Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (18)

Глава 16
Едно прибързано отпътуване

Беше едно тихо, почти тъжно празнуване на рождения ми ден тази година. Всъщност аз никога не му придавах голямо значение и обикновено го отбелязвах само в тесен кръг. В детството ми на село се празнуваха само именните дни, поне така беше в моето семейство. Те обаче не са чак толкова много, защото се почитаха само най-известните светци. Аз нямах имен ден, който да се празнува.

На този мой рожден ден, бяхме само тримата в жилището ми в Берлин: моят син, Юрген, с когото живеехме заедно, и аз. Мартин, синът ми, беше от два месеца отново „сингъл“ след три години голяма любов с приятелката му Йоана. Останах много изненадана от тяхното решение да се разделят. Чувствата им били отслабнали, било по-добре за двамата всеки да тръгне по своя път. Аз харесвах Йоана, намирах я подходяща за него, беше добро и скромно момиче. Стана ми тъжно за тях, но пожелах на сина ми щастие с друга приятелка.

Беше понеделник, за рождения ми ден се почерпихме във фирмата с колежките и колегите ми. Това е една много хубава традиция, която поддържаме още от времето на ГДР, всички се познаваме от дълги години. Вкъщи се върнах много по-рано и сготвих мусака за вечеря. Понеже исках да е нещо по-специално и различно от една обикновена вечеря, поръчах и китайско ядене.

По време на нашите разговори тази вечер стана въпрос и за баща ми — какво ще правим, когато той умре, и сестра ми се върне във Велинград при семейството си. Всъщност този разговор го подех аз, защото ме безпокоеше въпросът за къщата и градината, кой щеше да се грижи за тях. Аз имах известни идеи: да затворим добре къщата и избата с дебели метални врати. Но това не беше истинското решение на проблема ни. В градината щеше да порасне висока трева, плевели, а исках през лятото от време на време да отсядам там.

Пред сина ми заявих отдавна, че никога няма да продам къщата с двора, а такъв съвет дадох и на него. Когато сестра ми призна, че не може да ни върне парите, които бяхме вложили във фирмата и, родителите ни предложиха да получа като компенсация нейния наследствен дял. Нашата къща, сега вече моя, има нужда от пълно саниране и модернизация. Тогавашната стойност се равняваше горе-долу на две-три седмични почивки „АП inclusive“ в Доминиканската република в Карибско море. Но тя за мен има морална стойност, която никой не би могъл да ми плати. Мисълта, че сестра ми при нейните тогавашни финансови затруднения можеше да убеди родителите ни да я продадат и да отидат да живеят при нея, ме накара веднага с облекчение да се съглася на компромисния вариант. А такова намекване вече бях чула. Не можех да си представя, че никога повече нямаше да мога да си отида у дома. По-късно, когато изказах пред майка ми моите опасения, тя веднага ме успокои: „Ние никога нямаше да направим това“.

При тези разговори моят син се обърна към мен изведнъж, с упрек в тона: „Майко, защо още отсега правиш такива големи планове и си така загрижена? Дядо сигурно ще живее още известно време!“.

Останах малко засрамена от тези мои негативни мисли. „Да, Мартин е прав, още не е дошло времето за такива размишления“, казах си аз.

Тази вечер си легнахме много късно, беше вече след полунощ, когато телефонът иззвъня. Скочих като ужилена от леглото и се спуснах към него. Почти още сънена сграбчих уплашено слушалката. Аз мразя, когато понякога, макар и много рядко, някой е объркал номера и звъни през нощта. И всеки път бях изплашена дали не се е случило нещо лошо.

„Еме, татко умря“, чух сестра ми да казва тихо. Като че изведнъж ми секна дъхът.

„Кога почина?“, попитах с треперещ глас.

„Сега, преди няколко минути. Аз станах да видя как е, той беше тихо и мирно заспал.“

„Сама ли си“, попитах аз.

„След малко ще дойдат Милка и Спас, аз им се обадих по телефона.“

Това е едно мило приятелско семейство от махалата.

„Ще си дойда още днес — казах уверено аз. — Във вторник няма директни самолети за София, но ще се опитам с прекачвания. Ще ти се обадя, когато знам по-точно“.

Юрген вече се беше събудил и предчувстваше какво се е случило. Той не знае български език, но моето състояние в този момент му предсказа за какво става въпрос.

