Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (8)

Глава 6
Мъдрите жени

Моята прабаба, баба и майка ми бяха известни в селото като „баячките“, нещо като шаманки, както по днешному се казва. Майка ми се казваше Николина, но всички я знаеха с името Кула. Прабаба ми не я познавам, тя беше умряла, преди да се родя. От майка ми, която носеше нейното име, знаех, че е била над 80-годишна, когато са я заровили с всичките и зъби в гроба. Майка ми беше наследила нейното добро чене, за разлика от баща ми, който на 50 г. трябваше да се задоволи с изкуствено. И нашата майка погребахме почти с всичките и зъби. Тя имаше само две пломби от младите си години и един здрав зъб, който е трябвало да бъде изваден. На нея аз пък дължа почти липсата на зъбни проблеми до днес.

Като млада девойка майка ми е била много красива. Аз имам една нейна снимка, на която тя е 23-годишна, с вдигнати и събрани отзад коси, открито чело, тъмни и много топли очи. По-късно тя понапълня и така си остана до нейната кончина.

Шаманските си способности беше наследила от нейната баба, когато била още младо момиче, но практикуването си започна, когато беше към 50-годишна. Майка ми и нейната сестра, леля Вана, която беше по-малка от нея, са били подложени на изпит от баба им за тази цел, на който трябвало да покажат коя от двете притежава нужните духовни способности, за да може да лекува. Майка ми била определена от баба им за нейна наследничка. Двете е трябвало да насадят по едно малко дърво и всяка от тях е произнесла с тихо шептене някакви тайнствени думи. На майка ми дървото след това изсъхнало и с това тя издържала изпитанието. В днешно време може да се каже, че е ставало въпрос за силата на мислите, нещо подобно бях чела при Йосиф Мърфи.

В селото се разказваха случаи с баба ми и прабаба ми. Една вечер дошли хора от улицата при баба Йордана, майката на майка ни, с молбата да излезе и помогне на една крава, която лежала на умиране. А тя имала вече пяна на устата и превъртала очите си. По това време загубата на такова животно било тежко нещастие за едно семейство. Собственикът настойчиво помолил баба да помогне. Какво е говорила на кравата, тя само си е знаела, но не след дълго последната се посъживила и даже станала на крака като здрава, за „чудо и приказ“, както разправяли хората след това. За тях това било необяснимо, а доверието им към лечителните способности на баба ми още повече се затвърдило.

* * *

Баба Йордана (Дана), майката на майка ми, я обичах и бях привързана към нея, макар че не се виждахме толкова често, защото тя живееше далече от нас. Но аз мисля, че нямаше някой, който, след като я опознае, да не я хареса като човек. Това се дължеше на нейното топло и човешко излъчване. Тя беше мъдра, природно умна и имаше един неповторим усет за хумор и ирония, даже и към самата себе си. Тя притежаваше един голям резервоар на хуморески, поговорки, кратки и поучителни разкази. Баба Дана беше личност, към която нейните събеседници изпитваха голям респект. Тази почит към нея имахме както ние, децата, така и нашите родители, а също и хората от селото. Особено остър беше нейният хумор по отношение на съпруга и дядо Минко, който така и не усещаше, че тя се шегуваше с него. Но тя не го правеше никога със злобен, обиден тон или с някакъв лош замисъл. Много често баба Дана ни разправяше смешни, истински истории от миналото. А може би понякога тя дотурваше нещо измислено от себе си. Въпреки това за нас беше голямо удоволствие да я слушаме.

Това лято чух от сестра ми една история, случила се в живота на баба Дана. Когато била още млада невеста, един ден отишла с рейса в селото, където живеел нейният брат, за да го посети, понеже бил болен. Надвечер обаче тя изпуснала рейса за нашето село и за да не се страхуват домашните, решила да се върне пеша и да измине към 8 километра. Това се случило през зимата, навън било студено, имало сняг.

По пътя за вкъщи тръгнал един вълк по петите и. Баба носела дълъг червен шал около врата. Тя веднага го пуснала да се влачи подире и. А вълкът не я оставил на мира, не се махнал и през цялото време вървял след нея на известно разстояние. От време на време подтичвал и пред нея и отстрани до нея, но не се приближил. Червеният шал на баба и послужил като пазител и я спасил от лапите на вълка.

