Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (17)

Глава 15
Марияна

С Марияна се запознах, когато започнах да уча в гимназията във Велинград, а по-късно станахме големи приятелки. Тя не беше красавица, но имаше симпатично лице и беше по-различна от нас, другите момичета. Марияна беше „принцесата“ на нашия клас. Имаше сини очи и много хубави дълги руси коси, за които всяка жена би си мечтала. За нейната коса я облазявахме, имаше цвета на узрели житни класове, дебел лъскав косъм, беше гъста. Белият цвят на лицето и, с лек оттенък на бледорозово, и придаваше много свеж и румен вид. Беше средно висока и имаше женска, много добре оформена фигура. Можеше с право да се каже, че изглеждаше интересна, по-различна от повечето нас, типично южняшки на вид българки.

Като единствено дете на родителите си тя беше малко разглезена. Имаше интерес към литературата, който донякъде беше наследила от родителите си, които също обичаха да четат, и това се виждаше от многото книги, които имаха в къщата си. Марияна не беше от отличниците, но спадаше към тези с много добър успех в класа ни. Смяташе се за нещо по-особено и се държеше леко дистанцирано. С мен беше любезна, но двете станахме истински приятелки, когато тя също дойде да следва в Свищов.

Както повечето семейства във Велинград, така и нейните родители имаха собствена къща с двор. Те живееха в квартал „Лъжене“, а аз — при сестра ми в квартал „Каменица“. Майката на Марияна работеше като служителка, баща и — в държавната железница. Семейството пътуваше често из страната и чужбина, ползвайки безплатните билети на работещи в БДЖ. Родителите и бяха много мили и гостоприемни хора, запазила съм най-добри чувства и към двамата в моите спомени.

Марияна приличаше на баща си, той също беше рус, като нея. Аз го помня само с бели коси, макар че още не беше възрастен. Той за една нощ побелял след сполетяло го голямо нещастие. Чувала съм и от други хора за такива случаи.

Тя ми беше разказала, че нейната баба като младо момиче е имала честта да седне на коня на царя ни. Марияна имаше добре развити литературни дарби, макар и да не ги осъществи професионално. Тогава малко се съмнявах дали тази история не беше плод на фантазията и, но сега съм убедена, че е било истина. Чела съм как българските князе и царе са показвали близостта си с народа.

* * *

Най-голямото желание на родителите на Марияна, свързано с щастието на дъщеря им, беше тя непременно да завърши висше образование и да се омъжи за подходящ мъж, тоест да е от „добра партия“. Внуците, разбира се, са мечтата на всички баби и дядовци.

Една година по-късно дойде и Марияна в нашия Висш финансово-стопански институт (ВФСИ) в Свищов на Дунава. След завършване на гимназията беше кандидатствала журналистика, за която се отпускаха много малко бройки, а без привилегии и „връзки“ това не беше леснопостижима мечта.

Въпреки трудните приемни изпити тогава, повечето млади хора искаха да следват, което беше и желанието на техните родители. Всяка година преди приемните изпити за висшите учебни заведения в страната избухваше „родителската истерия“, свързана с кандидатстудентските изпити. Те не жалеха средства и време за подготвителни курсове и частни уроци. Но е напълно разбираемо, всеки родител да иска синът му или дъщерята да са по-добре, да имат възможността за по-интересна и по-добре платена работа.

През онези времена, преди промяната у нас, хората ценяха висшето образование, а не натрупаното по нечестен и неморален път богатство. Но всъщност много богати и много бедни, както сега при капитализма, тогава нямаше. Тогава действаше „каната за поливане“, значи, да сме „от равни по-равни“, част от илюзията за бъдещето комунистическо общество. Но както винаги и тогава имаше изключения: най-вече за активните борци с техните привилегии, които се наследяваха и от децата им. А те невинаги можеха да се похвалят с нужния образователен ценз и с нивото си на интелигентност.

