Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (2)

Втора глава

Рейф се събуди в стерилно изглеждащата болнична стая. На ръката му беше поставена система. Мигновено почувства дълбоката болка в гърдите и спомените от предишната вечер бавно започнаха да изплуват. Търгът, заложничката, болката, полицаите на покрива. Примигна, но всичко беше още размазано пред погледа му.

„Морфинът“, помисли си, като се сети как на няколко пъти се събуждаше неориентиран и с болки в гърдите. Действието на лекарството беше все още силно и той се зачуди колко ли време е минало.

— Ти си буден!

Той извърна глава по посока на познатия глас, за да види Сара, седнала на стол до стената. Тя стана и се подпря на чифт патерици, преди да пристъпи към леглото му. Косата й падаше разпиляна по раменете, гримът по лицето й беше силно размазан, а изтощението й си личеше от километри. Също толкова очевидно беше и облекчението в изражението й.

Изведнъж на повърхността се появи друг спомен. Всеки път, когато той отвореше очи, тя беше до него.

— Как се чувстваш — попита го, без да откъсва загрижен поглед от него.

— Като че са ме проболи — опита се да се усмихне.

Тя му се намръщи.

— Не е смешно. Ножът беше разкъсал белодробната вена. Трябваше да те отворят, за да я зашият. Или поне така каза докторът.

— Операция? — попита той.

Сара кимна.

— Преляха ти и много кръв — допълни със сериозно изражение.

Рейф се опита да преглътне, но устата му беше пресъхнала.

— Ето — тя се пресегна и взе чашка с лед, после внимателно му подаде няколко кубчета с лъжица, за да овлажни устните си.

— Може и да свикна с това лечение.

— Нещо ми подсказва, че ще има върволица от жени, готови да ти угаждат. — Устните й се извиха в първата усмивка, която му подаряваше, откакто се беше събудил.

Тя върна чашата обратно на подноса.

— Но ще им се наложи да се сражават с майка ти. Тази дама много смело защитава територията си.

— Майка ми? Тя е тук? — попита той изумен.

Сара кимна.

— Знаеш процедурата. Нещата бяха сериозни и капитанът се погрижи близките ти да бъдат уведомени. Те пристигнаха веднага, отседнали са в близкия хотел.

Рейф затвори очи и простена.

— Много ли те боли — попита го тя, разбрала погрешно реакцията му.

— Ще го преживя — успокои я въпреки огъня в гърдите си.

— Добре — отвърна му тихо.

Новината, че майка му е тук и ще кръжи около него като орлица, беше достатъчна да разплаче всеки зрял мъж. Той обичаше голямото си шумно семейство, но отдавна напусна родния град, за да може да го обича от разстояние.

— Ами нашият приятел, сервитьора? Какво стана с него? — смени темата Рейф.

— Копелето е задържано и няма скоро да се измъкне — съобщи му Сара с доволно кимване.

— Ето, има поне някакви добри новини.

— Повече от това. Ти оживя — усмихна се тя и посегна към ръката му.

Дланта й бе топла, хватката нежна и сигурна. По тялото му се разля спокойствие, когато тя задържа ръцете му в своите.

— Изплаши ме до смърт. Най-напред всичката тази кръв и после ти припадна — гласът й затрепери и тя си пое дълбоко въздух. — Лекарите казаха, че налягането ти е паднало опасно ниско и имаш силно вътрешно кървене. — Замълча отново за няколко дълбоки вдишвания. — Ти ми спаси живота.

Благодарността й го хвана неподготвен.

— Ние сме отбор. Аз ти извиках да се изсулиш и ти го направи. Не е нещо особено.

— Кажи го на пресата.

— Те преувеличават — промърмори той.

— Няма да кажа на Куп, че си го казал — ухили се Сара.

Рейф понечи да се засмее, но спря, преди да си причини излишна болка. Загледа се в белия таван.

— Искам ли да знам кой ден сме днес?

— Понеделник сутрин — въздъхна тя.

Бил е в безсъзнание цели два дни. И ако не бъркаше, тя е била с него през цялото това време. Приливът на чувства измести болката в гърдите му.

— Ами ти? Колко е зле положението? — попита загрижено, като многозначително погледна патериците.

Сара махна небрежно с ръка.

— Просто си изкълчих коляното в преследването по стълбите. Ще се върна на работа за нула време.

— И защо тогава не можеш да ме погледнеш в очите, докато го казваш? — притисна я той.

Тя се намръщи, но не отговори.

Един поглед към дрехите й му подсказа, че тя неслучайно е обула широки мъжки панталони. Те бяха достатъчно свободни и обемисти, за да прикрият шината.