Когато баба Дана стигнала до село Бошуля, което е на два километра от нашето село, влязла веднага в една къща, а вълкът се махнал. От страх тя изгубила гласа си, не можела нищо да каже. Но за радост много скоро тя отново проговорила. За това сигурно и е помогнала нейната майка, по това време известна баячка против страхове. Всъщност лечебните методи на прабаба ми, баба ми и майка ми не бяха само против страх, а бяха няколко, не само леене на куршум, но и пускане на въглени, запрежване и други, в зависимост от заболяването.

Мъжът на баба Дана, дядо Минко, бащата на майка ни, като малък е бил осиновен от едно роднинско семейство. Той беше слаб, с орлов нос и имаше един белег от едната страна на лицето, близо до окото и носа му. Това беше следа от една ракова операция, която той от много отдавна е имал, защото още от дете го помня да изглежда така. Дядо Минко не беше много разговорлив. Мисля, че това беше причината сестра ми и аз да нямаме много близки отношения с него. А може би и поради това, че той нямаше нужния подход и усет към децата.

В селото всички познаваха дядо Минко под името „Бързия“, това беше негов прякор, свързан с фамилното му име. Той много обичаше да пие гроздова ракия и казваше, че тя е нещо като лекарство против язвата на стомаха му. Аз мисля, че този метод беше популярен в селото и за други заболявания, но учудващо е, че доста хора му вярваха, че силна ракия, с високи проценти, особено домашно варената, дезинфекцира раните.

Семейството на майка ми живееше на края на селото, в близост до гробищата, църквата и могилата, с една дума доста далеч от нас. Наблизо до тяхната къща течеше една съвсем малка рекичка, наречена „дерето“, а техният двор граничеше с нея. Аз бях много малка, когато родителите и братята на майка ми живееха там, имам съвсем смътни спомени за тази бедна къщичка.

Техни съседи бяха дядото и бабата на моята детска приятелка Снежана по майчина линия. Нейната майка и моята майка са се познавали още като деца и са си играели заедно. Но като млади девойки всяка от тях си е имала друга приятелка. Бабата на Снежана получила мозъчен удар, инсулт, на 50-годишна възраст. Тя лежала схваната на легло цели 6 години. Нейният мъж и син се грижили за нея, а понякога и майката на Снежана.

Кръстниците ни живееха през няколко къщи от къщата на майка ми. Тяхната дъщеря, тогава още младо момиче, ми е дала името Емилия. На нея много и харесвало това име и настояла така да ме кръстят, име, което по онова време рядко се срещало. По-късно тя се омъжи в София и ние почти нямахме контакти, с изключение на някои по-големи семейни празници.

По-късно, аз още бях малко момиче, братята на майка ми, вуйчо Пенко и вуйчо Гошо, построиха за своите семейства и за родителите си две нови големи тухлени къщи, пак в края на селото, но този път на централната улица, водеща към село Виноградец. Вече те живееха не толкова далеч от нас и ние се виждахме много по-често. Баба Дана и дядо Минко останаха да живеят при по-големия си син вуйчо Пенко и вуйна Мича, с които се разбираха по-добре. А и ние, нашето семейство, също ги чувствахме по-близки от другия вуйчо и вуйна, които бяха по-затворени, макар че бяха добри хора.

Баба Дана беше доста дебела на вид. Във външен вид майка ми имаше известна прилика с нея, но не беше така пълна. А и по характер майка ми приличаше на нея, тя също беше природно умна и мъдра, но нямаше чувството за хумор и излъчването на майка си, която можеше да развесели всеки, която беше така забавна и с такъв прям, но нераняващ другите характер.

Баба Дана страдаше от болни бъбреци и имаше силни болки през последните години от живота си. Тогава помагаше при гледането й и майка ми, когато имаше възможност. Вуйна Мича, нейната снаха, беше доста слабичка и от много години страдаше от болно сърце. Тя не можеше сама да се справи с тежкото тяло на свекърва си.

Веднъж ние със сестра ми попитахме майка ни за състоянието на баба Дана, от която току-що се беше върнала. С известна болка, но стоически, тя ни отвърна: „Тя е вече стара. Всеки някога ще умре, когато му дойде времето. Вие не бъдете тъжни. Така е животът“.

Баба Дана почина на 78 години, аз бях на нейното погребение. И въпреки че майка ни се опитваше да ни утешава, и тя много плака тогава.

