Ане Холт
Група 25 (10)

Преследвана

— Не знам дали не сбърках, като ви го съобщих. Обективно погледнато, няма следи от взлом. Директорът не желае да намесва полицията. Просто…

— Бихте ли повторили всичко… — Ингер Юхане се изкашля. — Бихте ли повторили всичко отначало?

Костваше й голямо усилие да седи спокойно на стола.

— Да, значи…

Методистката Ливе Смит прокара пръсти през гъстата си прошарена коса. Още когато спря Ингер Юхане в коридора и я помоли да я последва в кабинета, Ливе видимо се колебаеше дали постъпва правилно. А сега сякаш съжаляваше за думите си и й се щеше да ги опровергае.

— Понеже в нашето училище се обучават деца със специални нужди — подхвана несигурно тя, — разполагаме с подробно досие на всеки ученик. Както знаете, възпитаниците ни страдат от различни поведенчески смущения и за да оптимизираме учебния процес, се налага…

— Наясно съм с профила на училището — прекъсна я Ингер Юхане. — Нали дъщеря ми учи тук.

Гласът й стана неузнаваем — суров, сух. Тя се изкашля отново и посегна към чашата с вода, макар ръцете й да трепереха.

— Всичко наред ли е?

Ливе Смит погледна струйката вода, стичаща се по пуловера на Ингер Юхане.

— Малко ми пресъхна гърлото. Май съм пипнала някакъв вирус. Слушам ви.

Усмихна се със стиснати устни и с красноречив жест подкани методистката да побърза. Ливе Смит поприглади сакото си и прибра косата си зад ухото.

— Всъщност вие настояхте да повторя всичко отначало — засегна се тя.

— Така е. Извинете. Само ви моля да…

— Накратко, миналия петък дойдох, за да подготвя нужното за подновяването на учебните занятия след ваканцията. Когато влязох в кабинета, останах с усещането, че някой е бил тук.

Ръката й обиколи помещението. До по-дългата стена имаше картотечен шкаф и врата към малка заключена стая. Пъстри детски рисунки в рамки от „Икеа“ красяха кабинета. Над радиатора до прозореца се полюшваха яркочервени пердета на жълти точки.

— Просто не успях да се отърва от чувството за следите от нечие присъствие. Вътре се носеше… различна миризма. Или не точно миризма… по-скоро атмосферата бе променена.

Методистката се усмихна смутено и побърза да добави:

— Вероятно се сещате какво имам предвид.

Ингер Юхане знаеше отлично за какво говори Ливе Смит.

— Не вярвам в свръхестествени способности — методистката отново се усмихна извинително, — но сигурно ви е познато усещането за…

— Това не са свръхестествени способности — прекъсна я Ингер Юхане. — Тъкмо напротив. Става дума за изострена сетивност. Подсъзнанието забелязва подробности, които не изплуват до повърхността. Например преместен предмет или едва доловим мирис. Колкото повече житейски опит трупаме, толкова повече неща забелязваме. Някои хора умеят да разчитат сигналите на интуицията си доста успешно. — Най-сетне успя да пийне малко вода. — Понякога такива хора се наричат ясновидци — добави тя.

Сарказмът помогна на пулса й да се успокои.

— А после и тази папка…

Ливе Смит се усмихваше след всяко изречение, все едно се опитваше да омаловажи случилото се. Да смекчи казаното и да убеди майката да не се тревожи излишно. Ингер Юхане би се изнервила ужасно от угодническото й поведение, ако не бе твърде заета с усилието да не повишава глас.

— Папката на Кристиане — кимна тя.

— Да. Тя…

Ливе Смит млъкна, докато си поемаше въздух, сякаш търсеше най-безобидната дума. Беше изчезнала. Нямаше я. Някой я бе откраднал.

— … се е изгубила някъде — реши най-после тя.

Очите й обаче казваха друго.

— Как разбрахте?

— Търсех друга папка в същото чекмедже и забелязах, че не е заключено. Чекмеджето, де. Не беше счупено. Просто отключено. Ядосах се на себе си, защото ако не ме лъже паметта, аз последна заключих шкафа преди Коледната ваканция. Тук спазваме много строги правила за съхранение на информацията за учениците ни. В папките им фигурират конфиденциални медицински данни и…

Този път усмивката й бе придружена от леко свиване на раменете.

— Понеже не открих следи от взлом нито по вратата, нито по шкафовете и чекмеджетата, реших, че аз съм пропуснала да заключа. За всеки случай обаче проверих дали всички папки са си по местата. Липсваше само…

— Папката на Кристиане.

— Да.

Ингер Юхане изпита непреодолимо желание да изстърже усмивката от лицето на методистката.

— Защо не искате да подадете сигнал в полицията?

— Според директора и дума не може да става за насилствено проникване. Всичко е непокътнато. По вратите не открихме следи, поне не и видими. Няма откраднати предмети. В кабинета, впрочем, едва ли има нещо особено ценно. Освен може би компютъра.

Тя се засмя високо, нервно.

А детето ми, помисли си Ингер Юхане. Животът на Кристиане, всички изследвания, диагнози и псевдодиагнози, епикризи и грешки, израстване и регрес; цялото съществуване на дъщеря й бе събрано в една папка, чието съдържание бе попълвано години наред на доверие. Сега всичко това бе изчезнало.

— Папките на децата са по-ценни от компютъра ви — отбеляза Ингер Юхане.

Усмивката най-сетне се стопи.

