Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (3)

Трета глава

Сара стъпи с цялата си тежест на крака, както бе правила всяка сутрин през изминалите две седмици. Отново я преряза непоносима болка в коляното. Тя изстена и изчака да отмине. Неопреновата шина, която й бяха дали в спешното, осигуряваше опора, но не правеше нищо, за да облекчи схващанията и болката, с които напоследък живееше постоянно. Все още налагаше отока с лед и пиеше обезболяващи. И не спираше да се надява, че всичко е временно, и това не е официалният край на кариерата й.

Погледна лекарствата на кухненската маса и поклати глава. Не обичаше да се чувства замаяна, но щеше да го преживее.

Беше едва девет и половина сутринта, а тя беше на крак от няколко часа. Остатъкът от деня се очертаваше да бъде дълъг и протяжен, така че почукването на входната врата беше добре дошло.

Сара закуцука към вратата, оставила патериците до масата. Докторът й бе препоръчал постепенно натоварване и тя се стремеше да понася колкото може повече болка.

Погледна през шпионката.

— Куп! — възкликна и отвори вратата на приятеля си.

— Удобно ли е?

Тя кимна.

— Точният момент. Писна ми да стоя тук и да се самосъжалявам. Добре дошъл си да отвлечеш вниманието ми от личната драма.

Куп я последва вътре и внимателно затвори вратата след себе си.

— Защо не си на работа? — попита го тя. Той обикновено излизаше рано и се прибираше късно през нощта.

— Взех си почивен ден. Как се чувстваш? — Куп погледна многозначително крака й. — Този път искам истината.

Сара се намръщи. Въпреки че избягваше да отговаря на каквито и да било въпроси за инцидента и се преструваше, че е добре, не можеше да излъже приятел.

Не беше добре, при това не само кракът я болеше. Ако коляното й не се излекуваше напълно, дните й в нюйоркската полиция бяха преброени.

— Страх ме е, че няма да се възстановя напълно, за да се върна на активна служба. Само за това мисля по цял ден.

Куп обви ръка около раменете й.

Единствено дете в семейството, Сара гледаше на него като на по-големия брат, когото никога не бе имала. Той беше тъмнокос, привлекателен, очарователен и остроумен, но тя никога не беше имала чувства към него. Двамата бяха живото опровержение на твърдението, че мъж и жена не могат да бъдат просто приятели и тя се радваше, че са заедно.

— Няма да ти казвам да не се безпокоиш, но ще ти предложа да правиш нещо, което поне да те разсейва малко.

— Лесно е да се каже, когато бих дала всичко, за да се движа свободно, а не да седя затворена по цял ден.

— Защо не прочетеш вестника? — попита я и посочи към броя на „Дейли Поуст“, който лежеше на масата още неразопакован от плика за доставка.

Тя погледна омразния вестник и потръпна. Откакто обявиха Рейф за новия най-желан ерген в ситито, спря да чете именно този вестник. Не отказа абонамента си единствено заради името на Куп между страниците. Разбира се, игнорирането на вестника не означаваше, че не си мисли… и фантазира за Рейф. Не се беше чувствала толкова обсебена, когато бяха партньори, защото тогава той беше сгоден. Принадлежеше на друга. Но необвързаният Рейф, който призна, че я е забелязал като жена, представляваше истинска опасност за душевното й спокойствие.

Куп се покашля тактично. Очевидно имаше да й каже нещо.

— Това не е просто приятелско посещение, нали? — попита Сара предпазливо.

— Не съвсем — той поклати глава.

— Казвай — тя го подкани с жест да говори.

— Нали знаеш, че се предполага, че не трябва да се набиваш на очи? — Куп потупа, вестника с ръка.

Сара замръзна.

— Не ми казвай. Блогърът отново пише за мен.

— Виж сама.

Той мълчеше, докато тя отвори вестника и намери страницата.

„Дейли Поуст“

„Ергенския блог“

Новият ни ерген не е забелязван в града вече повече от седмица. Изглежда, че е успял да ни се изплъзне. В миналото това щеше да е предизвикателство за нас, но не и сега. От следващата седмица „Ергенският блог“ ще се появява в избрани вестници в цялата страна. Така че, ако Рейф Манкузо бъде забелязан, ние ще разберем. До тогава дръжте под око неговата дама, Сара Риос. Тя може да се окаже ключът към загадъчното изчезване на нашия ерген. А дори да не е така, Сара със сигурност е необвързана прекрасна млада дама.

