Емилия Екерман
Историята на едно мило хаотично семейство (12)

Глава 10
Моят шеф

В живота си съм имала няколко началници. Но по-специален беше моят първи шеф, началникът на отдел „Цени и контрол по цените“ в Окръжния народен съвет — Пазарджик, или ОНС, както тогава го наричаха.

Беше 1973, когато току-що се бях дипломирала и като млада специалистка, както тогава ни наричаха след завършването на висшето образование, трябваше да бъда назначена някъде на работа. Това зависеше от една комисия, която ни разпределяше на служба из цялата страна, там, където имаше недостиг на такива кадри. Не ни питаха дали сме съгласни или не, разпределението беше задължително, имаше държавна наредба и тя важеше за всички абсолвенти. А който не беше под „брачния чадър“ и сингъл като мен, имаше вероятност да отиде в някое съвсем отдалечено от родния му край кътче.

За късмет бях разпределена в моя град Пазарджик, в тамошния Държавен автомобилен транспорт, наречен ДАП. В първия работен ден аз се представих и бях веднага назначена на работа, но по стечение на известни обстоятелства останах там само няколко дена, даже по-малко от седмица. Още на първия ден след работа посетих колегите от ОНС, където бях на стаж малко преди завършване на следването ми. Това беше една задължителна практика от няколко месеца, необходима за написването на дипломната ми работа, чиято тема засягаше и Плановата комисия на Окръжния народен съвет. Случайно срещнах в коридора началника на Инспекцията по труда. Той ми честити дипломирането и веднага каза, че е добре, че съм завършила и че сега започвам работа, защото те търсят спешно специалист в отдела по цени, и веднага ми предложи да започна там. По негово разпореждане бях незабавно преместена. Всички предприятия тогава бяха държавни и подчинени директно или индиректно на местните власти. Това не се хареса на ръководството на ДАП и доколкото разбрах, бяха недоволни, но шефовете на отделите в Окръжния народен съвет тогава имаха големи правомощия.

Като всички завършили млади специалисти и аз бях назначена със 105 лева заплата. Едва след две години получих увеличение с още 10 лева. Покачването на заплатите беше уредено с държавна наредба и зависеше от стажа, от броя на годините, през които служителят е работил.

И така, аз започнах там, където наистина имаше нужда от някой, и го почувствах още в първия ми работен ден — в отдела нямаше никой, отсъстваха всички служители. Началникът беше тежко болен и от няколко месеца настанен в една специална болница, доста далеч от Пазарджик. Малко по-късно той почина. Единствената ми среща с него беше на погребението му. Спомням си баща му: един възрастен, много висок и едър човек, накуцвайки с единия си крак и подпирайки се на патерица. Понеже не познавах покойника, който беше вече „предал Богу дух“, ми беше по-мъчно да гледам плачещия за сина си баща. И моите очи също се бяха напълнили със сълзи.

В първия ми работен ден беше дошла заместник-началничката, но само за да ми даде наставления какво трябва да се свърши, и то най-необходимото, докато се завърне другата колежка от отпуската си. А третата беше в болнични за по-дълго време.

И така, волю-неволю, разбрах, че трябва да се справя сама. Рових се в папките с документите, разглеждах и си обяснявах предишни подобни случаи, въобще стараех се да вникна в работата на отдела, за да си създам представа какво са работили. Поне за това, което бе належащо да свърша, най-вече за спешните работи, и ако има посетители, да мога да ги обслужа. Бях млада, амбицирана и работлива, изпълнена с енергия и желание да се справя добре. След края на работния ден се прибирах доволна, горда и със самочувствие, че съм се справила със задачите за деня, даже сама. Звучи като самохвалство, но беше така и чувствата ми тогава бяха такива.

След две седмици можех най-сетне да си отдъхна — пристигна първата колежка Елена, която всички наричахме Льонка. Тя беше една млада жена, която веднага ми стана симпатична. И това мое първо впечатление се потвърди. Льонка беше все усмихната, мила и доста разговорлива. А също така добродушна и много услужлива. Малко след нашето запознанство вече знаех доста за нейния семеен живот. Мъжът и беше с 11 години по-възрастен от нея, в града известен като добър лекар. По онова време такава разлика в годините не беше типична и се смяташе за доста голяма. Льонка беше в средата на двайсетте години и имаше вече две хубави малки момиченца.

* * *

Един ден, малко след като бе починал началникът на отдела, ни представиха новия шеф, господин Бечев, или другаря Бечев, както беше обръщението през социалистическо време.

