Карли Филипс
Обичай ме, ако смееш (19)

Деветнадесета глава

На връщане от Ейнджъл Рейф се отби в дома на Пиро и Вивиан, за да провери как е чичо му. Сара се възхищаваше на предаността му към семейството. Дори си беше позволила да предположи, че той се чувства по-малко задушаван и притискан от близките си, отколкото в миналото. Обичаше да се оплаква от тяхната натрапчивост, но в сърцето си обожаваше всеки от тях. Когато днес осъзна колко изумително беше случилото се предишната вечер, той поиска да се увери лично, че Пиро се справя добре и е оправил отношенията вкъщи.

Колите им бяха на алеята. Когато никой не отговори на позвъняването, Рейф хвана ръката на Сара и по тялото й премина почти електрическа вълна. Като се наслаждаваше на идеята, че са двойка, тя го остави да я поведе към задния двор, където Ви и Пиро бяха организирали събиране. Родителите на Рейф също бяха там, заедно с приятели и съседи на семейството.

— Имаме почивен ден, за който не знам? — попита Рейф, като огледа тълпата.

— Дадох на всички почивен ден в чест на героизма на Пиро — обясни баща му с бутилка бира в ръка.

Рейф поклати глава и се засмя.

— Тогава подай питие насам и да вдигнем тост за Пиро, нашия герой.

Сара се ухили. С Рейф се бяха съгласили да не развалят версията на чичо му за случилото се. Очевидно и те щяха да празнуват. Сара беше щастлива да се присъедини към тържеството. Особено сега, когато прибирането й в Ню Йорк беше надвиснало застрашително в мислите й, беше особено мило да прекара още малко време с голямото семейство на Рейф. Твърде скоро щеше да си бъде у дома, сама.

Както й харесваше.

Нали?

— Рейф, може ли? — Пиро се приближи и дръпна Рейф настрана.

— Веднага се връщам — обеща той на Сара.

Тя кимна:

— Ще се оправя.

— Не, не. Ела и ти. Ти си част от това — каза Пиро, намести козирката на бейзболната си шапка и ги дръпна в далечния край на двора.

— Радвам се, че дойдохте. Имам нещо за вас.

— Дойдохме да те проверим — каза Рейф. — Радвам се да видя, че си заобиколен от семейството и се справяш добре. Миналата нощ беше тежка.

— Относно миналата нощ… — Пиро свали шапката си и погледна Рейф в очите, — знам, че малко разкрасявам историята.

— Ни най-малко — усмихна се Сара.

Рейф я погледна с благодарност.

— Какво друго бих могъл да направя? Да кажа на съпругата си, че бях ужасно изплашен и повърнах вечерята й върху онези обувки от животинска кожа? — попита Пиро с лице, изчервено от неудобството.

Рейф поклати глава.

— Това е нашата тайна, обещавам. Искаш ли да чуеш и друга тайна?

Пиро повдигна вежди въпросително.

— Първия път, когато застрелях човек, се подмокрих.

— Наистина ли? — попита Пиро недоверчиво.

Рейф наклони глава.

— Да се връщаме да празнуваме, а?

Пиро кимна.

— Добре, но първо — ето — той бръкна в джоба си и извади шепа сини хапчета. — Последният ми нелегален запас. Записах си час при доктора за понеделник. Вече ще ги вземам от него.

Рейф постави ръка на рамото на Пиро.

— Това е мъдро решение.

— По-мъдро от тези, които вземах досега. И исках да знаете, че вече го осъзнавам. Благодарен съм и на двама ви, че ме измъкнахте от кашата, която бях забъркал, и исках да ви дам последните. — Пиро сви дланта на Рейф около таблетките.

— Ти си смел мъж, Пиро де Виторио — каза Сара. — За мен е чест, че те познавам.

— Чувствам същото към теб, Сара Риос.

Рейф постави по една ръка на раменете им и ги поведе обратно към празненството, където Пиро се присъедини към съпругата си. Рейф се обърна към Сара.

— Имаш ли къде да ги сложиш, докато се отърва от тях?

Сара подаде ръка, той изсипа таблетките върху дланта и тя ги пусна в джоба на панталонките си.

Остатъкът от следобеда и вечерта прекараха в разговори с гостите на Пиро и Вивиан и накрая останаха за барбекюто. Сара прекара много време с Мариана и с удоволствие слушаше историите за детството на Рейф.