— Безспорно — съгласи се Ливе Смит. — Точно затова сметнах за необходимо да ви съобщя за случилото се. Вероятно обаче директорът е прав: забравила съм да заключа. Ще видите, че до вечерта папката ще се появи. Реших да ви предупредя, защото имах странно усещане, а нали и вие работите в полицията…

— Информацията ви е погрешна. Не работя в полицията, а в Университета.

— Да, извинете. Съпругът ви работи в полицията. Бащата на Кристиане.

Ингер Юхане нямаше сили да я поправя още веднъж. Стана нетърпеливо от стола и погледна стаичката с архива.

— Постъпихте правилно, като ме предупредихте. Ще ми покажете ли шкафа?

— С чекмеджетата?

— Ако така го наричате — да.

— Всъщност само директорът на училището и аз имаме… Правилата са много строги и…

— Искам само да го погледна! Няма да пипам папките!

Методистката се изправи. Безмълвно се отправи към вратата, отдели ключ от натежалата връзка и отключи. Ръката й зашари по лявата стена. Включи осветлението. Ярката луминесцентна лампа изпука и замъждука, а после заработи нормално с равномерно, високочестотно бръмчене.

— Ето го — методистката посочи шкафа.

Две от стените в стаичката бяха изцяло покрити с шкафове — сиви, емайлирани метални шкафове с врати. Ингер Юхане огледа внимателно посочения от Ливе Смит. Ключалката изглеждаше надеждна. Майката се наведе напред и повдигна очилата си.

— Тук има някаква резка — установи след няколко секунди тя. — Забелязвали ли сте я преди?

— Резка ли? Къде?

Двете огледаха ключалката.

— Нищо не виждам.

— Ето я — посочи с химикалка Ингер Юхане. — Наклонена черта. Виждате ли я?

Ливе Смит се наведе още по-напред. Присви очи, а горната й устна се повдигна нагоре и й придаде вид на работлива мишка.

— Не…

— Погледнете по-внимателно.

— Гледам, но не виждам абсолютно нищо!

Ингер Юхане въздъхна и се изправи.

— Бихте ли го отворили? — помоли тя.

Този път Ливе Смит отстъпи без никакви възражения. Потърси ключа в тежката връзка ключове и само след няколко секунди го отвори. Вътре имаше шест чекмеджета, всичките с отделна ключалка.

— В това чекмедже се намираше папката на Кристиане — методистката посочи най-горното.

Колкото и да се взираше, Ингер Юхане не забеляза следи от проникване с взлом. Огледа малката ключалка от всички страни. По повърхността на стария шкаф имаше няколко резки. Ключалката обаче изглеждаше непокътната.

— Благодаря — промърмори тя.

Ливе Смит затвори чекмеджето и го заключи.

— Съжалявам, задето вдигнах фалшива тревога — въздъхна с облекчение тя.

— Няма нищо — Ингер Юхане се насили да се усмихне. — Както казах, предпочитам винаги да съм подготвена. Благодаря ви.

И тръгна към вратата. Чак сега забеляза, че не си е съблякла връхната дреха. Беше се изпотила.

— Обадете ми се, ако папката се появи.

— Не ако, а когато се появи — засмя се методистката. — Ще ви се обадя, разбира се. Впрочем с голяма радост наблюдавам напредъка на Кристиане.

Ливе Смит, жена на средна възраст, претърпя неочаквана метаморфоза. Глуповатата усмивка изчезна, ръцете й, които досега непрекъснато подръпваха косата й и я приглаждаха зад ухото, се отпуснаха спокойно надолу. Тя седна. Ингер Юхане остана права.

— Дъщеря ви е възхитителна — продължи методистката. — В нашето училище имаме много такива деца! У Кристиане ме впечатлява непредвидимото в нейната предсказуемост. Тук се обучават доста аутисти, но…

— Кристиане не е аутист — поправи я Ингер Юхане.

Ливе Смит повдигна рамене, без да се усмихва.

— Аутизъм, синдром на Аспергер или просто… особен характер. Няма значение как ще го наречем. Исках само да кажа, че за мен е удоволствие в училището да имаме деца като Кристиане. Тя притежава невероятна дарба да учи, а не просто да зубри преподадените уроци. Задава изключително необичайни въпроси, ала ако човек се задълбочи в тях и погледне света през нейните очи, питанията й изглеждат удивително логични.

Ливе Смит се усмихна искрено. Докато говореше, се позасмя на няколко пъти — жизнерадостен, звънлив смях, какъвто Ингер Юхане не бе чувала преди. Макар да не бе наясно с подробности за семейната среда, където расте Кристиане, методистката явно я познаваше доста добре.

— Така или иначе това не е изненада за вас — заключи тя. — Исках само да ви обърна внимание, че не само учителите обичат дъщеря ви. Останалите служители в това училище също сме загрижени за нейното добро и всеки ден научаваме по нещо ново от нея.

Ингер Юхане пристегна шала си. Облиза горната си устна и усети солен вкус.

— Благодаря ви — тихо отрони тя.

— Не, аз трябва да ви благодаря. Имам най-прекрасната работа на света и деца като дъщеря ви ме карат да бъда признателна за всеки ден, прекаран в това училище. Мнозина от възпитаниците ни са изправени пред сериозни поведенчески смущения. Понякога постигат известен напредък, а после отново се връщат назад. Кристиане обаче се развива непрекъснато.

— Трябва да вървя.

— Разбира се. Знаете как да излезете от сградата.

Ингер Юхане кимна и отвори вратата. В коридора я лъхна силната миризма на почистващ препарат за под. Тя заприпка към изхода, а ботушите й потропваха върху лъснатия линолеум. Трескаво отвори голямата стъклена врата.

