Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (20)

Двадесета глава

От часа на съобщението и с мисълта, че Сара вероятно бе взела душ, преди да опакова багажа, Рейф предполагаше, че тя има преднина от поне двадесет минути. Не му трябваше подканата на брат му, за да тръгне след нея, но поне го беше придумал да отиде при Ейнджъл.

Не знаеше какъв беше проблемът с братята Манкузо, но любовният им живот отиваше по дяволите.

Или пък не?

Вечният оптимист, Рейф отказваше да повярва, че няма да убеди Сара. Умишлено не я беше притиснал да признае чувствата си, защото искаше да й даде време да ги осъзнае, каквито и да бяха те. Така че, макар и малка, имаше вероятност той все пак да успее да се справи с паниката й.

Пое по главния път и се подготви за дългото пътуване до Ню Йорк. Десетина минути по-късно забеляза отбила кола, която много приличаше на тази на Сара.

Притеснен, той намали и отби, докато не спря пред колата. Бърз поглед към номера потвърди, че е тя, не се е излъгал.

Започна да го обзема паника, но си наложи да остане спокоен. Мисли! Ако беше отбила заради проблем с колата, нямаше ли да е още тук?

Освен ако не беше се обадила на някого да я вземе. Но всеки от семейството му щеше да го уведоми. За всеки случай той позвъни на Ейнджъл, Ник, дори на родителите си, леля Ви и Пиро. Никой не се беше чувал с нея, но всички му обещаха да се обадят, ако се свържеше с тях.

Мислите му веднага се прехвърлиха на най-лошите възможности. Можеше ли хората на Марли да са я намерили?

Преди паниката да го направи безпомощен, Рейф си наложи да следва схемата за такива случаи. Премисли ситуацията, напомни си той. Сара не беше чувала нищо за хората на Морли от фестивала насам. Заплахата все още беше валидна, но нямаше с кого да я свържат, нямаше непознати лица в градчето.

Планът им — от който Сара вече се беше отклонила — предполагаше тя да се обади на Куп, преди да отпътува за Ню Йорк, за да може Аманда да реагира със статията. После двамата с Рейф щяха да тръгнат заедно.

С препускащо сърце той звънна на репортера. Надяваше се Сара да се е свързала поне с него. Беше го направила и Аманда бе пуснала публикацията. Съобщението за тяхната сватба беше излязло преди около половин час. И от тогава Купър не се беше свързвал със Сара.

Рейф обеща да му звънне, когато я намери, и затвори.

Приближи се до колата й и се опита да влезе вътре. Вратата беше заключена, но бърз поглед през прозореца му показа, че поне видимо няма нищо повредено или липсващо.

След това Рейф обиколи около колата и забеляза следи от гуми на друга кола, която се беше върнала обратно на пътя. Следи, които изглеждаха пресни.

Бинго!

Сара не е била сама.

По дяволите. Той веднага се обади на щатската полиция и докладва изчезването на полицай от нюйоркското звено, заедно с кратко резюме на обстоятелствата, които я бяха извели от града в неговия район. Той описа подробно мястото на изоставената кола на пътя и даде номера й на колегите си.

Пренасочи всички следващи въпроси към капитан Ходжис и се върна към собственото си разследване.

Къде, по дяволите, можеше да са я отвели?

Рейф направи последна бавна обиколка на близкия периметър, с надеждата да открие някакви следи. Познаваше Сара достатъчно добре, за да знае, че тя нямаше да се предаде без съпротива или, в най-лошия случай, без да се опита да му остави нещо, което да го насочи.

Видя смачкана капачка от бутилка, чакъл, мръсотия и парче от стара износена автомобилна гума. Беше на път да се откаже, когато погледът му попадна върху нещо синьо. Клекна и вдигна няколко сини хапчета. Таблетките изглеждаха точно като виаграта, която Пиро им беше дал миналата седмица.

Всеки можеше да изпусне хапчета, но можеше ли да е съвпадение, че той даде на Сара точно същата марка таблетки, за да ги пази? Тя ги сложи в джоба на панталонките си и Рейф ги забрави още преди да се приберат у дома. Беше ли ги изхвърлила? Или ги беше оставила в джоба си?

Сара не си падаше по прането. Переше на ръка бельото си, но отлагаше останалите дрехи колкото може по-дълго. Точно като него. И по-рано същия ден тя носеше същите панталонки.

