Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (15)

Глава 13
Баба Ванга, известната ясновидка

Всеки българин познаваше баба Ванга, от деца до възрастни. Нейната известност не е избледняла и до днес, напротив, след промяната у нас, благодарение на многото книги и статии за нея, а също така и на някои интервюта с нейни посетители популярността й още повече нарасна, даже се разпространи и извън пределите на страната ни, най-вече в Русия, където тя винаги е била на особена почит.

По мое време баба Ванга, както всички я наричахме, беше прочутата ясновидка, сляпата жена от Петрич, намиращ се до гръцката граница и недалеч от македонската. За нея се говореха такива невероятни истории, аз знаех името и още от млада, когато живеех в България, а това беше твърде отдавна.

Разказваше се, че като малко момиче била със сестра си в гората. Изведнъж настанала буря, една вихрушка я съборила, намерили я затрупана с клони и земя, наранена и в безсъзнание. А след това нещастие я сполетяло още по-голямо, тя ослепяла. Аз описвам така, както ми беше разказано тогава, истината може и да е друга. Ние, децата, си разказвахме помежду ни, че тя е била умряла и се завърнала отново от другия свят, затова всичко знае и може да разговаря с духове.

Баба Ванга бе започнала да гледа по-късно. С нейното ясновидство удивила не само роднини и съседи, но и много други хора. Популярността и започнала да расте, все повече и повече, тя започнала да помага на много хора в страната, а също и на посещаващи я от чужбина.

Най-напред управляващите я смятали за шарлатанка, защото тяхното социалистическо материалистично виждане не им позволявало да вярват на необясними за земния човек неща. Свързваха мистиката с простия народ, който много не посещаваше църквите тогава, но затова пък вярваше на такива „врели-некипели“, както ги наричаха. След като известни хора, най-вече на изкуството, започнали да ходят при нея и позовавайки се на факти, че нейните предсказания се сбъдват, от по-високо ниво на властта изпратили научно лице, което да изследва този феномен. Неговите резултати не потвърдили някакво шарлатанство, а напротив, потвърдили дарбата и, както и лечителните и препоръки. Тогава правителството решило да се възползва от тези нейни свръхестествени способности. На баба Ванга отпуснали държавна помощ, изразяваща се в това, че и осигурили човек за записвания и приемане на паричните такси от посетителите. Иначе тя не вземала пари за услугите, а както е присъщо на един истински ясновидец и народен лечител: „От Господ Бог безплатно получено и на други безплатно дадено“. Всичко това чух, когато живеех в България, а после се уверих, когато много по-късно я посетих.

След промяната у нас по медиите вече се пишеше често за баба Ванга, особено голям беше интересът към нейните пророчествата за България. Бях чела, че Людмила Живкова, министърката на културата и дъщерята на българския държавен глава Тодор Живков, е имала чести контакти с баба Ванга.

* * *

Никога, дори за миг, не бях си помисляла, че ще имам възможността да посетя тази изключителна жена, към която изпитвах страхопочитание. И ето, един ден аз седнах срещу нея. За мен това беше една незабравима среща. Тогава не знаех, че 5 години по-късно често ще се сещам за нея и за думите, отправени към мен. Тогава даже не я разбрах какво беше загатнала. Но сега бях убедена, че ще стане така, както тя индиректно ми предсказа. Вярата в неизбежното, което има да мине, ме накара да изгубя надежда при тогавашната ми семейна ситуация и без борба да се примиря със съдбата си.

Беше лятото на 1992 год. От една година имахме нашата първа западна кола, едно двегодишно „Ауди 80“, което беше почти като ново. Аз бях купила тази кола много изгодно от една къща за коли в град Манхайм, намиращ се в западната част на Германия, към френската граница. Бях там в 4-месечна командировка при нашата майка фирма. Още от началото се привързах към тази кола, за кратко време тя ми стана като близък човек. Знам, че това и при други хора се случва, да обикнат някой предмет. Учудващо, но с другите ми коли не беше така, за мене бяха само необходими средства, най-вече да пътувам до работата, защото фирмата ми се намира в северен Берлин, а аз живея в центъра и разстоянието е 12 км.