Зимният хлад я освежи и тя задиша по-леко.

Намали темпото и мушна ръце в джобовете на палтото си. Кристиане настоя да паркират на няколко метра от училището, за да минат по същия път, както всеки ден.

Настъпи дългоочакваната промяна във времето.

Продължителният сух студ стегна земята и я подготви за въздушния сняг, който се стелеше над южните части на Норвегия. През последните дни от коледната ваканция децата и родителите им си устройваха ски състезания по зелените поляни, които столичната управа все още поддържаше. По склоновете всеки ден падаше ситен снежец. Големи и малки ринеха с лопати покритите с лед футболни игрища. Не само градът се освежи от новата си бяла одежда: жителите също въздъхнаха с облекчение, задето природата вече бе излекувана. Поне за този сезон.

Ингер Юхане се загърна с шала и се помъчи да прецени ситуацията рационално.

Папката сигурно е забутана в друго чекмедже.

Просто не й се вярваше да е така.

— Проклятие — процеди тя. — Проклятие, проклятие, проклятие.

Недоумяваше защо се тревожи така. Наистина тя непрекъснато се притесняваше за Кристиане, но сега страхът й надхвърли всякакви разумни граници.

Папката на дъщеря ви се е изгубила някъде, каза Ливе Смит.

Ингер Юхане ускори крачка.

Появата на мъжа до оградата отключи нов прилив на безумна тревога. Онзи, който повика Кристиане по име. Оттогава я мъчеше неизпитвано досега безпокойство. Приликата с предишните й терзания за дъщеря й се свеждаше само до факта, че и този път никой нямаше да я разбере. Исак се отнасяше към Кристиане като с напълно нормално дете и подминаваше тревогите на майка й със смях. По-рано Ингвар непрекъснато успокояваше съпругата си в тежки моменти. Напоследък обаче изгуби търпение. Намекнеше ли Ингер Юхане колко притеснена е за Кристиане, по лицето на Ингвар се изписваше отегчена физиономия и майката предпочиташе да замълчи. Чета прекалено много, мъчеше се да се утеши тя. Всички знания за състоянието на Кристиане, придобити през годините след нейното раждане, се превърнаха в огромно бреме за Ингер Юхане. Докато Рагнхил се пазеше от непознати, Кристиане изобщо не си даваше сметка колко опасни биха могли да бъдат. Би тръгнала с всеки, който я повика.

Педофили.

Търговци на органи.

Не мисли. И в училище, и вкъщи Кристиане е под постоянен надзор.

Стигна до колата. Паркира преди не повече от час. Колата не се виждаше от натрупалия върху нея сняг. Миналият покрай стария фолксваген снегорин бе оставил еднометрова пряспа между колата и тясната еднопосочна улица.

Ингер Юхане нямаше лопата в багажника, а забрави ръкавиците си в кабинета на методистката.

За първи път се осмели да допусне мисълта, че някой ги наблюдава.

Не тях, а Кристиане.

Семейство Вик Стубьо нямаха пердета на прозорците. От улицата не се виждаше какво става вътре, а така в къщата влизаше повече светлина. През последните дни обаче тя започна да обмисля варианта да закачи пердета — защита от непознати, чийто неканен поглед нахълтва в дома й. Рационалната част от мозъка й осъзнаваше, че натрапник до оградата им, дружелюбен мъж в магазин за плюшени мечета и изчезнала папка с данни на ученика не означават непременно, че преследвач дебне Кристиане. Интуицията й обаче й подсказваше друго.

Разярена, започна да рине снега от колата с голи ръце. Пръстите й станаха безчувствени, но тя не се отказа, докато не изчисти целия фолксваген. После изстърга с крак ръба, образувал се след снегорина. Чак когато пръстите на краката й започнаха да парят, а глезените — да я болят, Ингер Юхане реши, че вече може да потегли.

Качи се в колата, мушна ключа и го завъртя.

Излезе на улицата на твърде високи обороти и мина през снега, който не успя да разчисти. Превключи на по-висока предавка и продължи с двойно превишена скорост. На първото кръстовище осъзна какво прави и наби спирачки точно преди да се забие в идващ отдясно камион.

Постоя, наведена напред, с ръце върху волана. Адреналинът й помогна да се освести. В пристъп на прояснение осъзна колко абсурдно е да си мисли, че някой би имал интерес да следи четиринайсетгодишно момиче с поведенчески проблеми.

Потегли, но тревогата не я остави на мира.

 

 

— Не се тревожете, когато не сте затрупан с работа — меко посъветва секретарката адвокат Кристен Фабер и му подаде папка. — Щом клиент не се е появил, използвайте времето за други дейности. Например да сортирате купчината книжа върху бюрото си. Там цари пълен безпорядък.

Адвокатът взе папката и я отвори на път към кабинета си. Миризмата на пот, на афтършейв и на зле преработен алкохол все още дразнеха ноздрите на секретарката. Тя отвори едно чекмедже и извади освежител за въздух. Неприятният мирис бързо се смеси със силен аромат на момина сълза. Тя вдиша уханието и сгърчи лице, преди да прибере флакона.

— Изобщо ли не се е обадил? — извика адвокат Фабер, но задавилата го кашлица щеше така или иначе да заглуши отговора й.

Секретарката стана, взе чаша горещо кафе от ниския шкаф с документацията и влезе в кабинета му.

— Не — отвърна тя, след като Кристен Фабер престана да храчи в препълненото кошче. — Сигурно е бил възпрепятстван. Ето, изпийте го.

Той пое димящата чаша и едва не я разплиска.

