Метаданни
Данни
- Серия
- Най-приемливи ергени (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love Me If Dare, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Гергана Драйчева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Корекция и форматиране
- Regi (2020)
Издание:
Автор: Карли Филипс
Заглавие: Обичай ме, ако смееш
Преводач: Гергана Драйчева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Санома Блясък България
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Коректор: Елка Николова
ISBN: 978-954-399-040-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11072
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Рейф се срещна с брат си Ник в бара на Били — истинска институция в Хидън Фолс. Огромният брой изби привличаше туристите през сезона и „При Били“ беше мястото, където местните можеха да се видят на спокойствие. Били беше стар като света и отдавна бе предал бара на сина си, Джо, който също като баща си знаеше предпочитаните питиета на всеки, без да се налага да пита.
Докато Рейф пиеше първата си бира, Ник вече преполовяваше третата.
— Ейнджъл пак ли ти създава проблеми — попита Рейф по-големия си брат.
Ник присви очи и изръмжа нечленоразделен отговор.
— Ще го приема за „да“.
За ужас на цялата фамилия, Ник и съпругата му се бяха разделили. Анджелина, или Ейнджъл, както я наричаха всички, се беше преместила в празния дом на баща си. Празен, защото баща й — Пиро де Виторио наскоро се беше оженил за лелята на Ник и Рейф — Вивиан — вдовица от пет години, и сега живееше в нейната къща.
Леля Ви беше сестра на баща им и Рейф винаги се беше чувствал близък с нея през годините. Заедно леля Ви и бащата на Рейф управляваха „Пикантна тайна“ — семейния бизнес с подправки, докато Пиро отговаряше за доставките и стоката. Като добавеха и Ник, който беше заместник-управител, бизнесът и семейните връзки наистина ставаха много оплетени.
Рейф погледна по-големия си брат. Сегашното лошо настроение на Ник надхвърляше времето на раздялата, случила се преди шест месеца.
За разлика от Рейф, който беше излязъл от градчето и разширил хоризонтите и представите си за света, Ник все още беше традиционалист и очакваше съпругата му да си седи у дома или да работи в семейния бизнес, докато роди. Но след като Ейнджъл пометна, тя реши, че иска нещо повече от живота.
Искаше да започне собствен бизнес. Ник не се съгласи. Въпреки това Ейнджъл осъществи плана си и когато скандалите станаха непоносими, се изнесе в къщата на баща си и превърна стаите на горния етаж в стаи за гости. Регистрира се в търговската камара и сега ръководеше успешен хотелски бизнес. На пръв поглед изглеждаше, че Ник не може да се примири с бизнес дама за съпруга, и докато не го направеше, Ейнджъл нямаше да отстъпи и да се сдобри.
Рейф усети, че има и още нещо.
— Жените знаят как да те побъркат — каза Ник и допи бирата си.
— Вярвам ти — промърмори Рейф. Жена, която дори не беше негова, го държеше на тръни.
Сара още витаеше в мислите му денем и нощем. Надяваше се, че като дойде тук и се отдалечи от блога и плоските му намеци, ще спре да желае жената, която не можеше да има. Беше постигнал само част от целта си. Почиваше си и се възстановяваше, чувстваше се по-силен с всеки изминат ден. Но дори и без блога, Сара беше постоянно в мислите му.
Ник вдигна ръка да поръча по още едно питие.
— Хей, вече пи достатъчно — прекъсна го Рейф и отпрати сервитьорката. — Нека първо поговорим. После, ако още искаш да се удавиш в алкохол, няма да те спирам.
Брат му направи гримаса.
— Мразя, когато ми се правиш на психиатър.
Рейф поклати глава.
— Не ти трябва лекар. Трябва някой да ти вкара малко разум в дървената глава. Двадесет и първи век е. Как работи за теб логиката на пещерния човек? — провокираше брат си умишлено и се надяваше на реакция. На нещо, което щеше да обясни защо брат му се държеше като неандерталец, вместо интелигентно да направи компромис заради жената, която обичаше.