Оказа се, че е от моето село Карабунар и неговите родители още живееха там. Той беше към 40-годишен и живееше с жена си и двете си деца в Пазарджик. Господин Бечев пращеше от самочувствие и самонадеяност, които можеха да се забележат още при първата среща с него.

Не мина много време от постъпването му на работа, когато пред нас се откри картината: новият ни шеф беше амбициозен и действен, но не толкова, че да отговори на изискванията за началник на отдел „Цени“ в Съвета. Отговорността на тази длъжност предполагаше малко повече. Работата „не беше я измислил“, както казва народната поговорка, но затова пък беше доста активен, когато вършеше неща навън, и то най-вече за лична облага. Обаче и те невинаги бяха за него, а за други хора, които той пък използваше за лични обстоятелства. С една дума господин Бечев беше нещо като паяк, който беше оплел паяжини около себе си, тогава наричани просто „връзки“. Разбира се, не че не работеше в отдела, но не така, че да служи за пример на нас, служителите му. Без да звучи като защита, но и времената бяха такива, имаше недостиг на много стоки, кой както можеше си изплиташе някаква „мрежа от връзки“, при някои — касаещи големи неща, при други като нас, обикновените хора — за по-дребни.

Почти всеки ден господин Бечев посещаваше градския пазар за плодове, зеленчуци и селскостопански стоки. В последните 12–13 години пазарът се разшири и е покрит отгоре. Винаги, когато дойда в Пазарджик, го посещавам поне веднъж и това ми доставя голямо удоволствие, дори и да нямам нужда да купувам нещо. Но всеки път се връщам с някоя торбичка, не устоявайки на съблазняващите стоки. А в сезона на дините аз изяждам всекидневно към 2–3 килограма. В сравнение с берлинските цени, плодовете и зеленчуците тук са много по-евтини, особено през юли и август. А да не говорим за вкуса им, даже не искам да правя сравнение. В Германия нямат вкус, особено доматите, краставиците и чушките. Затова пък изглеждат добре оформени, все едно са клонирани. Изглежда, се докарват от чужбина още в полуузрял вид и затова не са вкусни, след като трябва да дозряват при липса на слънце.

Пазарджишки окръг има много села, хората имат големи дворове, почвата е плодородна, климатът подходящ, с изобилно слънце. Много хора отглеждат земеделски продукти и продавайки ги на пазара, си подпомагат финансово. Или пък ги продават директно на борсата и продавачите на пазара ги купуват оттам на едро за тяхната търговия на дребно. Има много възрастни хора, които по цял ден са на тезгяха, дали при горещо, задушно или хладно време. И те се справят отлично като продавачи. Голямо впечатление ми прави тяхната честност, но не само те са такива, а всички продавачи на пазара: дали мъже, жени, млади или стари, даже и една стотинка връщат и отказват да вземат бакшиш.

Този навик на шефа ни, да „инспектира“ дневно пазара, както той се изразяваше, се предаде и на нас, неговите служителки. Под предлог че трябва да проверим дали се спазват цените и дали предлаганите стоки имат етикети, сложени пред тях на тезгяха, ние също почти всекидневно посещавахме градския пазар. А той е много удобно разположен, почти в центъра на града. Но това правехме само когато времето беше хубаво, като ходехме там или по две, или единично. Всъщност предпочитахме да сме сами, защото така можехме да се отбием в някой и друг магазин или да свършим някоя дребна лична покупка. А често и просто така, за информация и да се пошляем из центъра на града, като малка отмора от натоварената ни работа.

Сградата на Окръжния народен съвет се намираше също в центъра на града и непрекъснато се виждаха хора, които влизат и излизат през главния вход. И понеже повечето посетители бяха външни лица, които идваха служебно или по лични работи, на нас, служителите, не правеше впечатление кой къде ходи. ОНС, като държавно учреждение, имаше милиционер като пазач на входа, но техните задължения не предполагаха да проверяват нас, които работехме там, къде отиваме. А и те ни познаваха визуално.

Господин Бечев се държеше приятелски с нас, но и с известна дистанция, присъща на по-висшестоящ, което беше в реда на нещата. За него най-важното беше работата да върви и да не се налага той да се грижи за това, освен при възникнали проблеми. А към такива, които имаха по-високи длъжности от него, даже изпитваше известна неприязън и когато се наложеше, го показваше. Откровено казано, като човек и наш началник господин Бечев ми беше симпатичен, макар и да имаше своите недостатъци. Може би защото неговото държание към нас не беше студено, а при нужда, особено лична, знаехме, че веднага щеше да се отзове и да помогне. Към мен той се отнасяше винаги много коректно и показваше необходимото уважение. Аз мисля, че това до известна степен се дължеше и на факта, че и двамата бяхме от едно и също село.