— Страхът от летенето направо ме побърка — промърмори той. — От Барбадос дотук не съм спирал да пия алкохол.

За секретарката му, приветлива, слабичка жена около шейсетте, не представляваше никаква трудност да си представи какво е правил шефът й в Барбадос: много секс, гарниран с обилно количество алкохол — последното не само по време на полета. Работеше за него от близо девет години. В кантората, освен тях двамата се появяваше нотариус на половин работен ден. На хартия в офис сградата имаше още трима адвокати, но заради особеното разположение на стаите тя ги виждаше веднъж в седмицата. Адвокат Фабер разполагаше със собствен вход, приемна и тоалетна. Кабинетът му беше просторен, затова само в редки случаи й се налагаше да сервира кафе и минерална вода в голямата заседателна зала в сградата.

Два пъти в годината, през юли и на Коледа, Кристен Фабер се откъсваше от ежедневието си. Заедно с компанията си от студентски години — мъже, до един разведени и богати — се отправяше към поредната луксозна дестинация, за да си припомни какво е да си двайсет и пет годишен хлапак. С много повече пари от тогава, разбира се. Всеки път се прибираше от почивката изтощен. Трябваше му седмица да се възстанови, а после не близваше алкохол до следващото приключение. Секретарката му предполагаше, че шефът й страда от рядка форма на зависимост към чашката. Това обаче не я смущаваше и можеше да го понесе.

— Самолетът кацна ли по разписание? — попита тя, колкото да каже нещо.

— Не. Приземихме се на „Гардермуен“ преди два часа и ако не беше тази среща, щях да се прибера, да си взема душ, да се преоблека и чак тогава да дойда. Мамка му.

Той отпи от горчивото кафе.

— Направи ми още една чаша, моля те. Май ще се наложи да отмениш срещата ми в два. Трябва…

Той вдигна ръка и подуши подмишницата си. По тъмния плат на костюма се бяха образували светли петна от потта му. Лицето му се сгърчи в погнуса.

— Пфу! Отивам си вкъщи!

— Както искате — усмихна се секретарката. — И в три имате среща с клиент. Ще се върнете ли дотогава?

— Да.

Той погледна ръчния си часовник и се поколеба.

— Премести срещата в два за два и половина, а клиентът от три ще почака малко.

Тя донесе каната с кафе и малка купа с шоколад. Зает да преглежда книжата, адвокат Фабер не й благодари.

— Проклетникът му с проклетник — промърмори той и прочете набързо документа в тънката папка. — А как настояваше да се срещнем веднага, щом се прибера.

Секретарката не реагира и се върна към задълженията си.

Главоболието направо го убиваше. Натисна очите си с пръсти, но и това не помогна. Кафето само предизвика сърцебиене заради взаимодействието с алкохола в кръвта му.

Остави последната папка най-отгоре върху препълнения с книжа кош, но тя се плъзна и падна на пода. Адвокат Фабер стана и я вдигна с раздразнение. Позамисли се, отвори едно чекмедже и я прибра вътре. Блъсна го и излезе от кабинета.

— Да се обадя ли на този… — секретарката погледна в книгата с графика над ръба на очилата си със стъкла във формата на полумесец — … Никлас Винтер? Да насроча ли нова среща? Той наистина беше много настоятелен и…

— Не. Изчакай той да се обади. Тази седмица съм затрупан с работа. Сам си е виновен, щом дори не си направи труда да ни уведоми, че няма да дойде.

Взе големия си куфар и излезе, без да затвори вратата. Изобщо не попита секретарката как е прекарала Коледа с децата и внуците си в Тайланд. Тя чуваше как куфарът се удря във всяко стъпало, докато Фабер слиза надолу като инвалид, който тътри по-късия си крак.

Шумът от стъпките му постепенно утихна.

 

 

Обилният снеговалеж притъпяваше всички звуци. Спокойствието на коледните празници продължаваше да властва над квартала. Ролф Шлетан предпочете да се прибере пеш от ветеринарната клиника. Отне му час и половина. Снежната покривка върху тротоарите гонеше еднометрова височина и Ролф измина последните километри по платното, следвайки тясната ивица, разчистена от снегорина. Макар и рядко, по пътя се задаваха автомобили и го принуждаваха да нагази в белите преспи. Ролф дишаше тежко, целият потънал в пот. Зад последния завой започна да тича.

От разстояние къщата приличаше на сцена от филм за нацисти. Бялата снежна шапка над портала скриваше наполовина гравирания надпис „Няма по-хубаво място от дома“. В двора се бяха образували големи преспи. Трябваше пак да изринат снега.

Ролф спря пред портала.

Маркус още не се бе прибрал. Десетсантиметровият непокътнат сняг показваше, че никой не е идвал тук в продължение на няколко часа. Малкият Маркус гостуваше на свой съученик и Ролф го очакваше към осем. Многото лампи отвън светеха приветливо, снегът блестеше и придаваше приятен облик на потопената в сумрак къща. Покривът, покрит с трева, не се виждаше изпод снежната покривка. Ветропоказателите — дракони, изплезили език — сякаш всеки миг щяха да литнат с новите си бели криле.

Ролф изтупа снега от прасците си. Неочаквано погледът му падна върху отпечатък от автомобилна гума. Явно някаква кола бе свила към къщата и бе оставила дълбока диря в снега пред портала. Едва ли е била тук преди повече от няколко минути, съобрази Ролф. Приклекна и огледа внимателно следата: грайфера на гумите още личеше що-годе ясно. Може би шофьорът е свил встрани, за да направи път на идващия срещу него автомобил. Стана и проследи с поглед къде ще го отведе „коловозът“.

