Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Geschichte einer liebevoll-chaotischen Familie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Емилия (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Емилия Екерман

Заглавие: Историята на едно мило-хаотично семейство

Преводач: Емилия Екерман

Език, от който е преведено: немски

Издател: Издателство „Фабер“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2020

ISBN: 978-619-00-1106-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11981

История

  1. — Добавяне

Глава 9
Моите братовчеди

От всичките мои 10 братовчеди и братовчедки по първа линия за мен най-близки бяха батко Тошко и батко Гошо. Причината е, че сме отрасли заедно, като деца заедно сме играли, а и те бяха като големи братя за сестра ми и мен.

* * *

Братовчед ми Тошко е най-големият и първият син на чичо Стоян. Неговата отвореност, прямота, разговорливост и услужливост му позволяват лесно да създава контакти с хората, независимо дали близки или чужди. И той наистина имаше и има много приятели и познати. Макар че вече поновому рядко се употребява обръщението „батко“, за мен си остана важна тази традиция на уважение към по-възрастните.

Батко Тошко е наследил някои характерни черти, типични за мъжката ни Шикова линия: бързо избухва и има доста твърда глава. С такива избухвания съм свикнала и не ги „слагам на кантара“, така както е и при баща ми, те често са като „добър ден“, бързо се изпаряват.

Братовчед ми Тошко беше женкар, един „Казанова“, на когото жените така лесно падаха в ръцете, че не му беше нужно много да се напряга. За това му помагаше и фактът, че е много талантлив и обаятелен разказвач. Като започне някоя история, украсява я, прави я толкова жива, че е истинско удоволствие човек да го слуша. Той никога не е скучен и обикновено историите му са смешни и интересни. А една част вицовете му, от които има „цял чувал на склад“, понякога е плод на много добре работещата му фантазия.

Аз не познавам друг човек като братовчед ми, който така лесно да завързва приятелство или познанство с други хора, било то мъже, жени, млади или стари. Това го прави много симпатичен, но си има и своите негативни, опасни страни. Жените бързо се влюбват в него, понеже им изглежда добродушен и мил, а е и голям кавалер. Но със съпругите си от двата брака той се държеше като един малък деспот. Аз съм убедена, че това беше една от причините за разводите им, а не само неговите изневери с други жени.

* * *

С първата си жена батко Тошко се беше запознал във Варна, където следваше в институт за хотелиерски и ресторантски управители. Тя се беше влюбила „до ушите“ в него и искаше непременно да му стане законна жена. Кака Лили, така се казваше тя, произхождаше от едно заможно и интелигентно семейство от София, което тогава живееше във Варна. Тя също следваше в този институт. Аз още от началото я харесах, защото беше мила и с много добри обноски към всички, особено към батко. От една страна, му харесваше нейното държание към него, от друга страна, точно тези нейни, както той ги наричаше „префинени маниери“, го дразнеха, били изкуствени, не бил свикнал с такива „префантосвания и тем подобни“. Не му харесваше и разликата между неговото и нейното семейство, смяташе, че щеше да е по-добре, ако съпругата му също произхождаше от такова обикновено, като неговото.

Кратко време след тяхната любовна връзка кака Лили беше забременяла и непременно искаше да си роди бебето. Когато беше вече в 6-ия месец, братовчед ми се съгласи да се ожени за нея. Обаче тя не му беше по воля, за него беше една любовна авантюра, както с много други преди нея, и вътрешно се ядосваше, че заради детето трябваше да се обвърже с този брак. Но имаше и друга, не по-малка причина — той харесваше една друга девойка, далечна роднина на съседи от махалата ни. Тя обаче живееше в друго село и повече не искаше да го види, когато разбра, че друга жена очаква дете от него.

Всички тези истории, които сега пиша, братовчед ми ги е разказвал надлъж и нашир. Той обичаше да слага личния си живот като „на тепсия“ пред другите, особено пред добри слушатели като мен.