— Да не е слабото ти коляно? — попита тихо.

Сара направи гримаса.

— Като куче с кокал си, Манкузо. Казах, че ще се оправя. Остави другото.

Безпокойството му нарасна, но тя нямаше да говори, докато сама не пожелаеше.

— Така и не усетих ножа — отново смени темата. Все още не можеше да повярва, че е бил наръган.

— Един от триковете на адреналина — тя срещна погледа му и по лицето й се четеше пълно разбиране.

Наоколо се възцари уютна тишина. Това му липсваше, осъзна Рейф изумен. Настоящият му партньор, Джейк Риодан, обичаше да говори, за да минава времето. Рейф често си мечтаеше за тишината и спокойствието, които изпълваха патрулката по време на дежурствата му със Сара.

На вратата се почука и в стаята влезе медицинска сестра.

— Добро утро, господин Герой — поздрави тя с чуруликащ глас. — Радвам се да ви видя напълно буден. Време е да проверя температурата и кръвното ви налягане. Искам също да погледна превръзката — предупреди тя.

— Само ако престанете с глупостите за героя — промърмори той.

Сара се ухили.

— Бъди мил с персонала или ще насъскам майка ти срещу теб.

— Харесвам сестра ви — каза жената и посочи към Сара. — Но въпреки това трябва да изчака отвън.

— Сестра ми?

Сара се наведе към него.

— Казах им, че съм ти сестра, за да ме пуснат да остана колкото искам — прошепна му. Очите й искряха пакостливо. — Майка ти изглежда нямаше против, тъй като не разкри лъжата ми — допълни тя, прочела мислите му. — Сега бъди добър и прави това, което ти каже сестрата — целуна го бързо по бузата, а косата й погъделичка лицето му.

Той почувства топлината й чак до пръстите на краката си.

— Трябва да се прибереш и да поспиш — каза й дрезгаво.

— Като знам, че вече си добре, може и да го направя.

Сара закуцука с патериците към вратата, а Рейф не можеше да откъсне очи от нея. Дори докато бяха колеги, никога не беше зяпал дупето й. И сега тя му изглеждаше също толкова привлекателна, колкото и на търга в сексапилната си впита рокля.

Сестрата изчака вратата да се затвори след Сара, преди да продължи.

— Много хубава сестра имате — усмихна се тя и му намигна, което беше достатъчен знак, че знае истината и им се радва.

— Да, извадих късмет — отвърна Рейф с хихикане, за което съжали веднага. Затвори очи от болката.

— Ще се почувствате по-добре, ако поставите възглавница пред гърдите си, но нека изчакаме докато ви вдигнем на крака и ви раздвижим малко.

Рейф преглътна стенанието, съзнавайки, че го очакват няколко доста тежки дни.

— Тази млада дама не се отдели от вас за повече от няколко минути, откакто ви доведоха от реанимацията — продължи сестрата, докато наместваше уреда за измерване на кръвното налягане около ръката му.

Топлина и неизразима благодарност изпълниха Рейф. Чувства, които той искаше да задържи до края на деня.

 

 

Сара излезе от болничната стая на Рейф и въздъхна облекчено. Цялото тяло я болеше от дългите часове, прекарани на стола до леглото му, но сега, когато го видя буден, говори с него и се убеди, че той ще се оправи, сърцето й отново започна да бие нормално.

Намести патериците удобно, за да измине спокойно разстоянието по коридора до асансьорите. Когато минаваше покрай стаята на сестрите, видя жените, скупчени над вестника, да говорят една през друга и да жестикулират към стаята на Рейф. Когато подмина регистратурата, те се смълчаха и се опитаха да изглеждат заети с работа.

Имаше нещо подозрително, а Сара винаги се доверяваше на инстинктите си.

— Какво става? — твърдо попита Сара.

— Трябва да вървя — смотолеви една от сестрите.

— Аз също — друга тръгна към стаите на пациентите.

— Добре — примири се сестрата, която остана на регистратурата. — Аз ще ви кажа. — Младата жена подаде на Сара брой на „Дейли Поуст“. — „Ергенският блог“ — допълни тихо.

— О, не — Сара си пое рязко въздух и погледна вестника, който вече беше отворен и сгънат на точната страница.

Рейф се втренчи в нея от служебната си полицейска снимка. По-малко от четиридесет и осем часа бяха необходими, за да се обърнат всички прожектори към него. Той беше мъж, който пазеше личното си пространство и уединеност. Нямаше да оцени вниманието на медиите, а Сара знаеше отлично точно какво го очакваше. По ирония на съдбата тя вече имаше опит в подобни ситуации, когато съседът й — Куп, беше избран за най-желан ерген от блога. Разчувствани жени изпращаха купища парфюмирани писма, бонбони и бельо в апартамента му. А това само потвърждаваше убеждението на Сара, че блога разглеждаха единствено отчаяни жени, които странно защо търсеха там отговор на проблемите в личния си живот.