* * *

Майка ми работеше в Трудовото кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) заедно със стрина Пана и другите жени от махалата. Известно време тя работи и в едни холандски оранжерии за отглеждане на домати и краставици. Един ден се счупило едно стъкло на покрива и парче от него паднало върху предната част на главата и, като я наранило. Доста кръв изтекла от раната, лекарят е трябвало да я шие. Когато това стана, аз следвах вече в Свищов. След този случай майка ни започна да губи все повече и повече от косата си над челото.

Дали това нараняване беше причината за косопада И, защото може би са проникнали вредни химикали в кожата, или причината е била някаква друга, лекарите не уточниха със сигурност. За жалост, едната предна страна на главата на майка ни напълно оголя, което много я измъчваше. По-рано тя ходеше понякога на студено къдрене при фризьор, но след този нещастен случай започна да носи забрадка на главата си. Майка ни и преди това често беше със забрадка, както бе типично за селските жени тогава, но на празнични дни, когато отиваше до Пазарджик или при сестра ми във Велинград, тя обичаше да носи косите си открити.

Веднъж аз реших, че може би ще намаля нейните душевни страдания, и й подарих две различни перуки за главата. Разбира се, съобразих се с цвета и вида на прическата и, което не бе така лесно, имайки предвид избора сред модерните перуки, които се продаваха. Когато майка ми ги пробва една след друга, трябваше за съжаление да й кажа, че е по-добре да ги свали и забрави. С тях тя изглеждаше като чужда жена, като някоя „издокарана, натруфена“, неприсъщо на нейната скромна натура. А и тя самата веднага го усети. Косите на майка ми останаха тъмни почти до старост, малко от тях бяха посребрели.

Горе-долу четири години преди нейната смърт на носа и израсна една брадавица. Аз не бях я виждала с нея, защото две години не бяхме си ходили. След обединението на Германия започнахме да прекарваме отпуските си и в други държави, за разлика от преди, когато винаги си идвахме. По съвет на баща ми майка ни разчепкала брадавицата й и сложила йодова тинктура. Последствията видях, когато пак бяхме там. Беше се развил злокачествен тумор, който вече бе започнал да разяжда месото на носа и. Аз се поскарах малко и на двамата, защо още не бяха ходили на лекар, и веднага я заведох в една онкологична болница в Пловдив с направление от поликлиниката в Пазарджик. Лекарката там също се скара на майка ми, но веднага с лазер изряза всичко, което трябваше да се изчисти. За мое учудване и успокоение така изглади носа, че дупчицата почти не се забелязваше. Майка ми трябваше след две седмици да ходи два пъти на облъчване, което направи, след като си заминахме. Когато на другата година пак се върнахме на село, тя имаше вече здрав нос, само леко зачервен на това място.

Майка ми беше работна като пчеличка. Тя не беше от бързите и не от тези, които винаги поддържат абсолютен порядък, но все нещо работеше, все беше заета. А и доста лежеше на нейните плещи: лекуване на хората по някои от методите и, най-вече баячество; голямата градина с плодови и зеленчукови насаждения; цветята, животните.

Градинската работа вършеше почти сама, освен копането и поливането, в които и баща ни се включваше. Нито сестра ми, нито аз тогава се интересувахме от градинската работа, само при поливането помагахме понякога — дали с вода от кладенеца, или с вода от канала, която идваше от полето. Но както сестра ми, така и аз, след като надхвърлихме 50 години, станахме, може да се каже, истински градинарки, сестра ми в Карабунар, аз в Германия, където няколко години имах градина с бунгало в провинцията Мекленбург Форпомер, а надеждата някога да си купя една в Берлин, още не съм изгубила.

В двора винаги имахме две или три лимонени дръвчета, които изглеждаха като големи храсти, насадени в големи дървени съдове, специално за тази цел направени. Тази традиция продължи и до сегашни времена. Толкова добре се чувствувам, толкова съм щастлива, когато си дойда и седна на пейката под лозницата пред къщата, а отстрани са лимонените дръвчета. Погледът ми се плъзга към ореха, стар и много висок, намиращ се на края на големия ни двор. Отпред в далечината се открива просторът: няма сгради, няма къщи, само зеленина и някъде много далеч се извисяват красивите тополи. Наслаждавам се на тази гледка, на този прекрасен пейзаж, на тишината, на спокойствието, на въздуха, на синьото небе, на слънчевите лъчи. Не само през деня, но и надвечер, макар и заздрачило се отвънка, изпитвам една лекота, все едно че бих могла да хвръкна като птичка. В такъв момент се чувствам свободна, абсолютно свободна и необвързана, без някакъв товар на плещите ми. А през нощта се наслаждавам на пеенето на щурците.