Ако таблетките бяха в джоба й, дали сега ги беше изпуснала заради него?

И защо?

Ако Морли я беше открил, тя нямаше причина да ги използва като следа. Рейф знаеше или поне беше предположил кой я е похитил просто като видя изоставената кола. Сара можеше да изпусне пръстена или часовника си, или нещо по-лично, ако просто искаше да му потвърди, че е отвлечена.

Но хапчетата?

Не можеше да си представи да ги е изпуснала случайно. Просто нямаше смисъл.

Чу сирени в далечината и знаеше, че ченгетата скоро щяха да се появят и да отцепят района. Рейф нямаше желание да го включват в разследването и да го разпитват. Щеше да помогне на Сара повече, ако продължеше да разследва сам, отколкото ако се оставеше да го впримчат тук.

Пъхна хапчетата в джоба си и потегли обратно към града, като през цялото време напрягаше мозъка си за обяснение.

Защо? Защо Сара умишлено би изпуснала хапчетата? Трябваше да има конкретна причина. Какво се опитваше да му каже?

Мисли! — насили се той гневно.

Хапчета. Морли. Двете неща бяха несъвместими. Но хапчетата бяха довели до ареста на Биф и Тод… така че може би отвличането изобщо не беше свързано с Морли. Биф и Тод едва минаваха за възрастни — хлапета, които искаха да изкарат допълнителни пари като говорители на трафиканти. А големите момчета зад тях едва ли бяха щастливи, че Пиро ги беше издал на племенника си — ченге с приятели ченгета.

Рейф стисна волана по-силно. Може би отвличането на Сара имаше повече общо с разбития наркоканал, отколкото с по-очевидното дело на Морли. Инстинктът му подсказваше, че връзката с наркотиците пасва идеално. От тази мисъл му призля, защото трафикантите щяха да бъдат много по-жестоки от хората на Морли.

Погледна часовника на таблото. Не беше минало много време от отвличането на Сара. Все още имаше шанс да я намери навреме или да се досети къде са я отвели. Умът му отново се върна на хапчетата като улика. И единственото място, което му хрумваше, бяха изоставените тунели, където заложиха капана.

Но с напразно шофиране до там щеше да изгуби ценно време, ако тя беше на друго място. Неочаквано мобилният му зазвъня. Рейф погледна номера и вдигна.

— Кажи, Ник.

— Леля Ви току-що е звъннала на Ейнджъл в истерия, защото ти си й се обадил, че Сара е изчезнала на път за Ню Йорк. Но леля може да се закълне, че я е видяла на предната седалка в колата на някаква жена. Карали са към старите изоставени тунели.

Пулсът на Рейф се ускори и той натисна педала на газта.

— Защо не ми се е обадила? — попита бързо.

— Защото е леля Ви и винаги избира дългия път за разрешаване на проблема. Мога ли да помогна? — попита на свой ред Ник.

— Не, ще се справя. Благодаря — той затвори на брат си и веднага се свърза с щатската полиция. Поиска незабавно подкрепление.

Изоставените тунели бяха идеалното място да се отървеш от нечие тяло — помисли си Рейф и му призля. Стисна зъби, отби от главния път и се насочи през града към затънтеното място.

През цялото време в главата му пулсираха страх и паника, но една мисъл успяваше да надделее над тях.

Молеше се да не е закъснял.

 

 

Сара знаеше как да обезвреди нападател, но Джой я беше изненадала. По-лошото беше, че Сара все още нямаше ни най-малка представя защо тя я беше причакала, защо я беше отвлякла и какво щеше да прави с нея. Единственото, което знаеше — седнала на мястото до шофьора с насочен към стомаха й пистолет — беше, че има време до тунелите, за да измисли как да се измъкне от ситуацията.

— Може ли да ми кажеш защо съм тук? — попита Сара отново.

— Казах да млъкнеш! — Джой размаха пистолета, като напомняне защо трябва да я слуша. — Трябва да се концентрирам, докато излезем от града.

Сара се обърна и погледна през прозореца.

— Главата напред. Ръцете в скута и никакви погледи встрани, докато минаваме през града — предупреди я Джой и намали до разрешената скорост.

Сара безмълвно се подчини. Точно както правеше от минутата, в която Джой извади пистолета и го насочи към нея.

