън моли любимия си да излекува разбитото й сърце в популярната си едноименна балада. На „Хауге“ някаква кола ръмжеше на празен ход. Явно вятърът бе променил посоката си, защото глухият шум от булевард „Маридал“ и от натовареното околовръстно шосе тази вечер се чуваше много ясно, все едно в банята се бе спукала водопроводна тръба.

Макар в статията на „Дагенс Нерингслив“ да не пишеше нищо за сексуалните предпочитания на Никлас Винтер, Ингер Юхане умееше да чете между редовете. Посочваха, че е ХИВ-позитивен, и тя се сети веднага за двете най-вероятни причини: злоупотребата с хероин или безразборен секс с непознати мъже. Инсталацията „CockPitt“ говореше в полза на второто.

Ева Карин Люсгор, от своя страна, беше хетеросексуална, имаше съпруг и дете, но се бе изявила като отявлен защитник на правата на хомосексуалистите.

Мариане Клайве пък живееше с друга жена на семейни начала.

Ингер Юхане стана от дивана. Стомахът й престъргваше от глад.

Но поне вече не изпитваше страх.