Това лято пристигнахме за втори път с нашата кола при родителите ми по време на лятната ни отпуска. Преди това си организирахме още от Германия почивка на Черно море за една седмица в хотел „Москва“. На Златните пясъци ни харесваше най-много, плажът е доста дълъг, пясъкът ситен и мек, просто приятен за стъпалата на нозете. Обикновено вземахме под наем един чадър и плажни легла недалеч от плажния бар. В горещините човек има нужда често от разхладителни напитки и близостта до бара беше голямо удобство. За почиващите беше осигурено комфортно обслужване: млади, хубави момичета приемаха поръчките и ги сервираха директно на лежащите на плажа. На Томас това много му харесваше, още с идването да започне деня с чаша студено шампанско, а по-късно посещаваше и бара до нас.

Бяха изминали едва два дена, когато през нощта в хотела телефонът иззвъня, беше обаждане от рецепцията.

„Ваше ли е аудито на паркинга?“

„Да“, отвърнах аз.

„Колата вече не е там“, каза мъжкият глас.

Изтичах на балкона и погледнах навън. Колата наистина я нямаше на мястото, където беше паркирана. Паркингът беше съвсем малък, може би 8–10 метра срещу осветената рецепция, която отпред беше остъклена и можеше да се вижда отвън. Беше някъде към 3 часа след полунощ. Ключът на колата беше в трезора, но това сега беше без значение. Ние отидохме със служителя от хотела до полицията, където ни разпитаха и записаха случилото се. Още там аз изгубих надеждата, че колата ни ще се намери. Първо, като видях един млад полицай с един голям златен пръстен на ръката, не очаквах помощ от полицията, това беше интуитивно чувство.

Бях чувала за много случаи, в които полицаи и автобанди работели „ръка за ръка“ заедно. В тогавашните времена често се говореше, а и се съобщаваше по медиите за много кражби на западни коли. И след като полицаите ни дадоха съвети как да си търсим колата, и то такива, свързани с даване на откуп за нея, окончателно разбрах — полицията няма да си мръдне и пръста по нашия случай. Между другото ни препоръчаха да дадем обява в радиото или телевизията за помощ срещу заплащане, с една дума, ако някой е видял или чул нещо, с което да ни помогне. А пък може и крадците да се обадят и да поискат откуп за нея, ще трябва да се срещнем с тях, за да се договорим за сумата. Също така разбрахме от полицаите, че в момента в България най-много се крадели немските марки Audi и VW Golf. И въпреки скептичното ни отношение бяхме толкова наивни, че пуснахме една обява по радиото, която обаче остана без резултат. Ние просто искахме да използваме всяка възможност, за да си върнем нашето обично „Ауди 80“, което имаше рядко срещан цвят: металик, подобен на меден, но не съвсем точно, в документите пишеше „фламинго“.

Аз вече имах моите подозрения и нищо не можеше да ме убеди в противното. Мъжът ми и синът ми казаха, че навсякъде виждам духове и престъпници. Моето съмнение се базираше на следното: когато пристигнахме в хотела да се регистрираме, взехме един трезор за пари, паспорти и др. лични неща, а трезорите се намираха на рецепцията. На втората вечер, когато излязохме за вечеря навън, си взехме пари от трезора. Томас сложи много демонстративно ключа на колата вътре, казвайки, че нямаме нужда сега от него и е по-добре да е в трезора за сигурност, за да не го изгубим. Младият служител от рецепцията видя и чу това, а той беше същият, който се обади по телефона за колата ни и имаше същия златен пръстен на ръката като този на младия полицай. Учудващо беше, че нищо не беше видял и чул, при това кормилото на колата ни имаше закачен бастун против крадене и колата щеше да пищи при махането му. А през витрината на рецепцията се виждаха колите отпред — като на тепсия изложени. Когато излязохме навън, аз се скарах на мъжа ми, че може да постъпи така наивно и че нямам доверие на този служител. Но той не познаваше България така, като аз я познавах. Дали обаче моите съмнения отговаряха на истината, това, разбира се, аз не можех да зная със сигурност.