Странно.

Направи няколко крачки. Стъпваше предпазливо, за да не заличи следите. След половин метър те се размиваха без плавна граница. След още половин метър изчезваха напълно. Оттам до улицата личаха само смътни очертания от автомобилни гуми. Ролф Шлетан се обърна да огледа следите зад гърба си. Бяха ясни като в средата. Със смътно безпокойство проследи „коловоза“ до неговото начало. Следите минаваха по малката площадка, а после се сливаха със следите от гуми по улицата. Между пътната лента и дома им нямаше ясна границата в снежната покривка, защото Ролф и Маркус възложиха почистването на фирма, която идваше с трактор два пъти в денонощието. Явно неизвестният натрапник бе пристигнал непосредствено след заминаването на снегорина.

Ролф сам не знаеше какво търси. Мистериозен автомобил е спрял пред вратата ни и е постоял там известно време, съобрази той. Между следите от гумите пред прага и по улицата имаше голяма разлика. Ширината на коловоза му подсказа, че гумите са на лек автомобил, не на камион или по-голямо превозно средство. Сигурно колата е дошла отдолу, свила е пред прага и е спряла там, разсъждаваше Ролф. Докато е стояла, под задните колела е навявал сняг, но заради престоя е нужно повече време снегът да заличи следите от гумите.

Внезапно се чу шум от двигател. Ролф вдигна глава и погледна към склона точно навреме, за да види как от отбивката потегля автомобил. Заради снега и тъмнината не успя да види регистрационния му номер. Подтикнат от неочаквано хрумване, той се втурна след автомобила. Преди да измине петдесетте метра дотам, колата се изгуби. Всичко утихна. Чуваше се само запъхтяното му дишане. Той отново приклекна и огледа внимателно следите.

Във въздуха танцуваха снежинки и се стелеха върху отпечатъците от гуми, които му се струваха някак познати. Ролф веднага извади мобилния си телефон, включи камерата и снима следата. Светкавицата се задейства автоматично заради тъмнината.

— Мерзавци — процеди той и се върна до къщата.

Шофьорите не използваха често тихата странична уличка, която лъкатушеше към поляните. Пръснатите наоколо къщи и дворовете им заемаха срамно голяма площ. През последните няколко месеца вълна от обири заля квартала. Тримата от съседите им станаха жертва на крадци, докато бяха на почивка със семействата си. Нито охранителните системи, нито фирмите успяха да предотвратят кражбите. Според полицията действала организирана банда. Преди четири седмици в къщата под тяхната трима разбойници нахълтали посред нощ и взели съседа за заложник. За да се доберат до четирите дебитни и трите кредитни карти на семейството, стреляли в скъпа картина и принудили деветнайсетгодишния му син да източи от банкомата в квартал Маюрстюа всички пари от тях.

Следите пред портала все още личаха ясно. Ролф Шлетан засне и тях, като се стараеше да ги снима от същото разстояние. Реши да ги прехвърли на компютъра, да ги увеличи достатъчно и да провери дали съвпадат със следите от изчезналия зад завоя автомобил. Прибра телефона в джоба си. Внезапно забеляза как изпод снега се подава фас. Наведе се и внимателно разрови отпечатъка от ботуша си. Появи се втори фас. А после и трети. Ролф огледа първия на мъждукащата светлина от уличната лампа, но не успя да установи дори марката цигари.

Три фаса. Ролф Шлетан отказа цигарите преди много години. Помнеше обаче, че обикновено след изпушена цигара се прави около седемминутна пауза. Седем, умножено по три, прави двайсет и едно. Ако шофьорът на колата е изпушил и трите цигари, значи е стоял почти половин час.

По данни на полицията обирите в квартала били дело на източноевропейци. Във вестниците предупреждаваха хората да си отварят хубаво очите, защото бандата или бандите явно провеждали мащабно проучване, преди да пристъпят към действие. Ролф прецени, че фасовете може да се окажат ценни при събирането на доказателствен материал.

Внимателно ги пусна в черно пликче — от онези, които винаги носеше в себе си за изпражненията на кучетата. Прибра пликчето в джоба си и си влезе вкъщи.

Реши незабавно да уведоми полицията.

 

 

Незнайно защо, телефонът се беше изключил, без тя да забележи. Сигурно някое от децата е натиснало копчето. По тази причина не получи съобщението на Ингвар. И изведнъж, когато чу стъпки по стълбите, се вцепени, преди да чуе гласа му:

— Аз съм. Прибрах се.

— Виждам, виждам — усмихна му се тя и го погали по бузата, а той я целуна нежно. — Ще се връщаш ли пак в Берген?

— Да, но работата не налага непрекъснато да стоя там и реших да хвана следобедния полет. Тази седмица ще остана в Осло.

— Чудесно! Гладен ли си?

— Вече хапнах. Прочете ли съобщението ми?

— Не. Телефонът се беше изключил.

Ингвар задърпа нетърпеливо вратовръзката си. Като видя колко се затруднява съпругът й, Ингер Юхане му помогна да разхлаби възела и да я свали.

— Трябва да застрелят човека, измислил този идиотски аксесоар — промърмори той. — Какво става тук?

Той смръщи вежди при вида на купчините документи и книги, списания и хвърчащи листове, които обграждаха седналата на дивана Ингер Юхане и затрупваха почти цялата масичка пред нея. А тя, заела поза лотос, с очила за четене върху носа, отпиваше чай от половинлитрова димяща чаша.

— На път съм да стигна до корените на омразата — усмихна се тя. — В момента чета по въпроса.