Малко след сватбата кака Лили роди преждевременно, но детето беше умряло в корема й. Нейната тъга беше огромна, но и тази на батко не по-малка, най-вече защото беше момче. От друга страна, това беше като добре дошло за него, да има повод да се разведе с нея, за голяма радост на майка му, стрина Пана. Тя не можеше да понася снаха си още от началото на тяхното запознанство и започна да приказва лоши неща за нея: била по-висока от батко, разглезена, мързелива и какви ли не други притурки. Кака Лили наистина беше малко по-висока от братовчед ми, но това бяха може би 1–2 см, а тя носеше все ниски обувки.

* * *

Втората жена на батко Тошко беше с 10 години по-млада от него и за нея той се ожени с голямо желание. Но и на нея не остана верен, просто не можеше да „остави пръстите си“ от чуждите жени. Със Спаска, така се казваше тя, той има една дъщеря на име Марияна и двама синове, Стоян и Георги. Хората в селото се чудеха как можеха да искат да „имат толкова много деца“. Тогава бяха годините на едно дете, две деца беше „нормално“, но при три и повече семейството се считаше едва ли не за асоциално. Многото деца се приемаха за нормално явление при циганите. Аз не мога да кажа, че беше толкова трудно да се издържат повече от две деца, и се учудвам на това обществено мнение тогава. Мисля, че сигурно по много скрит и фин начин то беше вкарано от статуквото в нашето съзнание. Аз също желаех да имам само едно дете и за жалост считах това за правилното решение.

А сега, когато животът стана толкова труден за хората, се раждат още по-малко деца. При това в трудни години е може би по-добре човек да има по-голямо семейство, да има по-широка подкрепа. Мисля, че една от пречките е, че изискванията за отглеждане на децата в сегашно време много се измениха, „летвата се вдигна доста високо“. А като пример мога да посоча празнуването на абитуриентските балове в страната ни.

Семейството на братовчед ми със Спаска издържа 10 години. Този път тя го остави заради друг мъж. Може би се досещаше за неговите изневери, а може би и знаеше за тях. Но и неговото деспотично държане като на мъж, чиято дума трябва да се чуе в семейството, беше също една от причините да се реши на тази стъпка. И трите деца останаха при братовчед ми, това беше тяхното желание. Спаска искаше да вземе само дъщерята, но те решиха да не се разделят и да останат при баща си. За доброто на децата си тя се отказа от нейния дял на съвместно купеното жилище в Пазарджик, а също така и от мебелите. Почти всички в селото, особено съседите, говореха лошо за нея, как може една майка да си остави децата заради друг мъж.

Аз изпитвах голямо съжаление към Спаска, защото знаех колко много ги обичаше и така добре се грижеше за тях. Но човек не може да знае какво е в другата душа. Мисля, че обстоятелствата при нея са станали непоносими, за да стигне до подобно решение. Братовчед ми никога не и прости за това, най-вече, че го е оставила заради друг мъж, с което честолюбието му не можеше да се примири.

„И при това, на тази възраст, тя да има още едно дете!“, ядосваше се той, макар че Спаска беше още млада при раздялата им.

Стрина Пана се чувстваше в правото си, като я осъждаше и упрекваше. И тя, втората жена на сина и, също не беше по нейната воля.

Братовчед ми отгледа сам и трите си деца, като се грижеше много добре за тях, а те бяха доволни, че са останали при него. Той си спечели заслужено похвалите на всички, които го познават. През първите години след развода на батко Тошко децата не искаха да говорят с майка си. Най-напред се сдобри дъщерята, след това по-големият син, и най-накрая по-малкият. Дъщерята Марияна се омъжи много млада, роди едно момче и живееше с мъжа си в едно съседно село в къщата на неговите родители.

Четири дена след погребението на майка ми се случи голямо нещастие в нейното семейство. Един ден тя и мъжът и се скарали. Той имал един пистолет и ужким за да я стресне, мислейки, че вътре няма патрони, го сложил на слепоочието си и натиснал спусъка. Дали по невнимание или объркване, но се случило неизбежното — чул се гръм и той паднал на земята облян в кръв. Родителите му били разведени, майка му работела в Гърция, а баща му някъде на друго място. И цялата тежест по организацията и каквото въобще е необходимо в такъв случай за погребението, легна на плещите на братовчед ми.