Семейството ми и аз останахме още няколко дена на морето, но това не беше вече почивка, поне за мен. Мъжът ми и синът ми изглеждаха горе-долу добре и се държаха спокойно, за разлика от мен. От момента, в който видях празното място, където беше паркирана колата ни, бях като зашеметена в главата и сърцето ми беше свито на топка. Непрекъснато гледах движещите се коли, с малката надежда да видя нашата. И понеже ме измъчваше тази неизвестност, реших да потърсим помощта на баба Ванга. „Ние трябва да идем до нея, мислех си, нали тя вижда и знае всичко, нали така разправят хората“.

* * *

Имахме късмет, с намерението ни да я посетим, защото моята сестра имаше една приятелка, чийто мъж имаше роднина, който пък беше съсед на прочутата гледачка, както обикновено я наричахме тогава. Ние успяхме да получим съвсем наскоро час при нея, което се дължеше на факта, че ще платим достатъчно с немски марки. Но това нямаше нищо общо с баба Ванга, други се грижеха за формалностите по посещението. Ние знаехме, че тя го прави, за да помага на хората, а не за пари, които и без това не оставаха при нея. И понеже град Петрич беше пълен с хора като нас, беше трудно да си осигурим хотел. За мен и Томас намерихме една стая, а сестра ми и шофьорът спаха в колата, това беше изричното желание на сестра ми.

Два дена преди това пътуване тя си беше купила нова кола „Рено 21“ и до Петрич пътувахме с нея през Родопите. Баба Ванга живееше там, но гледаше на хората в местността Рупите, разположена на няколко километра от града, в невисок планински район. Според нея енергиите там били много по-силни и така можела да вижда по-добре с духовното си око. В Рупите тя отсядаше в една малка къщичка и понеже още не беше дошла, ние имахме възможността да я разгледаме отвътре. А хората приемаше отвън на една дълга тясна маса, поне такъв е споменът ми.

Вечерта преди очакваната среща отидохме в един ресторант на вечеря с мъжа, който ни помогна. Той беше някъде към 60-годишен. От него разбрахме, че самият той никога не е търсил баба Ванга за помощ, защото не е имал нужда досега. А и беше скептичен — дали всичко, което хората разправят за нея, е вярно. Историите били толкова невероятни, необясними, още повече че говорела и с мъртви. Мисля, че той нямаше категорично мнение за нея, дали да вярва, или да не вярва. Откровено казано, аз също бях скептична донякъде, но въпреки това, ето, предприех това далечно пътуване.

Тази вечер говорих много малко, повечето време мълчах, а също и на другата сутрин по време на пътуването ни до Рупите. Бях потисната, настроението ми беше под нулата, изпитвах страх от срещата с тази жена, имах голямо страхопочитание и голям респект към нея. В главата ми се въртяха мислите: „Ами, ако тя ми каже нещо друго, нещо лошо, което може да се случи в бъдеще?“. Но най-вече изпитвах срам, огромен срам: от цяла България и от света идваха хора, които ги беше сполетяло някакво нещастие, които наистина имаха нужда от помощ, повечето от които бяха болни или идваха за болни близки. А аз съм там да питам дали ще се намери откраднатата ни кола. И тъй като имахме немски марки, даже се вредихме по-напред от други, които сигурно дълго още ще чакат. Срамът се засилваше все повече и повече, дотолкова, че не можех да мисля за нищо друго. Даже не бях сигурна дали няма да ме изпъди, като разбере за какво съм дошла. Бях чула и чела за нея, че можеше да бъде доста строга, понякога дори груба, че е директна, пряма, но и много справедлива.

* * *

Нощта преди срещата ми с баба Ванга остана незабравима. На никой не разказах този мой особен сън, ако въобще беше сън. Сънищата понякога са доста объркани, понякога като истински филми, та даже и отчасти цветни. Но този беше съвсем различен, бях твърдо убедена, че бях будна, съзнанието ми, макар и малко замъглено, беше будно. От друга страна пък, как ще съм била будна и в съзнание, когато изведнъж се събудих и в стаята беше тъмно, тихо, нямаше нищо особено. А може и да съм имала кошмари, или халюцинации. Имаше известна логика, защото бях в много потиснато душевно състояние. И въпреки това съм сигурна, че не беше сън. Това мое загадъчно изживяване не съм споделяла с никого, защото бях убедена, че и без това никой нямаше да ми повярва.