— Боже мой — простена той. — Нима не ми стига омразата, която съзирам на всяко местопрестъпление? Какво пиеш?

— Чай. Две части „Lady Grey“, една част „China Pu-Ehr“. Ако искаш, налей си от термоса в кухнята.

Той си събу обувките и влезе в кухнята.

Ингер Юхане затвори очи. Тревожността й не изчезна, но прекараният с децата весел следобед успя да я поразсее. На двайсет и първи януари Рагнхил навършваше пет години и говореше само за наближаващия си рожден ден. Затова организира пробно празненство за всичките си плюшени играчки и кукли. Поканени бяха и Ингер Юхане, и Кристиане. Рагнхил ги накара да си сложат шапки, направени от нейни дрешки с ваденки с Хана Монтана. Кристиане изнесе подробен доклад върху движението на планетите около Слънцето и в заключение заяви, че когато порасне, ще стане космонавт. По-голямата й дъщеря имаше по-особена, почти неразбираема представа за времето и по принцип проявяваше интерес единствено към настоящето, затова Ингер Юхане се въодушеви от бъдещите й планове и извади всички астрономически книжки от детството си. Като малка и тя мечтаеше да полети в космоса.

Децата заспаха и безпокойството се завърна.

За да го преодолее, Ингер Юхане реши да поработи.

— Разкажи ми — Ингвар се отпусна тежко върху един стол.

Приближи чашата до лицето си и усети с наслада как парата полепна по кожата му като влажна маска.

— Какво да ти разкажа?

— За омразата.

— Знаеш повече от мен по темата.

— Стига де. Интересно ми е. С какво се занимаваш в момента?

Тя отпи от чая. Напитката я освежи с приятния си накиселяващ аромат.

— Реших… — подхвана тя и направи кратка пауза — … да дефинирам речниковото значение на понятието „омраза“. Трябва и да прецизирам какви действия и емоции предполага омразата, но смятам, че за да проуча сериозно престъпленията, извършени от омраза, е нужно да се съсредоточа върху самото понятие. А и най-неочаквано заваляха такива субсидии…

Тя вдигна очи, все едно наистина очакваше да види как отгоре се сипят банкноти.

— … и може да привлека в екипа си онова момиче, за което ти говорих.

— Момиче?

— Шарлоте Холм. Социолог. Автор на… — Ингер Юхане се огледа и посегна към една тетрадка.

— „Любов и омраза — исторически анализ на понятията“ — прочете Ингвар.

— Изключително вълнуващ труд — тя остави тетрадката настрани. — Вече разговарях с нея и очаквам да се включи в екипа ми през февруари.

— И колко души ставате общо? — попита Ингвар и се намръщи, сякаш представата как група учени харчат парите на данъкоплатците за подробен анализ на понятието „омраза“ предизвиква дълбокото му недоверие към смисъла на начинанието.

— Четирима. Най-вероятно. Ще бъде много забавно. Досега почти не съм работила в екип. А това — тя вдигна един документ и показа с другата си ръка хвърчащите около нея листове, — това е законната омраза. Вербалната ненавист е защитена от свободата на словото. Тъй като агресивните изказвания срещу малцинствата до голяма степен изразяват мотивите за извършване на престъпления от омраза, смятам, че е интересно да се провери докъде се простират границите на позволеното.

— В смисъл?

— Ще проуча какво обхваща понятието „свобода на словото“.

— Според мен всички изказвания.

— Да, за съжаление е точно така.

— Защо за съжаление? Трябва да сме благодарни, че в страната ни всеки може да говори, каквото си иска!

— Да, но виж сега…

Ингер Юхане качи краката си на дивана. Ингвар я погледна. Прибра се с единственото желание да си легне веднага, дори и преди десет. И сега се чувстваше изтощен от безконечно дългия и безрезултатен работен ден, но вече не му се спеше. С годините двамата с Ингер Юхане попаднаха в капана на рутинното ежедневие, като обсъждаха неговата работа, нейните тревоги и децата. Виждайки съпругата си, потопена в море от книжа, забравила за малко хлапетата, Ингвар изведнъж усети отново някогашната си страст към нея.

— Границите на свободното слово се простират далеч — отбеляза тя, докато ровеше из статиите. — Така и трябва да бъде. И все пак съществуват известни ограничения. Най-интересното се намира в наказателния кодекс, параграф 135 а. Без да те отегчавам с юридическа терминология, искам само да…

— Ти никога не ме отегчаваш.

— Напротив, случва се.

— Не и сега.

По лицето й пробяга доволна усмивка и тя продължи:

— Регистрирани са няколко случая, в които нарушители на въпросния параграф са били подведени под съдебна отговорност. Но тези случаи се броят на пръсти. Спорният въпрос или по-точно отклонението се противопоставя на свободата на словото. И ако съдим по всички листове около мен… — тя разпери обезсърчено ръце и посегна към една книга — … свободата на словото надделява. Точка.

— Това се подразбира от само себе си — отбеляза Ингвар. — За щастие живеем в модерно общество.

— Какво значи модерно? Дрън-дрън. Цяла вечер чета какви глупости бълват противниците на хомосексуализма…

— Наблюденията ти май не са изцяло с научен характер.

Тя млъкна, въздъхна и сключи ръце на тила си.

— В момента не се чувствам като учен. Изморена съм. Направо се отчаях. За да дефинираме дадено престъпление като извършено от омраза, не е достатъчно виновникът да мрази жертвата си като индивид. Трябва да възприема жертвата си като представител на определена група хора. Недоумявам как е възможно да съществува нетърпимост между отделни групи в нашето общество. Разбираемо е хората да се мразят в Газа или в Кабул, но тук? В спокойна държава като Норвегия, изградена върху принципите на социалдемокрацията?