Когато майка ми беше вече на възраст, започна да чувствува проблеми с дишането. Тя беше убедена, че има астма, макар че никой лекар не постави тази диагноза, а то не бяха един или двама лекари. Но за облекчение при затруднения с дишането по нейна молба я снабдихме с една малка помпичка за кислород. Даже и през ум не ми е минало тогава, че майка ми, лекувайки толкова много други хора, си е навредила на здравето — дали от честия дим при кладенето на огъня, дали на енергийно ниво.

Тя лекуваше другите от страх, а самата тя изпитваше страх да не се разболее. Понякога беше достатъчно само да си помисли, че нещо ще я заболи, и вече усещаше болката. Това беше вероятно на психическа основа, внушение, което при нея беше силно проявено.

От време на време, макар и рядко, майка ми получаваше топлинни обливания, съпроводени с бързо биене на сърцето. И в този случай тя беше убедена, че има болно сърце, макар че и тази и диагноза никой лекар не потвърди. За сигурност, с мисълта че може и сама да се лекува, тя се беше снабдила от аптеката с някакви хапчета за болно сърце. Знам от личен опит, че в тогавашните времена не беше трудно без рецепта да се купят лекарства, които всъщност само с лекарско предписание би трябвало да се продават.

Възможно е майка ми наистина да е имала сърдечни проблеми, но на въпросите ни дали лекарят е установил, че е болна от сърце, отговорът и беше отрицателен. Спомням си, че ми беше казала, че нейното сърце прескача от време на време, както тя се бе изразила, но и това можеше да бъде на нервна почва. Абсолютната истина така и не разбрах. След смъртта и в 1998 год. сестра ми и аз намерихме една картонена кутия, пълна с медикаменти, които веднага изхвърлихме.

Майка ми беше алергична към някакво вещество, което, доколкото разбрахме, се съдържа в болкоуспокояващите медикаменти, като например аналгина. Веднъж получи натравяне от тях и беше приета в интензивното отделение на Пазарджишката болница. Когато това се случи, ние си бяхме дошли от Германия, тогава ГДР. Двамата с мъжа ми бяхме в отпуска и трябваше да се завърнем обратно, а майка ми остана в болницата. През цялото време сърцето ми така се беше свило, все едно нямаше живот в него. Но аз знаех, че не само положението на майка ми беше причината. Вече 9 месеца живеех в тази страна и тя ми беше толкова чужда, далечна всичките тези месеци. Липсваше ми слънцето, синьото небе, тук все беше мрачно. Това беше за съжаление и най-лошото календарно време — есента и зимата. Дни наред от сутрин до вечер небето беше сиво и мрачно. Понякога ми се искаше да отворя прозореца и с нож да разрежа небето, за да се покаже слънцето. Това беше и една от причините една година след преселването ми там да получа леки депресии. За мое щастие, аз бързо се съвзех, но споменът за тези душевни изживявания остана задълго в моето съзнание. Бях ходила на невролог, който носеше като че ли подходящо за професията му име: „господин Птица“ (Herr Vogel). Той даже не ми предписа някакви лекарства, а като говореше, гледаше повече през прозореца вместо към мен. Диагнозата му беше, че съм имала смущение в оросяването на главата и че това често се случва с чужденци, които идват да живеят тук. На въпроса ми дали ще оздравея, той отговори: „Ако в семейството и в работата ви всичко е горе-долу наред, да, ще се оправите по-бързо“.

Поради здравословните си проблеми, и най-вече тези с дишането, майка ми не се осмели да ни посети в Германия. Тя се страхуваше да не и стане лошо във влака, а за самолет и дума не можеше да стане. Надеждата обаче все някога да ни дойде на гости, не я остави цял живот. Аз мисля, че дълбоко в себе си тя знаеше истината, че това никога няма да стане, но се чувстваше по-добре да живее с тази илюзия.