Не по-добре тръгнаха нещата през последните години, след промяната в страната ни. Много от предишните привилегировани се „обърнаха на 180 градуса“ и станаха така наречените „демократи“, притежавайки пак власт и средства. Даже стана още по-лошо от преди, защото се ценят не високото образование и интелигентност, а натрупването на материални блага. Тъжно ми става да гледам и чувам как млади образовани хора трябва да се борят за своята и на семействата си издръжка, обедняват, принудени са да приемат по-лоши и нископлатени работи от други, които без образование, с ниска интелигентност натрупаха несметни богатства: скъпи жилища, имоти, луксозни коли, джипове, създадоха фирми. А не на последно място са и свързаните с тях власт и надмощие над така наречените „маси“, обикновените хора. И как парадират с това, не съзнавайки всъщност колко ниско са паднали.

Миналата година една приятелка ми разказа, че шефът на заведение в Пазарджик, когато посети друго заведение, винаги си носи бира „Хайнекен“. Все едно че в живота си е пил само такава бира. Но самохвалството и тщеславието са също типични български черти, особено за мъжете от типа „мачо“.

Малко след като Марияна започна следването си, се запозна с един състудент от София на име Илиян. В нашия институт много от студентите от София имаха по-високо самочувствие, и то само защото бяха от столицата. Това обаче не беше така при Илиян.

Малкото градче Свищов гъмжеше от студенти, от млади хора и неслучайно го наричаха „студентския град“. Макар и малък тогава, той беше много оживен, с доста ресторанти и барове, които почти денонощно бяха пълни с посетители. И разбира се, все някъде имаше някое парти до сутринта. Това беше, изглежда, причината в сутрешните часове залите за лекциите да са често празни. Ние бяхме пет приятелки с обща специалност, но в различни семинарни групи. Това ни позволяваше на сутрешните лекции да ходи само една от нас да записва, а другите да се наспят и да идат към 10 часа, ако през нощта сме били до късно „на купон“.

Най-хубавите партита бяха на осми декември, международния студентски празник. Спомням си, че веднъж по време на едно прекрасно парти, късно през нощта, един от състудентите, стана и каза, че трябва да отиде до квартирата си. Неговата наемодателка, една стара жена, му заръчала от време на време през нощта да се навежда над сърцето й, за да чуе дали то тупти. Тя страдала от болно сърце и за нея било успокоение някой да я проверява от време на време. Всички ние се смяхме сърдечно на наивността на старата жена, но той и беше обещал и спазваше това стриктно, което всъщност беше похвално за него.

Ние, студентите в Свищов, имахме в повечето случаи възрастни хора като наемодатели и можехме да се похвалим с прекрасни отношения помежду ни. Особено бабите, те се държаха с нас като майки, грижовни, толерантни, въобще, можеше да се каже, либерални за ония времена.

С Христина, моята тогавашна съквартирантка, сменихме три квартири по време на следването ни, а в две от тях имахме стари хора като хазяи. И двете баби бяха много мили и добродушни, но и много любопитни, особено когато ставаше въпрос за момчета като интимни приятели, или както тогава се казваше „гаджета“. Последните две години живеехме недалеч от Дунава и имахме към 70-годишна хазяйка, която в лице изглеждаше като копие на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи. Особено впечатляващ беше нейният поглед, почти същият като на известната картина. Тази баба беше най-любопитният човек, който познавах. И в същото време беше много хитра и оправна като лисица, но под маската на тайнственост и прикритост. Още тогава се питах дали „тайнствената усмивка“ на тази прочута Мона Лиза не означаваше нещо подобно. Сигурно не, не вярвам подобни черти така да са заинтересували известния художник, че да увековечи това лице в своята световноизвестна картина.