За изненада на всички Ник пристигна заедно с Ейнджъл и двамата изглеждаха в добро настроение. Въпреки обичайния си песимизъм за връзките, Сара все още таеше надежда за тях двамата.

Бирата и виното се лееха в изобилие и до края на вечерта тя беше леко замаяна.

Рейф я придърпа към себе си и прошепна в ухото й:

— Готова ли си да вървим?

Всички мисли за празненството и гостите отлетяха в замяна на идеята да се наслаждава на Рейф и малкото време, което им оставаше заедно.

Сара се гушна в него и леко докосна с устни шията му.

— Води ме.

Сбогуваха се с гостите, което както обикновено отне повече от необходимото. Най-накрая той вплете пръсти в нейните и я дръпна.

— Хайде да се прибираме у дома.

През нея премина силен прилив на желание — не само за Рейф, но и за думата, която беше произнесъл, и за неуловимото чувство на принадлежност, което така и не можеше да постигне.

Рейф прекара следващите няколко дни сякаш бяха последни в живота му. Храна, сън, плуване и любов със Сара — и в постоянно очакване на позвъняването, което щеше да я изпрати обратно вкъщи. Но докато дните минаваха без вести от Ню Йорк, той спря да мисли за него и започна да живее с илюзията, че това може да продължи вечно.

Рано един следобед той се прибра у дома след няколко доставки за семейния бизнес и завари Сара седнала на дивана, покрила краката си с любимото му одеяло, с голяма кутия от любимия й сладолед в скута. Даваха шоуто „Джеопарди“ и тя отговаряше на въпросите между големи лъжици от сладоледа „Бен и Джери“ с вкус на шоколадов фъдж.

Той заключи вратата след себе си, хвърли ключовете върху шкафа и влезе в стаята.

— Има ли достатъчно за споделяне, или да си взема свой?

Погледът й премина между него и любимата й храна.

— Може да го споделим — съгласи се неохотно.

Той пренебрегна очевидното й нежелание да сподели кутията със сладолед. Ухили се и за секунда се озова до нея на дивана.

— Е? — попита той и подаде ръка за лъжицата.

Сара се нацупи очарователно, докато загреба с малка лъжичка сладолед, но не му я подаде. Задържа я и го подкани с поглед. Той отвори уста и я остави да го нахрани. После тя продължи да похапва от кутията.

— Това ли беше? Само това ли ще получа?

Тя наклони глава на една страна.

— Наистина ли искаш да застанеш между мен и шоколадовия ми фъдж?

— Наистина ли искаш да ме накараш да ти се моля?

— Хубаво е да се молиш — очите й проблеснаха пакостливо.

— Да си взема каквото искам, е много по-хубаво.

Сара повдигна вежди въпросително.

Рейф дръпна кутията от ръцете й, постави я на масата и се притисна в нея, за да я целуне. Бавно очерта с език контура на устните й, докато тя не ги разтвори и не пое езика му със своя.

Нетърпението му беше осезаемо, желанието нарастваше, докато страстната целувка продължаваше безкрайно, концентрирала в себе си стремежа му да я съблазни. Сара се изви под него и простена тихо от удоволствие. После обви ръцете си около него и се отдаде изцяло на целувката, споделяйки с него пълния вкус на любимия си сладолед, заедно с нежни ухапвания.

Тя не бързаше да прекъсва играта им и той започна да се наслаждава на момента. Задълбочи целувката и притисна тялото си в нейното. Плъзна бедра между нейните и скоро ерекцията в панталона му пулсираше чувствено от допира на нежното й женствено тяло.

Той преплете език с нейния и започна полека да движи своя напред-назад, имитирайки ритъма на интимен сексуален акт, докато телата им не се раздвижиха в синхрон със същото темпо. Бедрата му се извиваха в кръгове, притискайки се все по-силно в нея, докато тя не започна да се задъхва и да стене под него. Рейф не знаеше как ще се сдържи, но със сигурност щеше да опита и продължи по-силно и по-бързо да тласка бедрата си към нейните, за да й даде удоволствието, което тя жадно търсеше.

По-силно, по-бързо, по-силно, по-бързо. Той стисна зъби и се удържа, когато тя затрепери и извика с прилива на оргазма. Цялото й тяло се изви под неговото и се отпусна отмаляло на дивана.