Беше може би след полунощ, а може би много рано сутринта, но преди изгрев-слънце. Сънувах, че съм будна, или бях будна и мислех, че сънувам. Видях съвсем ясно как светлинни кълбета се движеха с много голяма скорост по стената над двете легла, които бяха разделени и сложени едно до друго по дължината на стената. Сънувах, че ги виждам, но наистина ги виждах и бях в съзнание, исках да се събудя, за да не ги виждам повече, но не можех да се събудя, не можех да си отворя очите, те бяха като залепени. А главата ми беше тежка, ужасно тежка. Опитвах се с всички сили да си отворя очите, за да се събудя, но не можех, а виждах тези светлини, които като че ли непрекъснато бягаха по стената. Те си променяха и формите по време на движенията. Спомням си, че изведнъж се събудих. Нямаше нищо, беше тъмно и тихо. Страхувах се да заспя отново, но след известно време съм се унесла. Колко бях щастлива, когато на сутринта се събудих и установих, че всичко беше наред, че съм могла да спя и нищо особено не беше се случило.

Нещо подобно ми се случи и миналата година, дванадесет години по-късно. Беше може би краят на март или началото на април. Сънувах, че искам да се събудя, но не можех. При това виждах една картина над леглото на страничната стена и от нея се показваха две бели ръце, или бяха крила, не ги виждах така ясно. Те ми махаха и аз чувствах, че сякаш бяха на същества, които се радваха и ме приветстваха, като че искаха да ми кажат нещо. Те махаха така енергично, сякаш искаха да ме събудят. Аз сънувах, но имах чувството, че съм будна, че съзнанието ми знае какво става. И пак така, очите ми бяха като залепени и не искаха да се отворят, а главата ми пак беше станала тежка от напрягането както миналия път в Петрич. Този път бях в Берлин.

Изведнъж се събудих и седнах в леглото. Бях облечена в бяла старинна ленена роба, на талията превързана с колан от плата, сплетен като на сплитка. Учудващото беше, че знаех, че е ленена дреха. Моделът на робата беше обикновен, като на риза, от горе до долу прав, и препасана с колана в талията. Станах и седнах изведнъж, надвесих се почти до краката ми и казах с дрезгав и чужд глас някакво изречение, но беше неразбираемо, на съвсем непознат език. А махащите ръце изведнъж изчезнаха. В този момент се събудих и се видях легнала в леглото, а в стаята беше тихо и тъмно. Всичко това го изживях толкова реално, толкова живо и истинно, все едно не спях.

Значи, аз трябва наистина да съм спала, но бях убедена, че беше като истина. Когато през деня разглеждах картината на стената, видях, че на нея имаше две бели места, там, откъдето се показваха ръцете или крилете. Сигурно е бил пак такъв кошмарен сън. И този път, въпреки страха ми, пак съм заспала отново.

Вече почти бях забравила този случай, когато след един месец пак си го припомних. Някъде в края на април или началото на май, бях в България. Моята приятелка Мария, която живее в Хасково, ми дойде на гости за 2–3 дена, както правеше често, когато си дойдех. Ние се познаваме от студентските ни години в Свищов, тя е с две години по-голяма от мен. С нея ме запозна моята тогавашна съквартирантка Христина, която също беше от Хасково, а Мария следваше в Свищов задочно.

До българската промяна през 1990 год. няколко години Мария беше директорка на „Търговията на едро“ в Хасковски окръг. След закриването и стана главен счетоводител на едно професионално училище в града. Мария е една от най-близките ми приятелки. Аз много ценя нейната честност, откровеност, чувството и за справедливост и готовността и да помогне. За мен тя е много почтен човек и аз неведнъж съм се допитвала до нея за съвети. Макар и рядко да се виждахме през всичките тези години, ние запазихме връзката помежду ни, а през последните три години се виждаме един път годишно, като обикновено тя идва до Пазарджик. Този път, когато дойде при мен, бях малко настинала. На втория ден положението ми се влоши, вечерта имах силни болки в гърлото, беше ми лошо и вдигнах температура, а това се случва рядко с мен. Тя отиде до нощната аптека и ми донесе някакъв антибиотик, а по-късно разбрах, че е бил най-правилният за моето заболяване.