И един друг, останал в спомените ми случай имах с тази баба. Бях пред изпит по философия, един предмет, който много ми допадаше, но професорът беше особняк и нямаше никаква сигурност за крайния резултат, затова бях неспокойна, както всъщност преди всеки изпит. На сутринта, преди да тръгна, тя, както винаги добре информирана за нас, даже и за душевните ни състояния, излезе с мен на улицата, носейки една кофа с вода, и докато се усетих, я лисна пред мен, едва ли не опръсквайки ме. Но веднага ме успокои, че това е, за да ми върви „като по вода“. Тя беше и много суеверна, а датата беше 13-ти. Аз взех изпита с отличен, което невинаги ми се отдаваше на другите изпити, за разлика от бележките ми в началното и гимназиалното обучение. Но аз и не бях така амбициозна и по време на следването ми отделях повече време за личните ми младежки потребности.

Взаимоотношенията между професорите и доцентите с нас, студентите, бяха тогава по-свободни, по-близки, лежерни, понякога даже приятелски. Но имаше и някои особняци, към чиито навици се нагаждахме.

Спомням си случая с един известен и добър по специалността си професор, който в сладкарницата, от която си беше купил кисело мляко, счупил по невнимание едно от бурканчета си. Първите седем студенти изхвърчаха набързо скъсани, без много проверки дали са знаели, или не. Тази новина бързо се разнесе за страх и ужас между тези, които имаха изпит на този ден.

Нашият институт е най-старият по икономика и финанси в България, отворил вратите си за студентите през 1936 год. в две масивни сгради. Той носеше името на дарителя си Димитър А. Ценов, който е бил богат търговец и е осигурил средствата за построяването му. В Свищов в миналото са живели богати, предприемчиви търговци, които са инвестирали в града, като са правили и щедри дарения. Разположението на града като пристанище на брега на река Дунав е било много благоприятно за търговията с редица европейски държави, най-вече с Австрия. От там са внасяли и доста красиви мебели, които по наше време бяха остарели, но все още привличаха вниманието ни, придавайки на жилищата луксозна обстановка. Такива виждахме често в къщите на свищовските граждани, в които имаше студенти на квартира. А това бяха семейства, които ни предлагаха по-уютен приют в града и който ние предпочитахме пред общежитието.

Бащата на Илиян работеше в някакво министерство. София беше градът на мечтите на повечето студенти, защото беше столицата, най-големият град в страната. Но това не беше причината Марияна да е с Илиян. Тя се беше влюбила в него, а и той в нея даже повече, за него тя беше „богиня“. Доколкото ми беше известно, родителите и също го одобряваха. Илиян беше красив, тъмнокос, със светещи тъмни очи, доста темпераментен, бързо се въодушевяваше и беше много контактен. Със своето особено държание към всички и всичко, можеше да се каже, че беше ексцентричен. Той имаше добродушно сърце, беше много услужлив, интелигентен и начетен. Запомнила съм Илиян като свободолюбива личност, не се съобразяваше с никакви светски норми, правеше каквото си иска и мнението на другите не му влияеше, особено ако беше убеден в правотата си. Аз изпитвах големи симпатии към него, не на последно място, защото с непринуденото си и приповдигнато настроение той развеселяваше цялата компания. Но най-много, защото виждах, че Марияна и той си приличат „като две капки вода“. Тя също имаше свободолюбиви разбирания за живота, не така зависими от обществените норми на поведение.

Илиян рядко посещаваше лекциите, но ако дойдеше, носеше едно малко черно бизнес куфарче. Но вътре нямаше тетрадки за писане, а музикални плочи на западни певци и групи, които продаваше на другите студенти. От време на време той пътуваше до тогавашната Югославия, откъдето си доставяше стоката с помощта на негов братовчед, който живеел там и който често ходел в западните страни, снабдявайки го с необходимите плочи.

Марияна и Илиян бяха наели една обща стая, което за тогавашните времена не беше типично — морално погледнато. Разбира се, и тогава беше в рамките на нормалното младите двойки да имат сексуални отношения преди брака и да си сменят партньорите. Никой не може да е сигурен във вечността на една връзка, колкото и да е мечтана тя.