Единствената информация, която успя да изкопчи, беше, че Джой я наблюдаваше още от пристигането си в града и сега се бяха насочили към тунелите, където заложиха капана на трафикантите — очевидно Джой беше проследила и това събитие. Поне признанието й, че е наблюдавала клопката, подсети Сара за виаграта на Пиро в джоба й. За секунда й хрумна идеята да извади хапчетата и да ги изпусне като следа за Рейф, преди Джой да я набута в колата си и да потегли.

Която и да беше тя, беше непредвидима и много по-непредсказуема, отколкото Сара си мислеше. Това беше проблем. Беше се отпуснала покрай Рейф и приспала бдителността си.

От самото начало знаеше, че не трябва да тръгва сама. Когато Рейф се събудеше и осъзнаеше, че е заминала, Сара щеше да бъде щастлива, ако той изобщо пожелаеше да тръгне след нея.

Налагаше се да допусне, че е съвсем сама.

Най-накрая Джой спря колата под същите дървета, под които Сара и Рейф се бяха скрили по време на операцията.

Тя слезе от колата, заобиколи и накара Сара да излезе.

— Отстъпи от колата!

Без да изпуска от поглед жената с оръжието, Сара застана на чисто място и дискретно се огледа за нещо, което може да използва като оръжие. Но наблизо нямаше камъни или големи клони.

Нямаше и път за бягство, докато Джой беше въоръжена и с кола. Дори да опиташе да избяга, тя щеше да я свали с един точен изстрел.

Единственото, което можеше да направи, бе да печели време.

— Сега мога ли да говоря? — попита тя Джой, която искаше тишина, докато стигнат мястото.

— О, ти си една от онези… Искаш да разбереш всичко, преди да умреш — въздъхна другата жена уморено и нервно.

Но както Сара знаеше, престъпниците обикновено обичаха да разказват подвизите си и да разкриват колко са гениални. Предполагаше, че тя не е по-различна.

— Добре. Наистина ли си мислеше, че ще ти се размине с онази глупава публикация в блога? — попита Джой.

Сара повдигна вежди.

— Защо да не го мисля?

— Защото, както ти казах, аз съм по-умна. Бях тук и те наблюдавах.

— Но така и не си ми казала защо — което може да ми помогне да се измъкна оттук, помисли си Сара.

— Защото аз и Джон имаме цял живот за живеене и няма да ти позволя да ни попречиш. — Джой отметна косата си предизвикателно.

— Значи ти си любовницата на Морли? — попита Сара. Малко по малко започваше да разбира.

— Годеница.

— Той не чака дълго след сбогуването със съпругата си, нали?

Джой присви очи.

— Единственото, за което трябва да се безпокоиш, е, че те надхитрих. Ченге срещу ченге и аз победих.

Аха. Стигнаха и до хвалбите.

— И ти си ченге?

Джой премести поглед и се озърна, за да е сигурна, че все още са сами.

— Бях охраняващ полицай.

Бях.

— Какво стана?

— Бях неправилно отстранена заради психическа неспособност. — Джой подсмръкна, сякаш обвинението беше обидно. — Те просто не можеха да понесат независима жена.

Сара предположи, че старшите в отдела на Джой я бяха преценили правилно — въоръжена, опасна и отмъстителна.

— Но Морли те оцени, нали? Той обожава всичко в теб — каза Сара, притискайки Джой за още информация.

— Разбира се. Ние планирахме всичко. След смъртта на Алисия и освобождаването на парите й Джон щеше да оправи проблемите си в бизнеса и щяхме да заживеем щастливо.

Сара си помисли, че чува кола, но реши, че си въобразява.

— Звучи… идеално — съгласи се тя.

Другата жена кимна.

— Ако Алисия беше умряла веднага, и ти нямаше да си забъркана в това. Вината е нейна. — Джой очевидно напълно пропусна сарказма на Сара.

— Е, значи Джон те изпрати след мен? — попита Сара, защото присъствието на Джой не се връзваше с мъжа, който я заплаши директно на танците.

Другата жена направи гримаса на досада.

— Бавно загряваш. Разбира се, че не. Ние жените трябва да поемаме нещата в свои ръце, нали? Той изпрати мъж да те изплаши, но аз те проверих. Знаех, че не си лесна.

— Ако си ме следила, защо изчака толкова дълго?

— Просто знаех, че трябва да изчакам точния момент. Точно както знаех, че последният блог е лъжа.

Сара прехапа устни.

— Не можем да те заблудим с нищо, а?