— Това е просто чудесно. Да насочат вниманието на целия град към мен — промърмори Сара.

— Може и да са прави.

Тя се извърна рязко към него.

— Моля? Не беше ли ти мъжът, когото заляха с дамско бельо, благодарение на блога?

— Запознах се с Лекси. — Той повдигна вежди, сякаш я предизвикваше да спори.

— Срещна Лекси, защото те показаха в репортаж, след като предотврати банков обир. Блогът нямаше нищо общо с това.

Той вдигна рамене.

— Както и да е. Въпросът е, че срещнах Лекси. И това е другата причина, която ме доведе тук днес. Искам да ти кажа нещо. — Наченки на усмивка се появиха в ъгълчетата на устните му.

— Какво има? Добре ли са нещата между теб и Лекси?

— Би могла и така да го кажеш. — Усмивката се разля по цялото му лице. — Ще си търсим къща в предградията.

Сара премигна слисано.

Не беше споменал брак, но макар и с един развод зад гърба си, Куп все още вярваше в институцията. Лекси, световната пътешественичка, очевидно се беше съгласила, въпреки вродената й непоносимост към всичко постоянно. А Сара не можеше да си представи нещо по-постоянно от закупуването на съвместно жилище.

— Нарича се компромис. Ще пътуваме, но ще имаме и собствен дом. — Светлината в очите му разказваше цялата история.

— Толкова се радвам за теб, Куп. Наистина се радвам. Но ще ми липсваш като съсед.

— Хей, поне засега работя в града. А това е още една новина. Може би наистина ще опитам да напиша нещо художествено. Като работа между пътуванията. С Лекси още доуточняваме детайлите.

Сара поклати глава. „Нещата се промениха за една нощ“, помисли си.

— Надявам се, че всичките ти мечти ще се сбъднат. Заслужаваш го. Така че тя трябва да се грижи за теб.

Но Сара вече не се притесняваше за мотивите на Лекси да бъде с Куп.

Те наистина се обичаха. Очевидно истинската любов съществуваше. Винаги цинична, тя просто не можеше да повярва.

— Да се върнем на теб — продължи Куп. — Не забравяй, че ще ни посещаваш. Ще се виждаме постоянно.

Сара се насили да се усмихне. Знаеше, че щом той се изнесе, пътищата им ще поемат в различни посоки.

— Би могла и ти да имаш всичко това, нали знаеш? — погледна я той. — Просто трябва да се разкриеш малко.

Тя направи гримаса.

— Пак се започна. Критика на моята вяра в брака.

— Липса на вяра — поправи я той.

Сара стисна стола още по-силно.

— Предполагам, че отново трябва да ти обясня нещо, което си забравил. Полицейската служба и бракът не могат да съществуват заедно — напомни му тя. — Баба и дядо се борели с дългите часове отсъствие и опасностите, разделили се, дядо се изнесе и децата страдали. Ако се бяха одобрили и събрали, отново всеки щеше да бъде нещастен. Един от чичовците ми е разведен и нещастен полицай от специалните части, защото съпругата му не му позволява да вижда децата. Леля ми получи привилегията да бъде първата жена полицай в семейството. Беше толкова горда. Но не и съпругът й. Той избяга, защото не можа да понесе съпругата му да има повече власт от него. Мразеше и опасността. Един от братовчедите ми загина на служба и остави съпругата си да отглежда малкото им бебе. Тя е обидчива, ядосана и далеч не най-добрият родител в момента. А още дори не сме споменали родителите ми… — замълча, за да си поеме спокойно дъх.

Куп, който я наблюдаваше в очакване на удобен момент да я прекъсне, най-сетне заговори.

— Ами единствената щастлива история? Защо умишлено я пропускаш? — предизвика я той, както само отвратително щастлив мъж с успешна връзка би могъл.

