Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (7)

Глава 5
Баба Ана

Спомените ми за баба Ана са много, но за жалост почти избледнели. Аз бях 10-годишна, когато тя почина. В последно време често си мисля за нея, знам, че много я обичах, а и тя нас, нейните внучета.

Когато тази година пак си дойдох, посетих както обичайно гроба на майка ми. Този път реших да отида и на гроба на баба Ана. Не бях ходила на него много отдавна и за мой срам не го намерих веднага. Тя и дядо Тодор лежат един до друг на друго място в гробищата, но не чак толкова далече. Само там, на нейния надгробен камък, има нейна снимка, друга не бях виждала. Тя изглежда точно така, както си я спомням: слабичка, винаги с черна забрадка, с малко тъжен и загрижен израз на лицето. Гробът и изглеждаше самотен и изоставен.

Там, до него, е и гробът на първото дете на майка ми, което на 8 месеца е умряло. То е било момиченце, кръстено на името на баба Ана. И стрина Пана е имала момиче, също с нейното име, което също като малко е починало. Никое от внучетата на баба Ана вече не носеше нейното име. Просто е бил голям страхът на родителите да не би и поредното дете, кръстено на нея, да е обречено. Сестра ми аз решихме другата година да преместим надгробната плоча на нашата починала сестричка до тази на майка ни. И двете сме убедени, че е правилно тя да лежи до нея.

Баба Ана беше много почитана в махалата, никога не съм чула да се каже лоша дума за нея. Често съм чувала съседите да казват: „Вашата баба беше толкова разбрана и добродушна жена. И много работлива, тя работеше и за дядо ви“.

Това наистина беше така, баба Ана беше толкова добра и мила с нас, децата, с майка ни като нейна снаха също. Баба и помагаше, даваше нужните съвети и поучения като по-възрастна от нея. Това най-добре го разбрахме след нейната смърт от почитта и уважението, с което майка ни говореше за нея.

Баба Ана се грижеше за цялото домакинство, беше работила на имотите ни, отгледала три деца. А когато вече нямаше нужда сама да върши всичко, тя отгледа и нас, нейните внучета. Най-напред четиримата — двамата братовчеди Тошко и Гошо, сестра ми и мен, а после само нас двете, като по-малките. Братовчедите вече бяха поотраснали и живееха в новата къща на родителите си.

* * *

Сестра ми и аз нямаше нужда да ходим на детска градина, баба се грижеше много добре за нас. Това имаше своите предимства, но и своите недостатъци.

Половин година преди да тръгнем на училище, трябваше, като подготовка за него, да сме посетили детската градина. Аз бях много срамежлива, държах се като малко диво животинче, хванато в гората. А сестра ми на първия си учебен ден се опита да наложи нейната воля и инатлък. Тя не искаше да ходи на училище и се опитваше по всякакъв начин да предотврати това. Наложи се майка ни и батко Тошко, двамата, да я заведат, теглейки я за ръцете. А тя плакала, не искала, дърпала се като „магаре на мост“. Когато най-после пристигнали в училището, учителката и подала ръката си за поздрав, но скоро сигурно съжалила за това, защото сестра ми като котка я одраскала с ноктите си.

Още са ми пресни спомените, когато баба ни миеше косите. Тя слагаше винаги един котел под улука и като валеше дъжд, там се събираше вода. От нея косите ни ставаха меки като коприна, беше добър заместник на днешните омекотители. Но тогава дъждовната вода не беше така замърсена като сега. От тази мека вода косата ми, която беше дълга и къдрава, ставаше удобна за сресване с гребена. Когато съм била малка, към 3-4-годишна, родителите ми решили този въпрос по много радикален начин: обръснали ми косата до кожата. Един роднина им дал този съвет, с уверението, че като покара косата ми отново, няма да е толкова къдрава, което се и потвърдило. Една такава моя снимка без коса притежаваше батко Тошко, която отдавна исках да преснимам, но не зная дали той още я пази. А иначе майка ми винаги ме харесваше с дълга коса и може би затова аз почти през целия си живот носех такава.