Баща ми също искаше да ни посети тук, но и за него идването със самолет беше изключено, изпитваше страх от височина, това беше нещо като фобия. Обаче той осъществи желанието си и дойде с влака през Румъния. Цели 49 часа трая това пътуване, понеже по времето на „Желязната завеса“ не можеше да се преминава през Белград. Тогавашната Югославия беше по-отворена към Запада и на гражданите от ГДР беше забранено минаването оттам. Баща ми беше доволен от това пътуване, видял чужди страни, разговарял с другите хора от купето. Той въобще беше много любознателен, любопитен как е в другите държави. А и много разговорлив, завързваше бързо запознанства. Спането във влака също не беше проблем за него: како баща си, дядо Тодор, и той можеше да спи по всяко време и навсякъде. Тук, в Германия, много му харесало, така ни каза. Но едва изтрая да изминат двете седмици и да се върне обратно в България.

* * *

Съветите на майка ми бяха винаги от голямо значение за мен. Обаче имаше и такива, които аз като младо момиче не можех да последвам. Но някои от мъдрите и съвети няма да ги забравя никога.

„Не гледай парите, а какъв е човекът“, казваше тя често.

Майка ми поставяше много голям акцент на характера на един човек и най-вече дали има добро сърце, това тя най-много ценеше. Тези поуки беше съхранила от нейната майка.

Аз си спомням колко бързо майка ми прецени какъв човек е нейният първи зет, съпругът на сестра ми. Когато двамата за първи път ни посетиха в село, дори и след като той любезно прегърна бъдещата си баба, тя се обърна настрани, а очите и се напълниха със сълзи. Малко след това я чух да казва на баща ми в една от стаите: „Не е добър човек, не ми харесва“.

Животът на сестра ми го потвърди. Христо, така се казваше той, изглеждаше много добре, беше красив млад мъж и цялата вечер се държа много любезно с всички, беше много разговорлив. Но очите му наистина нямаха добро и топло излъчване, имаше нещо студено и фалшиво в тях, а синият им цвят още повече подсилваше това усещане. Не след дълго време разбрахме какъв беше всъщност: егоист, груб, с превисоко самочувствие, въобще разглезен „бащин син“. И като допълнение, обичаше доста да си попийва.

Майка ми веднага хареса мъжа ми Томас и го обикна като роден син. Но както понякога става в живота, и ние се разделихме след 21 години съвместен живот. С Юрген, с когото сега живея, тя не можа да се запознае, защото беше вече напуснала този свят. Аз исках по време на лятната ми отпуска да й кажа за нашата раздяла, или по-точно, че зет и ме напусна заради една млада, 23-годишна жена, в която се беше влюбил. Но, изглежда, майка ми не искаше да знае това, като внезапно ме изпревари и си замина завинаги. Вероятно се досещаше, че нещо не е наред при мен, защото имаше много добре развита интуиция. Аз не бях и писала почти цяла година, макар че всъщност рядко се занимавах с писма. Този път съзнавах, че не можех да й пиша както винаги, все едно че нищо не се е случило, или пък да я лъжа. Майка ми и аз бяхме душевно много тясно свързани, но не така, че да съм се била „хванала за нейната рокля“. Тя и без това нямаше почти никакво време за нас, децата, прекалено много задължения и работа лежаха на гърба и. Освен това тя беше спокойна, че баба Ана се грижи за нас много добре. По-късно вече станахме самостоятелни, и то от доста ранна възраст, защото трябваше да учим другаде.

По време на моето гимназиално образование във Велинград аз често си идвах в края на седмицата, но през деня обикновено четях някоя книга, а вечер излизах на разходка, кино или дискотека. По-късно, когато следвах висше образование в Свищов, рядко си идвах, обикновено през семестриалните ваканции. Все бях заета, освен това ходех и до Пазарджик, Велинград, на море, на планина. Когато си бях вкъщи, майка ми малко ме бе разглезила, защото не ме караше да й помагам в домакинството и в градината, освен за покупки и правене на консерви. Даже като по-малка работех повече от сега, тогава поне нижех тютюн, пасях бибета.

Тя никога не се оплакваше, че малко и помагам, че малко време отделям за разговори с нея. Винаги имаше оправдание за младите хора и често ме защитаваше пред баща ми, като казваше: „Когато има собствено семейство, тогава ще се промени. Сега е още млада, и ние някога като млади не бяхме по-различни от днешните. Само че времената тогава бяха по-други, по-тежки. Ние трябваше от много по-рано да се научим да работим. А и не сме учили толкова дълго време като сегашната младеж“.

Едва когато внезапно си отиде и това беше така болезнено за мен, осъзнах тази моя голяма грешка, че не отделях достатъчно време за нея.