На по-следващия ден изгубих гласа си, при опита ми да говоря, излизаха само някакви откъснати звуци. И понеже не беше ми се случвало такова нещо, се изплаших дали въобще ще ми се възвърне гласът. За щастие моето безпокойство беше необосновано, защото след 3 дена вече можех да говоря, макар и не още както преди, но поне можех да произнеса някои звукове високо. Изведнъж си спомних съня ми, когато, облечена в ленената дреха, казах нещо с нисък и малко дрезгав глас. Дали имаше някаква връзка с изгубването на гласа ми, или си бях въобразила, че може да е така, за мен остана загадка, както и двете ми сходни изживявания.

* * *

Не като случайност обаче виждам последствията от моята незабравима среща с известната ясновидка баба Ванга. На следващия ден рано сутринта ние тръгнахме към Рупите. Това пътуване изживях като пътуване в едно далечно минало, в Средновековието. Пейзажът наоколо с високите тополи се врязаха в съзнанието ми като толкова познати, че изпитвах душевна болка, нещо като носталгия. Чувствах се тъжна, така самотна и като че ли от цял свят изоставена. Седях мълчалива и свита в единия ъгъл на задната седалка — като някой, когото карат на ешафода, за да го обезглавят.

Местността Рупите беше нещо като завършек на картината от Средновековието. Там бяха дошли вече много хора и гледката наподобяваше едно сборище на секти от хора, които бяха тъжни, умислени, мълчаливи. А върволицата от прииждащите не спираше.

Баба Ванга още не беше дошла. Аз не знаех как изглежда, беше 1992 година и в Берлин нямах българска телевизия. Знаех само, че може би е към 80-годишна и е сляпа с двете очи. На въпроса защо тя още не е дошла, ни отговориха други присъстващи, че денят не е много добър за гледане поради силните слънчеви изригвания и не се знае дали въобще ще приема днеска. Но за наш късмет след два часа, а може би и по-късно, баба Ванга пристигна с една кола.

Не мина много време и ни извикаха — мъжа ми и мен. Носех си захарта, завита в една носна кърпичка от плат, което вързопче престоя под възглавницата ми през изминалата нощ. Това беше изискване и се казваше, че тази захар осъществявала връзката между „пациента“ и баба Ванга. Тя седеше на една пейка, а може би беше стол, и до нея седеше една друга жена, по-млада от нея. Пред тях имаше една дълга тясна маса, а от другата страна — също столове, а е възможно да е било и пейка. Баба Ванга беше малко дебеличка, в черно облечена, с черна забрадка на главата и изглеждаше като една обикновена баба от село. Нейните клепачи бяха спуснати до долу, все едно бяха залепени, а очите и въобще не се виждаха. Томас седеше вдясно до мен.

Едва бяхме седнали и тя тропна с ръката върху масата, като каза грубо, почти ядосано:

„Ами нема да се найде.“

С това тя вече си каза думата, и то недвусмислено, ясно и точно. Първо помислих, че срещата е свършила, но тя протегна ръка към мен и докосвайки моята ръка, която държеше кърпичката със захарта, започна да ми задава въпроси. Изведнъж баба Ванга се промени, стана любезна, гласът и стана по-мек и не беше вече груб.

„Къде откраднаха колата, на Черното ли море?“

„Да.“

„Колата 5 места ли имаше и не е бяла?“

„Да.“

„Двама души ти карат колата. Това първият ти мъж ли е?“

„Да.“

„Имаш ли едно дете?“

„Да.“

„Момче?“

„Да.“

„То още ходи на училище?“

„Да.“

„Ще се найде!“, каза тя изведнъж и едновременно тропна с ръката по масата.