По времето, когато баба ми беше още жива, в селото нямаше обществена пекарница за продажба на хляб. Всяко семейство си го печеше, у нас баба беше отговорна за това. Ние имахме в лятната ни къщичка в стената изградена фурна, която по-късно махнахме и от нея се направи оджак, вид отворена камина. Хлябът се печеше един път в седмицата, това бяха бели големи кръгли самуни, както се наричаха тогава. Още топъл, хлябът миришеше апетитно и беше много вкусен. Ние, децата, много обичахме да си топим парчета пресен хляб в петмез, нещо като течен мармалад от грозде.

Спомням си, когато майка ни за първи път сама трябваше да омеси и опече хляба, защото баба беше много болна, а и беше време вече майка да се научи сама да го прави. Тя беше много притеснена и се страхуваше дали ще може да се справи. Но от нейното престараване накрая нищо не излезе, хлябът не беше вкусен, беше негоден за ядене и една от причините беше, че тестото не беше набъбнало. Затова пък му се зарадваха домашните ни животни. Майка ни плака толкова много тогава, искаше да покаже, че и тя може да прави хубав хляб, което не след дълго време и се отдаде.

Винаги когато си спомням за баба Ана, изпитвам болка. Аз мисля, че дълбоко в нейната душа се бяха насъбрали много тъга и огорчение. И причината беше нейният мъж, дядо ни Тодор, който не и е дал обичта и топлината, от които тя се е нуждаела. Той беше все от нещо недоволен, а и всичко трябваше да става по неговата воля. Иначе почти не пиеше и не е вдигал ръка срещу баба, в нашето семейство това не познавах. Но неговото безразличие към нея и към другите е може би най-силното, което я е наранило.

От всичките внуци на баба ни, а ние бяхме общо шест, тя най-много обичаше сестра ми, която още като дете помагаше в домакинството. Освен нас, двете, и братовчедите Тошко и Гошо баба имаше и двама внуци от дъщеря си — Наско и Петьо. Те не живееха близо до нас, но в същото село. Баба Ана и сестра ми бяха свързани с нещо много чисто и дълбоко, с чувство на взаимна обич и привързаност. Сестра ми ходеше понякога с нея на църква, за разлика от мен, която едва като омъжена я посетих. Дали като малка съм била някога там, нямам спомен.

Също така не съм виждала в детските и юношеските ми години майка ми, баща ми, чичо и стрина, а за дядо ми да не говорим, да са посещавали църквата. Може би причината беше липсващото време, работа, домакинство, деца, а и църквата е далеч от нас, чак в другия край на селото. Със сигурност обаче си спомням, че обичаите на църковните празници се спазваха, на Коледа винаги имаше много постни ястия и се слагаха в средата, а ние сядахме на пода в кръг около тях и се прекаждаше с тамян. Никога не липсваше баклава, лозови сарми и сарми в чушки, питка с монета за късметлията. Но може би и тук спомените ми изневеряват, възможно е и те да са ходили на църквата. От осми клас аз бях рядко в село, защото учех другаде.

Майка ми беше вярваща, и ако има човек, който да е живял по божите закони, така праведно, това е тя. Едва по-късно, когато надхвърли 50-те години и особено като се пенсионира, стана много набожна и не пропускаше никакви църковни празници. Тогава жените излизаха в пенсия на 55 години, а мъжете на 60 години.

* * *

Баба Ана се разболя от нещо много сериозно и се залежа на легло. Цели 6 месеца тя лежеше или седеше облегната на възглавници. Майка ни спря работата на полето, за да се грижи за нея. А също и сестра ми помагаше в грижите за баба, винаги намираше нужното време за това.

Краката на баба Ана бяха подути, беше се събрала много вода в тях, че даже и в тялото и. Аз и до днес не знам какво е било нейното заболяване, но бях чула като дете, че страдала от слабо сърце, от сърдечна недостатъчност. Хората говореха, философствуваха, че баба ни, която така усилено работила цял живот, изведнъж, като спряла работата на полето, нейното тяло не го понесло. Този рязък поврат сърцето и не могло да издържи. Хората в селото имаха за всичко някакво тяхно си обяснение.

Съседи разправяха, че баба Ана имала слабо сърце, защото, когато била млада, е изживяла голям страх. Един ден тя била сама на бостана ни с дини и пъпеши и си полегнала на терасата над колибата, откъдето можело да се наблюдава дали някой не краде. Тя била тогава млада булка и още кърмила детето си. Баба била много уморена и задрямала. Когато се събудила, видяла с ужас един голям смок, навит в скута и. Тя така се изплашила, че почти онемяла. Смокът не бил отровен и опасен, той веднага избягал.