Погледнах часовника, беше малко след 5 часа сутринта. Отидох в работната стая, седнах на компютъра и се опитах да потърся в интернет най-ранните полети. Бях толкова объркана и нервна, че ми трябваше повече от половин час. И така, аз можех да излетя в 09:40 часа от аерогара „Тегел“ в Берлин и да се прехвърля в Будапеща за София. Но това, в случай че има поне едно място в самолета, на което се надявах. Ако имах късмет, щях да пристигна в София към 15:35 часа, а от там до Карабунар са към час и 15 мин.

Набързо си стегнах чантата, с надеждата да не съм забравила нищо важно.

„Защо вземаш толкова голяма чанта, която е почти празна?“, попита ме Юрген. Него вече не го свърташе в леглото.

„Защото искам да си донеса орехи от нашия двор.“

Ние и двамата обичаме да ядем орехи, и то в големи количества.

„В този момент можеш да мислиш за това?“

Знам какво искаше да каже: „При такъв стрес и малко време… Не мога да те разбера“.

Аз го изненадвах, и то нерядко, в различни ситуации да мисля за „стотици“ неща, както той се изразяваше. Разбира се, взех голямата чанта, информирах моята фирма по телефона и заминах за аерогарата. Взех си билет и се обадих на сестра ми. Тя ме увери, че някой от семейството и ще ме вземе от аерогарата. За връщане обратно в Берлин си запазих билет за следващия вторник, защото исках да остана там една седмица.

Този път полетът ми беше много по-дълъг, но затова пък много спокоен. Прехвърлянето в Будапеща премина безпроблемно. Чувствах се много уморена, всъщност ми се спеше, но не можех да задрема нито по време на чакането преди полета, нито в самолета. Моите мисли се въртяха из миналото, в различните периоди от живота на баща ми. Виждах го до мен във влака за София, когато двамата посетихме един от най-скъпите тогава магазини, за да си купя плат за абитуриентската рокля. Беше в черен цвят, малко релефен, внос от западна държава. Баща ми плати за него към 70–80 лева, което беше много скъпо тогава. Но той беше горд с хубавите ми оценки и искаше да ми достави тази радост за бала.

Отново го виждах до мене във влака да пътуваме за Свищов, за да се запиша да следвам там. Със своето пряко и непринудено държание с другите хора, макар и непознати, той ми помогна да намеря бъдещата ми съквартирантка. Тя беше от град Хасково и също беше дошла с баща си за записването. С Христина живяхме заедно през цялото време на нашето следване.

Мъчно ми беше, че този път се прибирах за „сбогом“ с баща ми. От време на време ми се навлажняваха очите, но не можех да заплача, нещо беше заседнало в гърлото ми. Дълбоко в себе си вече знаех, предчувствах, че беше дошло времето той да напусне нашия свят, че така щеше да бъде по-леко и за сестра ми. Неговият живот се беше превърнал в едно съществуване, самият той вече очакваше смъртта и като че ли не се страхуваше от нея.

На аерогарата ме чакаше Данчо, по-малкият син на сестра ми. Беше с един от многото негови приятели, който веднага ми направи впечатление с огромните си телесни размери. По-късно разбрах, че той често придружаваше Данчо, почти като „бодигард“, но разбира се, не в истинския смисъл.

Когато пристигнахме в Карабунар, вече няколко души бяха заети с подготовката на погребението. И отново беше периодът на постите, както при майка ни, но не в същия месец. За нас беше ясно, че трябваше да го спазим, макар че никога не съм виждала баща ми да пости. Единствено майка ми правеше това, а преди нея и баба Ана.

Влязох в стаята, където баща ми лежеше на едно легло, вече подготвен за случая. Толкова малък и слаб никога не го бях виждала. Обзе ме чувството, което се появи и при изпращането на майка ми. Бяха изминали доста часове от смъртта му и кожата му вече беше започнала да пожълтява.

Изведнъж рукнаха сълзите ми, можех да плача на воля. Почувствах се по-добре, много по-добре от преди, тежестта от гърлото ми се изпари, все едно не беше се появила.

„По-късно, но още тази вечер, ще разпитам сестра ми за последните часове на татко“, помислих си аз.