Ник вдигна поглед, очите му бяха зачервени и влажни.
— Хей, умнико, забрави ли, че жена ми пометна? Не е пещерна логика да искам тя да се справи със загубата, вместо да заравя емоциите си в работа.
Най-накрая. Сега Рейф разбираше.
— Никога не сте говорили за това, освен когато казахте, че се е случило.
Рейф живееше на пет часа път, а брат му беше най-некомуникативното човешко същество, което познаваше. Това обясняваше пропуските в историята.
Ник сведе поглед.
— Не се говори лесно за такова нещо. Докторът каза, че Ейнджъл вероятно никога няма да може да износи дете. Тогава тя започна да говори как иска да превърне къщата на баща си в къща за гости. После започна да го прави. Ако някога е страдала за загубата на детето, за изгубената ни мечта да имаме голямо семейство, аз не съм го видял.
Рейф сложи ръка на рамото на брат си.
— Всеки страда по различен начин.
— Знам. Но този бизнес стои между нас. Тя се е заровила в него и сега сме в патова ситуация. — Прокара пръсти през косата си.
Рейф беше видял Ейнджъл, откакто се беше прибрал. Тя изглеждаше добре и щастлива, с изключение на болката в очите й, причинена от разпадащия се брак.
— Тя се справя добре с отговорностите на бизнеса. Къщата за гости процъфтява. Особено с фестивала, който започва след няколко дни — продължи Ник.
Фестивалът на виното в Хидън Фолс — ежегодно лятно събитие, беше започнал като малък летен празник, спонсориран от местна винарна и други бизнесмени в околността, включително и от неговото семейство. Постепенно по-големи национални компании започнаха да се присъединяват и празникът се разрасна до едноседмичен фестивал, на който свиреха местни групи, имаше карнавална вечер и сергии с лакомства и забавления, поддържани от хората в градчето. Къщата за гости на Ейнджъл беше малка, но предлагаше уютна домашна обстановка и за първи път щеше да посреща гости за фестивала.
— Значи си съгласен с мен. Тя се уморява, стресирана е и не може да се съсредоточи върху наистина важните неща.
Рейф зяпна.
— Ами, не. Тя изглежда се справя добре. Ти, от друга страна, си нещастен, мрачен кучи син.
Ник присви очи. Сви ръце в юмруци и ги притисна към масата.
— Не мога да повярвам, че си на нейна страна.
— Казвам ти как стоят нещата. Нещо, което никой друг от семейството не иска да направи. Те са твърде заети да кръжат около Ейнджъл и да й напомнят, че ти очакваш да се провали и да се прибере у дома. — Рейф си пое дълбоко въздух. — Какво наистина те тормози? Защото докато не разбереш, нищо друго няма да си бъде на мястото.
Ник не отговори. Той просто вдигна ръка за нова бира.
Рейф беше допил своята, готов да се прибере вкъщи. Никой не можеше да помогне на Ник, освен самия той.
Като стана от мястото си, Рейф извади няколко банкноти и ги остави на масата.
— Ще се видим ли на вечерята при мама утре вечер?
— Ще бъда там.
— Ейнджъл ще идва ли? — Може би двамата щяха да имат възможност да поговорят.
— Не. Казва, че е време да започнем да се държим като разделени. Няма да идва на семейни събирания, освен ако не става въпрос за родното й семейство — баща й или леля Ви. Моето семейство не се брои. — Той зяпаше в празната чаша пред себе си.
— Хайде, ела да те заведа вкъщи — предложи Рейф.
Ник поклати глава.
— Ще се оправя. Няма да карам. Прибирам се след тази последна бира.
Рейф сви рамене.
— До утре вечер.