Сара посегна и започна да разкопчава дънките му. Рейф последва примера й. Свали дрехите си, тя направи същото. И после отново беше върху нея, ръцете му се вплетоха в косата й в същия момент, в който проникна в нея грубо и силно и еректиралият му член се плъзна между горещите й влажни гънки.

Тя изви гръб, сви колене и го пое целия дълбоко в себе си. Мислеше, че ще свърши в същия миг.

Пръстите й се вкопчиха в косата му и той се отдръпна леко само за да проникне по-силно.

— Рейф!

Тя извика името му със смесица от удоволствие и болка и той разбра. Не знаеше дали ще издържи, но определено не можеше да спре. Силно и бързо, силно и бързо. През цялото време накъсаното й дишане звучеше като музика в ушите му.

Силно и бързо, вътре — вън. Тя ахна, а дишането й още се ускори.

Рейф не можеше да издържи и секунда, но трябваше да я доведе до края.

Силно и бързо, вътре — вън.

— Свърши с мен — прошепна той едва, задъхан, преди силният оргазъм да разтърси тялото и душата му. Цялото му тяло трепереше от удоволствието, отново и отново, заедно с „Обичам те“ — думи, които никога не смяташе да изрича, но не можа да контролира.

 

 

Сара лежеше будна в прегръдката на Рейф на дивана. Той беше заспал дълбоко, сгушен в тялото й. Не мръдна дори мускулче, когато телефонът позвъня, нито се намести удобно, след като Сара се освободи от ръцете му. Тя пропусна обаждането и остави секретарят да се включи, но съобщението, оставено от капитана, не можеше да бъде по-ясно:

„Прибери се утре. Делото е вдругиден.“

Нито минутка по-рано, помисли си Сара.

Всъщност заповедта дойде твърде късно. Твърде късно, за да ги предпази от неизбежното разочарование, което ги очакваше рано или късно. Но имаше как да го направи по-лесно.

Сара остави съобщението на секретаря за Рейф. После си взе бърз душ, нахвърли нещата си в куфара и след час беше готова да тръгне.

Знаеше от Куп, че фалшивата история на Аманда за сватбата им с Рейф е готова за публикуване и ще бъде изпратена само с едно натискане на бутон. Щеше да му звънне от колата и да му каже, че е време. Историята щеше да се разпространи в интернет за секунди. „Дейли Поуст“ щеше да я публикува във вечерното си издание. Морли и хората му щяха да решат, че Сара е напуснала страната, вместо да свидетелства, и никой нямаше да я очаква в Ню Йорк.

Готова да тръгне, Сара спря при дивана, където Рейф спеше. Взе плетеното одеяло от облегалката и го зави. После коленичи до него. Кичур коса беше паднал върху лицето му и му придаваше момчешкия вид, който тя не беше свикнала да свързва с него. Правеше го да изглежда по-уязвим, отколкото го познаваше. Последното нещо, което някога искаше да направи, бе да го нарани, и тя вярваше, че да си тръгне, без да са принудени отново да сблъскат различните си гледни точки, беше по-добре и за двамата.

Но това не й помагаше да притъпи болката в сърцето си, защото тя също го обичаше.

Иронията не й убягна. Тя, голямото лошо ченге, което не се страхуваше от нищо, освен да повярва в любовта и щастливото съвместно бъдеще.

Целуна го по бузата и стана. Призля й, грабна куфара и тръгна към вратата.

Не му остави бележка. Не знаеше какво да напише, а съобщението на секретаря обясняваше всичко.

 

 

Ник току-що си беше тръгнал от втория им сеанс при семейния консултант. Пореден сеанс, в който той говореше, а Ейнджъл мълчеше.

Писна му.

Беше направил това, което очакваха от него брат му и семейството му. Разкри как се чувства пред съпругата си. Подаде ръка и се опита да разбере, дори да приеме нуждата на Ейнджъл от собствен бизнес. И всичко това преди тя да направи дори крачка към него.

Приключи с опитите. Ако тя искаше да оправят брака си, трябваше да отиде при него.

Рейф се разбуди и осъзна, че е заспал на дивана. Силно тропане на вратата му отговори какво го беше събудило, а когато стана, откри, че още е чисто гол.

Къде беше Сара?

Той обу дънките си, докато блъскането продължи.

— Идвам!

Отвори вратата.

— Ник, какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб — той погледна зад Рейф и огледа стаята. — Къде е Сара?

Рейф потърка очи, все още уморен и сънен.