Но тази либералност в България не беше до толкова изявена, колкото в тогавашната Източна Германия (ГДР), където много млади момичета имаха извънбрачни деца. Това беше до известна степен стимулирано от държавата, защото по този начин те можеха да получават самостоятелно жилище под наем, което иначе беше много трудно при големия недостиг на такива, особено в големите градове. Обществеността в България не беше подготвена за такива взаимоотношения. По мои виждания тогава в ГДР аморалността беше достигнала високи граници, поне сред младежта. Но не извънбрачните деца имам предвид, а честата смяна на партньорите, даже и в приятелски кръг, без зачитане на обидата за другите, семейните изневери, оргиите и други.

Марияна беше споделила с мен, че Илиян има по рождение някакъв дефект на сърцето, наричано „порок“, и че не се знае колко дълго ще живее. Двамата бяха неразделни през цялото време, докато и аз следвах там. След това аз се завърнах в Пазарджик, понеже завърших следването ми, а Марияна остана, защото започна една година по-късно от мен. Илиян също се беше дипломирал и се беше уредил на работа в София, в Свищов нямаше възможност да остане.

Беше през зимната семестриална ваканция, когато посетих Марияна във Велинград. За двете беше голяма радост да се видим. Какво бе учудването ми, когато тя ме запозна с един млад мъж и го представи като нейния нов приятел от Русе. За мен това беше шок, аз останах онемяла, не можех да повярвам на ушите си: тя беше оставила Илиян. Не ми се искаше да повярвам, но беше горчивата истина. По външност новият и приятел не ми направи никакво впечатление, освен че не беше много висок и че изглеждаше много младолик. Той беше в първи курс на следването си и четири години по-млад от нея.

Стана ми много мъчно за Илиян, харесвах неговата непосредственост, директност, общителност и въобще неговия некомплициран начин на държание с другите. Но най-вече, защото така обичаше Марияна, показваше го пред всички, той я боготвореше. За него тя беше истинска принцеса, за която беше готов всичко да пожертва. Но Марияна се беше влюбила в този младеж, а сигурно и той в нея. В такъв случай надделяват законите на чувствата.

След дипломирането си в Свищов Марияна започна да работи в Пазарджик по разпределение, също в Окръжния народен съвет. Двете наехме заедно една стая, която беше отделно от къщата на хазяите, а преди това аз живеех сама на квартира на друго място. Не мина много време, откакто Марияна беше си дошла, и нейният нов приятел прекъсна връзката си с нея. Това не стана веднага, но писмата идваха все по-рядко, докато напълно спряха. Марияна беше много тъжна, но се държеше стоически, а и с нужната гордост. По-късно разбрах, че неговите родители не били съгласни с тази връзка заради разликата във възрастта им.

Един ден беше пристигнало едно писмо до нея от братовчед на Илиян, което беше изпратил на адреса и във Велинград. Той и пишеше, че Илиян се е самоубил. Направил го с пистолета на баща си, застрелял се в слепоочието си. Знам, че това беше шок за Марияна. Тя си ходеше всеки път в края на седмицата и беше прочела писмото. От нея разбрах, че само като видяла надписа на плика, веднага се досетила какво може да е станало. Марияна отдавна е предчувствала, че Илиян може да посегне на живота си. Тя изпитваше чувство за вина, знаеше много добре, че Илиян не можеше да преживее раздялата с нея, не можеше да се справи и преработи душевно сполетялата го лична трагедия. Аз също бях тъжна за станалото, за него и за нея. Дълго след това ме занимаваха мислите за съдбата на Илиян, за неговото ранно доброволно напускане на живота.

Марияна остана още една година в Пазарджик и след това я преместиха на работа в родния и град като главен счетоводител на Горското политехническо училище. И понеже често пътувах до Велинград, защото там живееше сестра ми, всеки път посещавах и Марияна. Тя вече се беше запознала с един друг млад мъж, който беше разведен и работеше в мебелната фабрика.