Бяха изминали 40 дена от смъртта на майка ми и аз бях на село, когато го срещнах отново. Дълго време ме вълнуваха неговите думи: „Майка ми, баща ми, брат ми, а сега и зет ми, всички трябваше да ги изпратя под земята. Трудно ми беше, но аз трябва да се грижа за трите деца, а сега и за внука ми. Те не чакат от друг, а от мен, не мога да си позволя да се отчая, да увисна с главата надолу“.

Не след дълго дъщеря му се премести да живее при него, за да може той да помага и на нея при грижите за бебето. А тя беше толкова млада майка, нямаше навършени и 19 години.

* * *

Така както често сменяше жените, така често братовчед ми сменяше и професиите си. След завършването на гимназиалното си образование той работеше като келнер, след това следва във Варна, а след дипломирането си работеше като управител на ресторант в Пазарджик, като смени няколко такива. За кратко време беше и в курорт „Цигов чарк“ като управител на хотел-ресторант „Орбита“, а по-късно отвори с жена си Спаска една кръчма в града. Това беше една рядка възможност по социалистическо време да се работи на собствени начала. Заведението беше винаги под наем, а данъците трябваше да се плащат на държавата.

От време на време батко работеше през летния сезон в някой морски ресторант на Черно море, назначен на сезонни начала. Правеше го повече заради бакшишите. Понеже знаеше горе-долу немски и английски език, а и благодарение на неговата разговорливост и учтивост изкарваше добри пари за кратко време. Но и не само заради тези му качества той бързо се уреждаше да работи там, а и защото беше много работлив. Виждала съм го колко много чинии с ястия можеше да носи само в едната си ръка и да се движи с такава бързина между масите.

Преди няколко години, след промяната у нас в България, батко Тошко започна да работи на частни строителни обекти, най-вече слагане на плочки. На тази професия и сръчност той сам се научи и се справяше много добре, като имаше достатъчно поръчки.

Голям приоритет в живота му бяха подредеността и чистота в жилището му, която обаче в последните години отстъпи на по-заден план. А от друга страна, с дисциплината той беше малко скаран, така да се каже, живееше на принципа: „Ако не днеска, утре, но най-добре вдругиден“.

Точността за братовчед ми Тошко беше и си остана и до днес чужда дума. А как да бъде другояче: срещне ли някой, веднага завързва разговор с него, започне някакви истории надълго и нашироко, дали за проблеми, политика или случки от личния му живот, и то съвсем подробно, не липсваха и най-малките детайли. Понякога влизаше в ролята на артист, сменяше интонацията и тоновете на гласа си, и то така, че хората наоколо се обръщаха да видят кой говори. Но на него въобще не му беше неудобно, от липса на самочувствие и самонадеяност той не можеше да се оплаче.

Последния път срещнах братовчед ми през май тази година. Той още живее като сингъл, а с неговите 57 години има още тъмна коса, само тук-там е посребряла. И както обикновено, когато се видим, и този път трябваше да слушам търпеливо неговите нови женски истории. Братовчед ми си е останал същият, такъв, какъвто винаги го познавах.

* * *

Другият ми любим братовчед беше батко Гошо. Той нямаше много характерни прилики с брат си, освен по отношение на избухливостта. Беше по-топъл по душа, отколкото батко Тошко, поне с такова чувство съм останала. Не беше много разговорлив, а в повечето случаи по-затворен в себе си, и нямаше голям кръг от приятели и познати. Както всички от рода ни също беше тъмнокос. Особено отличителни бяха очите му: големи, много тъмни, почти черни и топли, като че малко тъжни. Ние, двамата, си приличахме по това, че много обичахме да четем книги, за разлика от сестра ми и неговия брат.

Поддържахме добри отношения, уважавахме се много, но той никога не ми беше така близък като брат си. Една от причините беше, че като малък не си играеше толкова често с нас, махленските деца, а по-късно работеше дълги години в Рила на каскада „Белмекен“ и рядко си идваше. От друга страна, не беше така контактен и не отделяше толкова от времето си да бъдем заедно. Едва след като заживях в Германия и като си идвахме в отпуска, започнахме да се срещахме по-често, като инициативата беше в повечето случаи негова. Мисля, че това се дължеше най-вече на обстоятелството, че харесваше мъжа ми и двамата се разбираха много добре. Братовчед ми Гошо ни канеше на гости у дома си вечер, като се подготвяше с обилно ядене и пиене, а и в града се срещахме в някое заведение, той обичаше да пие кафе. Контактите ни зачестиха, когато се премести да работи на строителните обекти в Пазарджик.