Братовчедка й Рената — Сара я наричаше Рени още от детските им години — тя и съпругът й бяха щастливо женени. Така че Сара просто не можеше да спори.

— Те трябва да полагат дяволски усилия, за да сработи бракът им. А по мое мнение самият живот е достатъчно труден. Да си ченге е достатъчно стресиращо. Защо да си добавяш още напрежение, когато шансовете така или иначе са срещу теб?

— Защото щастието си струва? — предположи Куп иронично.

— Офф — тя махна с ръце. — Достатъчно сладникави разговори за днес.

Погледът й падна върху вестника и по-важен въпрос изникна в ума й.

— Какво да правя с това? — Тя посочи към професионалната й снимка, поставена до нейна снимка от вечерта на търга. — Ако твоят опит с блога може да послужи за модел, то лудите ще се появяват на глутници — заключи тя отвратена.

Куп се засмя разбиращо, но не посмя да й противоречи.

Сара вдигна косата си и я събра на импровизиран кок.

— На мен ли ми има нещо, или тук е прекалено топло? Мисля, че от поддръжката обещаха да оправят отоплителната система?

— Те обещават много неща. Наистина е топло — съгласи се Куп.

— Но мисля, че преди всичко си притеснена да бъдеш от вниманието на „Ергенският блог“.

— Разбира се, че съм притеснена. От мен се очаква да не привличам внимание. Когато капитанът и окръжният прокурор видят това — тя погледна към вестника, причина за всичките й проблеми. — Този анонимен автор работи за твоя вестник. Някаква идея кой може да бъде?

Куп поклати глава.

— Дори и някой да знае, няма да каже.

— Прекрасно.

Телефонът на Сара звънна и я прекъсна. Тя погледна Куп и вдигна слушалката.

— Ало?

На другия край бе капитан Ходжис.

Сара слушаше, а стомахът й се свиваше все повече с всяка следваща негова дума.

— Не, разбирам. Да, знам и ще ви уведомя какво съм решила. Благодаря, че се обадихте. — Тя затвори и се обърна към Куп. — Да познаваш репортер на име Марк Петит?

Куп кимна.

— Този човек няма скрупули. Би продал и майка си за добра история. Защо?

— Продал е мен. „Джърпал“ току-що са публикували история за дамата, спомената в „Ергенският блог“, и нейната връзка с прословутото дело за убийство на Морли. Целият град знае, че съм основният свидетел. И благодарение на блога ще бъде много лесно за партньорите на Морли и техните хора да ме намерят тук.

Сара поклати глава, ядосана от множеството възможности всеки въоръжен и луд човек да се добере до нея без проблем.

— Наистина ли смяташ, че ще тръгнат след ченге? — попита я Куп.

— Те ще загубят всичко, когато свидетелствам. — Тя протегна ръце пред себе си, за да претегли визуално възможностите. — Пари или убийство? Ако изчезна безследно, кой би могъл да докаже, че Джон Морли, който е в затвора, или неговите партньори имат нещо общо с това?

— Какво ще правиш? — притесни се Куп.

Сара се замисли.

— Наистина не знам. — Барабанеше нервно с пръсти по масата.

— Какво каза капитанът? — Куп посочи телефона.

— Той смята, че ситуацията ме поставя в голяма опасност. — Тя стана и прекоси малката дължина на апартамента, като куцукаше силно. Всяка трудна стъпка само подкрепяше опасенията на капитана. — Каза, че с този крак съм лесна мишена.

Обикновено Сара не се паникьосваше и не реагираше прибързано. Беше ченге и можеше да се овладее във всяка ситуация. Освен в тези, в които беше неспособна да се защитава. Мразеше да се чувства слаба.

— Цялата ситуация ме вбесява. Последното, което искам, е някой да ме изгони от апартамента ми.

— Гордостта ти може да те убие — констатира Куп загрижено. — Не могат ли да ти назначат охрана? Защита?

Сара поклати глава.

— Нямаме достатъчно хора заради съкращения в бюджета и капитанът не може да си позволи да ми назначи бавачки. — Тя простена и разтри туптящите си слепоочия. Оставаше само една възможност.

— Трябва да се махнеш от града — каза Куп.

— Може би, ако опасността стане реална.