Направи ми впечатление, че котенцата ги нямаше никъде. Обикновено четирите бяха все там — голямата котка и нейните три малки котета се навъртаха най-вече под лозницата, която е пред къщната ни врата. Сестра ми каза, че откакто баща ни е починал, те като че ли са изчезнали безследно. Може би са се скрили под сайванта някъде или в голямата изба, но никъде не се виждаха. Котките не се появиха, докато ние не се върнахме от гробищата. Като изневиделица пак бяха тук. Те, изглежда, искаха да предотвратят суеверната вяра на бабите, които казваха да се внимава котки да не прескочат мъртвеца, иначе може „да се превърне на вампир.“

Нашите котета бяха любимците на баща ни, понякога се качваха на леглото му и той ги галеше. Това ми разказа сестра ми, която вече две години се грижеше за него. Но и кучето се държа този ден много кротко. Въпреки многото хора у нас то не лаеше, както правеше друг път при посетители. Като че и то осъзнаваше случилото се и също беше тъжно.

Баща ни беше починал рано тази сутрин, затова погребението беше насрочено за следващия ден. Изглежда, е изчакал да мине рожденият ми ден и да успея да дойда навреме. Ако беше умрял преди полунощ, щеше да е вече погребан, когато пристигне самолетът ми. Като че се съобразил и с датата, защото беше 2-и и сестра ми имаше правото да му вземе пенсията и за този месец.

Братовчед ни Тошко беше най-важната мъжка личност от семейство Шикови у дома в този случай. В семеен кръг взехме решението ковчегът с трупа на баща ми да бъде закаран с една талига до гробищата по най-късия път, без пребиваване и четене на помен в църквата. Той не беше особено религиозен и почти никога не ходеше на черква. Попа го бяхме наели за три опявания: при изнасянето на ковчега от къщата, на гробищата и преди да се започне траурната гощавка, на която той пожелава здраве на всички.

На погребението на баща ни и този път бяха дошли много хора, но не чак толкова, колкото за майка ми. Повечето бяха възрастни и за много от тях не можех да се спомня. А някои не познавах, защото срещите ни са били много редки, и то най-вече при погребения. Присъстваха и роднини по линията на дядовите сестри, които бяха омъжени в други села, но аз не ги познавах.

Мислех, че най-после, след погребението на майка ми, съм се запознала с многото погребални обичаи и традиции, суеверия и мистики. Но по време на подготовката на това погребение се убедих в противното: те са толкова много, а за някои от тях дори не бях и чувала.

Веднага, след като някой почине, в къщата на мъртвеца се закриват всички огледала с черен плат и те остават така, докато той не слезе под земята. От някои яденета, които хората носят за погребението, се слага по малко в найлонови торбички в ковчега, най-вече от тези, които починалият е обичал. Разбира се, не се вярва, че той може да яде, а в духовен смисъл. Сестра ми искаше да сложи на баща ни един пръстен, но с подкрепата на батко Тошко й наложих „вето“: „Във Велинград може да се прави това, но не и в нашето село. Баща ни цял живот не е носил пръстен на ръката си, защо му е нужно сега?“, казах аз с укор. Учуди ме и това, че тя се беше снабдила с него толкова бързо.

В една торбичка сестра ми му сложи неговите любими вещи: малка паничка, лъжица, вилица, бръсначка, шапка, запалка, химикал, кутия добри цигари и други дреболии. До този момент не знаех, че се слагат и прибори за храна, защото на погребението на майка ми не го бях забелязала. Аз му сложих до сърцето три малки камъчета от сина ми и от мен, за да бъдем и в бъдеще близо до него. Искахме да му сложим и един вестник, но в суматохата и в стресовата ситуация забравихме. Сетихме се чак когато се върнахме от гробищата.

„Ако баба Хисаря умре скоро, ще му изпратя вестника по нея“, каза сестра ми.

Това беше майката на Тинчо от махалата, която беше на смъртно легло. От няколко дена вече семейството й я очакваше да си замине.

„И как ще го направиш?“, попитах аз.

„Ще сложа вестника в нейния ковчег, както направиха двете момичета, които сложиха престилката на майка си в татковия ковчег“, отвърна тя.

Сега вече си обясних защо тези две, за мен непознати, момичета така силно плакаха над ковчега на баща ни. От сестра ми разбрах за смъртта на тяхната млада майка. Нещастието ги сполетяло неотдавна. Една от лелите им сънувала, че на майка им й липсвала престилката. Дъщеричките се самоупреквали, чувствали се виновни, гризяла ги съвестта, защото на погребението са забравили да я сложат. Чрез баща ми сега искаха да й я изпратят. „Хубаво е, когато хората си помагат взаимно — даже и в смъртта“, помислих си със съчувствие към тях.