* * *

Майка ми много обичаше децата, особено малките, а нейните собствени внуци и правнуци бяха съкровището и. Моят син се роди в България, защото почти две години след сватбата ни живяхме там. Той беше на четири месеца, когато майка ми се пенсионира. Това беше времето, когато България имаше големи проблеми с електроснабдяването, часове наред нямахме ток. Ние живеехме тогава под наем в една гарсониера на 7-ия етаж, предоставена ни от Окръжния народен съвет в Пазарджик, където работех. Отоплявахме се с електрически печки и прекъсванията на тока бяха много голям проблем. Майка ми взе бебето ни на село и се грижеше много добре за него. И понеже и без това вече нямах мляко за кърмене, а имахме нужда от пари, аз тръгнах отново на работа, макар че майчинството ми още не беше свършило. Всеки петък вечерта отивахме на село и оставахме до понеделник сутринта, а понякога преспивахме и през седмицата там. Шест месеца по-късно се преселихме в Берлин, ГДР, или Източна Германия, както тогава още се наричаше.

Когато синът ни навърши три години, всяко лято го оставяхме за по 3 месеца на село при баба му и дядо му и така до тръгването му на училище. Селският въздух, природата, голямата градина, другите деца от махалата, топлината на родителите ми, съседите и роднините бяха като балсам за детската му душа. В Берлин живеехме на оживена улица, с много пътуващи коли, и на тази възраст не му позволявахме сам да излиза. А на село, където имаше почти пълната свобода, като че стана друго дете, много по-живо, приказливо, усмихнато, общо казано, разцъфна като цвете. Мартин, синът ни, бързо научи български език, играеше си с братовчедите Стоянчо и Гошко, децата на батко Тошко, а също така и с махленските деца. Дъщерята на батко Гошо, Силвия, която беше най-голяма, но още много младо момиче, също отделяше много време за сина ми и той се беше привързал към нея. За краткото време живот на село синът ни стана по-самостоятелен, с по-високо самочувствие, но и малко нахалничък, а това се дължеше на родителите ми, които го бяха поразглезили. За наше успокоение това не повлия зле на развитието му. Завръщането в Берлин за него беше малък шок, там, в строгата детска градина, с немската баба, която почти никога нямаше време за него, там не можеше да се държи както на село, свободите му бяха ограничени.

Пред очите ми се осъществи психологическата промяна на неговото поведение в различните ситуации: свободното и любящо отношение на село при българската баба и дядо, от една страна, и строгото ГДР възпитание в детската градина, съпроводено с липсващата топлина на немската баба, от друга страна. Последното не считам за благотворно върху детската психика, детското възпитание. Аз съм благодарна на съдбата, че синът ми така добре се справи както с българската, така и с немската действителности.

Той бързо обикна българските си баба и дядо. Аз останах учудена от парите, които той имаше, все дадени му от майка ми. Когато за първи път ги видях, го попитах откъде ги има, а той ми отвърна: „Баба Кула ми дава често парите от баенетата си. Тя ми викаше да си купя нещо с тях“.

И не само синът ни получаваше пари от родителите ми, те и на нас даваха в първите години, когато бяхме там, за да можем да си позволим почивка на Черно море. Нашите спестявания тогава ни стигаха за самолета, подаръците и джобните пари. Сестра ми беше по това време финансово много добре обезпечена, но родителите и на нея помагаха, искаха да са сигурни, че се отнасят справедливо към двете си дъщери.

Пристигането ни в България през лятото беше винаги един празник за майка и татко. Като за посрещане първия ден винаги имаше печено агне или печено малко прасе, а също така и собствено произведени вино и ракия. Най-близките ни роднини, вуйчо Пенко, вуйна Мича, чичо и стрина, идваха на този ден да се видим.

През целите 12 години живот в Източна Германия (ГДР) ние прекарвахме по 4–5 седмици в България и бяхме щастливи, че имаме тази възможност. На село не оставахме дълго време, след 1–2 дена обикновено отивахме в Пазарджик, където имахме приятели и добри познати. Или пък посещавахме други населени места като София, Пловдив, Велинград, Родопите, Черно море. Но домът на родителите ми в Карабунар беше нашето пристанище, откъдето винаги стартирахме за някое пътешествие из страната и където винаги се връщахме. Най-напред там пристигахме от Берлин и оттам си тръгвахме обратно за Берлин.