Тя отпи голяма глътка чай, задържа го в устата си и преглътна.

— Прекарах два месеца в проучване на обществени изявления за мюсюлмани, чернокожи и други етническо-културни малцинства. Мнозинството ги дискриминира и противопоставя „ние“ срещу „те“.

Ингер Юхане подсилваше думите си с кавички във въздуха.

— Накрая ми се догади. Гади ми се от подобни разделения, Ингвар! Направо се чудя как ли заспиват норвежките майки и бащи от мюсюлмански произход. Какво ли е да завиваш всяка вечер детето си и да му четеш приказка преди лягане, знаейки какви гадости се сипят по негов адрес… — Тя присви очи и свали очилата си. — Всичко стана законно. Е, трябва да има свобода на словото. Демокрацията в Норвегия процъфтява, но не мога да кажа същото за културата на изказванията…

Дъхна върху очилата си и ги забърса с края на ризата си.

— Извинявай — усмихна се горчиво тя, — просто си представям как бих се чувствала като майка на дете от презирано малцинство.

— Е, майките на такива деца имат какво да научат от теб по отношение на родителската тревожност — пошегува се Ингвар. — Но…

Той стана, остави чашата си върху масата, избута книжата в другия край на дивана и седна до Ингер Юхане. Прегърна я и я целуна по косата, която миришеше на палачинки.

— Какво общо има всичко това с престъпленията от омраза? — попита той. — Единодушни сме, че такива изказвания не са криминално деяние и попадат под защитата на закона за свободното слово.

— Ами… — тя търсеше точните думи. — Тъй като субстанцията в ксенофобските изявления… — отново спря. — Тъй като съдържанието на ксенофобските статии и изявления съвпада с… с възгледите на… на онези, които пребиват или убиват чужденци… искам да кажа… — взе чашата, но не отпи. — Ако целта ни е да направим сериозен анализ на престъпленията от омраза, трябва да разберем кое я поражда. Не визирам традиционните обяснения, свързани с условия на живот, загуба на близък, сблъсъци, подялба на ресурси, религиозни противопоставяния и така нататък. Необходимо е да проучим кое… отприщва тази омраза. Желанието ми е да изследвам дали има връзка между агресивните, но законни изказвания, от една страна, и криминалните деяния, от друга.

— Тоест дали първото благоприятства появата на второто?

— Нещо такова.

— Не е ли ясно от само себе си? Просто обаче няма как да забраним на хората да изказват мнението си!

— Не може да приемем взаимовръзката между възглед и действие за даденост. Нужно е да се проучи подробно.

— Тате! Тате!

Ингвар скочи от дивана и се втурна към детската стая. Ингер Юхане затвори очи. Молеше се Кристиане да не се събуди. Чу как Ингвар тихичко успокоява Рагнхил, а гласът му се преплита с хленченето на малката. Постепенно тя притихна. Съседите под тях явно си бяха легнали. Допреди няколко часа до Ингер Юхане долитаха стряскащите звуци от напрегнат екшън. Имаше чувството, че куршумите буквално профучават покрай ушите й.

— Заспа — Ингвар се отпусна на дивана. — Сънувала е нещо. Говореше ми в просъница. Докъде стигнахме?

— Не знам — изморено въздъхна тя. — Вече наистина не знам.

— Мислех, че очакваш с радост да започнеш проекта. Да работиш върху него, де.

Тя сложи ръка върху корема му и се сгуши в прегръдката му.

— Така е — промърмори тя. — Но тази вечер омразата ми дойде в повече. Дори не те попитах как мина денят ти.

— По-добре не ме питай.

Постепенно той се отпусна под тежестта на тялото й. Дишането му стана дълбоко и нейното също се успокои. Беше стегнал доста колана си. Ингер Юхане усещаше как коремът му се издува и напира под панталона.

— Ингвар, какво ще кажеш да си сложим пердета?

— Хм?

— Пердета — повтори тя. — Тук, в хола. През зимата прозорците изглеждат големи и мрачни.

— Съгласен съм, ако не се налага да ги избирам, купувам и окачвам.

— Дадено.

Дойде време да се надигнат от дивана и да поразтребят. Децата ставаха рано и ако завареха бъркотията на сутринта, щяха да разхвърлят листовете още повече.

— Миришеш прекрасно — прошепна тя.

— Всичко в мен е прекрасно — сънливо отвърна той; в гласа му долови спокойствие, каквото не бе усещала от седмици. — Нали съм най-добрият полицай на света.

 

 

— Полиция! Не мърдай! Казах ти да не мърдаш! — извика полицай Кнют Борк от вратата на служебния си автомобил.

Момчето изскочи от тъмнозелено волво. Колата беше чиста, но табелата с регистрационния номер не се четеше от мръсотия. Най-старият трик, помисли си Кнют Борк и хукна след момчето.

— Задръж водача на волвото! — извика той на колегата си, който тичаше през шосето.

От пет дни в Норвегия беше незаконно да се купува секс. Новият закон мина през Стуртинга без много шум, но нямаше изгледи да ограничи проституцията. Откритото предлагане по улиците временно се преустанови, вероятно докато ситуацията се поизясни. И все пак в Осло не представляваше трудност човек да открие жрици на любовта и от двата пола, а и не липсваха желаещи да се възползват от услугите им. Единствената разлика се свеждаше до усложнената ситуация и за двете страни. Това обаче правеше заниманията им вероятно още по-вълнуващи.

Момчето бягаше бързо, но полицай Борг го настигна след петдесетина метра.