Почти винаги батко Гошо работеше навънка, и то обикновено доста далече, все като строителен работник. Дълги години работи на строителството на водноелектрическата централа „Белмекен“ — Рила, която беше национален обект. След това работи една или две години в Алжир, а после няколко месеца в Германия, като накрая се установи окончателно в Пазарджик. За онези времена изкарваше доста добри пари и успя да купи за семейството си един малък апартамент в града. За тази цел трябваше да има гражданство, а него беше получил като работещ на национален строителен обект и ползващ се с известни привилегии. И разбира се, осъществи се мечтата му да си купи така желаната тогава лека кола „Лада“.

Батко Гошо се ожени сравнително рано за неговата млада, още „училищна любов“. Жана, както се обръщахме към нея, беше малко разглезена от родителите си и както се казва, „работата не беше я измислила“. А това се отнасяше както за домашната и градинската, така и за професионалната. По социалистическо време имаше само държавни предприятия, учреждения и ТКЗС-та, частен сектор нямаше, всичко беше „народна собственост“. По въпроса за домашната и градинската работа, когато бях млада и пребивавах в Карабунар, аз също бях като нея, но след женитбата ми се „завъртях на 360 градуса“, и то без да се насилвам, някак си отвътре ми дойде.

Жана поработваше от време на време някъде, но все трябваше да прекъсне, защото й се виждаше малко трудничко. И така, докато забременя и спря да работи напълно. Съседите със закрита ръка казваха за нея, че е като принцеса, защото не бе свикнала на по-труден живот. Със сегашните мои разбирания бих казала, че това отношение не беше заслужено. Но тогава почти нямаше случаи жената да не ходи на работа, беше ни втълпено като неприемливо от социалистически начин на мислене.

Със свекърва си, стрина Пана, Жана още от началото не можеше да се разбира и двете се караха често като майка и дъщеря. Но обикновено бързо се сдобряваха и това поне беше хубавото, че и двете не слагаха „думите на другата на кантара“. Батко Гошо обичаше жена си и държеше много за нея, като до голяма степен се влияеше от нейното мнение. В повечето случаи той вземаше нейната страна, за яд на майка си и брат си.

Когато Жана беше на 37 години, се разболя тежко от нервно разстройство и е трябваше да остане в болница за лечение. За съжаление обаче положението И там не беше се подобрило. От жалост към нея батко Гошо решил да я вземе от болницата и да я гледа вкъщи. Само човек с много добро сърце и с обич към ближния си се решава на такава стъпка, при положение че лекарите даже го посъветвали да не го прави при нейното тежко здравословно състояние. Батко се издигна в очите ми няколко стъпала по-горе, като разбрах за това.

Когато си дойдох отново със семейството ми от Германия, Жана беше вече напълно възстановила предишното си психично равновесие, беше оздравяла. И при това само два месеца след изписването и от болницата. Жестът и обичта на батко Гошо, нейния съпруг, я върнаха към живота. Мисля, че до голяма степен и грижите на нейната майка, която и беше намерила подходящите билки, а също така и лечебните процедури на моята майка. Аз не знаех, че Жана е била така тежко болна, това разбрах от майка ми, когато бях пак на село, а също и от Жана, която сама ми разказа за това. Тя даже не скри факта, а беше така откровена да си признае, че понякога е била доста груба и с лекарите.

Случаят с нейното заболяване и бързото й излекуване беше така необичаен, че се говореше за станало чудо. Тя не ползваше повече лекарства, а само билки, и майка ми и беше баяла 10 пъти. Жана се оплакваше от схванатост и болки в тила и понеже майка ми много добре можеше да разтрива, и тук и е оказала нужната помощ.