Най-малко девет денонощия свети лампата в стаята на починалия, а 40-ият ден е много важен, прави се голям помен. Тогава се поканват най-близките роднини и приятели на така наречения курбан, като част от яденето се раздава на съседите. Съвсем точното спазване на деня не е задължително, но не трябва да е преди 40-ия ден. Със сестра ми решихме за баща ни да направим помена след 6 месеца, като за тази цел заколим едно агне, пък и тогава аз отново ще бъда там.

* * *

След като гостите си заминаха, отново останахме на трапезата с най-близките роднини до късно. И този път се развеселихме и се смяхме много. Братовчед ни Тошко пак започна с неговите младежки истории. Особено ме впечатли тази, която разказа за дядо ни Тодор, на която като малък е бил очевидец. Една вечер дядо ни почиствал пушката си, и то в стаята, където са били и другите от семейството. Изведнъж се чул силен гръм, майка ми в това време ме държала в ръцете си, а от силния внезапен звук, така се изплашила, че ме изпуснала и съм паднала на земята. Дядо натиснал, без да иска, спусъка на пушката, а за късмет куршумът отишъл в тавана. Баща ми си изкарал яда върху него, за което пък дядо сигурно няколко дена не му е говорил. Той беше много честолюбив, засягаше се бързо, а когато беше разсърден, се държеше така, все едно никого не вижда.

По едно време заговорихме за земеделските земи, които баща ни наследи от дядо ни, и за бъдещето лозарство в Карабунарския район. И разбира се, заговорихме за бъдещето на сестра ми. Двамата и синове и снахите, а също и внуците, искаха тя да се прибере при тях във Велинград. Но аз почувствах, че на нея не и се искаше, тя беше вече свикнала със селския живот, чувстваше се добре в селото, беше се сприятелила с доста хора, най-вече с тези от махалата. Освен това работата в градината и грижите за животните и доставяха голямо удоволствие. За работарка като нея бездействието беше убийствено.

През последните един-два дена доста хора я бяха питали какво смята да прави, и тя не скривала от тях, че и се иска да остане, което много ме зарадва. Разбира се, тя не искаше да работи само вкъщи, а да намери и някаква друга работа, цял живот беше се трудила усилено, повече, отколкото беше нормално. Освен това искаше да помогне и на внуците, които се справяха добре в училище и искаха по-късно да следват.

Дойдоха ми някои идеи, свързани с лозарство и винарство. Фантазиите и на двете ни започнаха да работят усилено. Лицето на сестра ми светна, започна да говори за правенето на вино, на което се беше научила от баща ни. Тя го беше разпитала за тънкостите, дори за най-малките неща, които трябваше да се знаят. А през тези две години, докато се грижеше за него, тя наистина правеше хубаво вино. Аз не можех да го оценя, защото не пия никакъв алкохол, но по думите на другите и най-вече на батко Тошко виното и било много пивко. Освен с практиката на баща ни, тя се бе запознала и с опита на един неин познат, технолог по винопроизводство.

В един от следващите дни планувахме една разходка до връх Сунгурлии, който се намира извън Карабунар, на полето. В подножието му имаме наследствено лозе, не много голямо, но още не бяхме го поделили с останалите наследници на дядо ни Тодор.

Направи ми положително впечатление развитието на селскостопанския сектор в България, има известно оживление: издават се вестници на тези теми, документални филми, може да се купува селскостопанска техника със заем от банките, появяват се фирми, които закупуват големи площи от селскостопански земи, ползват се средства от Европейския съюз по приети за тази цел програми и други.

Оживление има и в други сектори: аз бях приятно изненадана, че само за 3 месеца гробищата в селото бяха придобили малко по-добър вид. Главният вход е ограден и има изградена чешма, високите храсти бяха окастрени и видях даже иглолистни дървета на някои места. А такива имаше насадени и в центъра на селото, недалеч от кметството.