Но къде би могла да отиде? Ченгетата в семейството й можеха да се справят с опасността, но всички бяха разпръснати из града и това не й помагаше да избяга от непознатите, които можеха да я разпознаят и докладват на ергенския блог.

— Само докато свидетелстваш. Веднъж да осъдят Морли и ще можеш да се прибереш.

Сара се отпусна на дивана, така че да може да вдигне крака си върху възглавниците и да си почине.

— Знам и ще помисля за това.

— Наистина сериозно трябва да помислиш? — притисна я Куп.

— Не ми се умира точно сега — кимна тя.

Той наклони глава, видимо доволен.

— Добре. Така. Да си се чувала с Рейф? — Куп спомена единствения човек, когото тя не можеше да прогони от мислите си.

Сара присви очи, нащрек за причината Куп да отвори темата точно сега.

— Какво общо има Рейф с всичко това?

Куп повдигна рамене.

— Просто съм любопитен.

Не вярваше на мотивите му. Щастливо обвързаните хора винаги се опитваха да натикат и другите в някаква връзка.

— След като изписаха Рейф от болницата, пътищата ни се разделиха.

По-скоро тя се държа хладно при последните си посещения, за да не му дава причина да се обажда. Беше се самоубедила, че това е най-добрият начин. Той приемаше връзките си твърде сериозно, за да рискува тя дори да опита. Независимо колко й се искаше. А тя го искаше. Отчаяно.

Куп поклати глава.

— Ти си го смразила, нали? — попита отвратен.

Познаваше я толкова добре.

— Не ставай глупав — излъга тя. — Приятели сме, това е всичко. Но в последно време си говорим само когато има какво да си кажем. Както когато го помолих да бъде охрана на търга.

Куп я погледна право в очите. Без да откъсва поглед, репортерът в него явно очакваше тя да се пречупи и да признае, че иска повече от обикновено приятелство с Рейф.

— Не си ли забелязала как те гледа? — смени стратегията Куп.

— Да не ми казваш, че ти си забелязал? — попита на свой ред Сара, тайно въодушевена от идеята, че той може да е прав.

Куп се ухили.

— Не, но Лекси ми обърна внимание. Каза, че искрите в залата са били пожароопасни. Защо отказваш нещо, което може да завърши щастливо?

Сара въздъхна бавно и продължително.

— Защото Рейф е по обвързването. Брак. Семейство. Това иска той от живота. А аз не.

Но й се искаше той да е тук сега. Рейф беше единственият човек, на когото би поверила живота си. Когато бяха на смяна, тя никога не се притесняваше, защото знаеше, че той е до нея. Точно както на покрива, където веднага разбра какво възнамерява да предприеме, отдръпна се в правилния момент и му помогна да задържат престъпника. Рейф щеше да знае какво да прави, а тя щеше да се чувства по-добре, ако просто знаеше, че той е наоколо.

— Разбирам. Лекси обичаше да пътува и се кълнеше, че няма да се откаже заради никой мъж. Сега двамата ще си купуваме жилище. Сама си направи изводите — заговори Куп наставнически.

Сара стисна зъби и не отговори.

Най-накрая Куп погледна часовника си и стана.

— Имам среща с Лекси.

Сара се усмихна. Не можеше да му се сърди дълго.

— Поздрави я от мен. И успех с намирането на подходящо място.

— Благодаря. — Той се наведе и я целуна по бузите. — Дори и да не искаш да си дадеш шанс с Рейф, той все пак може да се окаже решение на проблемите ти. Трябва да си на сигурно място, а той вече е извън града. Би могла да се присъединиш.

Колкото и Сара да не искаше да го признае, Куп вероятно имаше право, но на нея й трябваше убеждаване.

— Той се възстановява от сериозна операция. — Тя погледна Куп с надеждата, че той ще захапе стръвта и ще се опита да я убеди.

— И двамата знаем, че дори и ранен, Рейф е много способен. Погледни го по този начин. От вас двамата ти си еквивалент на здравия човек. — Куп се изкиска.

Нима тя не си бе помислила същото? Заедно двамата бяха идеалният екип. Професионален екип, напомни си наум.