Сара знаеше, че шофирането в продължение на пет часа ще бъде трудно, дори и да спира за малко на всеки час. Но не предполагаше колко. Кракът й беше схванат и коляното я болеше, когато привечер пристигна в Хидън Фолс. Когато отби, за да влезе в градчето, видя билборд с реклама на фестивала на виното, който започваше същата седмица. Надяваше се, че това няма да й попречи да намери къде да отседне, докато открие Рейф и говори с него.
И сякаш самото провидение се намеси, защото следващата табела рекламираше къщата за гости „Легло и закуска при Ейнджъл[1]“.
— Хубаво име — усмихна се Сара. Ако и квартирите бяха така ангелски, скоро щеше да даде почивка на коляното си.
Тя следваше по-малките указателни табели, докато не отби по чакълеста пътека, която я отведе до голяма къща във викториански стил, със сини стени и бели капандури и шарки.
До тук добре.
Остави куфара си в багажника и закуцука по пътеката към входната врата. Въпреки че вече ходеше по-добре, шофирането беше схванало мускулите й.
Сара позвъни, вратата се отвори и красива жена с гарваново черна коса я посрещна с топла усмивка.
— Мога ли да ви помогна?
Сара кимна.
— Видях табелката ви на отбивката от магистралата и се надявах, че имате свободна стая.
— Можете да останете за две нощи — отвърна жената. — Но след това всичко е заето. Започва фестивалът на виното и стаите са резервирани от месеци.
— Два дни ме устройват.
Така или иначе дойде с надеждата да остане при Рейф. Ако някой все пак откриеше къде е, той щеше да бъде до нея за подкрепление. Но щеше да бъде в безопасност и при Ейнджъл за две вечери. Беше сигурна, че никой не я е последвал извън града. Беше изключително внимателна, направи дълга обиколка на Манхатън, спря на няколко места за покупки и взе няколко обратни завоя, за да бъде сигурна, че никой не я следи.
Кракът й щеше да отпочине, а докато дойдеше време да освободи стаята, вече щеше да знае дали Рейф има нещо против посещението й и трябва ли да търси друг вариант за бягство.
— Добре тогава, влезте. Аз съм Ейнджъл Манкузо — собственичка на къщата, главен готвач, камериерка и нелоша компания, когато имате нужда. А ако предпочитате да сте сама, мога лесно да уредя и това. Да ви помогна ли да свалите багажа си от колата?
Сара не чу почти нищо. Беше стъписана от фамилията на жената.
— Ейнджъл Манкузо ли казахте, че се казвате?
— Да. Защо? — любопитството в погледа й беше ясно забележимо.
Не можеше да е съвпадение.
— Тук съм, за да се видя с един приятел. Рейф Манкузо?
Очите на жената се разшириха от изненада.
— Рейф ми е девер. — Възкликна Ейнджъл. — Светът е малък, но тук всеки познава всекиго и има потенциална роднинска връзка — засмя се Ейнджъл. — Значи познавате Рейф от града?
Сара кимна.
— Бяхме партньори.
Ейнджъл я огледа с присвити очи.
— Всъщност ми изглеждате позната.
— Не мога да си представя защо. Никога преди не съм идвала тук.
Жената се замисли.
— Сетих се! — Щракна с пръсти. — Ти си момичето, с което беше Рейф, когато го раниха. Свекърва ми ми показа статиите за вечерта на търга. По-красива си на живо.
— Благодаря. Служебните снимки са доста безлични — засмя се Сара.
— Цялото семейство оценява колко добре се грижи за него в болницата, стоя до леглото му и всичко друго.
Сара се изчерви силно.
— Бяхме партньори. Той щеше да направи същото за мен. — Тя извърна поглед и разгледа обстановката. По стените висяха красиви картини, а дървеният под в антрето беше покрит от голям пухкав килим.
— Със съпруга си ли живееш тук? — Сара обхвана с жест цялата прекрасна къща.
Светлината в очите на Ейнджъл примигна и угасна.
— Не, разделени сме — призна тя с болка в гласа.
— Съжалявам. — Нещо у Ейнджъл провокираше лесно разбирателство и Сара протегна ръка, за да докосне успокоително рамото й.