* * *

За неделя беше планувано клане на едно прасе. Сестра ми беше отгледала две прасета, станали вече големи свине и на едното сега му дойде редът, да „му се тегли ножа“. Почувствах се поласкана, когато разбрах, че това беше организирано специално заради мен, защото вече 25 години не бях присъствала на такова важно за селата събитие. Внуците на сестра ми: Таня, Марина, Стоян и Никол, дойдоха още в петък, а в събота, както се бяхме уговорили, направихме един излет до Сунгурлии. Като за месец декември денят беше слънчев и топъл — 14 градуса. Слънцето печеше, небето беше ясно синьо, само дето храстите и дърветата бяха оголени, без листа, иначе можеше да се усети като пролетен ден. Кучето Маги също беше с нас, радваше се на свободата, тичаше напред, след това се връщаше назад към нас. Беше една прекрасна разходка, макар че по пътя Марина и Стоянчо, които бяха неразделни братовчеди, се скараха. Виновен беше Стоянчо, но и този път той се показа инат и щур, държащ на своето. Сестра ми го наруга с право, той се разсърди и се отдели от групата ни, като не дойде до Сунгурлии. Вечерта вкъщи обаче отношенията им бързо се възстановиха.

Беше Никулден, именният ден на майка ни. Следобед вкъщи дойде една жена, прегърна ме сърдечно, като ме видя, и почти със задавен от вълнение глас каза: „Емче, не ме ли позна? Толкова дълги години не съм те виждала! Като вчера ви виждам вас, децата в махалата. Аз тогава бях млада, с две малки деца, но се върнах при родителите ми с тях, не издържах при мъжа си, той все беше пиян“.

Като чух думите и, изведнъж си спомних за нея. Да, това беше кака Мича, майката на малките Димитър и Николай. Снежана и аз понякога си играехме с тях в махалата. Тогава бяхме станали почти млади девойки, свекървата на кака Мича беше стринка на Снежана.

Вечерта ни поканиха на имен ден от нейната снаха, жената на Николай. Той живееше със семейството си в къщата на баща си, който отдавна беше починал. Те имаха също деца, две хубави момиченца. Разбрах от майка им, че по-малката от сестричките искала непременно да дойде на погребението на дядо Гошо, за да му запали свещичка до ковчега и да му сложи вътре една бонбона. Баща ми имаше навика, да носи в джоба на панталона си бонбони и като я видел, и подарявал една. Това нейно желание не се изпълни, не беше и позволено, за да не се изплаши, като го види мъртъв, което беше разумно. Учуди ме смелостта на това малко момиченце, като си спомних каква страхливка бях аз на нейната възраст.

Именикът Николай беше по това време на път, работеше като международен шофьор и тази вечер се намираше в Берлин. Ние празнувахме и без него със семейството му, масата изобилстваше от ядене и пиене, както се прави по българския обичай. Не като в Германия, където обикновено се пренася яденето, изяде се първото, вдигнат се чиниите веднага; сложи се друго, пак набързо се вдигнат; ако има трето — пак така; и накрая се седи на празна маса с пиенето. А на тях всъщност много им харесва българският обичай. Когато са ми идвали на гости, яденето стои на масата и аз не вдигам чиниите, докато не си тръгнат. Не искам да кажа, че са скъперници, обикновено се подготвят с хубави ястия, но го правят по тяхному, след кратко време масата остава празна, остават само чашите.

Бях седнала срещу кака Мича. От време на време поглеждах към лицето и, в съзнанието ми започнаха да изплуват чертите и като млада жена, вече я виждах все по-ясно в сцени оттогава и те като че ли оживяваха пред мен. Обзеха ме особени чувства тази вечер, трябваше да се въздържам, за да не потекат сълзите ми, очите ми бяха леко навлажнени. Беше хубаво празнуване, весело, с много разговори. Въпреки това бях малко тъжна, толкова години бяха изминали оттогава.

Ден преди това срещнах на улицата Мартин, сина на приятелката на сестра ми от детските години. Той вече е към 30-годишен и живееше в къщата на баба си, която отдавна е починала. А майка му се беше омъжила преди години и живееше в друго село. Мартин малко накуцва с единия крак още от дете. Винаги е усмихнат и много любезен, когато се срещнем. И този път ме попита дали го познах. Разбира се, спомените ми за него са още пресни, и друг път съм го виждала, когато си бях на село.

Срещнах и Тинчо, който пред мен и сестра ми сподели мъката си: майка му беше на умиране, но не искаше да го види. По нея сестра ми искаше да изпрати вестника на баща ни, като си замине за онзи свят. Тинчо беше трето дете в семейството и нещо като „черна овца“, което ме учудваше, защото го познавах като много добродушен и любезен. И двамата му родители го бяха отблъснали и може би лишили от наследство. Това го потискаше, той страдаше от мисълта, родната му майка, дори на смъртното си легло, не искаше да го види, а може би и да му прости, ако с нещо се беше провинил пред тях. Стана ми жал за него, очите му излъчваха толкова голямо огорчение.