Като днес си спомням последните часове на баба, преди да ни напусне завинаги. Някъде към обяд тя почти не можеше вече да вижда и говори. А целия следобед нямаше болки и лежеше кротко и спокойно, облегната на възглавниците. В последната фаза на болестта си тя не лежеше, а спеше даже и в седнало положение.

В този ден баба Ана на няколко пъти, с последни усилия, шепнешком попитала за сестра ми. А тя беше на гроздобер с класа от училището. В ония години всички ние, ученици, студенти, войници, помагахме в прибирането на реколтата. Сестра ми ми разказа това лято, че тя е работила много бързо, без почивки, за да си изпълни нормата и да се върне вкъщи при баба ни. Родителите ни изпратили един роднина на полето да я доведе веднага вкъщи. Сестра ми през цялото време е бягала, за да стигне навреме. Когато пристигнала и клекнала до леглото на баба Ана, тя още била жива. Вече не виждаща и не можеща да говори, с отпаднала и почти безжизнена ръка тя погалила малката детска ръчичка. Този момент останал в съзнанието на сестра ми завинаги жив, болезнен и незабравим.

Още същата вечер пристигаха роднините ни, които навреме бяха уведомени от родителите ни, защото вече се предчувстваше най-лошото. Сестра ми и аз си легнахме тази вечер късно да спим. Имахме отделна стая, но гардеробът на родителите ни се намираше в нея. Някъде през нощта се събудихме, защото изведнъж стана светло в стаята. Майка ни беше запалила лампата, за да вземе нещо от гардероба.

„Баба ви почина“, каза тя.

Всъщност това вече бяхме разбрали по зачервените и очи. Тя винаги се разбираше много добре със свекърва си, но добре знаеше, че помощ от никъде не може да се очаква, нейният час беше дошъл. Ние всички бяхме подготвени. След известно време майка ни се върна обратно в стаята при нас и каза да се облечем, за да се сбогуваме с баба ни. Беше някъде след полунощ.

Сестра ми и аз влязохме плахо при нея, аз изпитвах голям страх, защото за първи път виждах мъртвец. И макар че обичах баба ми, влязох със страх и излязох със страх. Тя беше вече подготвена за погребението: изкъпана, облечена с подходящите дрехи. Около нея бяха насядали роднини на дървени столове и плачеха. За първи път в живота си видях баща ми да плаче. У нас в България, а сигурно и навсякъде по света е традиция да има хора при мъртвеца цялата нощ.

На следващия ден е вече погребението, по-дълго не се чака. Роднини и съседи, всички помагат, кой с каквото може. А след като починалият е вече под земята, тогава се събират всички на погребално угощение в негова чест, като на празник.

Дълго време след смъртта на баба Ана аз се страхувах да остана сама в къщата ни или да вляза в стаята, в която тя почина. Като деца ние много често си говорехме за духове, най-вече тихо, почти шепнешком, с настръхнала кожа и понякога с навлажнени от страх очи. Отнякъде бяхме чули, че след смъртта духът на човека се връщал през първите 40 дена при своите близки. И ако се отвори някоя врата сама, значи душата на мъртвия е дошла и е влязла. А понякога вратата на някоя от стаите не беше добре затворена и от течението се поотваряше сама. Какъв ужас и страх предизвикваше това у нас, децата, особено ако поскърцваше при отварянето. Тогава майка ни завеждаше при нейната майка, нашата друга баба, която беше известна баячка и ни „лееше куршум“ за освобождаване от страха.

* * *

Тъжно ми става, че моите спомени за баба Ана така са избледнели. От дядо ми е останала една снимка, макар и само една, но поне я имам. А от баба Ана няма никаква снимка, освен тази на гробната и плоча. И нито едно от нейните внучета и правнучета не е кръстено на нейното име. Питам се понякога защо ние, българите, сме така суеверни? Също така се питам защо в моите спомени баба ми беше стара, винаги в черно облечена жена? Та тя не беше толкова стара, въобще не беше стара. Аз бях в четвърто отделение, когато се случи това с нея.

Баба Ана почина на 59 години, още много млада, за да напусне нашия земен свят.