Клиентът със скъпата кола — на възраст около трийсет и пет години — изгуби ума и дума от страх. Бе се опитал да скрие под старо одеяло две детски столчета на задната си седалка. Полицаят отвори вратата на колата му и го завари с отворен цип на дизайнерските дънки. Мъжът излезе на тротоара и избухна в сълзи.

— Мамка му — пищеше момчето отсреща, — ще ме убиете!

— Няма — успокои го полицай Борк. — Ако се държиш като добро момче, няма да ти слагам белезници. Става ли? Усещането не е особено приятно и на твое място не бих…

Момчето се примири, макар и неохотно. Слабичкото му тяло се поотпусна. Борк разхлаби хватката около китките му. Момчето се обърна и той го видя в лице. Изглеждаше по-млад, отколкото си бе представял. Още дете, с пухкави бузи, хлапакът нямаше и шейсет килограма. От лявата му ноздра — разширена от ранички и гной — се спускаше херпес до горната му устна. Борк потръпна от погнуса. Прииска му се да пусне момчето и да не се занимава с него.

— Нищо лошо не съм сторил! — запротестира то и избърса носа си с ръкава на шушляковото яке. — Не е забранено да си продаваш тялото. Закопчайте онзи перверзник!

— Ще получи солидна глоба. Но понеже си свидетел, се налага да разпитаме и теб. Ела в колата. Хайде. Как се казваш?

Момчето мълчеше. Кнют Борк го подкани с ръка да върви, но то упорито не помръдна от мястото си.

— Добре ме чуй — подхвана полицаят. — Има два начина да се справим със ситуацията. Единият — лесен и безболезнен, другият няма да ти се стори приятен. Както впрочем и на мен. Ти решаваш.

Никакъв отговор.

— Как се казваш?

Отново мълчание.

— Добре тогава — заключи полицаят и извади белезниците. — Ръцете на гърба, ако обичаш.

— Мартин. Мартин Сетре.

— Мартин — повтори Борг и прибра белезниците в джоба си. — Носиш ли някакъв документ за самоличност?

Момчето поклати леко глава и сви рамене.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— Я си помисли пак — подкани го полицаят.

— На седемнайсет. Ще ги навърша след няколко дни.

Богатият клиент захленчи още по-пронизително. Стана един часът. По улиците почти не се движеха автомобили. От съседната пресечка се чуваше тракането на трамвая. Профучавайки покрай двата спрели автомобила — волвото и полицейската кола — шофьорът на едно такси натисна силно клаксона, за да им напомни, че са паркирали неправилно. На тавана на колата му светеше табела за „свободно“ в търсене на потенциални пътници. Коледните празници и финансовата криза задушаваха нощния живот в Осло през януари и градът приличаше на обезлюден.

— Кнют — извика високо колегата на Борк. — Ела за малко!

— Мърдай — Кнют Борк дръпна момчето за слабото кокалесто рамо: полицаят го обви с лекота с едната си длан.

Мартин Сетре се подчини неохотно.

— Май ще се наложи да отведем и този в ареста — съобщи другият полицай, когато се приближиха. — Виж какво намерих!

Борк надникна в колата.

Средната конзола между двете предни седалки беше отворена. В пространството под подлакътника, предназначено за дребни вещи, се мъдреше препълнен плик, притворен едва-едва. Кнют Борк си сложи найлонови ръкавици, хвана го внимателно за крайчето и го извади.

— Я виж ти — той взе от праха с върха на пръста си и го опита. — Каква била работата. Хашиш, нали?

Не получи отговор на напълно излишния си въпрос. Полицаят претегли плика в ръка със замислен вид.

— Около половин килограм — прецени той. — Внушително количество!

— Не е мой — проплака мъжът. — Той го донесе! — посочи Мартин.

— Да бе! — кресна момчето. — Ще имаш много здраве! Поисках му пет грама за работата, а вижте какво получих!

Мартин свали ципа на якето си и бръкна във вътрешния джоб, откъдето извади малко топче, и го показа на полицаите.

— Най-много три грама — обясни той, докато топчето се люлееше пред лицето му. — Най-много! Да не мислите, че щях да изляза от колата му, без да си взема хашиша, ако наистина беше мой! Абе ти идиот ли си? — обърна се то към мъжа.

— Малкият има право, а?

Полицаят сложи ръка върху рамото му и поиска обяснение. Мъжът, възползвал се от услугите на момчето, се разхълца.

— Умолявам ви, не ме вкарвайте в ареста! Ще направя каквото кажете, ще… ще ви дам каквото…

— Замълчете — предупреди го Кнют Борг с вдигната ръка. — Нека не влошаваме допълнително положението. А сега съвсем спокойно ще…

— Може ли да си тръгвам? — изписука Мартин. — Аз не ви трябвам. Дори да ме задържите, ще трябва да ме изпратите в агенцията за закрила на детето и бумащината не ви мърда. По-добре…

— Нали уж твърдиш, че не си дете. Идвай.

Нощен автобус се принуди да криволичи, за да мине между двата автомобила, препречили двете платна. Един-единствен пътник надникна любопитно през прозореца да огледа четиримата души. Автобусът продължи пътя си, ръмженето на двигателя му заглъхна и настана тишина.

— А колата ми? — хлипаше мъжът, докато полицаят го отвеждаше към полицейския автомобил. — Жена ми как ще закара децата на градина?

— Нека се изразя така. Кнют Борк му помогна да се качи на задната седалка. — Утре сутринта жена ви ще има далеч по-сериозни проблеми от липсата на собствен транспорт.