Майка ми готвеше всеки ден и когато бяхме там, това, което най-много обичахме да ядем, беше кисело зеле на тепсия. Въпреки нашите протести тя все гледаше да има много месо, нещо, от което наистина нямахме нужда, защото в Берлин го имахме в изобилие. Родителите ми не се засягаха, че обикновено оставахме кратко време при тях на село. Те бяха щастливи, че сме добре и най-вече защото внукът им в повечето случаи оставаше при тях, а на село той се чувстваше най-добре.

* * *

Майка ми имаше широко и добро сърце. Тя нямаше спречквания с други хора и аз мисля, че това просто не го можеше. Може би и защото хората имаха респект и голямо уважение към нея и просто не и даваха повод за кавги. Не бих могла да си представя майка ми да се скара с някой човек, освен с нас, децата, понякога, но това е нещо съвсем друго, това е част от възпитанието ни. Аз имах чувството, че тя някак си духовно стоеше над всички нас, както над семейството си, така и над другите хора. Никой не можеше да я засегне с нещо или да я обиди. За такова душевно състояние много хора посещават терапевти, семинари, медитират, правят специални дишания, четат езотерични книги. А майка ми беше една съвсем обикновена жена, която беше ходила на училище само до 5-и клас. Тя беше много търпелива, скромна, кротка, без изявено его, без суетност, без тщеславие, благородна.

Но понякога и майка ми имаше душевни болки и грижи, които бяха в повечето случаи свързани с нещастната женитба на сестра ми. Имало случаи, когато цяла нощ не е можела да спи и е плакала заради нея. Сърцето и беше изпълнено с дълбока човешка обич и голямо чувство за справедливост.

Тя беше известна в селото, а и в околните населени места като баячка против страх, но също така лекуваше и обрив. А на малки деца баеше против така наречените по народному „уроки“, за успокоение. За тази цел тя пускаше въглени в съд, напълнен с вода, а понякога беше достатъчно само с пръста си да докосне средата на челото и леко разтривайки, да шепнеше някакви думи. Децата се успокояваха и спираха да плачат, а ако имаха висока температура, тя спадаше. Но това се отнасяше само за случаите, в които децата нямаха някакви заболявания, а плачеха без причина, непрекъснато, понякога съпроводено с вдигане на температурата. Колко често са идвали майки с деца или баби с внучета даже през нощта да търсят нейната помощ. Тя никога никого не връщаше, без значение по кое време на денонощието идваха. Не лееше куршум в два дена от седмицата, във вторник и неделя, и го спазваше стриктно, тези дни бяха табу и за баене. За неделята съм сигурна, а дали другият ден беше вторник, споменът ми изневерява. Доколкото разбрах от нея, тези два дена не били добри за лекуване. Дали нейната баба и е казала това, или е имала някакъв мистичен сън, свързан с тази забрана, тя не беше споменавала.

Майка ми никога не определяше цена за шаманските си услуги, вземаше само това, което и слагаха на земята, и то когато е свършила с баенето. А когато я питаха колко струва, винаги отговаряше: „Нищо не струва. Само ако някой иска и има, може да ми остави нещо на земята. Може и една стотинка, за лек да е, но може и нищо“.

Тя се чувстваше призвана да помага на хората, и то с абсолютна вяра и убеждение. За нея беше голямо удовлетворение да чуе от хората, че им е помогнала и те са оздравели.

Няколко пъти ми беше казвала, че когато е била към 50-годишна, и се явила Света Богородица в съня, а по-късно още един път, като и казала, че трябва да помага на хората. Това майка ми приела като призвание в този живот. И наистина идваха много хора: млади, стари, жени, мъже, и то даже отдалеч — от Пловдив, София и от другаде. Между тях имаше също лекари и военни, които търсеха нейната помощ. Общото название беше „против страх“, но ясно беше, че идваха и хора с нервни и психични заболявания в по-лека форма.

Когато веднъж казах на мъжа ми: „Майка ми хвърля понякога стотинки, а даже и левове между лехите на цветята в парка на селото“, той даже не се учуди.

Беше вече свикнал с някои чудноватости на българска си баба. Тя ми беше казала, че при второто си явяване Света Богородица я посъветвала да прави това, за да се радват децата, когато намерят парите.