Джой поруменя от гордост.

— Знаех, че Джон ще се върже на историята и ще извика момчетата обратно, но аз не съм глупава.

Звучеше като обсебена и луда, но Сара знаеше колко опасна е тази комбинация.

— Как прецени кога да отбиеш на пътя и да ме изчакаш? — попита Сара.

— Когато чух, че датата на процеса е преместена за по-рано, знаех, че трябва да те наблюдавам внимателно. Заех позиция и зачаках — веднага щом те видях да товариш багажа си в колата. Знаех, че е само въпрос на време да минеш покрай мен и бях права. — Очите на Джой блестяха от гордост.

Сара изръкопляска.

— Браво на теб.

— Притеснявах се, че ще трябва да се справя и с гаджето ти, но ти падна право в ръцете ми.

Мамка му — помисли си Сара. Не беше необходимо да й напомня колко лесно попадна в капана, след като глупаво се изплъзна от Рейф и добре обмисления им план.

— А ако бяхме тръгнали заедно с Рейф?

Джой сви рамене.

— Щях да те пипна в града — каза тя, без да се замисли. — Добре, стига толкова разговори. Считай последното си желание за изпълнено — тя вдигна ръка, готова да стреля.

— И сега какво? Ще ме застреляш, ще оставиш тялото ми в тунелите и… после какво? Ще се надяваш никой да не ме свърже с теб?

— Как ще го направят?

Неочаквано в далечината се чуха сирени. Комбинация от паника и облекчение премина през тялото на Сара.

Лицето на Джой изразяваше шок.

— Как изобщо биха ни намерили?

Сара преглътна трудно и реши да рискува.

— Не си толкова умна, колкото мислиш. Оставих на Рейф указание — каза тя и предизвика другата жена. Надяваше се да я накара да продължи да говори и да се лута, за да не може да стреля.

— Няма как да се измъкнеш, така че пусни оръжието — Рейф се появи изневиделица и свари Джой неподготвена.

Сара също. Очевидно беше чула кола по-рано, а Рейф се беше промъкнал пеша до тях.

Изненадана, Джой направи крачка към него, после обратно към Сара, която вече беше отстъпила на безопасно разстояние. Беше притисната между двамата и избра да насочи вниманието си към Рейф.

Всеки бе насочил пистолет към другия.

— Пат! — каза той.

— Тя е гаджето на Морли! — извика Сара.

— Годеница! — поправката на Джой прозвуча безсмислено в ситуацията, но разликата очевидно за нея имаше значение.

Зад гърба й Сара срещна непоколебимия поглед на Рейф.

Тя го изостави, а той въпреки това я последва. По-късно щеше да има време да мисли над това. Сега знаеше точно какво трябва да направи.

Само се надяваше Рейф междувременно да не бъде прострелян.

Кимна му едва забележимо.

— Наведи се — извика Сара в секундата, в която се спусна към краката на Джой. Спъна я и я свали на земята. В същия момент прозвуча оглушителен изстрел.

Сърцето на Сара спря. Не знаеше кой пистолет беше стрелял.

 

 

Рейф прочете мислите на Сара, разбра плана й и беше готов да залегне, когато тя извика. Падна на земята и се претърколи встрани от обсега на Джой, после бързо се изправи на крака.

Сара беше по-силна, но другата жена все още стискаше пистолета, за който двете се бореха. Рейф стъпи върху ръката на Джой и тя изпусна пистолета. Сара пропълзя до оръжието, изправи се и го насочи към нея.

Всичко беше приключило, когато полицейските коли ги обградиха. Отне още четиридесет минути да изяснят историята с ченгетата и Джой да бъде задържана.

Мина повече от час, преди Рейф и Сара да останат насаме за момент.

От мига, в който видя колата й, отбила от пътя, докато тя не взе оръжието на Джой, единствената мисъл на Рейф беше оцеляването на Сара. Сега тя беше в безопасност и си спомни сделката, която сключи с брат си — да последват жените си. Но Рейф осъзна, че няма какво да каже. Беше й дал всичко, а тя си тръгна и го захвърли в лицето му.

Така че, когато най-накрая проговори, не сподели радостта си, че е в безопасност и не я похвали за обезвреждането на Джой.

— Не знам какво, по дяволите, още искаш от мен! — избухна той вместо това.

Сара примигна изненадано, преди бързо да възстанови спокойствието си.