Родителите и бяха, както се очакваше, против тази връзка: работник, разведен, не така образован и начетен като дъщеря им, от бедно семейство, а на всичкото отгоре обичаше и да си попийва. Тази загриженост за нея беше оправдана, но нищо не помогна: колкото те бяха против, толкова Марияна се чувстваше по-привързана към него. Аз мисля, че това нейно държане спрямо родителите и се дължеше до известна степен на често срещаното при младите хора желание като че ли „напук“ да покажат, че ще стане така, както те искат, по тяхната воля, че са против родителите им да се намесват в техния личен живот. Още повече че Марияна беше на такава възраст, на която всяка девойка иска вече да е омъжена, да има деца и свое собствено семейство. Аз също бях преминала в кръга на семейните. И така, без знанието на родителите си един ден Марияна сключи брак с него.

Моят мъж и аз ги посещавахме винаги, когато ходехме до сестра ми във Велинград. Те останаха да живеят в къщата заедно с нейните родители. Една от стаите бяха направили на механа, обзаведена традиционно, постарому, с камина. Незабравим е останал споменът ми от гостуванията ни там, приятните и весели разговори до късна вечер при запалена камина. Една година празнувахме заедно Нова година у нас в Пазарджик, едно лято ходихме на почивка заедно на Черно море, въобще се разбирахме много добре и ни беше приятно да се срещаме.

Мъжът на Марияна, който се казваше Любомир или Любо, обичаше да се заглежда по чуждите жени, понякога с по-солени коментари. Дали е имал някаква извънбрачна връзка, това Марияна вероятно не знаеше, но понякога той и даваше повод за ревност. Често обаче е така: „буйната вода не е опасна“, така че и при Любо може да са били повече приказките, отколкото действията. Но тези семейни неща те двамата най-добре си знаеха. Нейното превъзходство по интелигентност, общи познания, начин на изразяване го дразнеха и той го показваше с ироничен тон, но невинаги подходящ и невинаги тактичен.

Както много българи по това време и Любо замина за три години да работи в Коми, подобласт в тогавашната СССР, където имаше цяла колония от българи като чужди работници. Основната работа беше сечене на дървета. Не след дълго време и Марияна се уреди при него като служител в едно бюро. Със спестените пари те си купиха нова кола и изградиха един етаж на къщата. Вече им се бяха родили две деца, момче и момиче. Родителите на Марияна починаха един след друг.

Обстоятелствата при нас се стекоха така, че няколко години много рядко се виждахме, докато един ден разбрах от Марияна, че е в развод с Любо. Той ходел с други жени и започнал да пие, слабости, на които не беше устоял. Дълго време не можеха да се разберат за подялбата на новия етаж, който бяха построили с общи средства. Всъщност той даже не беше завършен, липсваха им нужните пари. След развода им Любо остана да живее на долния партерен етаж на къщата.

Децата останаха при Марияна и тя им се отдаде с цялата си любов и грижи. Духом беше много силна личност. След развода аз я видях като една вече улегнала, скромна жена, която стоически се справя с несгодите на живота. Въпреки финансовите си затруднения успя да модернизира първия етаж, където живееше с децата си, като му направи пълно ново обзавеждане. В големия просторен хол, беше изградила една хубава открита камина, а едната стена беше пълна догоре с книги. Жилището стана много хубаво и уютно, със стил и вкус. Децата ходеха вече на училище и двамата бяха отличници.

Както на чичо Здравко, бащата на Марияна, така и на нея косите бързо побеляха. Но понеже бяха руси, това не правеше впечатление. Дали от трудностите в живота, или от възрастта, тя беше вече понапълняла. Двата й златни пръстена не ги видях повече на пръстите, може би ги беше продала от неволя или подарила на дъщеря си. Зорница, която беше станала красива девойка, учеше в английската паралелка на гимназията във Велинград. Брат й Здравко, който беше по-възрастен от нея, следваше в Пловдив, специалността „Самолетостроене“.