— Благодаря. Защо не влезеш и не се настаниш? — попита тя.
Сара кимна.
— Само да си взема чантата от колата.
Няколко минути по-късно и с багаж в ръка тя последва Ейнджъл по стълбите към стая с цветни тапети. Свежи цветя грееха в малка ваза на шкафа, а старинна лампа стоеше на нощното шкафче.
— Прекрасно е — възкликна Сара, като плъзна ръка по лимоненожълтата драперия на леглото с балдахин.
— Отпусни се й се наслаждавай.
— Точно това ще направя. Отчаяно се нуждая от почивка — призна Сара. — А мога ли да те помоля за кърпа с лед или нещо замразено? — Тя посочи подутото си коляно, пристегнато от шина.
— Разбира се. — Ейнджъл понечи да излезе.
— Извинявай…
— Да? — Постави ръка на касата на вратата и се обърна към стаята.
Сара преглътна мъчително.
— Би ли могла случайно да ми кажеш къде да открия Рейф? Опитах се да се свържа с него, за да го предупредя, че идвам, но не можах да го открия на мобилния. Бих искала да го видя след вечеря.
Ейнджъл се усмихна.
— Разбира се. Ще ти запиша адреса, на който ще го намериш, и ще ти обясня как да се ориентираш.
— Страхотно. Много ти благодаря.
— Така, вечерята е в шест. Надявам се, че обичаш пържено пиле и картофено пюре.
— Идеално. — Устата на Сара се изпълни със слюнка само при мисълта.
— Добре тогава. Връщам се веднага с леда. — Ейнджъл излезе и я остави сама.
Сара се излегна на удобното легло. Лек аромат на лимони се носеше из стаята и тя се отпусна, позволявайки на тялото й да се наслади на мекотата и уюта около нея. Чувстваше се по-спокойна и защитена, отколкото в Ню Йорк.
Родителите на Рейф още живееха в къщата, в която той беше отраснал. С изключение на малки промени и дребни ремонти, всичко си беше постарому. Докато не се събереше семейството. Тогава нивата на шум и хаос бяха повече, отколкото той можеше да понесе. Рейф беше на тридесет и една, готов да се обвърже и установи, а сестрите му бяха омъжени и живееха съвсем наблизо до дома и една от друга. С изключение на Ник, те всички имаха деца. За Рейф беше нещо съвсем нормално да има семейство и много деца.
С най-голямата си сестра, Джоан, имаха разлика от шест години и тя винаги се държеше като негова майка. Джоан имаше тринайсетгодишна дъщеря и двама необуздани десетгодишни синове близнаци. Ник беше вторият в семейството, след него Рейф. Керъл беше с три години по-малка от Рейф и рано се омъжи. Имаше три прекрасни момиченца на две, четири и шест годинки и Рейф често се шегуваше с високия им ръст. Андрея бе най-малката, разглезена и егоцентрична сестра, но бързо се променяше покрай малкото си бебе момченце.
И всички обичаха забавния и необвързан чичо Рейф. Той беше успял да запази това, като живееше в града, посещаваше ги, когато можеше, и не се оставяше да бъде „завладян“ от семейството за дълго време.
Когато шумът в гостната достигна пределни височини, Рейф избяга на верандата за малко спокойствие.
Летният въздух беше горещ и влажен, но поне шумът намаля. Наслади се на едва няколко спокойни минути, преди тринайсетгодишната му племенничка Тони да се присъедини към него.
Прекрасно дете със светлокафява коса, сериозните очи на майка си и характер, като на малък възрастен.
— Здрасти, чичо Рейф — започна Тони, като риташе леко с крак във въздуха.
— Здравей, хлапе. И на теб ли шумът ти дойде в повече? — Той посочи към дневната на родителите си.
Тя кимна.
— Но исках и да говоря с теб насаме.
— Стреляй — подкани я той с ръце.
— Добре. — Тя си пое дълбоко въздух. — Ти си мъж, нали?