— Съжалявам.

Думите й не облекчиха болката и чувството му, че е предаден.

— За какво? Че не ми се довери достатъчно да те отведа у дома? Че не повярва в мен достатъчно, за да останеш? Не, почакай — може би, че не ме обичаш достатъчно, за да направиш нещо от казаното?

Сара отвори уста и я затвори отново. Пое си дълбоко дъх.

— Не е така.

— Кое?

— Обичам те — гласът й потрепери. Очите й се напълниха със сълзи. — Но имам проблем да повярвам в бъдещето.

Рейф поклати глава невярващо. Само Сара можеше да превърне обичам те в нещо, на което той да не се зарадва.

— Е, познай какво? Това просто не е достатъчно. Отдадох ти всичко, което имам, показах ти точно какво можем да имаме заедно, ако ми се довериш, а ти все още се съмняваш? — той вдигна ръце във въздуха. — Приключих. Върни се обратно и поспи. Сутринта ще карам след теб до Ню Йорк — обърна се и закрачи към колата си.

— Рейф, почакай — гласът на Сара го спря.

Той се обърна, но не се интересуваше какво има да му казва тя.

— Виж, мисля, че няма какво повече да си кажем. Ще спя в другата стая, така че няма да получаваш повече смесени сигнали от мен.

Защото не можеше да е в едно легло с нея, без да я докосва.

 

 

След като се раздели с брат си, Ник се отби в магазина за цветя и се отправи към Ейнджъл като мъж с мисия. Телефонът му звънна. Беше Рейф — намерил колата на Сара отбила на пътя, но нямаше и следа от самата нея. От тогава цветята стояха на кухненския плот — никой не беше отворил и дума за тях — а Ник и Ейнджъл бяха на тръни и чакаха новини за Сара.

— Добри новини? — попита Ейнджъл, когато Ник затвори след разговора с брат си.

Той сви рамене.

— Зависи от дефиницията. В безопасност ли е Сара? Да, добре е. Събрали ли са се отново? Не, не са.

Новините бяха като ритник в стомаха, защото Ник беше повярвал в способността на Рейф да спечели Сара обратно.

Ейнджъл се приближи до него в дневната.

— Щом Сара е добре, и другото ще последва — каза тя убедено.

— Така ли? Наистина? Защо си толкова сигурна, че те ще успеят, щом ние не можем? Ние имаме история. Не просто време заедно, а споделен опит и спомени, добри и лоши. А сега седим в кабинета на консултанта и ако не съм аз, ще си седим в пълна тишина. — Той нямаше да понесе това и секунда повече.

— Защо дойде? Преди да ни се обадят за Сара, ти дойде с цветя. Защо?

— Защото те обичам. Защото ти си моя съпруга в добро и зло и аз те искам обратно. И защото най-сетне осъзнах, че не аз поставих този проклет бизнес помежду ни, а ти! — Ник стана и я хвана за ръцете, така че лицата им бяха на един дъх разстояние.

— Ти мразиш това място.

— Само защото ти го използваш като стена между нас! — Ник преброи до пет и събра кураж да продължи. — Загубихме още едно бебе и никога не говорихме за това. Ти никога не плака. И аз никога не те притиснах. Вместо това ти се захвана с този бизнес и аз се оплаках, че той те отнема от мен. Но изобщо не е така.

Ейнджъл поклати глава.

— Моля те, не ме карай да го правя — каза тя, а гласът й трепереше заедно със сърцето му.

Но Ник поклати глава, принуден и решен да изрече проблема веднъж и завинаги. Това беше единственият начин.

— Изгубихме две бебета и аз никога не бих поискал от теб да забременееш отново и да преминеш през агонията от загубата, но изгубихме нещо заедно. Изгубихме мечтата си за семейство. Не бяхме заедно в скръбта. По дяволите, Ейнджъл, аз дори не знам как си се чувствала.

— Скърбях по свой начин.

— Но така и не плака.

— Защото се страхувах, че ако заплача, никога повече няма да спра! — извика тя, а гласът й се пречупи заедно с проклетата стена, която беше издигнала между тях.

Раменете й се разтресоха и Ейнджъл се свлече на пода, разтърсвана от силни хлипания. Всичко, което Ник можеше да направи, беше да седне до нея и да я прегърне силно.

Той се молеше, когато това свърши, да могат да започнат на чисто. И този път щяха да бъдат заедно.