Беше изминало известно време, когато реших пак да я запитам за нейното заболяване. Тя ми разказа, че е била настинала и вдигнала много висока температура. А точно по това време неочаквано влязла в менопаузата, така наречения климактериум при жените, който обаче настъпва обикновено след 47-а, а и в по-късна възраст. Всъщност тези две обстоятелства са достатъчни, да се стигне до такова внезапно нервно разстройство. Високата температура може да засегне мозъка, а съвсем ранният климактериум също. Жана сигурно е вярвала в билките и баенетата, защото силната вяра също влияе на психическото състояние на човека. Тя можеше да се похвали, че наистина беше извадила голям късмет.

* * *

За смъртта на братовчед ми Гошо разбрах едва на 15 юни 1998 год., но смъртоносният инфаркт настигнал през февруари на същата година. Батко беше навършил 50 години, една рискова възраст за мъжете по отношение на сърдечните инфаркти. Още от много млад той беше страстен пушач, а в последните години пушеше по 2–3 кутии на ден. Учудващо впечатление ми беше направил фактът, че беше много напълнял, особено в коремната област. При това той до обяд не ядеше, а пиеше само няколко кафета, поне така ни беше казал, когато се виждахме преди обяд с него в някое кафене в града.

Брат му Тошко ми разказа подробно обстоятелствата около неговата смърт. Батко Гошо не се чувствал добре в последно време, но не искал да отиде на лекар. Изглежда е подозирал за сериозността на проблема си и го е било страх да чуе истината. Било една събота в дома им на село. Батко, Жана, батко Тошко и синовете му, всички били там. Къщата им е разделена на две, всеки от братовчедите има по две стаи на горния етаж. Изведнъж батко Тошко чул, че Жана извикала силно, и веднага се завтекъл към тяхната стая. Брат му вече лежал мъртъв на земята. По желание на Жана го погребали в Пазарджик, вместо в селското гробище, където лежат всички наши родители и прародители. Понеже тя живееше повечето време в града, е сметнала това за по-удобно за посещенията и на гроба му.

Още не съм ходила там, не познавам градските гробища и не знам къде е погребан. Един път следвах описанията, които батко Тошко ми даде, и се опитах да го намеря, но напразно. Аз търсих, лутах се насам-натам и накрая реших да се върна. Сестра ми обеща следващия път да дойде с мен, но дотогава сигурно все нещо ще ми потиска сърцето, защото още не съм била на неговия гроб.

* * *

След смъртта на братовчед ми срещнах жена му само два пъти. Първия път беше през лятото, няколко месеца след това нещастие. Тя сподели мъката си и плака много. Батко Гошо я попитал на същата вечер: „Жано, ти какво ще правиш, ако аз изведнъж умра?“.

Няколко дена преди това той бил доста умислен и с помръкнало лице. Понеже не познавах Жана така размекната, и то даже да плаче, стана ми много жал за нея. Тя дълго време ми беше в мислите. Втория път я срещнах случайно в града, бяха вече изминали три години от смъртта на батко Гошо. Тя ме прегърна и се усмихна радостно, което и мен зарадва, защото разбрах, че горе-долу е преминала болката й. Времето лекува, животът продължава с нашите падания и ставания, никой не е застрахован с вечно благополучие.

Сестра ми разказа това лято, че Жана я попитала откъде може да наеме един трактор, за да изоре двора и да започне да ползва градината, която от отдавна беше изоставена. На сестра ми и течаха сълзите на очите от смях: „Как би могъл един трактор да мине през тяхната толкова тясна пътна врата? А и при толкова много големи дървета? И не само това, но нали има лехи със зеленчуци, плодове, цветя? Тракторът не може да й спести работата, да й разкопае почвата“.

Преди години, когато дъщерята на батко и Жана беше малко дете, а след това младо момиче, аз бях доста привързана към нея. Тя беше хубава и винаги усмихната девойка. Синът ми също я харесваше и двамата си играеха понякога по време на престоя му в село, когато прекарваше лятната си ваканция при моите родители.

Преди две години срещнах Силвия с нейното дете в Пазарджик. Видяхме се за кратко, но и този път почувствах онази топлина в сърцето ми, която се появява винаги, когато съм тук и срещна хора, които са ми близки.

Ноември 2003, Берлин