— Да, поне последния път, когато погледнах — пошегува се той.
Тони не се засмя.
Рейф я погледна. Косата й падаше по раменете й и в изражението й, точно като на Джоана, личеше силно напрежение. Добре, това беше важно.
— Какво има? — попита я внимателно.
— Какво трябва да направя, за да накарам момче да ме забележи? — Тя не го погледна, силно съсредоточена да движи крака си напред-назад.
Рейф беше в непознати води тук. Нямаше деца. Не знаеше как да даде съвет за връзките на тийнейджърка. Тя очевидно търсеше мъжката гледна точка, но не можеше да говори с баща си за момчета, ако не искаше той да я заключи вкъщи, докато навърши осемнадесет.
Оставяше на Рейф, единствения й чичо, да се заеме със задачата.
— Искаш ли да знаеш какво мисля?
Тя кимна и този път го погледна внимателно.
Той усети как на раменете му пада отговорността да намери подходящите думи.
— Мисля, че всеки, който не те забелязва, има бръмбари в главата и не заслужава да си губиш времето.
Тони се изчерви.
— Това се очаква да кажеш. Ти си ми чичо.
— Вярно. Но го казвам, защото е факт. Ти си специална. — Той устоя на порива да разроши косата й, сякаш е малко дете. — А може и това момче да те е забелязало, но да е прекалено срамежливо, за да те заговори?
Тя сви рамене.
— Може. Той е нов тук, ходим на лагер заедно. Момичетата играхме с момчетата софтбол[2] и той наистина е добър.
Очевидното решение изникна в ума му.
— Помоли го да ти помогне да удряш по-добре.
— Но на мен не ми трябва помощ. — Тя направи гримаса, сякаш той беше тъпак. — Аз вече съм най-добрата в отбора.
Рейф прехапа устни, за да не се ухили.
— Въпреки това го помоли за помощ. Мъжете обичат да се чувстват необходими. Може би така ще се запознаете.
Тя замълча за момент, обмисляйки предложението му.
— Добре, добра идея — възкликна накрая. — Хей, кой е това? — Тя посочи към улицата.
Той въздъхна облекчено. Очевидно темата беше приключена. Нов обект беше привлякъл вниманието й.
При това какъв обект. Сара бавно се изкачваше по калдъръмения път към верандата. Той беше толкова разсеян от разговора си с Тони, че не бе чул колата да отбива. Но сега я забеляза паркирана по-надолу по улицата.
Беше повече от изненадан да я види тук. Ако Тони не я беше забелязала първа, щеше да реши, че сънува. Успокои се, като видя, че патериците ги няма, а куцането й е забележимо, но много слабо. Красиво видение. Беше облечена с бели дънки и блуза с волани, и без ръкави. Дългата й коса се спускаше небрежно по раменете й. Рейф отново бе изумен от контраста между униформения партньор, когото познаваше на работа, и жената, която тя беше в свободното си време. И от мигновената реакция на тялото си към нея.
Сара му помаха с колеблива усмивка, видимо притеснена как ще я приеме. Той беше шокиран, но не разочарован. Всъщност усещаше прилив на адреналин и това го изпълваше с трепетно очакване и удоволствие.
— Кой е това? — попита Тони.
— Моя приятелка от Ню Йорк — отговори той точно когато Сара стигна до тях. — Сара Риос, това е моята племенница Тони. Тони, това е моята приятелка Сара.
Той чу въпроса в интонацията на гласа си. Какво правеше тя тук?
— Здрасти — поздрави я Тони.
— Радвам се да се запознаем — Сара се усмихна топло на момичето.
— Хей, защо не влезеш да кажеш на баба да сложи още един стол и прибори на масата? — предложи Рейф на племенничката си.
Искаше да остане насаме със Сара.
Тони кимна, обърна се и влезе вътре.
Преди Рейф да каже и дума, гласът на племенницата му долетя навън — силен и ясен, над обичайната глъч.