След като неговата заместничка напусна доброволно отдела, той ме използваше като неговата заместничка, макар и не официално. Това обаче беше само по отношение на работата, без финансови облаги. Заместничката му беше много способна и компетентна жена, разбираше си от работата и имаше амбицията да стане началничка на отдела. Но след като и сложиха него за шеф „под носа“, беше изгубила тази надежда. Двамата не можеха взаимно да се понасят. Той не и остави възможност да му покаже, че по-добре разбира работата от него, което в този случай беше истината. Господин Бечев не можеше да понася това, защото накърняваше неговото и без това солидно самочувствие, и от своя страна и показваше при удобен случай кой има думата в отдела, а това беше той, началникът.

У него ценях и това, че винаги ни защитаваше нас, неговите служителки — и пред клиенти, и пред другите отдели на съвета. Още преди да разучи случая, той прилагаше метода „нападението е най-добрата защита“, а след това даваше напътствията, в случай че не бяхме в правото си. Господин Бечев притежаваше прекрасната способност да се справя с такива ситуации, и то много добре.

Един ден той ми разказа, че преди време партийният секретар на съвета, който също беше от Карабунар, му казал, че не се обличам много прилично, полите и роклите ми били много къси, и го посъветвал да ми направи забележка. Това всъщност отговаряше на истината по отношение на дължините им. Аз бях младо момиче и тогава така беше модерно. Но понеже не бях член на партията, партийният секретар не можеше да ми каже това лично, а чрез началника ми. Обаче и него господин Бечев веднага контрирал: „Това не е истина. Тя винаги е облечена много коректно“.

Моят шеф даже не беше сметнал за нужно да ми каже за тази забележка, а я подхвърли чак след време, и то между другото.

* * *

От време на време в отдела ни изпращаха в командировки до други населени места в окръга, обикновено в градовете, за да правим проверки в предприятията, за които бяхме отговорни. Много средни и най-вече малки предприятия бяха под егидата на общинската власт, какъвто беше тогава Окръжният народен съвет. В повечето случаи това бяха фирмите по услугите, но също така и сладкарниците. Не една и две торти ни бяха донесени за дегустация при определяне на цените им. Те представяха техните калкулации, които ние трябваше да проверим и одобрим.

За нашите пътувания при тези проверки имаше определен лимит за отдела — колко километра на годината ни се позволяваха при ползването на колите от транспортния отдел на Съвета. Ние се стараехме да ги изразходим всичките, защото иначе щеше да се съкрати лимитът ни при плануването на следващата година. По-късно, от гледна точка на намаляването на разходите в Съвета, тези километри бяха намалени до минимум и се позволяваха само в изключителен случай.

Господин Бечев най обичаше да посещава Велинград, където живееше моята сестра. Но за съжаление аз никога нямах възможността да й се обадя, защото бях на служба и все нямах време. След като пристигнехме в града, шефът ми даваше необходимите наставления, ние се разделяхме и аз започвах с проверката. А той изчезваше някъде, под предлог че има да върши важни работи. Малко преди да съм свършила, идваше отново, коментираше изводите, които преди това му представях, а след това поемахме обратно за Пазарджик.

Когато това лято пак бях на пазара, ме поздрави сърдечно един продавач с думите: „Емилия, спомняш ли си за мен, аз съм Митко, бях шофьор в Окръжния народен съвет. Аз често ви карах с колата при вашите командировки“.

Поклатих с главата одобрително, като го попитах как е. Тогава сигурно и той беше млад като мен, а може би по-млад. Разбира се, да, спомних си, позната физиономия, но бегло, след толкова години спомените бяха избледнели.

Моят шеф имаше много и доста добри „връзки“, дали от „голямото добро утро“, или някои дребни занаятчии, продавачи и други. Мисля, че той имаше известна симпатия и доверие в мен, макар че разговорите ни винаги бяха служебни. Говореше ми на „ти“, аз на него на „вие“, но всъщност той на всички говореше на „ти“.

Когато през деня излизаше от служебния си кабинет по „важни работи“, ме помолваше да обслужвам телефонните му обаждания. А те повечето бяха от личен характер: търсеха го неговите „връзки“, защото не само те на него, но и той на тях услужваше. Обикновено ставаше въпрос за уреждането на някакви стоки, които липсваха на пазара и в повечето случаи не бяха за него, а за други хора, та даже и за непознати, които пък бяха приятели на неговите хора. Къде ходеше през деня, не ни казваше, освен ако беше важно да знаем и касаеше работата на отдела.