Може би не предадох съвсем точно начина, по който тя изрече думите, сигурно е казала „ке се найде“ на нейния диалект. Целият разговор мина много бързо, сигурно са били 3–5 минути. Въпросите и бяха такива, че само отговарях с „Да“ и не се осмелих да й задам нито един въпрос, въобще да я попитам за нещо. Напротив, бях така облекчена, когато приключи срещата ми с нея, че направо си отдъхнах. Но останах малко разочарована от отговорите и за колата, бях малко раздвоена и не знаех какво да мисля. Какво всъщност искаше да ми каже тя? Първо чукна с ръката по масата, и каза: „Ами нема да се найде!“. Накрая пак чукна по масата с ръката си и каза: „Ще се найде!“. Аз просто не знаех на кои нейни думи да вярвам. И после „ни в клин, ни в ръкав“, ме попита: „Това първият ти мъж ли е?“. С една дума ми даде да разбера, че ще имам и втори мъж, а може и повече. Във всеки случай, че ще имам след него и друг мъж. Много добре знаех какво означава, когато една стара жена в България така пита, какво има тя предвид.

Тези нейни думи, това нейно предсказание ми донесе известно безпокойство, защото тогава не можех да си представя, че мъжът ми и аз някога ще се разделим. А също така си помислих: „Дали няма да умре скоро?“. Аз не му обясних какво искаше баба Ванга да ми каже с тези думи. Тогава не можех да си представя, че ще ме остави заради друга жена. Изглежда бях толкова наивна, да съм така сигурна в него. При това се смятах за реалистично мислеща, стъпила с двете си нозе на земята, като някой, който е израсъл в село и умее да цени постигнатото.

На многото въпроси след завръщането ни казах, че баба Ванга ни е предсказала, че колата ще се намери, но се стараех бързо да сменя темата на разговор. Аз обаче не вярвах. Въпреки разочарованието ми не исках да кажа нищо лошо за нея, не исках да я злепоставям и затова избягвах да говоря за това наше пътешествие.

* * *

Изминаха няколко години, мъжът ми беше вече станал на 41 години. Той започна да се държи с мен малко особено, промени се, в съпружеския ни живот настъпи семейна криза. Този път вече бях напълно убедена: „Това, което баба Ванга ми предсказа, ще се сбъдне. Тя трябва да е видяла друг мъж до мене и сигурно друга жена до него. Значи, това е краят, а ние толкова много искахме заедно да остареем. Но и тази връзка е преходна, както всичко в този живот“.

Ние се разделихме без кавги и ядове и запазихме контактите помежду ни. Той се беше влюбил в една 23-годишна девойка, както често става с мъже на тази възраст. До известна степен го разбирах, той беше много млад, когато се ожени за мен.

Десет месеца по-късно се запознах с Юрген и вече 6 години живеем заедно, но без подпис. Такава обвързаност изключих в моя бъдещ живот, повече не исках. Моята нова кола е с цвят сребърен металик. По-късно, след покупката, се сетих отново за баба Ванга: „Тя и тази кола ли е видяла, че е бяла?“.

* * *

Често се опитвах да открия смисъла на нейното така загадъчно и на пръв поглед противоречиво предсказание — а то беше първо „не“, след това „да“. Ние не намерихме нашата кола, значи, не е имала колата предвид с нейното: „Ще се найде.“ Втория мъж също не би имала предвид, защото аз нямах нещастен брак преди това.

Имала ли е предвид някакво друго щастие, което ме очакваше? Може би щастието на сина ми, което винаги е било най-важното за мен? А тя наистина най-много пита за него.

Аз току-що бях разбрала, че съм бременна, и стана земетресението през март 1977 год. Осем месеца по-късно, когато бях с родилни болки в болницата, стана пак земетресение, а малко след това моят син дойде на този свят. Понякога се шегувах с него:

„Мартин, дали това не беше някакво предсказание, някакво пророчество? Може би от теб ще излезе голям човек? Баба Ванга тогава пита за колата, за мен и за теб. А след като пита за теб, каза: Ще се найде!“

Моят син чете редовно американското списание „Тайм“ (Time). Той учи една година в САЩ и се беше абонирал за него. Един ден ми показа снимката на баба Ванга, която беше публикувана в списанието и с няколко изречения се споменаваше за нейната смърт. Престижното списание беше почело и уважило нашата ясновидка като световноизвестна личност.

И понеже често си мислех за нея през последните години, вече я чувствам като моя стара позната.