Още през нощта срещу неделя, времето силно се застуди, а на другия ден към обяд заваля сняг. В събота беше почти пролет, в неделя — вече зима, следобед всичко беше побеляло. На този ден братовчед ни Тошко се беше подготвил да заколи прасето, а племенниците ми от Велинград, заедно с техните приятели, трябваше да помагат. Марияна, дъщерята на батко Тошко, също пристигна с нейния малък син Иванчо, който беше вече пораснал и станал хубаво момченце. Преди 5 години, когато още беше бебе, баща му по невнимание се самоуби. Тя беше доста напълняла, но въпреки това изглеждаше хубава. Взела е от леката страна на характера на баща си: весела, засмяна, разговорлива и с чувство за хумор.

На този ден децата бяха в прекрасно настроение. Наблюдавах ги как се навъртат около прасето, спомняйки си за моето детство, когато и ние чакахме да ни дадат от ушите и кожичките, опърлени на огън.

След голямата гощавка с месото на прасето синовете на сестра ми с техните приятели, снахите и внуците си заминаха за Велинград. Останахме само със сестра ми и батко Тошко.

„Преди известно време ми се случи нещо, което дълго време занимава мислите ми — започна разговора с нас батко. — Аз не съм страхлив и не вярвам на необикновени, невероятни неща, но това, което ми се случи… Моята вяра се разклати и май и аз ще започна да вярвам на духове.“

И той ни разказа как една вечер тук, в селото, когато било вече тъмно, на път за дома си, недалеч от къщата си, видял до един стълб силуета на изправен мъж с цигара в ръка. Батко се почудил, откъде изведнъж се е появил този мъж, просто така, като изневиделица от нищото, и стоял пред него на около 10 метра разстояние. И изведнъж изчезнал! Няма го! Това трябвало да е станало в един миг, когато сигурно си е навел главата или примижал, обясняваше батко. Но човека го нямало, все едно се изпарил или в земята потънал. Братовчед ни отишъл до стълба, погледнал към двете врати на дворовете на съседите: нищо, няма човек, портите заключени.

„Невъзможно някой наистина да е бил там и изведнъж — няма го, скрил се, а няма къде“, уверяваше ни той.

Бях убедена, че вероятно в този момент е имал халюцинация. На такива места, до електрически стълб, където тече ток, магнитните полета са по-силни и могат да предизвикат халюцинация при човек, особено ако е психически разстроен. Бях чела някъде подобно обяснение. И затова се заинтересувах дали този „дух“ приличаше на брат му Гошо. Батко Тошко потвърди, но не могъл да му види лицето в тъмното, а и всичко станало за мигове.

Попитах го какви са били отношенията им, преди брат му да умре, защото предчувствах интуитивно, че не са били добри. Между тях е имало спречкване и по думите на батко Тошко виновна била жената на брат му, която внасяла раздор между тях. С течение на времето взаимоотношенията им така се изострили, че се карали даже и за дреболии, като например пушене на цигари на „аванта“. Както разбрах, батко Гошо, по-малкият братовчед, се чувствал потиснат от тази ситуация, защото знаел, че в повечето случаи е играла роля намесата на жена му, но не считал за необходимо да се извини на брат си. Малко преди смъртта му се срещнали случайно в Пазарджик, поздравили се и си разменили няколко изречения. Баща ми казал след това на батко Тошко колко доволен бил батко Гошо от развоя на тази среща, т.е. че има леко затопляне между тях и че вече не се сърдят.

„Така е, също като по филмите — обърна се батко Тошко към мен по повод на моето тълкуване. — Ако има нещо недоизказано, душата на мъртвия не намира покой. Но ти сигурно си права, сигурно е така, както казваш.“

Аз обаче не останах с чувството, че наистина беше убеден в това.

* * *

И отново се пое разговорът за баща ни, както вечерта след погребението му.

„Два дена преди да умре, той почти не можеше да говори — каза сестра ми. — Аз седях до него на леглото и галех ръката му, когато той изведнъж я сграбчи с неговата, стисна я с всичката сила, която още имаше, и ме погледна, като че имаше да ми каже нещо важно. В очите му видях толкова отчаяние, той не можа да изтръгне нито една думичка.“

Отново заговорихме за трите нощни нападения — обири, които баща ни изживя вкъщи, преди да се залежи на легло и сякаш вече се прости с живота си.