— Сигурно е в банята.

Ник поклати глава.

— Колата й не е тук.

Това събуди Рейф напълно.

— Какво? — тръгна към вратата, но гласът на Ник го върна обратно.

— Колата й я няма.

Стомахът на Рейф се сви.

— Може би е отишла до магазина.

Те се любиха и тя избяга?

Какво, по дяволите… Огледа стаята за бележка, но не видя такава.

Влезе в спалнята. Със сигурност всичките й вещи ги нямаше. От отворения куфар на пода, до четката за зъби в банята и купчините дрехи по пода.

Беше си отишла.

Рейф се върна обратно в дневната.

— Имаш съобщение на секретаря — каза брат му и посочи към кухненския плот.

С чувство, сякаш в стомаха му имаше топка олово, той натисна копчето за прослушване. Гласът на капитана изпълни стаята: „Делото е насрочено за девет сутринта вдругиден. Тръгни сутринта. Доскоро.“

— Е, това обяснява защо е тръгнала — обади се Ник твърде бодро.

Рейф го изгледа мръсно.

— Бяхме се разбрали, че когато дойде моментът, ще се върнем заедно. Имаше на разположение целия ден утре да се прибере.

Те се любиха, а после беше избягала.

Това обясняваше защо. Той й каза, че я обича, а след това глупаво и егоистично доволен заспа на дивана.

— Какво, по дяволите, си мислех? — промърмори Рейф.

— Сигурен съм, че не знам за какво говориш.

Рейф прокара пръсти през косата си.

— Кажи ми защо си тук.

Ник простена.

— Защото ми писна да посещавам едностранна брачна консултация и съм бесен.

— И искаш моя съвет? — Рейф се изсмя сухо. — Какво знам аз за любовта? Сара си отиде. — Мисълта, че бе могла просто да излезе през вратата след всичко, което преживяха заедно, направо го убиваше.

— Тогава се качвай в колата и я последвай — брат му посочи вратата. — Вероятно не е много далеч. Тръгни след нея.

— Казваш го, сякаш е толкова просто — промърмори Рейф.

— По същия начин, по който ми го каза и ти. — Ник преметна ръка върху раменете на брат си. — Аз мога да тръгна след Сара, а ти ще отидеш при Ейнджъл и ще се застъпиш за мен — предложи на Рейф.

Той стисна ръката на Ник.

— Късмет.

— Да ти се връща.

И двамата имаха нужда от него, помисли си Рейф. Никой от двамата нямаше гаранция за края, към който се стремеше.

 

 

Сара не плачеше често. Обикновено не проронваше и сълза, но сега, от момента, в който потегли от алеята пред дома на Рейф, след като звънна на Куп Аманда да пусне голямата фалшива публикация, сълзите потекоха сами. Тя разбираше, че това означава нещо дълбоко и истинско. Нещо, с което трябваше да се справи. Дори се замисли дали да не се върне, но беше толкова объркана от емоции, че не знаеше какво чувства или какво ще каже на Рейф, когато се върне.

Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че трябва да се върне в града и да свидетелства. Така че продължи да кара, преди отново да се концентрира върху Рейф и чувствата си към него.

Беше на едва десетина минути път от града, когато забеляза отбила от пътя кола с бяло сигнално флагче на антената.

Сара намали, за да види дали шофьорът беше още при колата си. Забеляза жена с дълга коса да седи на ръба на пътя. Беше типичният мек и топъл ден, пътят беше съвсем пуст и никой не знаеше колко дълго бе чакала помощ.

Полицейският инстинкт на Сара сработи и тя отби точно пред жената. Остави мотора включен и се приближи към нея.

— Мога ли да ви помогна? — попита високо.

— Със сигурност можеш.

Жената стана на крака и като се приближи, Сара я разпозна.

— Джой, нали? Срещнахме се в къщата за гости на Ейнджъл, помниш ли?

— Разбира се, че помня. Ти си причината да дойда в този забравен от бога град — Джой посегна към задния си джоб и извади пистолет.

Сара повтори движението, но ръцете й останаха празни. Извън служба и разстроена заради Рейф, тя дори не беше помислила да вземе оръжието си.

Лош избор, Риос, помисли си Сара.

— Горе ръцете — каза Джой.

Сара се подчини бавно и вдигна ръце, докато осмисляше думите на Джой.

— Какво имаш предвид, че аз съм причината ти да си тук?