Аз не вярвах в Господ, религия, мистика. Възпитана по социалистически в тогавашните времена, се числях към кръга на невярващите, на атеистите. Това беше причината да не задам дори един въпрос на майка ми по повод на това явяване на Света Богородица. Само регистрирах, че ми каза това, не попитах нищо, за което сега дълбоко съжалявам. С течение на времето осъзнах, че истината за мен самата е друга: дълбоко в душата ми съм била вярваща, макар и неосъзнато. Знаех, че съм суеверна, но това всъщност е повече мистичност, която все повече и повече се засили с напредването на годините ми. Това е една така типична за нас, българите, черта, за разлика например от германците, които са много рационално мислещи. По отношение на лечителните способности на майка ми имах пълното доверие в нея, знаех, че наистина помага на хората, макар и да не можех да си обясня това. Тогава си казвах: някои неща са просто необясними, така е, няма нужда да си блъскам главата повече. Тогава мислех така, но времената се измениха, моите разбирания и виждания — също.

Всяка година, когато си ходехме на село, аз държах майка ми да пребае на всички ни: на сина ми, на мъжа ми и на мен. Това беше профилактично, за всеки случай. Първото баене показваше дали ще трябва още веднъж или няколко пъти, обикновено до три, но имаше и хора с тежки случаи, при които бяха нужни 10 баенета. Винаги когато се чувствах в добро душевно състояние, нямаше нужда от втори път. Тогава тя казваше: „Ти нямаш страх“.

Имаше обаче и случаи, когато три пъти трябваше да прави това. Аз знаех, че нейните баенета бяха нещо като барометър на моята психика. А това потвърждаваше моята вяра в нейните лечителски способности.

Майка ми винаги беше добре информирана за новостите в селото от многото нейни посетители. Тя никога не говореше лошо за други хора, знаеше какво може да разкаже и какво да запази за себе си, с една дума, не клюкарстваше. При нея хората си разменяха рецепти за лекарства и най-вече обменяха опит за билки — кои какви лечебни свойства имат. Понякога не ми беше по воля този наплив на хора, които седяха на пейки и столове под лозницата пред къщичката за баене в двора. Добре, че имахме и друга лозница пред вратата на къщата, също с пейка, маса и столове. И най-вече малко по-настрана и на по-закрито място от погледите на чакащите. Но не само мен ме смущаваше това обстоятелство, а също и баща ми. Невинаги той можеше на спокойствие да яде, особено зимно време, когато само в кухнята се палеше печката, а хората идваха по всяко време, не беше както сега, да се записва час. Той често се ядосваше за това на майка ми, мрънкаше, но не смееше да й забрани. Първо, знаеше, че тя няма да го послуша, защото беше станала много вярваща, и второ, защото баща ми като българин също беше суеверен и изпитваше страх да се бърка в „Господните работи“. А майка ми и на него беше казала за Света Богородица.

Силно набожна майка ми беше станала след пенсионирането си. Мисля, че най-много за това е допринесло явяването на Света Богородица, но преди това донякъде и нейната приятелка баба Златана, която също живееше в махалата ни. Двете не пропускали никакви църковни празници, а даже оставали до последно в църквата и помагали на попа да подреди всичко на мястото си. Това го чух от него по-късно, на нейното погребение. Те се включваха в организирани екскурзии с автобус до известни манастири, като Рилския, Бачковския, Дряновския и др. Колко често виждах майка ми вечер застанала пред иконата на олтара със Света Богородица тихо да се моли и кръсти. До нея стоеше на стената от дърво картината „Тайната вечеря на Исус Христос“. Аз мисля, че майка ми е имала някакви мистични изживявания, може би видения, но се е страхувала да ни каже това, за да не я помислим за малко не наред в главата. Още тогава ми беше направило впечатление, че никога не казваше, че е сънувала Света Богородица, а че тя и се е явила в съня.

Това лято намерих вкъщи една папка, пълна с религиозни материали: молитви и псалми; жития на някои светии; за манастири. Аз ги взех всичките с мен, те са спомени от майка ми, тя ги е държала в ръцете си, чела ги е, била е душевно свързана с тях. Намерих и едно листче с няколко изписани от нея изречения, в които се възхвалява Света Богородица. Веднага си помислих, че може би това са думите, които си шепти при баенето и които искаше да предаде на внучката си Марина. Но дали наистина са те, не съм сигурна. Тази традиция трябваше да се предава от едно поколение на следващото поколение. Но дали внучката и щеше да поеме, не беше сигурно, днешните времена са по-различни от тогавашните и надали щеше да се сбъдне желанието на майка ми. Съдбата реши тя да занесе това знание в гроба си. Майка ми почина съвсем внезапно.