При обслужването на телефоните му разговори често получавах информации за какво става въпрос, какво да му кажа и други подобни. Всъщност това беше „крадене“ на моето време, което ми трябваше за работата, но аз приемах нещата с лекота, такива каквито са. Това не ме ядосваше, даже понякога ми ставаше дори смешно, като си помислех в какъв театър се намирам, а и не само аз. След известно време работа в Съвета, бях вече запозната с това, как вървят нещата — а те вървяха по метода „личното пред катастрофата“. Разбира се, съзнавах, че това е неправилно, но от друга страна, знаех, че не мога да ги променя, цялата система беше такава. Нали и аз също използвах възможността да свърша нещо лично, та дори и малката ми отмора при посещението на градския пазар. Иначе работа в отдела имахме много, понякога даже прекалено много.

Ние бяхме малък отдел с 4 служители. Най-възрастната беше Мария, някъде към 50-годишна и също от Карабунар. Тя живееше в къща в града, беше омъжена и имаше вече отраснал син. Мъжът и я „носеше на ръце“, това всички го виждахме, и той беше пример за съпруг, който обича жена си. Аз я чувствах малко разглезена и доста чувствителна, но иначе беше с добро сърце и много услужлива. Двете се разбирахме и аз показвах необходимото уважение към нея, от чийто опит можех да се уча. За своята възраст Мария изглеждаше добре, беше с изрусени коси, които много и приличаха. Тя беше винаги облечена елегантно и с добър вкус, а дрехите и бяха от скъпи платове, това веднага се набиваше на очите. Мария не можеше много да понася шефа вероятно заради неговото високо самочувствие и по-малкия му професионален опит. Това бяха факти, които на мен не ми правеха впечатление и може би затова нямах проблем с държанието му като цяло.

Мария често ни разказваше с възхищение за нейната екскурзия по Дунав до Виена. Това беше може би причината аз и моята тогавашна приятелка Ваня, когато вече работих в отдела при госпожа Дачева, да се запишем за такова пътуване. От него обаче нищо не излезе, защото нещата взеха друг обрат.

* * *

В България по негласно правило всяко семейство да има собствено жилище, къща или апартамент. По социалистическо време имаше голям наплив от желаещи, а пък липсваха достатъчно жилища, затова се чакаше много дълго време. Порасналите деца и младите семейства живееха обикновено при родителите си, докато дойде срокът за покупката и се набавят необходимите парични средства за нея. В повечето случаи родителите помагаха.

В Източна Германия, или ГДР тогава, живеещите в градовете нямаха право на собствено жилище, защото всички бяха държавни. Те живееха под наем по разпределение, а в зависимост от броя на членовете на семейството се определяше и големината на жилището. След Обединението на двете Германии всеки може да си купи жилище, но на повечето липсват тези средства при високите пазарни цени. И така, повечето пак живеят под наем, поне в градовете, а една значителна част от доходите отиват като „твърдо перо“ всеки месец за него.

Българската традиция всеки да си има свое собствено жилище, смятам за далеч по-оптимална и човешка, така се отнема тази анонимност, която е типична за повечето западни държави. Средният наем в Германия е горе-долу към 30% от една нетна заплата, а тя е пък към 50% от брутната. Ако цените на хранителните стоки не бяха толкова ниски, хората и държавата щяха да имат далеч по-големи проблеми. Направило ми е впечатление, че германците са много пестеливи, а и не малко от тях стиснати. Посещения на ресторанти и кафенета са рядкост, и то не само защото са „домашари“, не много обвързани с приятелства и познанства като нас, българите, а и защото финансово повечето от тях не могат да си позволят това. А и цените в заведенията там са много високи.

Понеже в България по социалистическо време за едно жилище или къща в града се изискваше градско жителство по закон, за селяните беше трудно да напуснат селата. Изключения имаше само за тези, които се ползваха с някакви привилегии, а освен това получаваха и жилищата си в по-кратък срок. Това бяха в повечето случаи така наречените „активни борци“ и някои други, като например работещи на национални обекти.

Една година след като бях работила в Съвета, аз подадох молба за такова жителство и след кратко време го получих. В този случай ми помогна моят късмет, защото работех в Окръжния народен съвет. За мен това нямаше някакво особено значение в момента, понеже въобще не виждах възможността да спечеля толкова много пари за собствено жилище. Въпреки това подадох документи за апартамент и се записах да чакам реда си. Нужната вноска от 1.200 лева платиха моите родители. Както за мен, така и за тях това бяха много пари и аз не знам колко дълго те ги бяха спестявали. А как аз щях да набавя останалата сума, това стоеше в „звездите“.