— Ще си помисля — обеща тя. Подозираше, че няма да може да мисли за нищо друго.

— Точно така. Защото градът ще стане лудница за теб. Няма да можеш да различиш лудите от убийците.

Сара потръпна от точното му описание.

— Дори и да исках да отида при него, според „Ергенският блог“ никой не знае къде е.

Куп направи гримаса.

— Сякаш това е пречка. Сигурен съм, че умно и талантливо ченге може да се сети. Ако наистина иска.

Тя простена и поклати глава.

— Невъзможен си — каза през смях.

— Нищо не е невъзможно.

Сара не бързаше да напусне града. Имаше някои неща, за които да се погрижи, преди да изчезне за известно време. Това включваше посещение при физиотерапевта, за да изготвят комплекса от упражнения, които да прави. Освен това искаше да види последиците от публикацията в блога, преди да вземе прибързано решение.

През следващите няколко дни тя разбра какво е да си под прожекторите на „Ергенският блог“. Някой беше открил телефонният й номер, въпреки че го нямаше в указателя, и й звънеше в необичайни часове с претенции за телефонен секс. Това я накара да прекъсне линията. Подаръците се трупаха в пощенската станция и пред вратата на дома й.

Апартаментът — в стара кооперация, без асансьор и портиер, предоставяше лесен достъп на всички желаещи луди. Необходимо беше само някой да излезе през иначе заключената входна врата и тогава непознати хора редовно се вмъкваха в блока, за да оставят пред вратата й странни послания и притеснителни подаръци. А това беше опасно, особено сега, когато думите на Куп се сбъдваха и тя нямаше как да различи обикновените луди от потенциалните убийци. Искаше й се да може да разкара подаръците, но трябваше да знае дали сред тях няма реална заплаха от Морли и хората му.

Безобидно изглеждащ пакет в обикновена кафява хартия с напечатан адрес за доставка най-накрая я накара сериозно да се замисли. Пратката приличаше на многото други, които бе получила досега, но този път посланието беше друго:

Можем да те намерим навсякъде, по всяко време.

Вече беше официално изплашена. Споменът за острието на ножа, опряно в гърлото й, беше достатъчен да я убеди да не предизвиква късмета си втори път.

Можеше да повери живота си само на един човек. Онзи, който никога не бе далеч от мислите и фантазиите й. Осведомяваше се за състоянието на Рейф от коментарите в участъка и знаеше, че той се чувства все по-добре с всеки изминат ден. А и вече успешно се бе изплъзнал на хрътките от „Ергенският блог“. Тя просто трябваше да направи същото. В допълнение щеше да прекара достатъчно време с него, за да разбере дали е истина комплиментът, който беше й направил, преди да припадне.

Но най-напред трябваше да го открие.

Използваше мобилния си телефон само за лични разговори, но някой с връзките на Джон Морли, готов да убие за пари, щеше да намери начин да проследи обажданията й. Затова си купи телефон за еднократна употреба с ограничени повиквания и звънна на Рейф, докато стягаше багажа. Той не отговори. Обаждането й беше препратено към гласова поща и въпреки че остави съобщение, той не й се обади до края на деня.

Трябваше или да го изненада, или въобще да не отива при него.

Реши да отложи тръгването с един ден.

Тогава се обади асистентът на окръжния прокурор, отговорен по делото, за да й каже, че са получили сведения от съкилийника на Морли. Съпругът предлагал услуги в замяна на полезна информация. Споменал също колко се надявал нещо да се случи с противното ченге, преди да може да свидетелства. И както асистентът подчерта, хора като Морли обикновено знаеха как да сбъднат желанията си.

Не можеше да чака повече Рейф.

Сара нае кола с добра GPS система и се отправи на север. Не беше трудно да се досети къде е отишъл Рейф. И преди беше споменавал за къщата си на езерото Онтарио, в родния си град. Перфектното бягство предвид очакваното горещо лято. И понеже беше слушала оплакванията му колко малко е градчето Хидън Фолс и как всеки познава всекиго и семейната му история, едва ли щеше да е трудно да го намери с карта и няколко точни въпроса на пристигане.

Не можеше да си представи, че той ще я отпрати.