* * *

Беше лятото, една година след смъртта на майка ми, когато получих едно писмо от Марияна. Тя ми пишеше, че е много болна и ще бъде оперирана в Пловдив, че се надява всичко да мине добре, но че се страхува. Писмото още пазя като скъпа за мен реликва. Не знам колко пъти го прочетох тогава, бях загрижена и вътрешно неспокойна. Получих го малко преди да замина за България в лятната ми отпуска. И отново имах един, сигурно пак пророчески, сън: събудих се през нощта и си спомних, че сънувах Илиян и че той беше жив. И в съня си видях, както тогава преди смъртта на майка ми, образа на Марияна. Той беше неподвижен, като на снимка. Лицето и беше младо, хубаво и свежо и както тогава с прекрасните дълги руси коси. Не си спомням дали в съня ми те бяха сплетени, както ги носеше често. Тя изглеждаше както в младежките си години, когато бяха заедно с Илиян и в Свищов често се виждахме. Следващите дни бях потисната и се молех дано да не излезе истина.

Пристигайки в Пазарджик, аз се опитах да се свържа по телефона с някое от децата на Марияна. Здравко беше в семестриална ваканция, а Зорница току-що завършила гимназиалното си образование. След няколко неуспешни опита се обадих на сестра ми, с молба тя да разбере нещо за Марияна. На следващия ден с трепереща ръка и позвънях: Марияна беше починала по време на операцията. Държах слушалката и не можех да повярвам — истина ли беше това, или кошмарен сън. Писмото до мен беше написано на 24 юни, на 4 юли бе починала. Моят сън е бил някъде по това време, понякога писмата от България пристигаха за 8–12 дена. Писмото на Марияна не посмях да пипна дълго време, страхувах се да го направя, да я почувствам жива: това беше може би нейното последно писмо, написано, преди да напусне нашия земен свят.

Едва сега, 5 години по-късно, го прочетох отново няколко пъти. Все едно че тя е жива, както по-рано, когато се виждахме и разговаряхме. Марияна беше от приятелките ми, с които всичко си споделяхме, макар и да не се виждахме често. Ние си имахме доверие и през всичките тези години на нашето приятелство никога никоя от двете не злоупотреби с него.

След нейната смърт разбрах защо ми беше написала това особено изречение: „Моля ти се, прости ми, ако някога през тези дълги години на нашето познанство съм те обидила несъзнателно за нещо“. Марияна си беше взела сбогом с мен, в случай че операцията излезе несполучлива. Тя е имала рак на дебелото черво в последен стадий, което по-късно дъщеря и ми каза. Повече от две години, въпреки влошаването на здравословното и състояние, въпреки болките, Марияна не е искала да отиде на лекар. Даже и операцията да беше успешна, при тази диагноза тя сигурно нямаше да живее дълго.

Моята тогавашна приятелка Ваня и аз отидохме във Велинград и се срещнахме с дъщеря и Зорница, която работеше през лятната си ваканция на рецепцията в една почивна станция. Аз исках да ми разкаже за последните часове на майка си. Тогава отговорих веднага на писмото на Марияна, но то беше пристигнало след нейната смърт. И вместо писмо от нея бях получила отговор от дъщеря и, но писмото беше в Берлин, а аз се намирах вече в България, бяхме се разминали. След прочитането му и това писмо не пипнах повече от 5 години.

Зорница ми пишеше, че отишла в Пловдив веднага да види майка си след операцията. И за да я разсмее, и купила едно сатирично списание. На гарата я посрещнала една нейна леля, която живееше в Пловдив. От нея тя разбрала, че майка им вече не е между живите. Нито тя, нито брат и успяха да се сбогуват с нея.

С Ваня взехме едно такси и отидохме на гробищата. Непосредствено на входа има една дъска с налепени некролози. Това е една типично наша, българска, традиция за почитане на починалите. Некрологът на Марияна веднага ме бодна в очите: от него гледаше една млада, хубава, жена, с прекрасни руси коси. Образът и в моя сън може би беше от същата снимка. Децата и сигурно не са намерили в този момент друга, по-актуална. А може би нарочно са искали майка им да изглежда така, както те я помнят от детските си години или както са я виждали от снимките през младежките и години. И някак си им бях благодарна, че са избрали точно тази снимка.

Точно така, с това лице, Марияна остана в моите спомени.