С въздишка остави вестника на плота.

— Направете ми услуга и се опитайте да криете новината от него колкото е възможно по-дълго. — Сара посочи към стаята на Рейф.

— Той просто ще се ядоса, а в момента има нужда от всичките си сили, за да се възстанови.

Сестрата кимна.

— Ще направя всичко възможно и ще кажа на другите. Въпреки че с всички вестници наоколо и хората, които влизат и излизат през различните смени, няма гаранция, че няма да научи отнякъде.

Сара кимна.

— Оценявам, че ще се опитате.

Тя понечи да си тръгне, но сестрата се покашля в очакване.

— Аммм… прочетохте ли статията? — попита я. — Не. — Сара беше погледнала само снимката. Неприятното чувство се завърна, когато тя отново взе вестника и този път прочете цялата статия. Усети се слаба и уязвима.

Блогърът всъщност намекваше, че тя и Рейф имат потенциал за романтична връзка. И всичко това само заради някакви думи, които той беше измърморил, преди да припадне на покрива.

Дяволски хубаво усещане е да спасиш разкошна блондинка с убийствени извивки.

Думи, за които Сара дори не подозираше до този момент.

Думи, които никога нямаше да може да забрави.

През всичкото време, в което бяха работили заедно, тя и Рейф се привличаха и допълваха в много отношения. Невероятният синхрон между двамата и способността да разчитат мислите си бяха направили раздялата им още по-трудна за приемане. Колкото и да разбираше нуждата му да прекарва повече време с годеницата си, партньорства като тяхното бяха истинска рядкост. Едва след година тя успя да се сработи с новия си колега.

После идваше сексуалното привличане. Тръпката, която преминаваше по цялото й тяло всеки път, когато погледнеше Рейф Манкузо. Привличането, което тя игнорираше, защото смяташе за едностранно.

А сега той й беше дал причина да смята, че не е. Може би и той споделяше тези чувства и желания.

— Добре ли сте? — попита сестрата и прекъсна мислите й.

— Добре съм. Просто съм изумена докъде са готови да стигнат хората за една сензация. — Тя хвърли вестника и се опита да изглежда равнодушна. — Ще ми направите ли още една услуга? Кажете на другите сестри да не вярват на всичко, което четат, става ли?

Жената се усмихна.

— Разбира се. Но трябва да ви кажа, че ако такъв мъж ме смята за разкошна, щях да се погрижа да го грабна преди друга отчаяна жена да го направи.

Сара се сви неудобно.

— Да разбирам ли, че никой тук не вярва, че съм му сестра?

Сестрата повдигна рамене.

— Какво да ви кажа? Всички решихме, че той би желал да останете, а и семейството му не възрази.

Сара направи гримаса.

— Какви щури два дни. Наистина се нуждая от сън.

— Е, можете да си починете и да бъдете сигурна, че той е в добри ръце.

— Благодаря — каза тя отнесено, все още замислена над думите на Рейф.

Той я мислеше за разкошна?

Той беше забелязал извивките й?

Е, и какво от това?

Наложи си да се успокои и съсредоточи. Дори и думите му да бяха искрени и верни, дори и да не беше вече сгоден, нищо между тях не можеше да се промени. Рейф беше мъж, който с цялото си сърце вярваше в идеята за семейство и постоянство, докато Сара нямаше никакви илюзии за романтика или за „и заживели щастливи заедно“.

Животът и връзките бяха достатъчно сложни за всички. Семейната й история бе доказателство, че ченгетата са неспособни да поддържат дълготрайни взаимоотношения от какъвто и да било характер. Поколение след поколение в нейния род само се потвърждаваше мантрата на живота й — работата на първо място, връзките — когато има време. Въпреки че в последно време никое от двете не вървеше.

Тя стисна патериците още по-здраво — работата беше всичко, което имаше. А това правеше травмата й и опасността да прекъсне кариерата си дяволски плашещи.

„Дейли Поуст“

„Ергенският блог“

Нищо не е по-привлекателно от скромен герой, а Рейф Манкузо е точно такъв. Полицаят, спасил една от най-желаните дами на Ню Йорк, заслужено получава признанието за най-желан ерген в града. И предвид това, което той каза, преди да припадне, сърцето му може да е вече пленено. Но все пак, дами, всичко може да се случи. Дръжте го под око и ми споделяйте къде и с кого сте го видели. Ще публикувам всяка ваша находка.