Да се вземе едно цяло жилище под наем, по онова време беше необичайно, частници почти не предлагаха такива, освен Съвета и евентуално по-големите предприятия, но и това беше рядко. Освен това би струвало и много скъпо. Известно време живеех в едно жилище с моята приятелка Ваня и едно друго момиче. С него нямахме близки контакти, а и то скоро се премести другаде. Апартаментът принадлежеше на Ани, която също работеше в Съвета. С нея добре се познавах, защото тя беше една от партньорките по бридж-белот, който играехме от време на време след работа в някое от жилищата. Ани живееше в едно близко село до Пазарджик и планираше по-късно да се премести в града.

В същия блок, един етаж под нашето жилище, живееха трима млади мъже, също под наем, а двама от тях бяха от Карабунар. Милчо, който беше шофьор на такси, ми разказа как някога направил тежка катастрофа с колата и дни наред не можел да спи. И че майка ми с нейните баенета му помогнала и че и е много благодарен. Неговата майка беше занесла един негов потник, не е имало нужда той да присъства, защото го било срам. Петьо пък беше гимназист и изглежда, се чувстваше много добре в нашата женска компания. Той често ни посещаваше да си побъбрим, а даже с голямо желание ни помагаше в шиваческата ни занимания. Ваня се беше научила много добре да шие и правеше това не само за себе си, но и за други жени. Аз и помагах и гледайки, също се научих, което ми беше от голяма полза в ГДР по-късно, когато в магазините беше трудно да се купи някаква, тогава модерна дреха.

* * *

Поради спешната необходимост от специалист в новосъздадения отдел „Научна организация на труда“ бях преместена там, с което господин Бечев въобще не беше съгласен. Той положи нужните усилия да предотврати това, но безуспешно. Моята бъдеща началничка беше съпругата на първия секретар на Партията в Пазарджишки окръг, а това беше най-високата длъжност в управлението на окръга. По тази причина тя имаше голяма „власт“ в Съвета и нейната дума имаше тежест.

Аз щях да остана с удоволствие и по-нататък в отдел „Цени“, работата ми харесваше, имах отговорност и се разбирах с всички. На новата служба бързо се разочаровах, защото част от работното ми време беше запълнено с бездействие. Предчувствах го, преди да се преместя там, но нямаше как да се противопоставя на желанието на госпожа Дачева. Освен това в тогавашните времена не можехме сами да избираме къде да работим, още повече като млади специалисти по разпределение.

Но и този път имах късмет. Не след дълго мъжът на моята шефка беше повишен служебно и изтеглен на работа в София като заместник-министър на енергетиката. Цялото семейство се премести. Закриха отдела и аз пак се върнах на бившата ми работа — по цените и контрола по тях.

След 2 години съпружески живот в Пазарджик, моят мъж и аз подадохме заявление в Консулската служба на ГДР за преселване в Германия. Синът ни се беше родил и ние не виждахме някакъв шанс в близките години да получим по-голямо жилище. Живеехме в една гарсониера на 7-ия етаж под наем, който беше доста изгоден. Апартаментът беше собственост на Окръжния народен съвет и госпожа Дачева ми помогна да го получа след женитбата ми. Ние го обзаведохме семпло, според възможностите ни, но уютно. Имахме и голям балкон с прекрасен изглед в далечината.

В Консулската служба ни казаха, че разрешението за преселване вероятно ще дойде след 2–3 години чакане, такъв беше опитът им от други случаи. Това за мен беше успокоително, защото не ми се искаше да стане в скоро време. Но за голяма наша изненада само 6 месеца след подаване на документите ни пристигна съобщение от Берлин, че вече можем да се върнем и че ни е подсигурено 2-стайно жилище с кухня и баня, и то в район „Панков“, където живееха родителите на мъжа ми. Това за мен беше като „шок“, аз не бях душевно подготвена за толкова прибързано напускане на страната ми, при това с 10-месечно бебе.

И така, аз се разделих с моя любим отдел „Цени и контрол по цените“, със станалия ми много близък Окръжен народен съвет, с уютния град Пазарджик и най-вече с любимото ми село Карабунар. Още по-болезнена беше раздялата ми с родителите, сестра ми, роднини, приятели, съседи, въобще с близките хора. Очакваше ме едно неизвестно бъдеще в една чужда, непозната за мен страна.