— Бабче, дойде гадже на чичо Рейф за вечеря.
Развеселен, Рейф поклати глава.
— На тринайсет е — усмихна се той, като предположи, че това обяснява всичко.
— Сладка е — ухили се Сара.
— Има своите звездни мигове. А вътре има още седем деца — предупреди той дискретно.
Ако Сара щеше да се среща със семейството му, трябваше да знае срещу какво се изправя.
— Наистина съжалявам, че се появявам неканена. Ейнджъл каза, че ще те открия тук. — Тя прехапа долната си устна. — Хапнах, така че няма нужда да ви безпокоя с допълнителни прибори. Всъщност, трябва да тръгвам. Ще говорим по-късно. — Очевидно засрамена и размислила за своето посещение, Сара реши да си тръгне.
Рейф се опита да я спре. Тя не беше карала пет часа дотук, за да изчезне просто така.
— Почакай. Майка ми ще се радва да те види отново.
Всъщност Мариана Манкузо си бе намерила много причини да разпитва за красивото момиче, което беше спало на стола до него в болницата.
Рейф пък успя да си намери точно толкова причини да не й отговори. Но това не означаваше, че е забравил какво направи Сара за него. А после се появяваше и гъделичкащото любопитство какво би станало, ако двамата признаеха привличането помежду си още от времето, когато бяха колеги.
И сега тя беше тук.
— Сигурен ли си? — попита Сара колебливо. — Звучи сякаш вътре има цяла войска.
— Точно така е — съгласи се той и присви рамене. — Ти ще си добре дошло напомняне за моя живот в Ню Йорк, така че остани.
— Добре. Просто ми се ще Ейнджъл да беше споменала, че ще се натрапя и ще прекъсна семейно събиране.
Той постави ръка на голото й рамо и топлината на кожата й парна пръстите му.
— Ейнджъл знае, че обичаме гости. Мама обича да казва, че готви в казан. С други думи има достатъчно за цяла войска. Но най-напред ми кажи какво те води в това ъгълче на света?
Тя вдигна пленителния си поглед, за да срещне неговия.
— Всъщност ти.
Преди той да успее да отговори, входната врата се отвори широко.
— Тони каза, че имаш компания. Идвам да посрещна госта ни — съобщи майка му, Мариана Манкузо, както винаги безпогрешно уцелила момента.
— Здравейте, госпожо Манкузо — усмихна се Сара. — Радвам се да ви видя отново.
— Сара! Каква приятна изненада! — Майка му излезе на верандата и притегли Сара в сърдечна прегръдка.
Очите на Сара се разшириха в недоумение, когато прегърна емоционалната майка на Рейф, но бързо се отпусна и отвърна на емоцията.
— Много съжалявам, че идвам неканена.
— Глупости! Тук винаги си добре дошла. А прегръдката ни тъкмо ми показа, че си прекалено отслабнала. Така че влизай, запознай се със семейството и нападай храната.
Рейф погледна небрежно към деколтето на Сара, което, благодарение на мечешката прегръдка на майка му, се беше смъкнало леко надолу, и си помисли, че извивките й си бяха съвсем наред.
— Не сме довършили разговора — каза той на майка си. — Ще доведа Сара след минутка.
Най-напред трябваше да разбере защо е дошла да го види.
Какво искаше.
Дали искаше, или не искаше него. Тази мисъл, веднъж преминала през съзнанието му, отказа да го напусне. Сара беше неподходяща партия, с изключение на това, което имаше най-голямо значение. Желаеше тази жена като луд. Искаше да знае какво щеше да се случи, след като задоволят животинското си желание и получат това, което и двамата мечтаеха.
Майка му, сякаш не чула думите му, с ръце върху, раменете на Сара, я въведе в къщата. Цялото семейство се бе скупчило на входната врата, нетърпеливо да се запознае с гаджето на чичо Рейф.
Благодарение на Тони, това определение задълго щеше да си остане.
Независимо дали беше вярно или не.