 

 

Рейф обичаше своето уединение. Като част от голямо семейство беше се научил да цени времето си, когато е сам, далеч от постоянните въпроси и внимание. След колежа той напусна малкия роден град и множеството роднини, които следяха едва ли не всяка негова крачка. Разбира се, остана близък с по-големия си брат Ник и трите си сестри, които обожаваше. Но ги обичаше и оценяваше повече от разстояние. Тук, в Манхатън, Рейф намираше анонимност в големите тълпи — докато проклетият блогър не беше надушил историята със заложника. Сега жените на Ню Йорк следяха всяко негово движение и той ги мразеше за това.

Седмица след операцията Рейф започна да прави малки разходки за раздвижване и заякване на отслабените мускули, но „Ергенският блог“ го беше превърнал в ходеща атракция.

Една кратка разходка по болничния коридор караше всички жени да го гледат като парче свежо месо. Те срамежливо пърхаха с очи и шепнеха престорено, че са необвързани и свободни. Когато влезеше в кафето, което беше свикнал да посещава, касиерът бодро го поздравяваше и в миг се възцаряваше тишина и всички втренчваха в него погледи. Жената, която правеше кафето, му беше дала телефонния си номер. Управителят на сградата, в която живееше Рейф, му се беше оплакал, че са затрупани от колети и парфюмирани пратки за него. Отвратен, той го помоли да се отърве от тях.

През цялото време „Ергенският блог“ не беше спрял да намеква за връзката му с жената, която беше спасил. Ден след ден това напомняше на Рейф за нейното съществуване. Сякаш можеше да забрави нещо, свързано с нея. Сара беше стояла до него ден и нощ, докато не дойде в съзнание. Изглеждаше му еднакво прекрасна, когато бе изтощена и неглиже, както и когато беше гримирана и свежа. Така че не, Рейф определено нямаше нужда блогът да му напомня какво беше казал за нея, преди да припадне.

Мислеше за нея непрестанно.

Виждаше я в сънищата си нощем.

И се чудеше какво ли би станало, ако и двамата последваха желанието, което никой от тях не беше изрекъл на глас.

Рейф не бе говорил със Сара, откакто напусна болницата, но си спомняше всичко — от топлината в очите й до облекчението по лицето й, когато той най-после дойде в съзнание. Само че последния път, когато я видя, тя бе хладна и дистанцирана, далечно ехо на жената, която беше седяла до леглото му и държала ръцете му. Не му оставаше друг избор, освен да уважи границите, които тя беше поставила. Защото колкото и да я харесваше, съзнаваше, че двамата искаха различни неща от живота. А той предпочиташе да запази приятелството си с нея, отколкото да я изгуби с края на любовната им афера.

Беше в болнични, докато не се възстанови напълно. Поне четири до шест седмици, както му казаха. Към нараняването се добавяше и обидата да бъде порицан, че е нарушил процедурата на преговори и е нападнал извършителя, преди да изчерпа всички други възможности. Нямаше начин да обясни как със сигурност знаеше, че Сара ще предвиди хода му и ще се дръпне. Нямаше как да оправдае действията си.

Всичко това му даваше прекалено много, свободно време и материал за размисъл през нощта. Направо се побъркваше от седене и крачене из апартамента, а навън се отвращаваше от ненужното внимание, с което бе заобиколен. За първи път през живота си, Рейф почувства липсата на родния дом, на уединението и спокойствието, които той му предлагаше. Липсваше му миризмата на езерото Онтарио, където беше израснал и прекарал часове с братята, сестрите и братовчедите си в плуване, игра на топка, или просто детски закачки и смях. Това, от което умишлено беше избягал, беше единственото, от което имаше нужда сега.

Може би заради преживяната опасност и осъзнаването, че е смъртен. Може би заради задушаващото чувство, създадено от „Ергенският блог“, но Рейф трябваше да се махне. Беше лято и той мечтаеше за свеж въздух, и слънце. Къщата на езерото Онтарио просто го теглеше към себе си.

Родителите му щяха да са във възторг, ако остане при тях за известно време. Те се прибраха у дома едва когато го изписаха от болницата, но майка му се обади няколко пъти, за да се увери, че той се храни, почива си и се грижи за себе си. Тя щеше да се почувства много по-добре, ако знаеше, че Рейф е наблизо, докато се възстанови напълно. А и той самият имаше нужда от това.

„Решението е взето“, помисли си Рейф. „Ергенският блог“ просто щеше да се справи и без него.