Спомням си лятото, преди две години и половина, когато го посетих. Тогава той живееше сам, имаше проблеми с костите, най-вече краката, но когато излизаше навън в градината и на улицата, пак му светеха очите, в тях имаше живот, беше такъв, какъвто винаги го познавах. От сина ми, който беше там с приятели след мен, разбрах за случилото се: през нощта някакъв с маска на лицето се промъкнал в къщата ни, когато баща ни е спал, изненадал го внезапно и взел парите му, като тършувал навсякъде по чекмеджета. Как ли се е чувствал баща ми — изведнъж да се събуди, и човек с маска на лицето да е в стаята му! Какъв ужас е изживял на тази възраст! А през есента сестра ми каза по телефона, че същият разбойник нахлул още два пъти през нощта, и то без маска. Бил млад момък, към 25-годишен, взел му парите, пак търсил из стаите за скрити пари, всичко разхвърлял. Аз знаех, че баща ми имаше немски марки, които отдавна му бях дала и които бяха валидни в България. Той беше пестелив в харченето и не беше ги свършил. Крадецът даже ударил баща ми с бастуна му.

Тази вечер разбрах повече подробности за тази нещастна история с баща ми. И разбира се, някои неща ми станаха по-ясни. Не само смъртта на майка ни и самотата са били причината той да изгуби волята си за живот. Неговата душа беше покъртена след тези обири.

Всички от семейството сме дълбоко потресени и вътрешно изпитваме яд, че знаем, или поне се досещаме, кой е младият мъж, но нищо не можем да направим, защото баща ни занесе името му в гроба си. Той мълчеше до последно и не го издаде. А може би малко преди смъртта си е искал да каже това на сестра ми, но не можеше повече да говори.

Полицията разследва, дали добре или не, не знаем. Бяха дали една снимка на млад мъж, който е бил заподозрян. И почти всички в селото се досещаха за кого можеше да става въпрос. Той е бил от селото и следвал в Пловдив. Сестра ми показала снимката на баща ни. Той мълчал известно време и после казал: „Не мога да си спомня“.

Когато разбрах това, бях убедена, че точно заради обирите си отиде баща ми, те го съсипаха като човек. Аз го познавах много добре, най-очакваната му реакция би била: „Да, той е“, и след това щеше да каже някоя груба дума за него. Или щеше да каже: „Не, това не беше той, да не се обвинява несправедливо“. За баща ми беше от голямо значение истината и само истината. И той не беше страхлив човек.

Защо обаче е казал, че не може да си спомни? Защото знаеше, че внуците му, синовете на сестра ми, тези буйни глави, можеше да му направят нещо и да отидат в затвора? Гошо, по-възрастният, го беше молил дядо си със сълзи на очи да му каже кой е престъпникът или поне да го опише на вид.

Или, защото сестра ми се заканваше, и то без да крие, че този нощен нападател, ако го хване, ще го изнесат от двора ни с краката напред, а всеки знае какво означава това. Тя се беше добре подготвила за такъв случай. И може би затова баща ни се страхуваше да признае кой е бил, да не би тя да се окаже в затвора? Искал ли е той да предотврати по-голямо нещастие в семейството ни?

Или се страхуваше от крадеца, защото може би го е изнудвал и се е заканвал, че ако го издаде, че пак ще дойде и ще го убие?

Този млад мъж, който вкара баща ми преждевременно в гроба, не го затвориха, значи, не са го хванали. Поне до момента, в който пиша тези редове.

Отговорите на тези въпроси баща ми отнесе със себе си. На неговите старини, да изживее всичко това, не беше заслужил. Той беше честен човек, на никого нищо лошо не беше направил, цял живот от сутрин до вечер бе работил, за да изхранва семейството си. Живееше задоволен в своя простичък, обикновен селски свят.

Трудно ми е да пиша за баща ми в минало време. След повече от 50 години съпружески живот и 5 години раздяла той се завърна при майка ни, ние го погребахме до нея.

Когато със сестра ми и трима от нейните внуци сутринта на Никулден отидохме на техния гроб, всеки запали по една свещ за двамата. И петте свещи горяха с голям пламък, даже и сутрешният полъх не им попречи.

„Вижте как светят свещите — казах аз. — Все едно майка се радва, че татко отново е до нея“.